Jump to content

40. БАСТУНЪТ


Recommended Posts

40. БАСТУНЪТ

През учебната 1930-1931 г. бях назначен като учител в новооткритата прогимназия на село Желява - Софийско. Учителствувах само една година. Селото е отдалечено от София, на около 25 километра и нямаше никаква връзка с града. Подбалканската линия се строеше и щеше да мине само на пет километра от селото, но не беше още готова. Връзката с града се осъществяваше, пешком, със случайни каруци или по железопътната линия за Пловдив, като се използуваше гара Новоселци, сега Елин Пелин и оттам 17 километра път пешком до Желява. Аз използувах най-често влака до Новоселци, когато исках да отивам до София, а това правех често, почти всяка събота, за да мога да посещавам неделните беседи, да се видя с Учителя и с приятелите. В неделя вечер се връщах обратно. Влакът от София тръгваше късно, мисля, че беше след 21 часа, пристигаше в Новоселци към 22 или 23 часа и оттам пешком към селото. Пътят за Желява минаваше през село Столник, където имаше много свирепи кучета и през нощта цялото село екваше от техният вой. Още през първото ми минаване разбрах, че ще трябва да нося със себе си бастун. На следващата седмица, когато отново дойдох в София, едва в неделя късно, малко преди да си тръгна за селото, се сетих за бастуна. Помислих малко и реших да отида при стенографките, да попитам дали те нямат или да ми посочат възможност, за набавяне на такъв. Поради малкото време, с което разполагах, не можах да отида другаде. Стенографките, три сестри, живееха и работеха в една оригинално направена полукръгла дървена къщичка в рядката горичка, непосредствено до поляната, където си правехме утринните упражнения. Освен своята работа, да дешифрират и коригират беседите на Учителя, които се пущаха за печат, те играеха ролята и на информационно бюро. Бяха осведомени за всичко, защото всеки, който идваше на Изгрева, особено приятелите от провинцията, първо отиваха при тях за всестранна информация по всякакви въпроси за живота тук, а те пък от своя страна, да приемат новините от външния свят, което нещо беше естествено. Тази осведоменост, им даваше възможност при разни нужди на приятелите да им бъдат в услуга, което нещо правеха с най-голямо удоволствие. Като влезнах при тях, те си работеха, както всякога върху стенограмите, но се малко изненадах, че Учителят беше там. Пред Него не се смутих, за да кажа за целта на моето посещение. Попитах ги дали нямат да ми услужат с някакъв бастун. Отговориха ми, че за съжаление нямат и не могат да ми кажат откъде мога да си взема. Учителят слушаше и когато свърших, и си взех сбогом с Него, Той нищо не ми каза, но ме погледна с особено изражение. Нямах време да търся другаде и вечерта тръгнах от София без бастун. На гара Новоселци, стигнах късно някъде след 22 часа и от влака слезнах само аз. Влакът замина и гарата опустя. Тъкмо да поема пътя за селото, гледам един селски бастун подпрян до една от постройките там. Огледах се да видя, да не би някой да го е забравил, но нямаше никой, цареше пълно безмълвие, защото и чиновниците се бяха прибрали. Поозърнах се още малко и взех бастуна, пратен ми от Небето, за да си услужа, като разбира се сетих за израза, който имаше лицето на Учителя, при сбогуването ми с Него и разбрах смисъла му. Благодарих и дълго мислех за вниманието, което Той имаше към всички нас и за най- малките ни нужди. Когато минавах този път през село Столник, свирепите кучета, имаше от какво да се респектират. Съжалявам, че не го запазих този бастун за спомен от тази случка.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...