10. НАЙ-МАЛКИЯТ

[Ани]

10. НАЙ-МАЛКИЯТ

В 1944 г. малко след девети септември Учителят беше още в Мърчаево. Един слънчев, приятен, неделен ден, отидох там, имаше и други приятели. В обществото на Учителя всякога имаше едно оживление, беше приятно, имаше живот.

Следобед сестра Юрданка Жекова, която винаги държеше връзка с него, ми каза: „Учителят като че ли иска да отиде на Изгрева". По това време в София, след бомбардировките имаше печален вид града, голямо оживление, много хора, движението на трамваите беше особено претоварено, още повече, че днес е неделя и то следобед. Как ще го блъскаме в това движение и тази навалица до София, и от там през целия град до Изгрева, си мислех аз. И реших в себе си да пратя по-малкия си брат Стефан, който също беше тук в селата, да отиде в Княжево или даже в София, да намери и доведе една лека кола, с която да Го заведем до Изгрева. Пари у себе си имах, за заплащане на колата, тъй че пречка нямаше за да се осъществи тази моя идея. Но все пак трябваше да се уверя, дали наистина ще иска Той да отиде, тъй като казаното ми от сестрата не беше категорично. Отидох при Учителя и го запитах дали днес ще иска да отиде на Изгрева. Той така ми отговори, че аз не разбрах ще отиде ли или не. Трябваше отвътре в мен да дойде решението Му. Почувствувах само, че не трябва да питам повторно и да настоявам за обяснения. Не разбрах, дали да изпратя малкия си брат да доведе кола за Него.

Излезнах си от стаята Му и седнах на двора на пейката пред масата, където се хранехме, като реших да чакам, за да мога да го придружа, ако тръгне. Не след много Учителят приготвен излезна и тръгна, тръгнах и аз с него, да го придружавам, тръгнаха и някои други приятели. Из пътя бях до него от Мърчаево до село Владая вървяхме пешком, исках да го заговоря, за положението. Разговорът не вървеше, беше нещо погълнат в себе си нямаше разположение да говори, мълчахме и ний всичките. Аз се безпокоях за начина, по който ще трябва да минем през разрушения град и навалицата по трамваите, за да стигнем до Изгрева.

Така стигнахме до с. Владая, а оттам имаше рейс до Княжево. Когато рейса дойде накачиха се всички, последен Учителя и аз след него. Покачи се Той и така се сви на едно местенце на последната седалка, като че ли искаше въобще да не заеме, ако е възможно никакво място.

От всички движения, които Той направи, за да се прибере, за да може колкото се може по-малко място да заеме и в цялата му осанка видях олицетворената му скромност. Изразът на най-малкият, най- незначителният! Имах пред себе си един изваян в най-красиви черти образ на скромността, която никъде не бях видял!

В Княжево, един любезен шофьор, който чакаше пред колата си, улесни нашето отиване на Изгрева. Аз си въздъхнах с облекчение. Но интересно нещо - щом се качихме, нещо почна отвътре да ме пита, имаш ли пари за колата, и докато не бръкнах в джоба си и не извадих парите да ги видя, тази мисъл не ме остави. Бях до шофьора, обърнах се и се усмихнах на втория урок, който днес получих - че макар и да се знаят нещата, те трябва да се проверяват, защото може случайно да съм загубил парите или да съм ги забравил.

Както за този случай, така и за всички, които се отнасяха за Него, Учителят избираше най-безшумният, най-скромният, най-опростеният и естествен метод за постигане на поставените задачи, а това е присъщо на най-великите.

НАЙ-МАЛКИЯТ! Аз съм най-малкият брат, е казал някога, когато са се интересували от Него.

Един ден бях в братската градина на Изгрева, помагах нещо на бай Ради - симпатичния наш брат, който беше отдал живота си в грижа по тази братска градина. Гледам, че Учителят идва по пътеката, която минава край нея и гледаше към мен. Разбрах, че иска нещо да ми каже. Отидох при него, видях, че беше нещо много измъчен. „Слушай - каза ми Той - изпълнявай човешките закони". Беше по време когато имаше много ограничения и закончета в стопанския живот. „Изпълнявай ги" - повтори Той, с тих умолителен бащински тон. Изненадах се, стана ми някак си неудобно, засрамих се, че се стига дотам, че Учителя да ме съветва да не допусна това в стопанската ми дейност. Трепнах, защото току-що бях минал през много сериозен път и само Той ме беше спасил от въжето. Та трябваше ли пак да му създавам, такива грижи около мен и то за какво, за някакви чисто материални неща, почувствувах се като един неуморим палавник. „Пак ли ще мина по такъв път", изстенах аз. „А, не, не, този път само ще те пооскубят" - отговори Той.

В устрема на младостта и поради една стихийност, която ме съпътствуваше, не взех под внимание това, което каза. Десет години по- късно, не само, че бях оскубан, но и кожата ми беше остъргана. От големите материални възможности, които имах, нищо не остана.

И други неща ми е казал Той, изглеждащи съвсем невероятни, че ще ми се случат, съвсем чудни, изненадващи, но когато след десетина години станаха, аз бях поразен. Той беше проникнал и в най-дълбоките гънки на една човешка душа, беше проследил пътя и за всяка крачка, и беше проправил този път да мине тя възможно най-безболезнено. Тъй лъчите на най-малкия проникваха дълбоко, дълбоко през цялата човешка душа, тъй както тези най-малките идващи от слънцето, пратеници от великите братя там. А това да се проникне изцяло в една човешка душа е по-мъчно, отколкото през цялата наша земя.

В.К. Това е темата за най-малкия? Н.Д. Да, говоря за най-малките, както за Учителя, така и за елементарните частици, които минават навсякъде и проникват във всичко. В.К. Ти даваш този пример за скромността на Учителя, за тази смиреност, че заема най-малката форма и най-малкото място. Н.Д. Да, той така миличко се сви, седна на мястото, присви си краката, ръцете си сложи тъй, като че ли искаше да каже дали да не мога въобще да заема място. Много силно впечатление ми направи, щото той седна и аз след него - бях прав до него. В.К. На мен ми е направило впечатление, в беседите, в които съм чел, Учителят винаги говори за скромността, че човек трябва да заеме последното място, ако искаш да бъдеш ръководител трябва да заемеш последното място, т.е. Божественото работи с най-малките елементи с най-малките числа на нещата, с най-малкото работи и тука виждаме едно потвърждение в живота му. И това, което е най-важното, че най-малкото, Божественото, което се изразява в най-малкото, Учителят тука е присъствувал, той вече вижда и проникват тези елементарни частици, най-трудно проникват в човешкия живот. Какво е твоето впечатление от тази тема - За най-малкото, за най- великото и най-великото, което се побира в най-малкото. Н.Д. Най-малкото е най-велико. Тези елементарни частици, наречени от учените хората „неутрино" те са именно най-великото и аз приемам, че на самото слънце има седем йерархии, които праща своите елементарни частици - червено, жълто, оранжево и т.н. Това са седем йерархии, които са способни да пратят елементарни частици за да проникнат в нашата Земя и да подкрепят и създават живота. Но, ето тук има една по-висша йерархия, която над тези седем йерархии, която създава „неутриното", което е способно абсолютно без всякаква пречка да проникне навсякъде. Именно тук е моята мисъл за най-голямо и за най-малкото. Най-малкото фактически е най-велико, най-голямо. Това е идеята, която има в тази статия. Изключително Божествена проява. В.К. Тази Божествена проява, която обединява микрокосмоса, макрокосмоса и мегакосмоса? Н.Д. Да, създава всички други космоси. В.К. И Учителят боравеше с тези неща?. Н.Д. Да, боравеше с другите светове, защото те са продукт на този микрокосмос.

В.К. Тези твои опитности са ценни. Поради няколко съображения: имаме Словото, което е дадено, законите са дадени, но друго е да са дадени законите, друго е човек да запита това нещо било ли е, може ли да стане, как ще стане. Единствено го намираме в тези опитности, които ти имаш с Учителя. Учителят не случайно на много места казва: „Гледайте мен и прилагайте. Учете се от мен, гледайте и прилагайте". Тази връзка между Божественото, което обединява микрокосмоса, макрокосмоса и т.н. и тези неща, които ти развиваш е невероятна и реална. Затова, аз смятам, че тези неща, които ти си написал преди 20-30 години, когато ги четох преди 10 години, казвам: „Дано доживееме това време, когато Николай да го накараме пак да прегледаме спомените и да ги разработиш по този начин, по-подробно както в момента ги разглеждаме. Н.Д. Да ги разработя и допълня. В.К. И да дадеш по-добре тази обединителна нишка, която в момента ние разглеждаме, защото както са дадени така са малко отделно. Тука опитността с Учителя я даваш като потвърждение за твоята теза, това е добре, понеже ти пишеш статии на различни теми. Но искам да направиш обединителната нишка, да го разшириш и да бъде едно неразривно цяло и впоследствие това да бъде другата част от твоето творчество, което искам да го довършиш.