34. МЕЗОНИ

[Ани]

34. МЕЗОНИ

Мезоните са едно особено състояние на веществото. Те са твърде активни частици. Променят се бързо и се разпадат на други частици, които влизат във взаимоотношения една с друга. Всички тези промени в тях стават във време от милиардна част от секундата, като се движат до скорост близка до тая на светлината. В тези мезони се намират и частиците на светлината, на положителното и отрицателното електричество, на магнетизма, любовта и живота, омразата и завистта и много още.

Тези висши състояния на веществото не са само в атома на триизмерната материя, но и извън нея, навсякъде около нас. Древните философи са ги изразявали с термина ДВИЖЕНИЕ. Аверос казва: „Движението е най-съвършеното състояние на веществото". Той отъждествява движението с понятието Бог. Авицена казва също, че движението е включено в материята. Учителят казва: „Онова, което привежда в движение всичко, аз наричам Бог". Колкото по-съвършено е нещото, толкова то се движи по-бързо. Само разумното се движи. Това значи, че тези стихийно движещи се мезони, са нещо разумно.

Величието на едно същество седи в това, доколко то познава и може да си служи с висшите състояния на материята.

Обикновените науки си служат и изучават първите три състояния на материята: твърдо, течно и въздухообразно. А окултните науки изучават следващите след тях по-висши състояния на веществото. Всеки, който стигне да познае тези състояния на веществото и да си служи с тях, той е окултист. Не ги ли познаваш и не можеш ли да си служиш с тях, ти си обикновен човек, ти живееш още в обикновените три състояния на веществото, в обикновената наука.

Интересна връзка преживях с една диня.

Учителят имаше голямо разположение към плодовете, но моето впечатление беше, че към динята Той имаше предпочитание. Затова, щом излезнеха дините, мене ми създаваше радост, да Му нося дини. Един ден видях една каруца дини, пред магазина на един продавач на плодове. Най- отгоре на каруцата гледам една красиво оформена диня, някак ми се усмихва. Мигнах няколко пъти, поозърнах се, с оглед на това, да не съм изпаднал в някакво особено състояние, да не е някакво разстройство на зрението, но всичко друго наоколо беше нормално, същата позната обстановка. Пак поглеждам динята, но топлата и приятна усмивка не беше изчезнала. И аз я купих.

Беше горещ, летен ден, изпитвах голяма жажда. Срязах динята. Беше великолепна, прясна диня, напълно узряла. И резен по резен изядох я цялата. Като станах, почувствах се лек, подвижен, пълен със сила и живот, със светлина. Наоколо ми също се разливаше една мека, приятна светлина, изпълваше ме една тиха радост. Рекох си: Ето философския камък, панацеята, която алхимиците са търсели толкова столетия, като средство за подмладяване, за придобиване на здраве и живот. Толкова бях радостен, че едва се сдържах да викна: Хубавите дини са най- могъщото средство за придобиване на живот и младост. И аз реших да ям всеки ден дини. Това състояние, което за пръв път изживях, беше съвършено ново за мене. То продължи известно време, като бавно затихваше.

На другия ден отидох пак при същия продавач. Купих си диня. Беше също зряла, пращеше като я режех и вътре сякаш беше пълна с рубини. Приятна за ядене, но само толкова. Нямах никак от ония усещания при яденето на първата диня, нито светлината, нито тихата радост, която ме изпълваше. Преживяното от оная първа диня остана като свиден спомен.

В класа, след тази случка, Учителят ме погледна, усмихна се и каза: „Пишете за следващия път темата „Най-хубавия плод". Разбрах тогава, по какъв начин Учителят ми беше благодарил - като ми даде да преживея нещо особено, нещо възвишено и оригинално. Това беше отплата за малкото внимание, което Му бях оказал.

Това, което изживях с тази диня, в никакъв случай не мога да приема, че е само някакво състояние. Аз преживях нещо много реално.

Чрез този плод приех нещо много съществено, нещо много осезаемо.

Учителят ме беше поставил във връзка с този свят на мезоните. И аз приех от техния живот, от тяхната любов, от тяхната сила, светлина и всичките онези качества, които имах за момента.

Какво бе станало, ако всякога когато приемам храна, за да можех да влизам в контакт с този свят. Тогава непрекъснато бих бил в онова състояние, което преживях. Тогава бих бил вечно млад, енергичен, пълен с радост и светлина, с доволство. Такъв един контакт не е невъзможен. В ежедневния си живот, ние понякога имаме моменти на повишено състояние, което е плод именно на нещо прието от този свят на движението.

Легендата изнесена от Лев Толстой, за житното зърно едро като кокоше яйце, в основата си има една вярна идея, една истина. Пра-пра- дядото са били млади, здрави, стройни хора, не грохнали и прегърбени като техните пра-пра-внуци, защото са яли жито едро, едро като кокоше яйце. Значи, приемали са храна от по-високо естество. Следователно, тук се прокарва идеята, за възможността на човека да се ползва от този по-висш свят на веществото.

Същата идея е прокарана и в гръцките легенди, където се казва, че Боговете на Олимп са се хранили с нектар и амброзия, които дават вечната младост и безсмъртие. На едно място Учителят прокарва следната мисъл, която пояснява всичко това: „Любовта, състраданието, омразата, грубостта, безсърдечието, това не са някакви състояния, през които човек минава. Те са известен род материя, с която той си служи. В отношенията на хората има обмяна и на частици от по-висши състояния на веществото. Значи, ние приемаме и даваме нещо. Връзката, обмяната не е само тук между хората на земята. Тя може да продължава да съществува и тогава, когато единият от тях си е заминал.

Една случка с един наш приятел е интересен пример на такава обмяна. Той е човек едър, здрав, като планински масив. Има качествата на орлите. Обича да живее по високите планински върхове. Обича бурите, снежните виелици, умората при изкачване на върховете, аромата на хвойната и клека. Когато му се заговори за тих, спокоен, уседнал живот на топлата стаичка, той махва ръка и с досада отговаря: „Не, не, такъв живот не мога да живея. Без планините не мога". И той с наслада говори, за онези напрегнати преживелици със стихиите на планината. Веднъж, той поклати глава и каза: „За голямо съжаление не всичко свършва благополучно. Шега с планината не бива". Това беше Игнат Котаров от Изгрева.

Един път, срещу Нова година, разправя той, тръгнах за Юмрук- Чал, балканският първенец. С мене пожелаха да дойдат баща и син, мои добри приятели. Имаше вече сняг и те бяха добри скиори. Взехме раниците и ските, тръгнахме с влака до Карлово и оттам за хижата. Сутринта времето е странно. Вали сняг, виелица и мъгла. Не съм свикнал да взимам времето под внимание - тръгнахме. Снегът не преставаше и нагоре ставаше все по-дълбок и по-дълбок. Вятърът също ставаше по-стихиен и мъглата все по-гъста. Минахме покрай някаква горска барачка, понеже там нямаше никой, ний продължихме нагоре. Времето ставаше все по-настръхнало, снегът беше много дълбок и аз тръгнах напред да правя партина, като се обръщам, гледам, няма никой. Извиках няколко пъти, няма никакъв отговор. Смутих се. Връщам се назад, викам, но нито отговор, нито хора. Снегът вали. Вятърът бучи. Мъглата е толкова гъста, едва се вижда на метър-два. Студени тръпки от ужас ме полазиха и аз с още по-голям устрем тръгнах да обикалям, да викам, но никакъв отговор. Времето напредваше. Аз бях вече целият мокър. Мокрите ми крака започнаха да леденеят и аз чувствах, как студа, със своите зловещи клещи вече ги сграбчваше за да ми отнеме живота.

След като обикалях доста време, почувствах се много изморен и спрях до една скала, потънал до пояс в сняг. Изведнъж чувам, как нещо свисти около мене, нещо като техните гласове, които викаха: „И ти трябва да станеш като нас, и ти трябва да дойдеш при нас". Озърнах се, наоколо нямаше нищо освен виелица, сняг и мъгла. Тогава разбрах, че моите приятели не са вече между живите. Изтръпнах. Скочих, но разбрах, че вече нищо не мога да направя, чувствах че замръзвам. Отпуснах се и някаква сладка дрямка ме обзе. Гледам пред мене елхите с пъстри запалени свещици и звънчета, които някак сладко звънтяха. Сепнах се. Ах, значи, умирам, някак си ми се втикна тази мисъл в главата. В този момент гледам, от едната ми страна, до рамото ми Учителят, а от другата ми страна моят баща и двамата не бяха вече на физическия свят. Учителят ме бутна по рамото и ми каза: „Слушай, това което беше досега е нищо в сравнение с това, което иде. Ти знаеш, какво нещо е физкултура, нали? - Само физкултура, физкултура, разбираш ли. Физкултура, повтори няколко пъти натъртено Учителя. Изтръпнах, сепнах се и поглеждам наоколо, освен снега, гъстата мъгла, вятърът, беше вече тъмно, непрогледен мрак. Значи, нощта беше вече настъпила. Почнах да скачам, да се бия с юмруци, да правя разни движения, доколкото ми позволяваха вкочанелите ми ръце и крака. Това правих цяла нощ. Откъде се взеха тези сили, това не мога да разбера и досега, след като бях толкова изтощен още през деня. Нощта ми се видя безкрайно дълга. Никога не съм прекарвал такава ужасна дълга нощ. Най-после се развиделя, вятърът започна да утихва и мъглата се поразреди. Тръгнах. Вървях без да зная накъде. Вървях предпазливо. Знаех, че около Юмрук-Чал има пропасти, както ги наричат „джендеми", в които човек лесно може да намери своя край. Вървях доста време и най-после гледам пред мене нещо се тъмнее. Като повървях още малко, гледам някаква постройка. Когато стигнах при нея, разбрах, че тя е същата онази горска барака, край която бяхме минали предният ден с моите приятели. Сега наново се намирам тук, но вече сам, без моите другари. Влязох клатушкайки се. Вътре беше един горски работник, който току що беше почнал да пали огъня. Съборих се като сноп, изнемощял и измръзнал. Огънят, топлата стаичка и братските грижи на работника възвърнаха силите ми.

Когато напролет снегът се поразтопи, намерихме труповете на двамата мои приятели. Баща и син бяха един до друг до един камък, на който камък навярно са се спънали и са паднали в дълбокия сняг. Вероятно те не са могли да станат поради голямата умора и възпрепятствани от ските. Те са били много голяма пречка, която не са могли да преодолеят при ставането.

И така, мезоните, това висше състояние на веществото, пратени му от Учителя, спасиха нашият приятел от бялата смърт, тъй както мезоните на неговите приятели горе до скалата искаха да смутят нашия приятел. И в единия, и в другия случай имаме една връзка, един проводник, по който протекоха мезоните на завистта и мезоните на Любовта и живота.

По-силни бяха обаче мезоните на Любовта пратени му от Учителя и неговия баща. В тежко изключително време те именно спасиха нашия приятел.