27. ПОСЛЕДНАТА МИ СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ

[Ани]

27. ПОСЛЕДНАТА МИ СРЕЩА С УЧИТЕЛЯ

Ноември 1944 година. Бяхме се завърнали от евакуация. София бавно се възвръщаше към нормален живот. Нашето семейство не беше пряко засегнато от бомбардировките, но общото нещастие ни действаше потискащо и от работата си отивах право у дома. На Изгрева също не ми се отиваше, защото знаех, че Учителят не всякога слизаше в салона. Той често даваше беседа у брат Симеон.

Когато ми домиляваше да Го видя (който е бил при Учителя, познава жаждата за ефирния полъх на ведрина, който се излъчваше от Него), взимах плик с плодове и отивах на Изгрева. Изкачвах се по стълбите, почуквах тихо на вратата. Той отваряше и аз щастлива казвах:

 

- Учителю, слънцето Ви изпраща своята усмивка - и подавах плика.

Неговата осанка и светлият Му поглед веднага ме въодушевяваха. Целувах

ръката Му и ободрена -тичешком по стълбата и обратно по шосето, два трамвая и - у дома. Така минаваше времето: на работа, у дома, и от време на време при Учителя за минутка-две.

 

- Е, ти всякога ли си много заета и все бързаш? - ме запита веднъж сериозно Учителят, когато бях пред вратата Му, готова да полетя моментално обратно по стълбата.

 

- Не, не съм заета, Учителю, дори сега сме във ваканция. Кога бихте ме приели? - запитах малко сконфузена, като разбрах, че Той иска да ми каже нещо и е недоволен от моето постоянно бързане.

 

- Ела утре в 8 часа.

-Добре, Учителю, благодаря Ви!

Този път Учителят беше сериозен и замислен.

На следната сутрин, точно в осем часа, почуках на вратата Му. Отвори ми сестра Савка, а след нея се появи Учителят в сивата Си пелерина, със снежнобя- ло шалче на врата, с бяла шапка на главата.

 

- Само Божията Любов - поздравих с дигане на ръка, и веднага добавих: - Учителю, да Ви запаля ли печката в приемната, за да слезете на топло?

Но, без да ми отговори, Той леко заслиза по стъпалата и аз Го последвах.

Учителят отключи. Взехме от антрето дърва и борина и влязохме в приемната. Приклекнах до Него с желание да Му помогна.

-Ти, Милке, знаеш ли да палиш огън? - ме запита дружелюбно, като продължаваше да подрежда дръвцата.

 

- Не, Учителю, не умея да паля огън.

 

- Сега гледай, а друг път ти ще я палиш. НАУЧИ СЕ ДА ПАЛИШ ОГЪН - ТОЙ СВЕТИ И ГРЕЕ - каза Учителят и драсна кибритената клечка.

Той седна на стола си до масата, а аз - на стол до прозореца.

Учител и ученик... Учителят ме гледаше, виждаше и знаеше значението на тази среща, а аз гледах, не виждах и не знаех...

 

- Ти идваш ли на беседи? - поде разговора Той.

Исках да намеря някакво извинение и почнах с това, че нямам настроение, чувствам се потисната от бомбардировките и не ми се ходи никъде. Всъщност причината бе, че Учителят по-рядко слизаше в салона.

 

- Бъди свободна, щом не ти се идва, не идвай. Но знай, че имаш един Изгрев. Изгревът да ти бъде като оазис за почивка. Когато се умориш в града, идвай на Изгрева. А помни, че на беседите присъстват Светли Същества, от които можеш да имаш само полза - каза ми бащински и продължи с чуден израз, който не бих могла да опиша с думи:

 

- Слушай да ти кажа: Като ученичка, постави си за мярка в живота най- високия идеал, но когато получаваш материални блага, мери с друга мярка. Ако искаш да бъдеш щастлива на Земята, всякога се стреми към най-малкото, бъди доволна от най-малкото и задържай за себе си най-малкото. Аз бях най-щастливият човек на Земята, защото в материалния свят бях всякога доволен от най- малкото, стремях се към най-малкото и задържах за себе си най-малкото. Какво ли не мина през ръцете ми - и пари, и злато, и земя, но аз всякога задържах за себе си най-малкото.

В стаята беше тихо и тайнствено като през вечността. Огънят гореше и разпалените съчки топлеха стаята. Въздухът беше наситен с Неговото Слово. Чувствах се потопена в Божествени излъчващи се струи, които действаха като балсам на душата. Нямам думи да изразя мекотата и виделината на тази атмосфера - Неговата аура.

Времето отрони няколко минути в мълчание. Чувствах, че нещо ставаше... без думи... без сълзи... на Земята се разделяха Учител и ученик... Той гледаше, виждаше и знаеше! Аз гледах... не виждах... и не знаех...

Учителят погледна часовника Си. Станах да си вървя.

В последната минута, прави пред вратата, Учителят ме поглади по косите и прошепна:

-АКО ИСКАШ ДА БЪДЕШ ЩАСТЛИВА НА ЗЕМЯТА, ВИНАГИ СЕ СТРЕМИ КЪМ НАЙ-МАЛКОТО, ЗАДЪРЖАЙ НАЙ-МАЛКОТО ЗА СЕБЕ СИ И БЪДИ ДОВОЛНА ОТ НАЙ-МАЛКОТО.

Целунах Му ръката, но този път не знаех защо задържах ръката Му с двете си ръце и я целунах три пъти. След това вратата на приемната се отвори и излязохме навън. Денят беше студен, мрачен, тъжен. Един само светъл лъч огряваше планинските върхове и свързваше Земята с Небето.

Учителят се изкачи по стълбата нагоре, а аз тръгнах към града надолу.