ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПИСМАТА - 3

[Северина]

ОБЯСНИТЕЛНИ БЕЛЕЖКИ КЪМ ПИСМАТА - 3

3

2

За това пътуване няма налична информация. Вероятно П. Киров и

Ерифили са посетили П. Дънов във Варна.

3

3

Дружество „Милосърдие“, Сливен. Вж. бел. № 30

3

4

Става дума за първия събор, който се провежда в периода 19-

24.07.1900 г. Вж. също писмо №39 на П.К. от 25.07.1900 г.,

„

Епистоларни диалози“, част І, с. 198.

3

5

Приложеното писмо е от д-р Миркович. Илия Михайлов Добрев е роден в Тулча на 24.10.1864 г. и умира в София през 1949 г. Той е един от първите библиотекари на Варненската градска библиотека (1889г.); секретар на Рисувалното училище в София (1896); отговорен редактор на Варненски общински вестник (1892-1895); автор и преводач.

Дъщеря му се казва Надежда Илиева Куева – непряка сродница на П. Дънов.

3

6

Николай В. Велчев.

3

7

По това време пастор във Варненската евангелска (методистка) църква е Иван Тодоров (1855–1956) – съученик на П. Дънов от Свищов. Вж. също по-нататък писмо №43 от П. Киров от 26.09.1900 г.,

„

Епистоларни диалози“, част І, с. 223.

3

8

Това писмо се публикува за първи път.

3

9

Пътуването по сухо е през Стара планина и р. Камчия, която по това време е преляла. П. Дънов е заедно с Тодор И. Бъчваров, който го

с

ледва по време на цялата обиколка до София. В утринното слово, държано на 30 май 1943 г., и в още редица свои беседи П. Дънов разказва следната случка от това време: „Преди години, когато идвах от Варна за пръв път в София – дотогава не бях идвал в София, – тръгваме с един приятел, Бъчваров, издател на сп. „Родина“, много практичен, духовит, съобразителен, разговорчив човек, който разбираше много добре интересите си. Пътуваме пеша през Стара планина за Бургас. Приятелят ми си взел велосипед със себе си и го

к

а

ра бавно, а аз нося едно малко куфарче, ръчна чанта. По едно време заваля проливен дъжд и всичко се покри с вода. Пътят стана кален и Бъчваров нарами своето колело на гръб. Стигаме до р. Камчия. Тя така придошла, целия път заляла, не се вижда мостът, до четири-пет километра цялото пространство залято. Той казва: „Как ще минем, трябва да се спрем“. 3а да преминем реката, трябва да се събуем боси и да нагазим до колене във водата. Казва: „Не можем да минем, трябва да намерим някой да ни прекара, половин метър е водата над пътя, не

м

оже да минем, ще се издавим...“ „Ще минем – рекох – по водата“.

По едно време виждаме наблизо едно ханче, спряхме там. Кръчмарят, който е и бакалин едновременно, ни казва: „Трябва да се върнете, по никой начин не може да минете реката“. А пък ние трябва да вървим, не може да останем. В това време се задава един българин с хубава каруца, пъстра – спретнат човек с дебели вежди, поглежда така, като харамия. Ханджията ни казва: „Ето, отгоре иде един колар, който може да ви помогне. Конят му е много силен, колата – здрава, но той е своенравен човек, не би услужил да ви пренесе с колата си. Този човек е най-лошият. Досега никому добро не е правил!“ „Ще се опитаме“. Казвам на Бъчваров да иде при него, понеже той издаваше списание и общуваше постоянно с хората. „А, не – казва, – аз не го чувствам. Не ми хваща окото. Страх ме е“. Казва ми: „Ти не може ли да му кажеш нещо? Той гледа така...“.

Аз искам да опитам дали работи законът у този българин. Приближавам се и като му срещнах погледа, съзирам в него една хубава мисъл. Казвам му в ума си: „Прояви доброто, което е в тебе“. Намерих едно хубаво чувство и една хубава постъпка и тогава му казвам: „Приятелю, би ли ни направил една малка услуга? Както виждаш, пътят ни е през реката, а водата е много придошла“. Той ме гледа. Казвам: „Този наш приятел има един велосипед, моля да го вземеш на каруцата, тъй като ние можем да минем през реката, но колелото не можем да носим. Ти ще вървиш с каруцата напред, ние ще изуем обущата си и ще запретнем крачолите си. Ти само ще ни показваш пътя“. Забелязах една малка усмивка на лицето му. Погледна ме изпитателно. Казва: „Може, човещина е това. На драго сърце ще ви услужа. Турете велосипеда на колата ми. Но и вие можете да се качите, аз ще ви прекарам лесно“. Така оставаме на неговото разположение. Той като полковник заповядва, върви напред, а ние –подир него, като редови. „Аз съм от новите полковници, ще се качите на колата ми.“ Турихме колелото на каруцата, оставих Бъчваров да седне до него да си приказват, а аз седнах отзад. И така той ни прекара.

Кръчмарят като видя, че този селянин е готов да ни услужи, си прехапа устните. Този човек се е родил добър, но не може да го прояви, другите го считат за лош, без да е лош. По някой път хората може да ви мислят, че сте лош човек, но да се крие нещо много хубаво във вас, което никой друг не може да направи. След това, като минахме реката, коларят ни покани да отидем при него вечерта и там пренощувахме. Този, проклетият човек, ни гощава, направи ни баница, разговаряхме

с

е до късно. Бъчваров го абонира за списанието „Родина“. Сутринта рано ни изпрати близо 4 километра от селото. Каза ни: „Моля, минете и друг път, хора сме. За нас е хубаво да минат хора, да ни просвещават“. Аз като го погледнах, виждам един венерин тип, човек на любовта. Но няма кой да го бутне. На захарта трябва малко водица, за да се стопи“.