8.1. Спомени и размисли

[Ани]

8.1. Спомени и размисли

Разказа за моите преживявания ще започна с няколко моменти от живота на баща ми и майка ми, случили се 3-4 години преди моето идване на този свят Това смятам, че е необходимо да се знае, защото аз бях приет от тях с много, много любов и радост.

През 1929 г. баща ми, Драгомир Василев, заминава по банкови въпроси за Ню Йорк, Америка. По време на неговия престой далеч от дома си, разрастващата се световна икономическа криза обърква плановете му и не му позволява да изпълни задачите си. Драгомир е принуден да продължи престоя си в Америка до 1932 г.

Майка ми, Милка Василева, остава в София с двете си деца: Йорданчо на 6 години и Росица - на 2 години. При нея идва да живее и свекърва й - Йордана Михайловска. За Милка настъпва период, изпълнен с редица тъжни моменти.

На 30 август 1929 г. пред дома на Милка, след автомобилна катастрофа докарват два ковчега - на майка й, Манола Йордан Икономова и на малката й сестричка Елеонора Йордан Икономова (по мъж Кръстю Тулешкова). Манола отминава в невидимия свят, а Елеонора (Норка), след продължително лечение от многобройните счупвания, се възстановява.

Майка ми е в постоянна молитва. Нейната утеха и опора са в Бога. Обаче, изпитанията й следват. През 1930 г., след един ясен за нея сън, по-голямото й дете, Йорданчо, за кратко време боледува и умира.

За съня си Милка разказваше: "Сънувам, че вървя заедно с Йорданчо по софийска улица с много хора. Изведнъж Йорданчо се изскубва от ръката ми и започва да тича напред между хората. Тичам след него и викам да спре, но виждам дълбок изкоп за строеж и как Йорданчо пада в него. Започвам да се моля на работниците и те спущат въжета с кука, поставени през макара и го издигат и спасяват". Тя продължава съня си: "Наново се намирам на същата улица и Йорданчо наново се изскубва от ръката ми и започва да тича и пак пада в същия изкоп. Започвам да се моля за помощ. Тогава един работник ми каза: "И да го извадим едва ли ще бъде нормален".

Какво се случва след съня? Милка е повикана да заведе Йорданчо на имунизация. В поликлиниката детето го заразяват от морбили. Видимо състоянието му се подобрява. Температурата спада. Пъпчиците завехват, след което започва да се дразни от светлината, вдига температурата и се установява, като последица от шарката, възпаление на мозъчната кора (менингит). Тогава лекарят се обръща със същите думи на работника в съня "... и да оздравее, едва ли ще бъде нормален".

Милка е в постоянна молитва и упование в Бога. Свекърва й, баба Данка, била много измъчена и изстрадала. Здравето й било силно разклатено и тези тежки моменти, тя не могла да преживее. На 25 ноември 1931 г. Йорданка Михайловска тихо и спокойно отминала в невидимия свят.

Всички тези тъжни събития за Милка стават, докато Драгомир е още в Америка.

В София, на 4 юли 1933 г., вторник, в 8 часа сутринта, аз, Павел, идвам на този свят. Бил съм едно нацупено бебе, с права черна коса, което още преди да проговори е проявявало своя характер и начин на поведение. Никога не съм се усмихвал и не съм търпял разкопчана дреха. Не съм понасял хора, които са заемали излегната поза и да се кискат. При всички тези случаи съм реагирал и дори съм посегнал да бия по-голямата от мен с шест години моя сестричка за неприлично държание. Един ден майка ми удивена ме заварва, коленичел на една покривчица да извършвам поклони на земята между две вази. Става въпрос за дете, едва проходило, което от никъде не е можело да види този ритуал.

Бях много срамежлив. Когато станах на 5-6 годишна възраст, майка ми ме вземаше със себе си на утринните беседи в 5 часа на Изгрева. Веднъж след Паневритмията, още на поляната, мама ме заведе при Учителя да му целуна ръка, а той ме погали по главата. Освен това, имам и спомена от погребението на Учителя, на което присъствах.

Събитията след 9 септември 1944 г. ставаха все по-тревожни. Докато все още имаше богослужения в Методистката църква "Д-р Лонг", майка ми ме водеше в неделното училище. В тези години всичко, което комунистите правеха срещу Евангелските църкви и Братството, ставаше причина много приятели на родителите ми да идват в къщи, за да споделят и искат съвет от баща ми. Аз бях много привързан към баща си и майка си, защото чувствах тяхната вътрешната сила.

В училище не бях блестящ ученик като сестра ми. Родителите ми се стараеха да ми дадат най-доброто, според възможностите им и аз оценявах техните усилия. Аз виждах и преживявах с тях всичко, което ставаше в страната ни - бомбардировките над София, евакуацията в мина "Злата", Трънско, идването на съветските войски, заплахите от изселване, оставането на баща ми без работа и т.н.

През 1951 г. завърших гимназия в X единно училище "Д. Благоев" (бившата l-a мъжка гимназия). Кварталният партиен отговорник първоначално отказа да ми даде бележка за кандидатстване в Университета. Гледаше се на нас, като на фашисти, понеже баща ми отказваше да стане партиен член. Тогава казах на майка ми, че трябва да намерим връзки. А тя ми отговори: "Моли се. Нашите връзки са на небето."

След гимназията (учебната 1951/1952 г.), отидох в язовир "Студена" и работих на сонда. Случи се нещастие и ми се премазаха някои пръсти на дясната ръка. След това бях общ строителен работник на сградата на Българската национална телевизия, където никак не бе леко. Там срещнах част от софийската интелигенция - главно съкратени адвокати. С тази моя дейност и припечелите пари можах да помогна финансово на родителите си.

Действително, връзките ми на небето се оказаха много силни. Въпреки отправените закани, през 1952 г. ми се разреши да кандидатствам и влезнах в Агрономическия факултет, Селскостопанската академия "Г. Димитров". През 1957 г. завърших и бях разпределен за Добруджа - машинно-тракторна станция в с. Шабла, Балчишко, като ръководител на Растително защитна база, където престоях три месеца.

На 1 септември 1957 г се завърнах в София и се ожених за Елена Т. Петрова, с която дружах от училище - от 7 години. Тя ме познаваше добре и разбираше. От деня на нашето събиране, тя стана като мен вегетарианка. За нейния баща, д-р Тодор Петров, това беше нещо недопустимо. Обаче, тя остана верна на пътя, който започнасмен. И двамата ми сина-Драгомир (роден 1960г.)и Павел (роден 1975 г.), не бяха захранени с месо. Те и сега са вегетарианци.

Елена, същата година като мен (1957), завърши Английска филология при СУ Климент Охридски". Това стана причина, заради нея да ми бъде предложено ново място на агроном-землеустроител в Окръжен народен съвет, Стара Загора. Отидох при брат Боян Боев на Изгрева. Той ме прие с такава любов и ми написа писмо до Донка Кънева (кака Донка). Леля Донка (така й виках) ме взе в дома си, като свое дете. Къщата на леля Донка беше на "Аязмото". При нея идваха много сестри и братя, не само от Стара Загора. Всяка сутрин от дома й една група се качвахме при къщичката (салона), където правехме сутрешните упражнения. Това бяха годините 1958 и 1959.

Тревожните новини от София дойдоха и до нас. В Стара Загора се проведоха хайки за изземването на томовете с беседи.

Със съпругата ми, Елена, като дойде в Стара Загора си взехме квартира. Тя престоя не повече от една година, понеже не можаха да й осигурят необходимия минимум часове в гимназиите. В София тя започна работа в "Алианса", като преподавател по английски език.

През 1960 г. напуснах Стара Загора, върнах се в София, стоях 6 месеца без работа и живеехме само от заплатата на Елена.

Намерих си работа на земеделски работник в опитното поле на Института по растениевъдство край двореца Враня и в землището на с. Горни Лозен. След време бях преназначен за техник и едва в последните години, преди напущането ми, като агроном. Изпълнявах "черната" най-трудна работа, която възникваше в опитното поле.

Акад. Атанас Попов харесваше работата ми, но не можеше да направи за мене каквото и да било, понеже не бях партиен член. След един разговор, той ме насочи да мисля за подготовката си да работя в областта на систематиката на културните растения. Това означаваше през учебната 1960/1961 г. наново да кандидатствам с гимназиалната си диплома за студент в Биологическия факултет при СУ "Климент Охридски". Въпреки заканите на кварталния партиен отговорник, аз започнах да следвам задочно второ висше образование. Работех като агроном по опитните полета и учех вечер, нощем в къщи и по читални. В къщи (в дома на родителите на Елена) живеехме в една стая, понеже със заповед се нареждаше в стая да пребивават двама души.

През 1960 г. ни се роди първият син, Драгомир. В съседната стая, семейството на брата на Елена имаха 2 деца, а в третата стая живееха родителите й. В три стаи живеехме 9 човека с общи сервизни помещения. Тази обстановка продължи цели 13 години! Елена, когато роди, остана в къщи по майчинство само през летните ваканционни 3 месеца. Това, което преживяхме през тези години бе една сериозна школа за нас. Такъв беше живота.

Заради учението ми и вземането на второ висше образование, колегите ми партийци ме гледаха с лошо око. За да променя нещата, аз се явих на конкурс за асистент в катедра "Ботаника" на Агрономическия факултет, като отличен студент. От петимата явили се кандидати, аз взех първото място, но наново ми се попречи. От Института по растениевъдство чрез градския комитет на партията не бях допуснат и докладван на Факултетния съвет. Впоследствие бе написана за мен ужасна характеристика, за която поисках да се направи анкета чрез вестник "Работническо дело". Дори не ми отговориха.

Задочното ми следване в Биологическия факултет завърших през 1966 г. с пълен отличен на държавния изпит От взетите конкурсни и университетски изпити, повече от 100, видях постоянната помощ, която ми се даваше от невидимия свят. Чудесата ставаха, когато след молитва с майка ми, отивах на изпит.

При завършването ми на Биологическия факултет, акад. Атанас Попов беше починал. Хората, които ми даваха кураж и ме насърчаваха да уча ги нямаше. Тогава, сам акад. Даки Йорданов ме потърси, за да ми предложи работа в Ботаническия институт с ботаническа градина при бАн. Той беше ректор на СУ "Климент Охридски", директор на Ботаническия институт, завеждащ катедра "Ботаника" при Биологическия факултет, мой професор по систематика на растенията, председател на Комисията за държавен изпит и най-важното, той ме познаваше като отличен студент. Обаче, поредно от Института по растениевъдство побързаха да дадат по служебен път характеристиката, с която ми бе спрян избора ми за асистент в катедра Ботаника на Агрономическия факултет Тази характеристика ми бе написана от партийния секретар на секция "Растителни ресурси" към Института по растениевъдство.

Вече повече от 2 години аз бях под ударите на този човек, който въобще не ме понасяше, понеже аз отказах да работя за него.

Всичките ми приятели ме съветваха да се моля на Бога за този човек, да търся в него най-красивите черти в характера му и тази частица от Бога, вложена в него. Това беше поредната школа за мен и промяната дойде.

Същият човек ми написа нова и хубава характеристика и аз можах на 1 септември 1967 г. да започна работа в Ботаническия институт, като биолог. Веднага заминах в командировка в Рила планина. Три дни по-късно, след автомобилна катастрофа се намерих в Самоковската болница с пукната глава и тежко сътресение на мозъка. С прибирането ми вкъщи, Елена започна да ме лекува с лапи от квас и конски кестен (по Димков). Смяташе се, че поне 6 месеца ще съм неработоспособен. Междувременно в секцията, в която бях назначен, се обяви конкурс за научен сътрудник и то за определен човек. Аз бях вече на 34 години и нямах какво да чакам. Никой не очакваше, че ще се възстановя и започна да уча.

Един месец след катастрофата започнах да правя опити да чета. Главоболието ме съпътстваше, но аз упорствах. Конкурентката ми за мястото "научен сътрудник" се отказа да се яви. Комисията не знаеше какво да прави, но след 2 часа закъснение от определения час ме приеха за писмен и устен изпит. Станах научен сътрудник в секция "Геоботаника" на Ботаническия институт при БАН.

Така се сложи началото на един нов период от живота ми - 24 години в Ботаническия институт. Работех заедно с проф. Велчо Велчев. Той беше много ерудиран, с качества на научен работник. Проф. Велчев ми даде много познания. Той стана директор на Института и завеждащ катедрата "Ботаника" в Биологическия факултет. Постоянно пътувах в командировки из страната с него за теренни проучвания. В продължение на 12 години аз преподавах, като негов асистент, в катедрата по Ботаника.

Проф. Велчев беше честен комунист, който след 10.XI. 1989 г. не се промени. В този период от време на усилена научна работа излезнаха с моето име (сам или в колектив) повече от 50 научни публикации, 4 монографии, десетки научно­популярни статии в списания и енциклопедии, разработки по договори и социални поръчки.

Бях ограничаван за пътувания в чужбина. Не ми се даде възможност за специализация и да защитя дисертация. Мисля, че при тези обстоятелства, вероятно за мене това бе тавана - научен сътрудник I степен. Аз бях благодарен на Бога, защото обичах работата си. Прекарвах с месеци из планините и в най-красивите места на нашите резервати и национални паркове. В командировките преживях още пет автомобилни катастрофи. Последната бе след пенсионирането ми, като пътувах по договорна тема. След челния удар със самосвал, аз излезнах от смазаната кола само със счупено рамо.

Благодаря на Бога! Винаги и навсякъде Той ми е помагал и закрилял. За този ми изпълнен с радости и изпитания живот много духовни сили, подкрепа, любов и грижи получавах от майка ми и съпругата ми.

През 1972 година майка ми, пресичайки Цариградското шосе, бе блъсната от кола. Тя бе редица дни в безсъзнание със счупен таз, ръка, глава и мозъчно сътресение. По-късно се установи, че има наранен жлъчен мехур, за която тя бе оперирана. Накрая, от шриц инфекция, тя пожълтя от хепатит и бе прехвърлена от "Пирогов" в Инфекциозната болница.

Цели 6 месеца майка ми прекара в болнична обстановка. Какво ли не, не й мина през главата, но духът й остана силен. Тя бе най-тежкия случай в болничната стая на "Пирогов", но всяка вечер се молеше на глас за всички страдащи край нея.

В този период от време нейните ужасни болки започнах и аз да чувствам. Това явление тогава не го разбирах, но после ми стана ясно, колко голяма е връзката ми с нея. Аз трябваше да я науча да ходи наново и Бог помогна.

Тя живя още 7 пълноценни години, до 1979 г. и не се налагаше да употребява бастун.

До последно майка ми бе на крак и вечерта, когато си тръгвах от дома й, на 25 януари 1979 г., изпращайки ме до входната врата, тя ми каза: "Сбогом". Това ме стресна и аз се върнах и я попитах защо се сбогува с мен, а тя ми каза: "Не знам".

До последно майка ми бе на крак и вечерта, когато си тръгвах от дома й, на 25 януари 1979 г., изпращайки ме до входната врата, тя ми каза: "Сбогом". Това ме стресна и аз се върнах и я попитах защо се сбогува с мен, а тя ми каза: "Не знам". Тогава ме прегърна и ме задържа в прегръдката си. На другата сутрин в 5 часа, тя отмина в Невидимия свят.

Във времето от голямо значение за мене бе връзката ми с редица братя и сестри от Братството. Освен материали за четене, които получавах, никога няма да забравя часовете прекарани в молитва, общи вечери и музикалните изпълнения.

Най-продължителна ми бе връзката с брат Петър Филипов, който отвори дома си. При него често отивахме с майка ми на молитва и се срещахме с Марийка Марашлиева, Дина Станчева, Боянчо Златарев. Това бяха незабравими вечери.

Брат Петър Филипов, след счупването на крака си, се налагаше да ходи на бани. Повече от две години с Боянчо, брат Петър, Марийка и аз, по 3-4 пъти седмично бивахме в 5.30-6 часа в Панчаревската баня още при пълненето на горещия басейн. Страданието ми от хецване, дископатия в кръста, което имах от 10 години, изчезна. Този мой контакт и приятелство с брат Петър беше за мене повече от благословение. Когато той пожела с моята кола да го закарам една нощ до с. Миндя, Търновско при брат му Нойо, все още не разбирах състоянието му. Тогава с нас дойде и Марийка Марашлиева. Помня, че цял ден бях на работа и се чувствах много уморен, но тръгнахме.

След период от няколко месеца, в първите дни на м. април 1984 г., брат Петър ме извика в Русе. Пристигнах към 6 часа сутринта. Беше още тъмно. Позвъних. Марийка беше станала. Влезнах в стаята, където брат Петър беше седнал в леглото си. Запалена бе нощната лампа, обаче, светлината, която той излъчваше ми се строи по-силна и по-ярка. Край него имаше сияние. На 20 април 1984 г. брат Петър отмина от този свят. Той преживя много физически, но и душевни болки. От много хора се беше разочаровал и страдаше за тях. Понякога се чувстваше огорчен и обиден. Нашите събирания при него бяха следени, но той не се уплаши. Връзката му с Учителя бе постоянна и реална и това му даваше сили.

За дълго бях в кореспонденция с Катя Зяпкова. Мама дружеше с нея и прекара една зима при Катя в с. Змеево, Старозагорско, в къщата на близнаците Георги и Димитър. След като Катя Зяпкова получи инсулт, ходих в с. Змеево да я видя. Нейните писма, изпълнени с цитати от беседите бяха от голямо значение за мене. До последния момент доколкото силите й позволяваха, тя пишеше.

Колко много кураж в живота ми е давала Невянка Неделчева. Как много ми липсват сега всички тези наши приятели!

През 1992 г. бях повикан със съпругата си на богослужение на наново събралата се църква "Д-р Лонг", в един клуб на СДС.

Богослуженията се водеха от пастир Здравко Безлов. Минал през лагери и затвори за близо 13 години, сега той парализиран, след инсулт, наново се бе качил на амвона. Той събра църквата в София, но направи и необходимото да организира Методистката църква в България. През 1993 г. пастир Безлов получи инфаркт и почина. Необходими бяха хора, верни на делото, които да опазят Църквата от самозвани методисти.

През 1994 г. ме поканиха да стана секретар на Настоятелството, а след това ръководител на миряните за Софийската църква.

Впоследствие, през 1997 г. бях избран за ръководител на миряните за цяла България и член на Централното ръководство. Привлечен бях на работа в офиса на Централното ръководство.

Задавах си въпроса: Защо Бог ми определи тази работа? Станаха смени на пастирите. Понякога се налагаше аз да заемам амвона.

През 2004 г. пастирът на църква "Д-р Лонг" напусна, което предизвика разцепване на Църквата.

В този кризисен момент осъзнах отговорността си и с помощта на верни сестри и братя запазихме част от миряните.

Епископ Болетер от Цюрих пристигна.

Също така супериндентант пастир Б. Алтунян се намеси.

Аз ще кажа, че Църквата оцеля, защото Бог беше с нас. Бяхме загубили всички деца, младежи и повече от 75 човека членове на Църквата.

Сега имаме млад и енергичен пастир и Бог благославя работата ни.

Задавал съм си въпроса: Защо в християнската религия има толкова много деноминации? Погледнете хората, колко големи различия има между тях в тяхното духовно развитие.

Всеки човек според светлината, която има, трябва да намери църквата, обществото, където да получава храна и пълнота за душата си.

 

Никого не упреквам, но искам да насърча всички, които са познали Бога, да търсят, да учат и духовно да израстват във вярата си. Това е задача за всеки един от нас.