11. Надежда Конова

[Ани]

11. Надежда Конова

Първа братовчедка на Д-р Халачев, Г-жа Надежда Димитрова Катранова- Конова, приема също ревностно това ново духовно учение. Родена е през 1881 година в голямото и известно свищовско семейство Катранови. Тя е една от Много уважаваните учителки в свищовската реална гимназия "Алеко Константинов".

За Надежда Конова разказва в спомените си Гради Минчев:

"Сестра Конова доколкото си спомням беше от Свищов. Беше учителка. Тя живееше с други братя и сестри, но после си построи доста хубава къщичка на мястото където е сега сестра Белева до брат Стоименов. Тя беше много хубав човек. [19-202]

Самата Надежда споделя: През 1920 година аз бях учителка в родния си град Свищов. Точно тогава Учителят беше предприел своята обиколка из България. Придружаваше се от приближените си тогава ученици, като брат Стефан Белев, Петко Епитропов и други. Бяха настанени у сестра Анева. Предана ученичка беше сестра Халачева. Вие знаете какъв клюкарски град е Свищов. Какво само не се приказваше по адрес на "дъновистите"...

Някакво непреодолимо любопитство ме привличаше все пак да отида и да видя на място какво представлява всъщност самият Дънов. Аз приказвах с по-голяма самоувереност от всички останали. Една заран заявих пред всички учители в учителската стая: " -Утре ще отида при Дънов и ще се върна дъновистка!". Това изявление направих с тона, в който имаше подигравка, желание да се покажа храбра, уверена в себе си всезнающа, убедена в правотата на това, което се говореше за "Учителя". Един добър психолог обаче веднага би прочел търсещата опора, много изстрадала и разпокъсана в болка, душа. Моят мъж беше умрял съвсем млад само преди една година от бъбречна болест, след като се бяхме оженили с голяма любов и се бяхме водили само една година. Единствената ми рождена сестра, с която живеех, ми беше сякаш не сестра, а заклет враг. Спорехме за наследството на къщата, карахме се за всеки парцал, за всеки сантиметър от наследствените имоти. Беше при това моя по-малка сестра, за която бях направила твърде много и от която се считах в правото да искам поне признателност. Бях млада и хубава, а мъжете от които очаквах известна склонност ме отбягваха. Напротив, ухажваха ме мъже, чиято близост ми беше обидна. Чувствах се непрестанно под някакво напрежение, което търсеше равновесие, опора. Скришом ходех на черква. Знаех, че е някаква отживелица, на която не можех да разчитам в нищо, повтарях машинално "Отче наш", а на сърцето ми се трупаше още по-голямо бреме. Какво можеше да ме утеши!

Външно аз бях облякла най-хубавите си дрехи, бях сложила шапката си, както тогава беше мода и бях приела най-елегантния си вид. На вратата у Халачеви се срещнах със сестра Балтова. Нека забележа, смущаваше ме дори самият този факт: как пък мога да кажа "брат" или "сестра" на хора, който не познавам?

Балтова ме засегна с това, което беше мое болно място:

Едно от първите неща, с които трябва да се пристъпи в учението, то е да научиш да прощаваш. Да простиш всички обиди, които другите са ти нанесли Да не носиш на сърцето си никаква горчивина. Нима мислите, че това е невъзможно? Ето, и нашата молитва е същата, която и вие повтаряте всеки ден - ние също четем "Отче наш". Нали и там е казано: "и прости нашите дългове, така, както и ние прощаваме на нашите длъжници?"

Стори ми се, че някаква тежка ръка се стовари върху мене и аз се олюлях:"и прости нашите дългове, така, както и ние прощаваме на нашите длъжници"! Значи, за да ми прости Бог, аз също трябва да простя на нея, на моята рождена сестра? Същата черна неблагодарница, която посягаше на залъка ми! Нима на Бога е толкова мъчно да прощава за грешките ни така, както ние не можем да си прощаваме?

Тая нощ аз не спах. Може би така се чувствува иманяр, който е научил, че ето, на върха на тая скала има скрито съкровище, несъмнено грамадно богатство, но който не може да намери начин да се качи върху непристъпната скала, гдето то е скрито.

Когато пристъпих при Учителя, аз треперех като лист. Не бих могла да кажа защо треперя. Той каза спокойно:

 

- Но защо треперите? - И ми показа стол да седна. После, без да съм продумала нито дума, той каза като на Себе си три приказки:

 

- Кучето, като не знае да лае, вкарва вълка в кошарата. Помисли и сякаш пак така като на себе си:

 

- Вълкът искал да изяде човека, който извадил кокала от гърлото му. И след малко пак добави:

 

- Две дръвчета растат близо едно до друго върху бедна почва и си пречат. Ще се разсадят по-далече едно от друго - и толкова!

С тия три приказки Той хвърли светлина върху отношенията със сестра ми. Аз вече знаех какво да правя. Сякаш някаква ръка свали бремето от гърба ми. Стана ми леко, като че щях да хвръкна. А очите ми се напълниха със сълзи. Когато отидох в училището, аз плаках като дете. Нещо дълго сдържано се топеше в мене и ми ставаше леко, леко. Беше ми все едно какво съм говорила и какво ще говорят хората за мене. Оттогава минаха 30 години. Аз никога не ще забравя тези дни - дните, когато срещнах Учителя и наистина станах "дъновистка".[20- 715] Надежда Конова почина на 23 март 1965 година в София. [За Надежда Конова виж "Изгревът". Т. XVII, с. 715-717]