Jump to content

285. ВЕРКА КУРТЕВА


Recommended Posts

285. ВЕРКА КУРТЕВА

В работата си със учениците в Школата Учителят имаше и принципни положения, които спазваше много строго и точно. Той не задоволяваше с отговора си ученикът, който стои пред него и го запитва по някой въпрос. Идваше някой, запитваше и искаше да му се отговори не само точно, но и да му разреши задачата с точният отговор, защото знаеше, че Учителят можеше да го направи. Но в такъв случай тя задачата се решаваше от друг, а не от ученика. И каква щеше да е ползата от предварително решена задача и то от друг. Никаква. Ако беше въпроса много загадъчен и задачата му беше много заплетена, то на въпроса Учителят отговаряше със загадка. Оставяше учени- ка сам да реши задачата си. Когато започнеше да я решава, то можеше да му доизясни нещо и да му покаже най-доброто разрешение, но при положение, че ученика дойде при Учителя и сподели лично с него докъде е стигнал със задачата си. Иначе би било насилие към ученика от страна на Учителя.

Имаше една сестра Верка Куртева, тя беше близначка с другата си сестра Надка Куртева, която живееше в Айтос. Те бяха дъщери на Георги Куртев. Тя бе дошла на Изгрева и тук се засели. Но беше много непостоянна, беше медиумична и духовете я разиграваха наляво и надясно. Имаше моменти когато беше смислена, организирана, но в други случаи се мотаеше като муха без глава. Верка започна да дружи с мен по простата причина, че тя се свърза с Георги Радев, контактуваше с него, а пък Борис и Жорж бяха първи приятели. Затова често ходехме на екскурзии и те често ни гостуваха на Рила на нашето огнище, на онова място, където си бяхме построили палатките. Дори имаме много общи снимки от тези гостувания. Запитах Учителя какво мисли за контакта ни с Верка и Жорж Радев. Аз много обичах да питам, за да не правя грешки и да не огорчавам Учителя. Той каза за Верка следното: „За нея е много хубаво да дружи с тебе". Тя наистина се чувствуваше много добре при мен, разтоварваше се психически, ободряваше се духом, но за мен след тези срещи беше много мъчително докато се освободя от нейните влияния, които ми оставяше. Разбрах, че беше добро за нея, но не зная дали беше добро за мен. Опитваха се да я включат в някаква братска работа, но Учителят каза: „Оставете Верка на мира. Не разбрахте ли, че тя не може да издържа". След малко добави: „Така е устроена". Та с нея имах много контакти, а след като си замина Учителя идваше у нас на гости, после дойде време и се настройваше срещу нас и вървеше от едната крайност в другата. Спомням си, че когато накрая след като почна да се руши Изгрева и трябваше да получи жилище за нейната къщичка, то непрекъснато идваше при мен, разказваше ми всичко, но бе така ожесточена от многото разтакавания по различни служби, че след като тя си отиваше то цялото ожесточение оставаше у дома ми. Аз по това време боледувах, беше ме атакувал ревматизма и едвам се справях с болестта си. Много пъти се заричах повече да не се разправям с Верка, но като закъсаше и се подпушваше идваше при мен все едно, че нищо не е било и че нищо не се е случило преди и започваше отново да ме отрупва и товари с нейните грижи. Гледах я, едвам я издържах, но си спомнях думите на Учителя и си казвах, че докато си разреша изпита с нея трябва да търпя. Нали Учителят ми го даде този изпит. Та понякога един изпит трае десетки години и много трудно се издържа. А веднъж се опита да ме разиграва ама аз като кипнах и като се развиках: „Ти да не мислиш, че аз съм Жорж и можеш да ме разиграваш както си искаш". А бяха минали тридесет години от смъртта на Жорж . Тя като ревна, като се разрида, че излезе навън и се наплака хубаво. Върна се и все едно, че нищо не е било. Но аз бях толкова измъчена, чувствувах се като че ли се изпразниха силите ми отвътре, които имах в себе си и за мен не бе останало нищо. Верка си отиде успокоена, а аз леко полегнах, примрях на леглото останала без сили. Та за едни един контакт е полезен, а за други е вреден, но трябваше да се решава и тази задача.

Ние преминавахме през всички видове случайни или запланувани страдания. Так а че има голяма връзка между страданията и нашите опитности. Веднъж Учителят каза: „Човек няма смисъл да минава през всички страдания. Той може да се учи от опитностите на другите като ги изживява вътрешно и преминава по вътрешен път онова да кажем за пет минути, което другият минава за пет години". Така се печели време и се спестява част от енергията, която е предназначена за тези случаи.

Верка Куртева лично разказваше няколко интересни случая по време на бомбардировките над София, които са я заварвали на Изгрева и когато Учителят е бил също там. Аз по това време живеех на пет километра от Изгрева затова ще преразкажа онова, което съм запомнила.

През време на една от бомбардировките през 1943/44 г. когато предварително сирените огласяваха града, вдигаха тревога и предупреждаваха за идващите самолети. След известно време идваха самолетите и изсипваха своят смъртоносен товар над града. Като чуват сирените приятелите уплашени се запътват към Учителя. Той излиза от стаичката си и накарва всички да влезнат в салона на Изгрева, да коленичат в кръг, да се хванат за ръце и да се молят. Учителят е присъствувал и е подавал молитвите една след друга, коя след коя да следва. После Учителят на поизлизалянката, направил е няколко кръга около полянката пешком като непрекъснато се молел и от време на време произнасял някакви формули, изнасял е ръцете напред и нагоре и после ги е свалял така както Учителят е показал когато трябва да се издухат чрез устата и чрез ръцете онези сили на разрушението, които връхлитат понякога върху ръцете. Учителят беше дал такива формули и беше ни показал с ръце и уста как да правим това. Така че Учителят продължил дълго време да обикаля полянката на Изгрева, правил много пъти тези движения придружени от формули и е издухвал и се старал да не позволи да дойдат самолетите над Изгрева. Приятелите са стояли настрана до боровете и не са смеели да влязат в кръга, който Учителя е правил. След малко самолетите дошли, започнали да бомбардират и през цялото време Учителят е обикалял поляната. След два часа самолетите отлитат и сирените дават отбой. Смъртоносния и разрушителен товар на бомбите бил изсипан над града. Така Изгрева бе спасен от тази бомбардировка.

После при една друга бомбардировка, която също била оповестена с начеващия вой на сирените отново всички се събрали пред стаята на Учителя и чакали неговите разпореждания. Те знаели, че при предната бомбардировка са се запазили благодарение на молитвите, които правели в салона и благодарение на намесата на Учителя, че той обикалял непрекъснато около поляната, за да гони онези духове, които искаха да разрушат салона. Това бяха същите тези сили, които непрекъснато противодействуваха на Учителя, онези сили, които отвориха две световни войни, за да не може Учителят да работи спокойно и да си свърши своето дело на земята. Този път Учителят излезнал от стаята и не ги повел към салона, а ги отвел в гората, която е обкръжавала Изгрева като молитвите също били подавани една след друга от Учителя. По това време София се бомбардира от самолетите. Един от самолетите се отклонява от общото ято идва и пуска една бомба над Изгрева и тя пада на няколко метра зад салона, но не експлодирала. Била е тежка около 2000 кг. Ако е била експлодирала щяла да разруши салона до основи. Та онези от горе се бяха целили в салона, но вятъра им беше отвял бомбата на пет метра от салона. Гледахме, чудехме се и се удивлявахме на Божието присъствие. После дойдоха военните, извадиха тази бомба, обезвредиха я и всички се чудеха от къде накъде такава голяма бомба да се намери, че да се пусне точно върху Изгрева. А тя ако беше паднала върху самият салон и да не беше експлодирала пак щеше да го разруши. Всички се чудехме и казвахме: „Хвала на Бога".

През време на бомбардировките като вървели в гората срещнали един войник. Учителят го повикал, казал му от къде да мине, как да мине и какво да направи, за да отиде в казармата точно в 19 ч. Войникът козирувал и си отишъл. За нас беше обикновен случай, но за Учителя не беше. Този войник се яви, за да може чрез него Учителя да покаже пътя, по който трябваше да минат онези, които бяха в униформа и бяха войници, защото техния път бе криволичещ, с опасности, но единствено Божественото у тях можеше да ги изведе и отведе на благоприятен край. Този войник козирува и си отиде. Беше разбрал духа в него, че чрез него щяха да разберат всички, които бяха в същата верига и облечени във военни униформи, за да се' доберат до едно спасително положение за всички. Та пътя на всички минаваше през опитности и страдания, а това е път не само на човека, но и път на ученика в Школата.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...