Към съдържанието

  • Log In with Google      Вход   
  • Регистрация


                       


1930_01_19 Две лепти / Двете лепти19 януари 1930 г.,Неделни беседи, София

Неделни Беседи София

  • Please log in to reply
1 отговор на тази тема

#1 valiamaria

valiamaria

    Отличен работник

  • Потребител
  • PipPipPip
  • 5192 Мнения:

Публикувано 11 януари 2011 - 05:53

Аудио - чете Ивайло Христов

Две лепти (Беседата за четене в стар правопис)

От книгата "Да ви даде", Сила  и живот, тринадесета серия, т.2 (1929-1930),
Издание 1938 г., София
Книгата за теглене - PDF
Съдържание на томчето


Две лепти




''21. Беседа от Учителя, държана на 19 януари, 1930 г. София. – Изгрев.''

„А видя и някоя сирота вдовица, която тури там две лепти.“ *)

„Две лепти“. Както виждате, в цитирания стих, двете лепти, един малък повод, обръщат вниманието на Великия Учител. Когато богатите и учените туряха изобилно в съкровищницата, Христос не обърна внимание на това. Обаче, когато една бедна вдовица тури две лепти в съкровищницата, Христос спря вниманието си върху този акт.

Като изучавате живота и проявите на хората, както и на всички живи същества, вие забелязвате едновременно два стремежа: единият стремеж е към великото, грандиозното; другият – към малкото. Например, докато е малко, детето има стремеж да порасне, голям човек да стане. Този стремеж на детето да стане голям човек, като баща си, като дядо си, му дава импулс да пъпли, да учи, да се развива. Като се посади в земята, семето също така се стреми към нещо голямо: да покълне, да израсте нависоко, да цъфне и плод да върже. Тревата също се стреми да стане висока, да надмине цветенцата, които растат около нея. Добро е желанието на човека, както и на всички живи същества да пораснат, да станат големи. Това е задача и на природата. И природата се стреми да изкара нещо велико от малките неща. Следователно, човек трябва да поддържа в себе си идеала да стане велик. Ще кажете, че човек не трябва да бъде амбициозен. Зависи, каква е амбицията на човека. Без амбиция човек не може да напредва. И ученият, и добрият човек, и светията имат амбиция, но разликата между тяхната амбиция и тази на обикновения човек е голяма. Човек трябва да се стреми да придобие толкова знание, колкото може да носи. Да учи, да придобива човек знания, това не е амбиция. Учението е непреривен процес. Докато живее на земята, човек все трябва да учи. И 120 годишен да е, той пак трябва да учи, да чете, да добива нещо ново.

Мнозина имат криви разбирания за нещата. Те мислят, че човек може да учи, само докато е млад. Щом остарее, той не може да учи. Значи, само младият може да учи; само младият има право да си поживее. Остарее ли, човек трябва да се предаде на пост и молитва, да изправя погрешките на миналото си. Това отчасти е право, но не изцяло. Докато е млад, човек яде и пие, а на старини плаща. Дойде ли краят на годината, т.е. старостта, човек трябва да приключи сметките си. Ако има средства да изплати дълговете си, работите лесно се уреждат, но какво ще прави, ако няма средства? Щом няма средства, той трябва да прави условия с кредиторите си, да отложат полицата му за известно време. Когато яде и пие, човек трябва да мисли за плащане. Ако не мисли, ще дойдат глобите. Ще кажете, че банкерът и бакалинът са богати хора, няма защо да бързат с изплащане на дълговете си. Ако искат да не се разправят с длъжници, да не са ставали бакали и банкери. Лесно се говори така, но за да стане човек бакалин, банкер, учен, владика, проповедник, музикант, инженер, лекар, има дълбоки причини. Всяка проява крие зад себе си някаква дълбока причина. Когато не иска да работи, човек намира, че някои професии не струват. Например, той казва, че не струва човек да става лекар, да се занимава с болни хора, да прави операции. Всяка работа е велика, когато се изпълнява съзнателно и на място. Ако няма лекари, кой ще помага на болните? Ако е въпрос за операции, всички хора правят операции. Кой баща, или коя майка, например, не правят операция на детето си? Когато детето греши, родителите му правят операция, с цел да го възпитат. Думата „оперирам“ означава действам. Значи, добре е да оперира човек, но да бъде майстор и да прави операцията навреме и на място. Вземе ли нож в ръка, човек трябва да знае, къде и как да реже.

В една от драмите на Шекспира се разправя за един договор, сключен между евреин и християнин. Последният взел от евреина голяма сума назаем, с условие да я изплати след известен срок. Обаче, евреинът направил следното предложение: ако на определения срок християнинът не може да изплати дълга си, ще се отреже парче месо от тялото му. За тази цел трябвало да се пристъпи към изпълнение на договора. Като се видял пред невъзможност да се подложи на такава операция, християнинът се обърнал към съда, с молба там да разрешат въпроса. Съдията бил умен и съобразителен човек и решил спора в следния смисъл: евреинът има право да отреже парче месо от тялото на християнина, но с условие, ако отреже един грам месо повече от определеното количество, ще плати с главата си. При това условие евреинът се отказал да изпълни договора. Като не бил сигурен в ръката си, той се страхувал, че при тази операция ще трябва да плати с главата си. По този начин християнинът отървал кожата си. Ще кажете, че евреинът бил жесток човек. Евреинът бил алчен за пари, но и християнинът не трябвало да бъде толкова глупав, да подписва такъв договор.

Съвременните хора, религиозни и светски, говорят за Бога, описват Го, но описанията и понятията им са съвършено различни. Никой човек няма ясна представа за Бога. Те казват, че човек е създаден по образ и подобие Божие, но какво всъщност е Бог, не знаят. Те не могат да Му дадат никакъв образ. Други казват, че познават Бога дотолкова, доколкото се проявява в човека. Трети пък си представят Бога такъв, какъвто Моисей Го описал. Моисей се е разговарял с Бога, слушал е гласът Му, но никога не Го виждал. При това Моисей беше един от великите посветени. Той познавал законите на светлината, на електричеството и на магнетизма, на биологията. Като се явил пред фараона, Моисей извършил големи чудеса, които почивали на известни закони. Велико е било учението на Моисея, но след смъртта му неговите ученици го изопачили. Разбиранията на учениците му били ограничени, вследствие на което те несъзнателно изопачили учението на Моисея и създали особено учение – моисеизъм. Така постъпиха и учениците на Христа с учението на своя Учител. Първите ученици и последователи на Христа предавали Христовото учение точно, но ония, които дошли след тях, като нямали тяхната светлина, постепенно го изопачили.

Днес всички хора се спират върху въпросите: кой е Христос и какво донесе на света? Те сами си отговарят, че Христос донесе спасението на човечеството. Спасението на човечеството се обуславя от спасението на отделния човек. Когато всеки човек поотделно се спаси, тогава ще се спаси и цялото човечество. Да се спаси човек, това значи, да постави в хармония своя физически, духовен и Божествен живот. Съвременният човек се счита за божество, но въпреки това се запитва, може ли да се спаси. Да си задава този въпрос, това е все едно, великият виртуоз-цигулар да се запитва, може ли да изсвири известно парче. Щом е виртуоз, той непременно може да изсвири дадено парче. Който пита, дали може да направи нещо, той се съмнява в себе си, в своите възможности. Щом пита, той непременно ще сбърка някъде. Понякога и невежият не пита, но това още не значи, че той знае, какво да прави. Ученият не пита, но прилага и сам се учи. Трябва ли момата да пита, какъв ще бъде нейният избраник? Много просто. Избраникът й ще бъде подобен на нея. Затова казва българската поговорка: „Търколило се гърнето и намерило похлупака си.“

„А видя и някоя сирота вдовица, която тури там две лепти.“ Двете лепти бяха всичките пари, с които бедната вдовица разполагаше. Който иска да следва духовния път, той трябва да даде всичко, което има. Тази вдовица не е предполагала, че Христос ще я вземе за предмет на своя беседа. Като видяла, че всички турят нещо в съкровищницата, и тя пожелала да внесе своята лепта, последните две монети, без да мисли, че децата й нямат хляб. Колкото малки да са били двете монети, тя ги пожертвала от сърце. Като изнасям примера за тази вдовица, не искам никого да упреквам за погрешките му, но казвам, че, за да не греши, човек трябва разумно да използва благата, които природата му дава. Домогне ли се до известно благо, човек го използва лично за себе си и мисли, че след това работите му ще вървят гладко, безпрепятствено. Водата е благо за човека, но зависи, как ще приеме той това благо. Ако реката излиза от извора и отива право към морето, отдето мине, тя ще причини ред пакости: ще отвлече къщи, дървета, цветя, треви ще изкорени, хора и животни ще издави и т. н. И морето, от своя страна, няма да я посрещне тихо и спокойно. Може ли човек да се ползва от тази вода като благо, дадено от природата? Ако остане сам да се справя с това благо, в края на краищата то ще го завлече. Ето защо, иска ли разумно да се ползва от благата на природата, човек трябва да ги разпределя между ближните си. Взимат ли всички хора участие в природните блага, те ще ги използват рационално. Ако морето е тихо и спокойно, реката ще се влее в него незабелязано. Обаче, ако в морето има буря и вятър, реката ще се блъска ту назад, ту напред, докато мине бурята. Първата река е била посрещната добре от морето, а втората – с големи борби и противодействия. Това се дължи на маневрите, които морето, от време на време, прави. Това не показва, че морето има неразположение към втората река. Благодарение на известно съвпадение, втората река е изпитала противодействие от страна на морето.

Животът на всеки човек представя малка река, която, в края на краищата, трябва да се влее в неговото Велико море. Понякога морето приема тия реки тихо и спокойно, а понякога – с бури и вълнения. Както да го приеме морето, умният ще разбере смисъла на живота. Глупавият, обаче, ще се натъкне на големи противоречия и ще се запита: Морето не знае ли, кой съм аз, отде ида и как се казвам? – Как се казваш? – Голямата река. Като чуе тия разсъждения, морето ще се усмихне и ще си каже: Ти си голямата река, аз – Великото море. Морето ли произлезе от реката, или реката от морето? На този въпрос вие сами ще отговорите. В природата между морето и реката не съществува никакво противоречие. Обаче, между хората съществуват ред противоречия. Противоречията им се дължат на техните разбирания. Между богатия и сиромаха, между учения и невежия няма никаква разлика, но от неразбиране на нещата хората сами издигат прегради помежду си, от които се спъват. Ученият представя обработена почва, а невежият – необработена. След време, ако не работи, ученият може да стане невежа, невежият пък, ако работи, може да стане учен. И добрият може да стане лош, и лошият – добър. Ако не усилва добродетелите си, човек може да отслабне, да изгуби силата си като добродетелен човек. Светските хора разбират този закон и го прилагат. Когато някой светски човек иска да развие силата си, да стане борец, той се упражнява с часове. Един ден, като развие силата си, той излиза на арената да се бори, дето получава голяма премия като победител. Ще кажете, че това е губене на време. Ако упражненията, които човек прави, за постигане на известна цел, са губене на време, не е ли губене на време да седи човек с часове на едно място и да се окайва за страданията, които го сполетели? Дойде ли страданието при вас, не се оплаквайте, но излезте срещу него, като боксьор, и го ударете ту от едната, ту от другата страна, докато го съборите на земята. После му кажете: Знаеш ли, кой съм аз? Знаеш ли, че аз съм свободен гражданин? Има случаи, когато страданието може да надвие на човека, да го търколи на земята. И така да бъде, човек не трябва да се отчайва. Ще полежи на земята, докато съзнанието му се върне, и пак ще стане. След време, като се засили, отново ще се състезава със страданието. Щом е дошъл на земята, човек неизбежно ще страда и ще се радва, ще бъде бит и ще бие другите.

Като слушат да им се говори по известни въпроси, хората очакват някакво заключение. От съвременния живот могат да се извадят само относителни заключения, но не и абсолютни. – Каква е крайната цел на живота? Животът няма крайна цел. Ако говорите за материалния живот на съвременните хора, там още повече не може да се търси крайна цел. Той е временен, преходен, но приятен свят. Ние го наричаме свят на забави. Той е свят за децата. В сравнение с това, което предстои на човечеството за изучаване, ние казваме, че съвременните хора са още деца. И като деца, те трябва да се забавляват. Богатият ще се радва на богатството си; сиромахът ще поплаче за положението, в което се намира. И едното, и другото е на мястото си. Животът на земята не може без плач и без радости. Докато е на земята, човек ще плаче и ще се смее. Какво ще прави земеделецът, ако времето не плаче? Когато реките прииждат, когато снеговете се топят, когато росните капки оросяват цветята, когато цветята растат, всичко е на място. Всички явления в природата имат дълбок смисъл и предназначение. За да осмисли живота си, човек трябва да обръща внимание на вечните, неизменни негови прояви, а не на тия, които всеки момент търпят промени. Както да разглеждате живота, сам по себе си той е красив. Тази е причината, че като дойде време да напуща земята, човек започва да съжалява. Каквито страдания да е прекарал, човек все пак съжалява за живота на земята. В този живот има нещо специфично, което никъде другаде не съществува. Въпреки големите си страдания и светиите, и учените, и великите хора съжаляват, че са напуснали земята. На земята има добри условия за учене, за растене и развиване. Един ден, когато станете възрастни, ще напуснете земята и ще съжалявате, че не можете пак да се върнете. Докато сте на земята, ще плачете и ще се радвате, но ще учите. Научите ли уроците, които животът на земята предвижда за човека, ще напуснете земята и повече няма да се връщате.

Какво представя небесният живот? Ако четете описанията за този живот, ще срещнете много грешки. Погрешките в тези описания не са съзнателно допуснати, но се дължат на обстоятелството, че са правени привечер, при залязване на слънцето. Иска ли човек да бъде точен в своите описания, те трябва да се правят сутрин, при изгрев на слънцето. Много писатели описват красотата на природата при залез на слънцето, художниците я рисуват при същите условия, но и едните, и другите правят ред погрешки. Тогава природата е по-достъпна за хората. Малко хора имат възможност да наблюдават и изучават природата сутрин, при първите слънчеви лъчи. Красотата на природата при залез на слънцето е кратковременна, а при изгрев – продължителна, защото слънчевата светлина тогава е възходяща.

Защо трябва да се изучава природата? Като изучава природата, човек вижда последователността в проявите на нейните сили. Той вижда, как работи природата: последователно, с голямо постоянство и търпение. Какво виждаме в живота на обикновените хора? Те искат да бъдат учени, силни, богати, без да са приложили онова непреривно усилие и онази последователност, с които природата си служи. Например, някой иска да бъде силен и виждате, че, дето трябва и не трябва, той проявява своята сила и смелост. Като срещне някоя дълбока и широка ръка, той иска да се засили и да я прескочи. Направи ли това, той ще се намери във водата. Преди да е прескачал такава река, той трябва да е правил упражнения да прескача трапове, различно дълбоки и широки. Ако може да прескочи трап, дълбок два метра, той ще прескочи и реката. Човек се ражда с дарби, но ако не работи за тяхното развиване, ще остане обикновен човек. Не се смущавайте от реда и порядъка, който природата и животът налагат на човека. Днес от съвременния човек се изисква да спазва известни условия, но когато порасне, когато възмъжее, ще му се наложи друг порядък, други условия, различни от сегашните. Детето прави само това, което отговаря на развитието и на възможностите му. То не може да излезе вън от своите възможности. Ще кажете, че искате идеален строй на живота. Днешното човечество не може да създаде по-идеален строй от този, който е създало. Ако представите на съвременното човечество идеален образ на живота, то пак ще се върне към стария. Всеки ще получи това, за което е готов. Това зависи от разбиранията на хората. Някой иска да бъде свободен, а ограничава другите. Какво разбиране за свобода е това? Ти искаш да бъдеш свободен, а другите да бъдат роби. Може ли да се нарече свободен онзи, който ограничава другите? Само разумният и добрият човек може да бъде свободен. Всичко, каквото той върши, е разумно.

„Две лепти“. Христос обръща вниманието на учениците си към бедната вдовица, която турила две лепти в съкровищницата. Тази вдовица била добра, разумна жена. Тя е минала през големи борби и изпитания в живота, докато най-после е дошла до числото две. Срещнете ли жена, на челото, на лицето или на гърба на която е написано числото две, вие можете да разчитате на нея: и като на другарка, и като на домакиня. Срещнете ли жена, на гърба на която е написана единица, знайте, че тя има мъжки характер. Не одобри ли поведението ви някъде, тя може да ви бие. Тя е добра за учител, за професор, но не и за домакиня. Числото две е число на борба, на противоречия, но същевременно съдържа в себе си и метод за примиряване. Докато двама души представят отделни единици, между тях всякога ще има борба. Примирят ли се, те образуват двойка. Забелязано е, че докато синът живее сам при родителите си, той е груб към близките си и невнимателен, небрежен към себе си. Срещне ли още една единица, той става внимателен, нежен, услужлив. Докато е сам, човек може да мечтае, да философства, да мисли. Срещне ли още един, подобен на себе си, с когото може да се разбира, той се свързва с него и стават двама. Като двойка, те могат вече да работят, да прилагат своите мечти и философии в действие.

Съвременните хора често не успяват в живота си и се оплакват, че животът им е тежък. Защо? Те искат другите хора да им помагат, да влизат в положението им. Не, човек трябва първо да разчита на себе си, а после на другите. Ако няма правилни разбирания за живота, никой не може да му помогне. Човек се ражда с нещо готово в себе си, което той сам трябва да развива. Даровитият се ражда с дарби, които, с учител или без учител в живота, трябва да се развиват. Не ги ли развива, той ще остане в положението на обикновен човек. Малко усилия са нужни за неговото развитие, но той трябва да ги приложи. Малко побутване му е нужно от природата, за да го наведе на Божествената мисъл. Даровитият работи с много учители, но има и специален учител, който го учи отвътре. Всеки ученик, който се е събудил за Божественото, влиза във връзка със своя вътрешен учител и следва съветите му. Този учител ще му даде методи, как да работи. Той ще го вдъхнови, ще събуди в него всички сили, дарби и способности за работа. Той ще му покаже, какво нещо е животът и какво – смъртта, какво е жената и какво – мъжът, какво е братът и какво – сестрата, какво е приятелят и какво – ближният, какво е господарят и какво – слугата. Учителят ще му обясни всички прояви и явления в живота и в природата и като го приготви, като му даде необходимите знания, ще го остави свободен, да прилага. Много неща трябва да знае ученикът, но същевременно трябва да различава реалното от нереалното. Ако не влизаш в положението на мъжа, ти никога не би могъл да мислиш; ако не влизаш в положението на жената, ти никога не би могъл да чувстваш и да любиш; ако не влизаш в положението на детето, ти никога не би могъл да работиш. Всъщност децата работят. Те дават подтик на родителите си да работят. Каквото пипне, детето веднага го разтваря, разглобява на части, които изучава. Голяма любознателност има в децата. Вземе ли някаква книга в ръцете си, детето непременно ще я разкъса. Искате ли вашите деца да не късат книгите ви, правете ги от пергамент. Най-важното, на което родителите трябва да обърнат внимание, е да възпитават децата си, да бдят над тях, да не оставят разрушителното им чувство да се развива.

Двете лепти, върху които Христос спрял вниманието си, представят най-малкото, което човек може да приложи в живота си с любов и разбиране. Това е, което може да избави човека от хиляди ненужни страдания и радости. Има смисъл човек да страда и да се радва, но когато тия страдания и радости носят нещо добро. Ако страданието носи след себе си радост, която повдига човека, то е на място. И ако радостта носи след себе си страдание, което облагородява човешкото сърце, тя е на място. Защо след страданията идат радости и след радостите – страдания, това е въпрос, на който досега никой не е отговорил. Защо трябва човек да страда и да се радва, и този въпрос няма отговор. И велики хора, и велики Учители са страдали. Христос казва: „Скръбна е душата ми до смърт“. Докато е на земята, човек неизбежно ще страда. След възкресението Христос мина от страдание във вечната радост, в Божествения живот, дето радостта и скръбта се сливат. В Божествения свят скръбта и радостта се примиряват. Във физическия свят, обаче, те са в постоянна борба: ту едната взима надмощие, ту другата. В повечето случаи скръбта взима надмощие, защото е груба. Тя върви по мъжка линия, вследствие на което се изявява грубо. Радостта е нежна, деликатна. Тя върви по женска линия. Който е придобил радостта преждевременно, той непременно ще бъде бит. На земята човек опитва първо скръбта, а после радостта. Когато види, че някой плаче, скръбта веднага си заминава. Тя не си позволява да бие човек, който е бит вече. Тя се чуди само, кой е дошъл преди нея и свършил работата й. Като знаят тази нейна черта, разумните хора се дегизират пред скръбта, представят се като големи страдалци, и тя не ги безпокои. Както малката скръб отстъпва пред голямата, така и малката омраза отстъпва пред голямата. Същото се отнася и до положителните неща в живота. Както малката радост отстъпва пред голямата, така и малката любов отстъпва пред голямата.

Като се говори за любовта, ония, които са попарени от нея, не искат да чуят думата „любов“. Някой обича жена си, но приятелят му влезе в неговия дом, обикне жена му и започне да говори за своите чувства. Този човек седи като попарен и се разочарова в любовта. Грешката е в приятеля му. Съвременният човек не е готов още за любовта. За любовта нито се говори, нито се играе с нея. Харесате ли една жена, вие трябва да се запитате, дали сте изменили мнението си за жената. Истинска любов е онази, която повдига човека в очите на този, който обича. Ако обичате една жена, вие трябва да гледате вече на всички жени с добро око. Ако обичате един мъж, мнението ви за всички мъже трябва да се измени, да гледате на мъжа с по-добро око, отколкото сте гледали по-рано. Всяка чиста и благородна жена носи в себе си батерия от десет хиляди градуса топлина. Кой човек би могъл да направи пакост на такава жена? Да обичаш някого, това значи, да се отнесеш към него с всичкото си уважение и почитание, да не му причиниш никакво страдание. Любовта създава страдания, но на място. От страданията, които любовта причинява, човек расте и се развива. Любовта дава подтик, импулс на човека за работа, за учене. Каква любов е тази, която убива в човека желанието да живее? Който люби, той трябва да поощрява своя възлюбен към придобиване на знание, на някакво изкуство. Любовта осмисля живота. Когато осмисли и разбере земния живот, човек започва да се стреми към вечния. Като цени земния живот, човек ще цени и небесния.

Какво представя вечният живот? Вечният живот е този, в който няма смърт. Вечният живот изключва всякакви страдания. Той включва всички радости, всичкото веселие. Да придобиеш този живот, това значи, да видиш Онзи, Който е създал вселената, всички живи същества, всички форми. Да придобиеш вечния живот, това значи, да видиш красотата на нещата, да опиташ силата и мощта на своя Създател. Достатъчно е да зърнеш само един лъч от Него, за да разбереш смисъла на своето съществуване. Който е имал щастието да види един от лъчите на Бога, той е станал велик. Това виждане е вътрешен процес и става в съзнанието на човека, а не вън от него. При това положение невъзможното за човека става възможно. Това е опитността на великите хора в миналото и сега.

Често хората си казват един на друг: Направи това нещо за Бога! Че ако човек не е готов да направи нещо за Бога, за кого друг може да го направи? Ако човек не е готов да направи нещо за Вечното начало в живота си, за Божественото, за хората още по-малко може да направи. Събуди ли се Божественото в човека, заедно с това ще се разкрият всички дарби и способности, вложени в него. При тези условия човек може да постигне всички желания на своята душа. Това не се постига изведнъж, но постепенно. Божественото в човека е онзи прозорец, през който той може да гледа вън и вътре в себе си, да възприема истината. Отде иде истината, не е важно. Истината може да дойде чрез детето, както и чрез възрастния. Достатъчно е да има прозорец, през който истината да минава. Кой е отворил прозореца за истината, не е важно.

Днес всички хора се запитват, как ще се оправи светът. Светът ще се оправи, когато всеки човек бъде готов да дигне своя паднал брат, без да го осъди, без да пита за причините на неговото падане. Помогни на човека, без да питаш, защо и за какво е сгрешил. Ще кажете, че днес хората грешат, понеже първите хора са сгрешили. Ако съвременните мъже и жени се намерят в рая, и те ще сгрешат като тях. Няма човек в света, който да не е ял от забраненото дърво. Въпреки това, хората всеки момент се съдят, съмняват се, подозират се едни-други. Те казват, че вярват в Бога, а въпреки това всеки момент се обезверяват. Те говорят за любов, за смисъла на живота, но щом изгубят любовта си, те се отчайват и разочароват от всичко. Докато е на земята, човек ще губи любовта си и отново ще я намира; той ще губи радостта си и отново ще я намира. Това е неизбежен процес. Като изгуби човек същественото в живота си, стремежът му се усилва повече. Като се стреми, той придобива загубеното. Придобие ли го, той знае вече, как да го пази.

„Двете лепти“. Всички хора трябва да бъдат готови, като тази вдовица, да турят в съкровищницата всичко, каквото имат, без да ги виждат хората. С две лепти нищо не може да се постигне, но подтикът, вложен в тях, е в сила да направи голямо преобразование в живота, както на отделния човек, така и на цялото човечество. Ще кажете, че религиозният човек не трябва да бъде амбициозен, но трябва да бъде силен. Не, човек трябва да бъде и амбициозен, и силен, и богат, и учен, но на място. Всяко нещо, проявено на своето място и време, има смисъл. Днес хората не успяват, защото се намират под влиянието на учения с различен морал, с различни становища. Едни забраняват на човека едно, други – друго, и той не знае, какво да прави и какво да не прави. За да не се обърка, човек трябва да прави това, което природата прави. Всичко, което природата е създала, е разумно. Иска ли да се прояви, човек трябва да дава ход на ония свои желания, които произтичат от дълбочината на неговата душа. Давайте ход на всички свои мисли, които изтичат от дълбочината на вашия ум. Давайте ход на всички свои постъпки, които изтичат от дълбочината на вашата воля. Давайте ход на всичко, което изтича от дълбочината на вашето естество. Всяко нещо, което излиза от дълбочината на нашето естество, е реално. Само реалните неща могат да се реализират. Само реалните неща са мощни и дават тласък на човечеството, да върви напред.

„А видя и някоя сирота вдовица, която тури там две лепти.“ Стремете се и вие да се проявите като сиротата вдовица и, без да подозирате, вашият Учител да спре вниманието си върху вас и да каже: Ето един човек, който даде всичко, каквото имаше. Откак вложи двете лепти в съкровищницата, сиротата вдовица стана ученичка на Христа. Тази вдовица и до днес е в света, но къде е, коя е, как се казва, това завинаги ще остане незнайно. Тя не иска хората да я знаят. Ако днес я срещне някой, не би могъл да я познае. Тя е облечена богато, със скъпи дрехи. Днешното й богато облекло се плаща от лихвите, които двете лепти са дали от времето на Христа до днес. В едно от своите съчинения Камил Фламарион е направил изчисление, каква сложна лихва ще се получи от 25 стотинки, дадени от времето на Христа до днес. Той намерил, че ако цялата земя беше направена от злато, пак не би могла да посрещне сумата, получена от тези две лепти, дадени със сложна лихва. Оттук можем да извадим заключението: всеки Божествен подтик, колкото малък да е, вложен в обръщение, след време дава грамадни резултати. Следователно, вложете най-малкото добро, което имате, в Божествената банка, да получите след време ония грамадни резултати, които тласкат цялото човечество напред. Вложите ли най-малкото добро в Божествената банка, един ден и вие ще се намерите в положението на сиротата вдовица, която днес е реформаторка, работи между човечеството за неговото повдигане. Време е човек да даде ход на Божественото в себе си. Докато дойде до това положение, човек ще срещне ред препятствия – съмнения, колебания, безверие, но в края на краищата всичко ще бъде за добро. Божественото ще си пробие път в света и ще донесе на човечеството онова, което от хиляди години насам се очаква.

''21. Беседа от Учителя, държана на 19 януари, 1930 г. София. – Изгрев.''


----
*) Лука 21:2.


Facebook коментари

#2 Ани

Ани

    Отличен работник

  • Модератор
  • 10347 Мнения:

Публикувано 26 ноември 2013 - 22:41

От книгата, "Крадецът и пастирът". Неделни беседи. Девета година (1929–1930).,
Първо издание. София, Издателска къща „Жануа-98“, 2006.
Книгата за теглене - PDF
Съдържание на томчето



ДВЕТЕ ЛЕПТИ


„А видя и някоя сирота вдовица, която тури

там две лепти."

Лука 21:2


Един малък повод обръща вниманието на един от великите учители в света. Богатите хора, които туряха изобилие в съкровищницата не му обърнаха внимание. Учените хора, които туряха изобилно в съкровищницата, също не му обърнаха внимание, а той се спря върху една бедна вдовица, която внесе там приблизително около три пари или около една стотинка и половина от нашите пари. Тези две лепти съставляват около една и половина стотинка от франка, значи нещо около една пара и 57 стотни, нещо около три пари.


У човека едновременно има два стремежа: единият е, че човек обича великото, грандиозното - такъв стремеж има наследен у него. Този стремеж е общ както за хората, така и за цялото органическо царство, само че всяко животно разбира този стремеж според степента на своето развитие. Освен този има и друг стремеж, според който както хората, така и животните обичат по някой път да се смаляват. Малкото дете, след като се роди, макар да казват за него, че то още няма съзнание, обаче у него има вече един стремеж да расте, голямо да стане и постепенно започва да пъпли. Семето също така има стремеж да изникне, голямо да стане. Тези семенца, докато не са израсли, те не знаят какво ще станат, но у всички има желание големи да станат. Тревата расте, иска да стане голяма, но донякъде върви и после спира, казва: „Велика беше моята идея." Обаче, щом се посее жълъд, след сто години той става голям дъб, и тогава в него могат да се поставят милиони такива треви.

Сега и човек същевременно желае да стане велик. Не е лошо човек велик да стане. Някой казва: „Ти не се стреми голям да станеш." Това е идеал. Човек трябва да бъде голям. Нима той трябва да остане една малка микроба в света. Ако това беше задача на природата, всички щяха да остават все малки, но природата се цели от малкото да направи велико. Затова именно всички трябва да имаме идеала да станем велики. Казват за някого: „Този човек е амбициозен." Че какво лошо има в този подтик, в порива на човека да стане велик, например? Че и светията е амбициозен, и ученият човек е амбициозен, и добрият човек е амбициозен - зависи каква е амбицията. Казват: „На човека много учение не му трябва." Не, вземи от учението толкова, колкото можеш да носиш. Не мисли, че каквото научиш в младините си, с него трябва да останеш. Не, и като станеш стар дядо, на 120 години, книгите нека седят пред тебе, и пак чети. Ще кажете: „За кого?" За себе си чети. Нищо повече.

Сега ние имаме едно възпитание, според което мислим, че само на млади години може да се чете, че само на млади години може да се учим. Значи на млади години трябва да грешиш, а на стари години да изправяме погрешките си. Така учат сега. Казват: „Той е млад, нека си поживее малко, а на стари години той ще почне да изправя погрешките си." Право е. Най-първо човек отива на един бакалин, взима на заем стока, и той пише всичко, каквото се взима. Ти взимаш ден, два, три, месеци, цяла година, но в края на годината бакалинът казва: „Ти трябва вече да приключиш сметките си."

Така е, това са старините, в които човек трябва да приключи сметките си. Защо човек не трябва да плаща изведнъж, след като накупи, каквото му трябва? И това си има свои причини. Някой път човек няма пари, не може да плати, а някога няма дребни, казва: „Имам цели пет хиляди лева, пиши на тефтерчето." Всички вие сте богати, някога сте така богати, че носите цяла банкнота от пет до двадесет хиляди лева. Случва се при това, че в края на годината, когато трябва да платите, не разполагате със средства. И тогава трябва да правите условия с бакалина. Вие разглеждайте всичко, което става в света, както и причините, които са създали тези отношения. Казвате: „Бакалин е той." Знаете ли вие дълбоките причини, защо бакалинът е станал бакалин? Бакалията не е от него. Знаете ли дълбоките причини, защо ученият човек е станал учен? Знаете ли дълбоките причини, защо някой е станал владика или свещеник, или проповедник, или лекар, или инженер. Всяко нещо си има своите причини. Зад онова проявеното седят хилавите причини. Някои казват: "Инженерството, лекарството не си струват. Лекарите само измъчват хората." Питам тогава, ако няма лекари, кой ще помага на болните хора? Казвате: „По някой път не трябва да се правят операции." Че кой от вас не прави операции? Бащата не прави ли операции на малкото си дете? Щом то съгреши, по някой път бащата му прави операция. Да оперираш, значи да действаш. Нищо лошо няма в оперирането, но когато оперираш, трябва да си майстор. Тъй щото операцията да е намясто. Можеш да туриш нож и да режеш, но трябва да знаеш де и как да режеш.


Нали знаете, в една от Шекспировите драми се говори за един евреин, който направил договор с един християнин, че ако християнинът не си плати навреме дълга, тогава евреинът ще отреже част от неговото месо. Случило се, че този християнин не могъл да си изплати дълга и този християнин според договора трябвало да остави евреина да отреже част от месото му. Ще кажете: „Жесток човек бил този евреин." Но и будала бил християнинът. Евреинът бил толкова алчен за пари, че не се смущава и месо да реже на хората. Но благодарение най-после на разумния съдия, който спасил християнина. Той казал на евреина: „Хубаво, режи месо, но ще знаеш, че ако отрежеш само един грам повече, отколкото трябва, главата ти ще отиде." Замислил се този евреин дали да реже месо. Главата му ще отиде. Така и ние по някой път се проявяваме така глупаво като този християнин.


Сега ще помена името на дявола. Той не е такъв, какъвто хората си го представят. Хората имат много смътно понятие за дявола, както и много смътно понятие за Бога. Действително има един Господ, когото те са описвали, с хиляди години са го описвали в разни форми, но не е такъв, какъвто си го представяли. Същото се отнася и за дявола. И той паралелно с Господ върви. Само че, когато рисуват образи на Бога, хората го рисуват без рога, а когато рисуват образа на дявола, те го рисуват с рога. Когато рисуват Бога, всякога го рисуват светъл, а когато рисуват дявола, всякога го рисуват като козел и тъмен. Понятия са това. Ние, съвремените хора на 20-и век, не сме ходили на рандеву с дявола, да го знаем какъв е, да знаем как се носи. Та, като се говори за дявола, питам, срещали ли сте го дявола? Виждали са го у хората - то е друг въпрос. Нито един от вас не е срещал дявола и не се е разговарял с него. Аз зная положително, че нито един от вас не се е срещал с дявола и не може да ми го опише. Аз не се възмущавам от дявола, но искам да срещна поне един човек, който може точно да ми го опише, да ми даде неговата фотография. Описват ми какъв е бил дяволът преди хиляди години. Оставете това, какъв е бил преди хиляди години, сега нека да ми го представите. Обаче аз искам да ви дам за Бога една идея, която да не петни ума ви. Още от старо време има една идея за Бога, според която и най-великите души си представяли Бога като нещо, което няма никакъв образ. Някои ще кажат, че в Библията било писано, че човек е създаден по образ и подобие Божие. Оставете този образ и подобие. То е ваше разбиране. Бог сам няма образ, а е създал образите. Подобие няма, а е създал подобието. Мозък няма, но мисли. Уста няма, но говори. Крака няма, но ходи, ръце няма като нас, но работи. Тъй щото ние не можем да си представим образа на Бога. Понякога, като си помислиш за Бога, представяш си го като светлина, която не виждаш, нито можеш да пипнеш, а чуваш, че ти говори. Има едно вътрешно виждане. И ние хората на земята сега искаме да виждаме нещата, да имаме някакъв образ за тях.


Сега аз не казвам в какво трябва да вярвате, но казвам как са вярвали напредналите души на миналото. На съвременните хора още като им се заговори за Бога, те разбират едно същество вън от тях. Не, това същество живее във всинца ни вътре, в нашето съзнание. Ние не знаем Бога извън нас, извън природата, но го знаем дотолкова, доколкото се проявява в нас. Тъй щото, каквото става, казваме - Бог го е направил. Питам, когато Бог създаде света, ти беше ли там? Казват, че Мойсей е писал така. И Мойсей не е бил там. Той е взел един доклад и по него писал. Казвате, Мойсей е писал по вдъхновение. Значи някой по-учен от Мойсея му е диктувал, а той е писал. Мойсей беше запознат с дълбоката мъдрост на Египет и оттам е писал. После той имал развито това чувство да схваща нещата. За някои неща той е могъл чрез наблюдение да схваща как е бил създаден светът, как е бил създаден човекът и се е опитал в едно кратко резюме донякъде да изложи въпросите за създаването на целия свят, както и създаването на човека. Имайте предвид, че Мойсей не е бил невежа. Той е бил сведущ човек, първокласен учен. Ако сега би се явил Мойсей пред сегашните учени хора, едва ли те биха могли да се сравнят с него. Мойсей е знаел всички учени теории за светлината, той е разбирал законите за електричеството, законите на магнетизма, той е знаел и биологическите закони. Когато е отишъл при фараона, той е разполагал с много знания: хвърлил си пръчката и накарал тази пръчка да оживее. Той е разполагал с много знания, не е бил тъй шашав. Обаче неговите ученици изопачили учението му и Мойсей изчезнал, а останал мойсеизъм, едно изопачено учение. Това вече не е Мойсей, но според разбиранията им - учение. Не че неговите ученици са имали лошото желание, но така са разбирали и затова са го изопачили. Същото е станало и с християнството. След Христа неговите първи ученици са проповядвали по-правилно, но след това, като се предавало на втори, на трети, останалите вече са възприемали и предавали според разбиранията си.


И сега ние се спираме върху въпроса, що е Христос. Често питат: „Ти вярваш ли в Христа?" Казваме, че Христос ще спаси света. Спасението е наука. Как ще спаси Христос света? Казвате: „Христос ще оправи света." Как ще го оправи? Преди 2000 години светът не е ли бил поправен? Най-първи ние трябва да разберем, че всеки човек може да изправи своя живот. Той има абсолютните възможности да изправи своя живот. Като казвам своя живот, разбирам, че човек трябва да постави в пълно съгласие своя физически, духовен и Божествен живот. Човек за себе си е почти едно божество. Ако вие питате някого: „Аз мога ли да направя нещо?" Това показва, че вие не сте се добрали до никакво знание. Ако пред мен дойдат двама виртуози цигулари и единият пита другия: „Нали ще мога да изсвиря това нещо добре?", той нищо няма да направи. Опитният, изкусният цигулар никога не пита. Той счита за привилегия, че може да свири и той казва: „Мога." Нищо повече. Който не може, той пита. Преди да е започнал да свири, аз му казвам: „Ти няма да изкараш." На въпроса, дали мога, ще си отговориш: „Мога." Който пита, той не може. Казвам, ако някой пита: „Дали мога да изсвиря", казвам му: „Ще се сбъркаш някъде." Онзи, който пита, бърка. Който не пита, не бърка.


Вие ще дойдете тогава до едно криво заключение, защото някой път и невежият не пита. Човек, който знае, той не пита. Ние, съвременните хора, питаме как да станем добри, как да станем учени, как да станем морални, какво ще стане с нас, какви ще бъдат децата ни, какъв ще бъде мъжът ни и т.н. Мъжът ти ще бъде точно такъв, какъвто си ти. Като направил майсторът грънчар първото гърне, то се завъртяло от радост и намерило своята похлупачка.


Казва Христос: „Тази сирота вдовица тури там две лепти." Тя тури всичко, каквото имаше. Човек, който мисли да се подвизава в света, така трябва да постъпва. Обаче тази жена даже и не подозираше, че ще бъде предмет в света, но си каза: „Чакай да туря и аз нещо." Тя не е знаела, че Христос ще й обърне внимание, ще я вземе за предмет на своя беседа, че ще я даде като подтик на другите. Тя не каза: „Как да дам последното си, децата ми нали ще останат гладни?" Не, тя тури всичко, каквото имаше в съкровищницата.


Сега, като ви говоря така, не мислете, че искам да направя някакъв намек за погрешките ви. Погрешките в света не седят в греховете, които правим, но в това, че ние не използваме благата, които природата дава. Сега всички се спират върху постъпките на човека и казват за някого - той е грешен човек. Аз не се спирам пред неговите грехове, това не ме интересува, но грехът седи в това, че той не се ползва от благата на природата. Сега работите ни в живота няма да вървят тъй гладко, както ние сме си ги предначертали. Когато реката излиза от извора си и отива към морето, как мислите, гладко ли върви тя, тихо, спокойно ли минава? Не, на колко хора къщите събаря, колко хора удавя, на колко дървета корените разрушава, колко кораби завлича, колко мушици и треви отвлича. Мислите ли пък, че като навлиза в морето, то я посреща тъй тихо и спокойно? Някой път морето посреща реката тихо и спокойно, а някой път я посреща с бури и я връща назад. Сега какво ще кажете? Първите пионери ще кажат: „Морето ни прие тихо, кротко, въздържано." Обаче след няколко време другите пионери, които са били върнати назад, които са били пердашени от морето, няма да кажат като първите. Мислите ли, че то нарочно прави това? Не, то си има свои маневри, казва на реката: „Почакай сега малко."


Всеки един живот, това е една малка река, която трябва да се влее във великото море. Някой път морето ще те приеме тихо, мълком и ще каже: „Влез." Някой път ще те посрещне така бурно, че ще те отхвърли на няколко километра далеч от себе си, че ще се образуват ред вълни около тебе. Ако ти си умен, ще разбереш смисъла на живота, ако не си умен, ще се намериш в голямо противоречие и ще кажеш: „Ама защо се вълнува така морето? Не знае ли кой иде при него? Не знае ли как е името ми? Голямата река е името ми." „Аз пък съм великото море." Като каже така на морето, то ще се поусмихне.


Питам, моретата ли станаха от реките, или реките станаха от моретата? Вие сами ще си дадете отговора. Между морето и реката няма никакво противоречие. Това е външната обстановка на нещата. Ако между нас, хората, има някакво противоречие, то се дължи на някакво неразбиране. Каква разлика има между един богат и един сиромах човек? Виждате някъде един богат човек, но той е невежа. Виждате другаде един сиромах, но той е учен човек, станал е професор. Ако той беше богат човек, професор нямаше да стане. И ако природата го е направила сиромах, то е, за да го предпази от някакви слабости. Тя иска да го направи лек, да олекне. Някой път човек трябва да олекне. В това положение човек трябва да намери себе си. Питам тогава, каква разлика има между учения и невежия човек? Няма никаква разлика. Ученият човек е обработена земя, а невежият, неученият човек е необработена земя. Но и единият, и другият могат да станат учени. И ученият може да стане невежа след време, като не се учи, и невежият може да стане учен след време, като се учи. И добрият човек лош може да стане, и лошият човек добър може да стане. Ние говорим за относителната доброта. Ако ти не усилваш в себе си своите добродетели, след време ти ще отслабнеш. Ние виждаме този закон в света. Светските, умните хора го разбират. Този, който иска да се бори, да надвива, всеки ден прави своите упражнения. Ако отидете в Америка, ще видите тези боксьори, които искат да се развиват в своето изкуство, закачили там на тавана една топка и цели три-четири часа се упражняват: подхвърлят я ту наляво, ту надясно, скачат, стават, лягат, правят упражнения. Като ги види някой, ще каже: „Този серсемин какво прави там?" Не, този човек има идея. Той ще спечели нещо, ще стане нещо от него. Той се бори за една премия, ангажирал се и знае, че след няколко месеца той ще вземе тези премия от петдесет хиляди долара, ще има една придобивка. Той ще се боксира, както едно време в римските арени е ставало: някой гладиатор се бори с друг, докато единият падне и се признае за победен. Тогава другият взима премия от петдесет хиляди или от сто хиляди долара. Как да не се боксираш при това положение? Струва да се упражняваш по няколко часа на ден, да удряш топката, за да получиш нещо. Сега ние можем да кажем, че това е губене на време. Аз правя едно сравнение. Ако този боксьор според вас, като се упражнява по три-четири часа на ден, губи времето си, вие, като седите по цели дни у дома си и се окайвате за положението, в което се намирате, или за страданията, които ви са дошли, вие не сте ли един подобен боксьор? За вас това време не е ли изгубено? Като дойде страданието, ти излез насреща му като този боксьор - че от едната страна, че от другата страна, че отляво, че отдясно, набий го добре и му кажи: „Ти не знаеш ли кой съм аз, не знаеш ли че аз съм свободен гражданин?" Някой път страданието може да те надвие, да паднеш на земята, да изгубиш съзнание. Нищо от това, после пак отново ще се състезаваш с него. Често героите и героините в някой роман, като ги набие страданието, те изгубват съзнание, падат на земята и казват: „Набиха ни." Като стане от земята, отиде при страданието, започне да се маже около него, но в себе си казва: „Чакай, втори път аз ще те набия." Казвам, и ще биеш, и ще те бият.


Сега вие слушате и казвате: „Какво е заключението?" От съвременния живот ние можем да извадим относителни заключения само. Каква ще бъде крайната цел на живота? В света крайна цел няма. В съвременния живот никаква крайна цел няма. Този живот наричаме един преходен, но приятен свят. Материалният свят аз го кръщавам свят за децата. Всинца ние сме деца и трябва да се забавляваме по един или по друг начин. Забавление е той. И много хубаво. философите, които разбират, казват, че той бил майа. Заблуждение е това. Да, той е заблуждение за мъдрите, които играят роля на децата, но за самите деца той не е заблуждение, той е точно на мястото си. Онзи богаташ, който има големи богатства, който е милионер, нека се радва на парите, то е на мястото си. Онзи, сиромах, който няма пари, нека поплаче малко, нека пострада. И то е на мястото си. Този плач има смисъл. Животът на земята не може без сълзи, без плач. Ако през целия си живот ти не си плакал, все трябва да поплачеш малко. Ако времето не поплаче, какъв смисъл има то? И времето понякога трябва да поплаче. Когато времето плаче, има смисъл в този плач: и реките приидват, и снеговете се топят, и цветята растат, и росните капки се явяват. То е цяло благословение. Вие ще кажете, че Господ е наредил така. Много хубаво, Господ е наредил да бият някого, че да плаче. Българите казват за някого, че го настивасали хубаво. Ако вълната, ако памукът не се настиваса, какво може да излезе от тях? Ако пръстта не се настиваса, какво ще излезе от нея? Та като нас- тивасаш някого, това е хубавото.


Казвам, ние трябва да вземем живота във вечните му прояви, а не в тези временни, преходни състояния. И за в бъдеще вие ще намерите едни от великите разрешения на въпросите. Тъй както сега животът се проявява, това е най-красивото, което Бог може да ни даде на земята. И каквото и да говорят хората за този живот на земята, това е тяхно лично мнение. Много светии, които са заминали от земята, съжаляват, че са заминали. Те искат да дойдат на земята, пак да ги бият. Те имаха много страдания, но в тях изпитваха особена вътрешна, специфична радост, каквато на небето няма. Много светии, много учени хора, които са заминали вече от земята, пак искат да дойдат да поживеят на земята. Там те имат много знания, но казват: „В тези знания, които имахме на земята, имаше нещо специфично." Следователно по същия начин един ден и вие, като заминете от земята, ще съжалявате, ще плачете за земята, но ще бъдете вече възрастни. Вие ще плачете, но там ще ви кажат: „Вие сте възрастни, не ви се позволява да играете и да плачете." Вие ще си кажете: „Минаха онези блажени времена, когато си играехме, както искахме - и добро правихме, и грешихме, за което ни потупваха малко, но ни оставаха свободни." Сега мнозина описват небесния живот такъв, какъвто не е. Сега аз няма да ви кажа своята опитност за небето, но тъй както разглеждам вашите описания, както хората го описват, в това описание има една погрешка. Тази погрешка не е съзнателно направена, но се дължи на това, че всички хора описват небето привечер. Аз виждам някой виден писател, който минава даже за учител, описва небето привечер и казва: „Добре е да виждаш планините при залеза на слънцето." Питам, защо той не казва да се гледа красотата на планините при изгрева на слънцето, ами вечер? Понеже залезът е по-достъпен на хората, а малко хора са правили своите наблюдения при изгрева на слънцето. Затова именно той обръща внимание на хората да гледат красотата на планините привечер, а не при залеза на слънцето. Обаче тази красота при залеза на слънцето трае само един момент и после скоро се изгубва. Красотата при изгрев е възходяща. Следователно всички писатели разглеждат сега красотата при залеза на слънцето.

Сега у мнозина от вас има желание да станете силни, да се проявите, но трябва да разбирате законите на проявите. Да допуснем, че вие наближавате към една река, която няма мост. Искате да я прескочите. Направете този опит най-напред на един трап, широк два метра, за да не би, като прескочите реката, да се намерите във водата. Прескочите ли трапа, ще прескочите и реката. Вие трябва да имате умение да прескачате. Та именно ние, съвременните хора, трябва да се занимаваме с онези сили, които действат у нас. И после да разберем този сегашен порядък, който съществува. Ние казваме, че настоящият порядък ни плаши. Не, това е субективно схващане. Този порядък съществува от целокупната деятелност на цялото човечество. Когато човечеството един ден порасне, то ще създаде друг порядък. Дотам, додето е достигнало, то е създало този порядък. Сега ние очакваме човечеството да създаде един идеален строй. По-идеален строй от сегашния то не може да създаде, пък и да създаде, сегашните хора пак ще се повърнат към своите разбирания. Това най-първо зависи от разбирането на хората. Всички напреднали души трябва да имат един идеал, да знаят в какво седи бъдещият живот. Много пъти например ние искаме за себе си свобода, а ограничаваме другите хора. Щом ти със своята свобода ограничаваш другите хора, каква свобода е тази? Тя е свобода лично за тебе. Ако ти ограничаваш един, втори, трети, каква е тази свобода? Свободата не седи в това, да правим, каквото искаме. Казвате - човек е свободен.

Свободата седи в това, че всичко, което човек прави, да е разумно. И тъй, Христос се обръща към предмета за тази вдовица. Според моите схващания тази вдовица не беше невежа жена. Всяка, която употребява две лепти, числото две, тя е разумна жена. Жена, която употребява единицата, която носи единицата на гърба си, тя върви по мъжка линия, тя е мъж. Тази жена, която се е оженила за някой мъж, тя ще го бие най- малко по два пъти на ден. Жена, която носи двете на гърба си, тя е домакиня жена, къщата ще нареди, ще измаже, ще изчисти, децата ще нагледа, ще нареди, и покрай нея и работите на мъжа й ще се наредят. Аз бих казал на всеки, който иска да се ожени, да види дали числото две е написано на гърба на неговата жена, а може или на челото, или другаде. Но има ли единица написана на гърба на тази жена, по-добре този човек да я вземе като учител.


Сега вие не трябва да вадите криво заключение, но трябва да знаете, че тези, които носят единица на гърба си, са на мястото си, тези, които носят числото две на гърба си, и те са на мястото си. Числото две е резултат на една вечна борба. Двете единици след като са се борили, борили, най-после са създали числото две. Това е закон на примирение. Противоречието е вътре в двете, но има един метод на примирение. Двама души, които се примиряват, образуват една двойка. Този закон ще видите например във вашия син. Той съществува навсякъде в природата - и между животните. Синът е небрежен, невнимателен, малко нахален, но след като намери още една единица, станат две единици, започва да става порядъчен. Та числото две като форма, като изражение е турено, за да могат хората да живеят добре. Двама души, турени на едно място, могат да вършат работа. Един, като е сам, той може да мисли, да философства, да мечтае, но не може да върши работа. Та като станат двама, разбираме, като намери той подобния си, разбирам онзи разумния, който правилно разбира нещата. Сега ние искаме другите хора да влизат в нашето положение, да ни помагат. Ние сме на крива посока. Най-първо, ако ти сам не можеш да си помогнеш, ако ти сам нямаш наклонност да разбираш, никой друг отвън не може да те накара да разбираш. И според съвременните научни изследвания всички даровити хора са родени даровити. И с учители, и без учители те учени ще станат. Едно малко побутване в природата може да ги наведе на Божествена мисъл.


Казвам, има един първоначален учител в света. Даровитият човек работи и с други учители, но има един учител, който му говори отвътре. Това е една привилегия. Онзи ученик, който се е пробудил, той може вече да говори с този учител. Той вече може да говори с него и може да си разреши тези вътрешни задачи в живота. Този учител ще го насочи така, че той може да разреши всички свои мъчнотии в живота си добре. Ще му даде и начини, и методи, и сили, и вдъхновение и ще му покаже какво нещо е животът и какво нещо е смъртта, какво нещо е жената в света, и какво нещо е мъжът, какво нещо е братът и сестрата, какво нещо е приятелят, какво нещо е господарят и какво нещо е слугата, каква роля играят всички други хора и т.н. На всичко ще го наведе този учител и всичко ще му разправи. И тогава ученикът ще влезе в ролята си. А не той да казва, че наука не му трябва, това не му трябва, онова не му трябва. Всичко му трябва. Той трябва да съзнае същността на това, което му трябва. Ако ти не можеш да влезеш в положението на един мъж, ти никога не можеш да мислиш. Ако ти не можеш да влезеш в положението на една жена, ти никога не можеш да чувстваш, да обичаш и ако ти не можеш да влезеш в положението на едно дете, ти никога не можеш да се научиш да работиш. Защото всъщност децата работят. Като дойдат децата, те стимулират родителите си, те дават стимул. У децата има стимул, стремеж да работят. Каквото му дадете, то ще го разтвори, ще го разкъса. То е учен човек. Дайте му една книга, то ще я разтвори и ще я разкъса. То намерило нещо и казва: „Много проста работа е това." А вие го мислите за много важна. Едно дете може да ви разкъса книгата и да ви покаже, че има нещо още по-хубаво от нея. То е учен човек. Ако го попитате защо скъса книгата, то казва: „Ако тази книга беше тъй хубаво написана, тъй хубаво направена, тя никога нямаше да се къса." И така е. Направи книгата от пергамент, че то да къса, да къса - и да не може да я скъса. Или тури електрически ток в тази книга, че като я хване, да отскочи. Когато детето къса книгите, това показва, че майка му и баща му не седят на много висок уровен на развитие. Дете, което къса книгите, показва, че този подтик му е даден от майка му и баща му. Иначе отде ще се роди този подтик у него. Защо не се роди в него желанието да обърне книгата и да я разгледа.


Сега да дойдем до малкото, което може да приложим в живота си с разбиране. Това малкото може да ни спаси от хиляди ненужни страдания, а може да ни избави от хиляди ненужни радости. Според моето разбиране има много страдания ненужни, има и много радости ненужни. Защото след всяка суетна радост ще ти дойде една много голяма скръб, след всяка суетна скръб, ще ти дойде една голяма радост. Ти мислиш, че някой казал нещо по твой адрес и с това уронил твоето достойнство. Той казва: „Знаеш ли какво е писано по вестниците за тебе, една много лоша статия." И ти цяла нощ не спиш, пишеш отговор на тази обида. Нищо не е писано. То се отнася за друг някой, за тебе даже не са обърнали внимание, а ти се безпокоиш. Дойде друг някой твой приятел и ти казва: „Ти знаеш какво е писано за тебе, аз едва сега разбрах, че ти си бил толкова гениален човек. Четох една рецензия за тебе." Ти цяла нощ не може да спиш, но ставаш сутринта, никой нищо не е писал. Значи лъжат те хората. Много пъти казват хората, тъй да понамажем малко колата, да не скърца. Това е тактика. Някой път у хората има един приом за възпитание, ще те хвалят и ще те корят, но било по единия, било по другия начин, това е педагогическо правило. Който те кори и който те хвали, това са две противоположни сили. Имаш чук, имаш и наковалня. Щом имаш чук, трябва да имаш и наковалня. Щом имаш наковалня, трябва да имаш и чук.

Питам, защо някой път на земята трябва да ни похвалят, а някой път трябва да ни корят. Ако кажете, че постоянно ви чукат, това не е вярно. Всяко страдание съответства на една радост и всяка радост носи след себе си едно страдание. Щом почувстваш една радост, тя носи след себе си най-малко едно страдание. Понякога една радост носи след себе си десет скърби и си заминава. Питам тогава, Защо радостта трябва да ни остави тези скърби? Досега никой не е отговорил.

И най-великите хора и най-великите учители на земята, и те са скърбяли. Казва Христос: „Прескръбна е душата ми до смърт." Нямаше ли той разбирания? Имаше разбирания. Но той се намираше в положението на човек, който разглеждаше нещата от човешко гледище. „До смърт" значи дошла е тази скръб до дъното. Но след възкресението Христос мина от тази скръб в онази радост, която наричат вечното благо, вечната радост, на която скръб вече не е спътница. В този Божествен живот скръбта и радостта се сливат заедно. От лично гледище в Божествения свят в сръбта и радостта има две сили, които действат едновременно, една постоянна борба и нито едната отстъпва, нито другата. В земния живот радостта казва: „Аз ще бъде първата." Скръбта казва: „Не, аз ще бъда първата." Затова при сегашния съвременен живот скръбта е много по-силна от радостта. Скръбта, като намери, че ти си приел радостта, наложи те и казва: „Защо си допуснал тази радост, защо я прие без мене." Радостта е по-нежничка, скръбта е по-груба, тя е мъжка Гана, тя върви по мъжка линия. Радостта е по-нежна, като види, че главата на някого е пукната, казва: „Няма нищо, аз зная характера на скръбта." И вземе, че те превърже. И като дойде скръбта на втория ден, казва: „Кой ти даде това право?" Ще махне бинтажа ти, ще те набие и си заминава. Като дойде после радостта, казва: „Де са бинтажите ти?" Е, няма нищо, ще й простиш, нали знаеш, че тя е малко грубичка? Обаче в Божествения свят скръбта, която е толкова егоистична, примирява се с радостта, съединява се с нея в едно и човек повече не бива бит.

Та всеки, който е приел радостта преди скръбта, той все ще яде бой. Така е в живота, така обяснявам аз. И който иска да знае дали е така, или не, това е друг въпрос. Ако не ми вярвате, идете в другия свят, и ще повярвате. Аз искам да проверявате нещата. Ама дали е така? Проверете. Нищо повече. Ако намерите някое по-добро обяснение, елате и ми кажете, аз съм готов да слушам. Доколкото аз съм разбрал, така седи работата. А пък аз, умният човек, щом видя скръбта, по някой път не я дочаквам. Аз не искам да се разправям с нея, затова понякога аз я залъгвам. Като дойде тя, аз намажа лицето си и казвам: „Много съм скръбен." Тя, като ме види така намазан, побелял, казва: „Кой мина тук преди мене, та те е бил? Сега вече аз няма какво повече да те бия." И си заминава. Като си замине, аз се измия. Като дойде, пак се намажа. Тя ме е научила да работя. Всеки ден се дигизирвам. Какво ще кажете на това? Че вие всеки ден правите това, всеки ден се дигизирвате. Една от сестрите, която слуша моите беседи, казва: „Учителю, ти не си оставил нито едно наше чувство да не го осмееш, не си оставил нещо, което да не ухапеш, не си оставил едно наше благородно чувство да не го осмееш." Не, аз се смея на всички ония чувства, на които и вие се смеете. На които вие се смеете, и аз се смея, на които вие плачете, и аз плача. Другояче седи въпросът. Ние сами опетняваме нашите чувства. Ако има нещо възвишено и благородно, разбирам.

Като се говори за любовта в съвременния живот, вие казвате: „Остави това, не ни говори за любовта." Ако дойде някой в къщата ви и каже, че е обикнал жена ви, вие веднага ще се зачудите. Не, този човек не трябва и дума да отваря за това, че жена ви е красива, и че той я обикнал. Защо трябва да говори това? Това не е само между светските, но и между религиозните хора. Ние още не сме дорасли. Като срещне жената на този човек, той трябва да каже: „Откак видях жена ти с тези добри качества, аз се радвам, че измених лошото мнение, което имах за жените. Аз имах много лошо мнение, но като видях в жената такива добри качества, аз измених мнението си за тях. Твоята жена ми даде повод да гледам малко по-другояче на жените." Като срещна една жена, която ми харесва, трябва да се зарадвам, че има такива благородни жени в света. Всяка чиста, всяка благородна жена има топлина от десет хиляди градуса. Кажете ми кой мъж би могъл да пипне или да направи някаква пакост на такава жена, която носи в себе си една батерия от десет хиляди градуса. Бихте ли повярвали вие, че такава жена може да я целуне един мъж? Не, още отдалеч от устата, от ръцете му нищо не би останало. Всяко докосване до нея, това е огън пояждащ. Той ще седи далеч от нея с всичкото си уважение и почитание. В това седи този велик морал. Но при това вие имате малко по-друго понятие за чистота. Аз не зная отде произлиза този морал, върху който съвремените хора базират своите постъпки и съграждат своя морал. Материята, от която е направена моята уста, е от хляб, от жито и няма да се минат три, четири, пет месеца, и тя ще се промени. Да кажем, че някой ме е целунал и не ми е приятно. Питам, моята уста това аз ли съм? Вратата, през която вие влизате, това вие ли сте? Не, само че ние обичаме вратата ни да бъде в изправно положение.


Моралът седи в друго отношение. Въпросът е да не би онзи, когото ние обичаме, да направи една постъпка, която да е против този морал, който ние имаме вътре в себе си. В ума и в сърцето си ние имаме един морал, от който трябва да се пазим. Защото, ако ти обичаш някого, трябва да му отдадеш всичкото уважение и почитание, и при това да не му създадеш ни най-малкото страдание. У тебе не трябва да се заражда желание да му причиниш ненужни страдания. Това е любов. При любовта сега на земята, ако ти причиниш някому нужни страдания, ти го обичаш, ако му причиниш ненужни страдания, ти не го обичаш. Причини страдания, които са намясто.


Сега ще ви приведа един пример, който само отчасти може да обясни идеята. Една американка от града Бостън се влюбва в един американец от ниско произхождение. Тя била дъщеря на един голям милионер. И тя казва: „Аз искам на всяка цена да се оженя за него." Баща й не се противопоставя, но я моли да почака малко с взимане окончателно решение по въпроса и до това време той изпраща портрета на нейния любимец при един виден физиогномист и френолог, да се произнесе той за тази личност. Бащата вярвал в тези науки. След кратко време той получава назад портрета на този господин със следните сведения. Дъщеря ви по никой начин да се не жени за този човек, защото най- много две години след сватбата той ще я убие. Вие ще кажете: „Отде този човек може да прави такива заключения?" Той може да я убие, а може и да не я убие. Тогава бащата занася писмото на своята дъщеря и казва какво представлява нейния любимец. Дъщерята казва: „Добре, аз ще се откажа, нека да направя един опит, да видим дали така ще се случи. Че ще страдам, нищо от това." И наистина този млад човек се оженва за друга. След две години той убива жена си.


Питам, любов ли е това, когато онзи, който ви обича и иска да ви създаде една радост, а ви създаде едно голямо нещастие, като ви лиши от това, което вие обичате? Например вие искате да учите, но онзи, който ви обича, ви лиши от вашата радост, от вашето щастие, като ви казва, че не трябва да учите. Това любов ли е? Този човек ви лишава от едно благо. Казвам, всеки човек в сегашния живот трябва да се поощрява към какво и да е изкуство или наука. И като дойдем до земния живот, ние трябва да се стремим към вечния живот. Ако ние не разбираме земния живот, как ще разберем небесния? Ако не ценим земния живот, как ще ценим небесния? Ако земния не виждаме, как ще виждаме небесния? Защото от този живот ние ще се приготовляваме за другия живот. Този живот не е далечен, ние го живеем. Вечният живот е този, в който няма смърт, няма скърби и страдания. В този живот, като видиш само онзи, който те обича, ти веднага ще почувстваш дълбока радост в душата си. Голямо щастие за тебе ще бъде да видиш този, който е създал света, да видиш онзи, който е създал всички форми, да видиш онзи, който е създал цялата наука, всичката красота, да видиш онзи, който носи всичката сила и мощ в себе си. Достатъчно е само да видиш този, който ще ти се усмихне отдалеч, и после пак ще се скрие.


Казвам, това няма да бъде илюзия, но една жива опитност. Такава опитност са имали и всички велики хора. Те са станали велики хора, защото са видели само едно малко проявление на Бога, който се проявява и изчезва. И всеки, който е видял Бога, е станал велик. Това виждане не е външно, но вътрешно виждане. Някои мислят, че то е външно виждане. Не, то е в съзнанието вътре. Когато ти видиш това вечно начало, всичките ти скърби, всичките ти страдания и мъчнотии излетяват, и ти ставаш мощен, умът ти проблесва, и ти почваш да разбираш смисъла на живота. И тогава това, което е било невъзможно за тебе, става възможно и ти носиш радост и мир навсякъде. Това е опитността на всички велики хора не само в миналото, но на всички велики хора. Велики души ги наричам аз - и имат тази опитност и сега. Те казват: „Ти за Бога можеш ли да направиш това?" Че за кого друг ще го направиш? За кого другиго ще служиш? На хората ли ще служиш? Че ако ти не можеш да служиш на Бога, който ти е дал всичко, как ще служиш на другите хора? Под Бог ние разбираме това вечно начало, Божественото, което живее у нас, в което се гради великото. Ако във всеки човек може да се събуди Божественото, той не изведнъж, но постепенно ще има шанс в живота си да придобие и да прояви всички възможности, които са вложени в него. И тогава, дето и да отидете, при който и да е учител, само като търсиш спасението си, той ще може да ти го покаже. И когато в света дойде един проповедник или един светия, Бог иска чрез този прозорец, който той е направил, да погледнат всички хора навън и да видят всичко онова наоколо си, който Бог е направил. И затова именно науката е непреривна. Във всички учени, във всички велики хора тази сила е една и съща.


Следователно, щом разбирам така, ако едно дете може да ми каже истината, за мене то е един голям прозорец. Ако едно дете може да ми изпее една песен, която може да ме вдъхнови, това дете за мене е един голям прозорец, чрез който аз мога да видя всичко онова, което Бог е сътворил. Ако аз, който съм голям, не зная как да постъпя при даден случай, а виждам едно малко дете, което ми дава един добър пример от морална постъпка, това дете за мене е един голям прозорец. То вижда друго едно малко дете, паднало на улицата, и бързо се притичва към него, вдига го, изчиства го, измива го и после го целува, а след това го завежда дома си и го нагостява, казвам: браво, ето един добър пример. Досега аз не съм направил такова нещо, а това малко дете го направи. Ето как може да се поправи светът. Ще дигнеш този, който е паднал. Какви са били причините на неговото падане, ние не знаем. Защо е съгрешил той, и това не знаем. Ама там в рая съгрешили първо. Питам, кой мъж или коя жена от съвременните, ако се намери в този рай, няма да съгреши? Доколкото знаем, всички, които сте минали покрай това дърво, всички сте яли от неговите плодове и сте съгрешили. Вие, като осъждате понякога другите хора, правите и вие сами същото. Казвате - не е хубаво да се одумва, а при това одумвате. Не е хубаво да се съмнява човек, а при това се съмнявате. Не е хубаво да бъдеш безверник, а при това се обезверявате. Даже и сегашният водител на теософите - Кришна Мурти, предава една своя опитност, че след като намерил своята възлюбена и после я изгубил, сторило му се, че всичко изгубил в света. Той казва: „Всичко, каквото имах, изгубих." И след това отишъл пак да търси своя Учител. Питам, коя е причината, дето той изгубил своя Учител? Той казва: „Потребно е понякога да изгубиш своя Учител, за да се създаде по-голям стремеж." Та не мислете, че понякога няма да изгубите вашата радост. Ще се поколебаеш, и скръбта ще дойде. Може би за половин или за един час, но скръбта ще дойде.

Първото нещо: вие трябва да бъдете готови като тази вдовица да вложите всичко, каквото имате. Но не да знаят хората. Питам, какво може да се направи с три пари в света? Ако аз внеса три пари, всичкото свое имане, питам, какво може да се направи с тези пари? Какво може да се направи с това малко благо? Нищо не мога да направя. Но този малък подтик на трите пари, турени в известна посока, може да причини цяло преобразование в нашия живот. Турим ли този малък подтик като основа, нещата веднага могат да се реализират.

Казвам, искам сега всички вие да бъдете свободни. Някои казват, че не трябва да бъдем амбициозни. Не, трябва да бъдем амбициозни, но намясто. Някой трябва да бъде силен, че дето трябва, да покаже силата си.

Всичко е хубаво, когато е на мястото си. Ние вървим сега по един морал, който не може да произведе онзи резултат, който ние очакваме. Един дойде, казва ти: „Не прави това, не прави онова." Дойде друг, казва ти: „Прави това, прави онова." И т.н. Един говори едно, друг - друго. Казвам, прави всичко това, което е дадено в природата, което и природата прави. Обаче има неща в природата, които човекът е турил и върху тях ние разсъждаваме и казваме: „Това не прави, онова не прави." Когато влезеш в бакалницата на тъмнината, сам си избирай стоката. Когато влезеш при бакалина на светлината, остави той да ти избере стоката. Всичко онова, което природата е създала, аз го наричам, че то е най-разумното нещо в света. Дай ход на всяко едно желание, което изтича от дълбочината на твоята душа. Дай ход на всяка възвишена мисъл, която произтича от дълбочината на твоя ум. Дай ход на всяка твоя постъпка, която изтича от дълбочината на твоята воля. Никога не спирайте хода на всяка ваша мисъл, на всяко ваше чувство и на всяка ваша постъпка, щом те изтичат от дълбочината на вашето естество. И като направиш такава една постъпка, само ти трябва да знаеш за нея, никога не отивай да разправяш на другите хора какво си направил. Ако ти плащат за това, можеш да разправяш. И това не е лошо, защото иначе няма кой да даде на репортерите материал. Но ти сам проверявай, докато дойдеш до един основен закон, който аз наричам реалност. Реалността е един основен закон, който никога не се мени. Вижда ме един човек и намира, че съм хилав, слаб. Казвам: „Не ме гледай тъй, аз съм силен човек. Застани прав." Той застава. Хващам го с едната си ръка и го дигам във въздуха прав, дигам го един, два пъти и го слагам после на земята. Той казва: „Ти правиш нещо, навярно хипнотизирваш." „Добре, нека дойде още един." Дойде още един и двамата ги издигам заедно нагоре във въздуха. „Това е илюзия." Добре, нека дойдат още двама, да се качат отгоре ви. Стават четирима и ги дигам всички заедно. Дойдат четири-пет души и всички заедно дигам във въздуха. Питам, това илюзия ли е?

Казвам, вие сами виждате, че това не е илюзия, защото, ако беше илюзия, нямаше да има никакво напрежение в мускулите ми, а вие виждате, че има известно напрежение в мускулите ми. Ако премерите ръката ми, ще видите, че обемът й се изменил, става едно свиване на мускулите, вследствие голямото напрежение и те ще видят, че се намират пред една реалност, в която има отношения, а не пред една илюзия.


При реалността има смяна на енергиите. Щом става смяна на енергиите, нещата са реални. Реални неща са само тези, които дават подтик на нашия ум, на нашето сърце, на нашата душа да се реализират нещата. Щом нещата се реализират, те са реални. Всяко нещо, което не дава подтик, то е илюзия. Мощното, силното, което тласка света напред, то е реално. Такъв е законът. Та вие трябва да обърнете внимание на вашия Учител, без да знаете, без да подозирате това нещо. Един ден, като ходите между тълпата, без да го виждате, вие ще турите всичкото си имане, но той ще ви види и ще каже: „Тази вдовица тури всичкото си имане." И от този ден тази вдовица стана ученичка на този велик Учител. От две хиляди години насам аз виждам тази вдовица. Тя и сега е в света. Но това не е важно. Вие ще кажете: „Де е тя сега?" Тя иска името й да остане незнайно. Тя казва: „Нека ме знаят каква съм била в миналото си, но сега, тъй както съм добре облечена, не искам да ме знаят, ще опетня своето минало. По никой начин не искам да знаят днес името ми. Тъй както съм облечена, камил-фо, ще ми обърнат голямо внимание, а аз не искам това нещо." Вие я питате как така разбогатя. Тя казва: „Вие туряли ли сте в ковчежника последните си пари, които имате, т.е. всичкото си имане? Един ден аз вложих своите последни три пари и до днес те дадоха тази голяма сложна лихва."


Камил фламарион в своята астрономия прави изчисление каква сума ще се получи от 25 стотинки, дадени под сложна лихва от времето на Христа и до днес. Той изкарва една голяма сума, която може да си представим, ако допуснем, че цялата земя беше само злато, пак не би могло да се изплати този голям дълг, който правят тези 25 стотинки. Той прави едно изчисление, че за да се изплати този дълг, трябвало в продължение на девет години всеки час да пада по една земя от злато в банката. Само тогава ще се изплатят тези 25 стотинки. Така много са нараснали те.


Следователно, най-малката сила, която можем да вложим у нас в обращение, след време ще даде един такъв грамаден резултат, какъвто човешкият ум никога не може да си въобрази, нито подозира. Затова именно са хубави тези малки подтици. Най-малкото добро, което можеш да вложиш в тази банка, вложи го. И тази вдовица сега е между нас, тя е реформа- торка. Тя ходи, проповядва из цяла Европа. Може да си гадаете дали не е в Америка, или в Англия, или във франция, или другаде. Това не е важно. Тя днес проповядва истината. Вложете и вие хубавото, красивото в тази банка. Което Бог ви е дал, него вложете. Това е и в настоящето време, и в настоящия живот, и в настоящата култура и при настоящите условия. Скърби, страдания, разочарования, радости, вяра или безверие, всичко това са условия, сили, качества, които ни тласкат напред. Скръбта казва: „Напред върви!" Радостта казва: „Напред върви!" Съмнението казва: „Напред върви!" Вярата казва: „Напред върви!" Безверието казва: „Напред върви!" И онзи, който вярва, казва: „Напред върви!" И който не вярва, казва: „Напред върви!" И който се обезсърчава, и който се насърчава, всички казват: „Напред върви!"


Всички казват следното. Нас ни трябва по-велик живот от този, който имаме сега. Божественото трябва да се вложи у нас, за да постигнем бъдещето, което очакваме.


Двадесет и първа неделна беседа

19 януари 1930 г., неделя, 10 часа

София - Изгрев







Теми съдържащи: Неделни Беседи, София

0 потребител(и) четат тази тема

0 потребители, 0 гости, 0 анонимни