VI. Нещо чудновато. Михалаки Георгиев

[Ани]

Михалаки Георгиев

VI.

Нещо чудновато

„Все има нещо, между небето и земята,

което у книгите не е писано, а човешкият

ум не може да го схване"!...

Из „Хамлета".

Колкото за мене - мене и не питайте... Аз може и да не вервам това, що го вие вервате, па може и да вервам и такова нещо, което вие хич нема и да повервате!...

Всеки си знае своята душа, па нека всеки да си верва това, що му сърдцето приема.

Та аз и не ви карам да вервате, или да не вервате, а само искам да ви разкажа това, що чух с ушите си, от устата на бае Денко бояджията.

А бае Денко не беше човек, дето да не му се верва. Кой год го знае, всеки ще ми признае, че нему може човек да верва на думата, защото не беше от ония хора, що ще идат да те излъжат.

Това беше туку след войната за освобождението ни.

Приседнали около една маса на кафенето, пред Пунчовата кръчма, след пладне, една компания от десетина души съграждани, приказваха за една чуд­новата поява, която се бе случила в една турска къща в калето, що я е бил купил некой си терзия.

Къщата харна, бина здрава, двор широк - всички сгоди, хем що е реч, купена за бадева, ама... ама я давал терзията макар и със загуба, само и само да се куртулиса от нея!... По цели нощи се тропало и клопотило, ту по стайте, ту у мутвака, ту по кладенеца!... Тропа се, като кога жив човек ходи, ама... никой не се вижда. Ако остават вечер кофата от кладенеца на капаците, а они ще я намерят сутринта у кладенеца. А чивията на портата си стои и никой чужд чо­век не е могьл да стъпи у двора. Па, не е само с кофата от кладенеца, а това става на всекъде, по целата къща. Вечер оставят саханите и тенджерите наре­дени по полиците, а менците закачени на чивите, а заран, като стъпи човек у мутвака, да му дойде у глава да се удари от чудо!... Всичко разхвърлено и раз­небитено по земята, да речеш, че е некой калайджийски дюкян. По некога, вечер, заключат къщната врата, турят резата, а кога станат сутрин... вратата до назад отворена. Ни брава държи, ни реза трае!,..

 

- Ама това отдавна ли трае?... - запита некой от компанията.

 

- Па, това е, че никой не може да знае, - отвърна първият и добави: Сайбията на къщата почина в битката при Смърдан, а кадъната му, щом си взела пари­те от продажбата, заминала си за Стамбул и сега не знаят нищо за нея.

 

Некой от насъбралите се опнаха вежди към чело и заклатиха глава с очудване на това, що чуха.

 

- А защо се чудите, санким? - запита с едно самоуверение бае Денко и додаде: - зер не сте чували до сега за такива работи? Аз мога да ви разкажа нещо много по-чудновато, па пак требва да повервате, защото... защото сам бех там и с очите си видох това, що ще ви разкажа.

 

Всички се приближиха и изпружиха врат, та да чуят по-харно това, що почна да им приказва бае Денко.

 

- Това беше у моите млади години - почна бае Денко - у ония години, у които човек не знае: ни глад, ни студ, ни умора, ни неволя... яде, що му попад­не, спи където завърне, пътува до като кон изтрае!...

 

Може да има оттогава четиридесет до четиридесет и пет години. Бех хо­дил да събирам кози за соват, около Кутловица. На връщане замръкнах късно на пътя, за Метковец, но, какво и да е, стигнах, макар и доста късно при дедо Андро, баш-кньезо, що беше наш калаузин за стока в тоя край. Един беше дедо Андро не само у Метковец, но и по целата каза. Един беше и по имот и по чест, па и по ум. Щото и да рече дедо Андро, това е толко, като да си го прочел из наустницата, или из псалтира. Посрещнаха ме, както що не може по-харно и да бъде. За мой късмет у дедо Андрови имало на другия ден голем праздник. Дедо Андровия първенец, Спас, щеше да си празднува на другия ден праздника, а това беше тамън на Спасовден.

 

- На такъв ден нема да те пусна да си отидеш, па макар какво да е - думаше дедо Андро и, като поръча на домашните си: колко кокошки, колко гъски и колко агнета да се приготвят за праздника, той нареди и кои от негови­те сватове и кумове да бъдат поканени още от вечерта за утрешния зайфет.

 

Една дълга софра, под големия орех в двора на дедо Андровата къща, бе запълнена с около четиридесет до петдесет души зайфетлий, кой от кой по-весе­ли, по-шенлий!... Но от всички, най-весел, най-доволен беше дедо Андро, комуто Бог бе дал, що е реч, и с двете шепи... бол-бол!... Чорба, яхния, сърми от лозов лист, всичко се изреди вече, какво що си му е редът. Дедо Андро поръча да донесат вече печените агнета, така с шишовете, както що са се пекли край жар­та. Аргатите, що печеха агнетата, тръгнаха към нас със седем големи шиша, на които агнетата току що се беха така харно опекли и разтищяли, та мазнината сама капеше от тех. Като наближиха при софрата шишовете с печените ягнета, дедо Андро, както що държеше бъклицата в десница, готвейки се да пие за здра­ве на своите гости, загледа се нещо уплашено в аргатите, що носеха шишовете и... наведнъж пребледне, - пребледне, да речеш, че капка кръв нема у него. Той се заклати, като че полете да падне и, да не беха го прихванали, сигурно щеше да падне!...

Аз си помислих, че дамла го е ударило, но дедо Андро се беше само изплашил и то толкова много изплашил, че едвам смогна дъх да си поеме. Всички забравиха и софра и печени ягнета и всичко, а се наобточиха около него да разбират, какво и що му се случи.

Едвам по едно време, дедо Андро се посвести и доде на себе си от упла­хата. Първата му дума, що продума, това беше да му дадат един сахат. Аз брък­нах в пазвата си и му подадох своя сахат, на които капаузите показваха тъкмо шест часа по турски. Дедо Андро тури сахата при себе си и запита: като колко време е минало откато се донесоха печените ягнета на софрата. Това никой не може да каже на дикика. Едни мислеха, че уплахата на дедо Андро е траяла повече от половин час, други нагаждаха, че имало било и цел час!... Кога те снайде неволя, а оно ти се чини ден - година. Както и да е, дедо Андро тури сахата пред себе си и полуплахлив, полутреповен, той гледа в него, докато капаузите се настигнаха и показаха шест и половина. През всичкото това вре­ме, дедо Андро ни дума не продума, а и всички ние, що бехме на софрата, гледахме узверени и нищо не можахме да разберем от целата тая забуна на домакина. И що бехме яли, като че ни всичко преседа.

Когато калаузите на часовника показаха часът шест и половина, от гър­дите на дедо Андро като че се откърти некоя буца лед. Той се прекръсти и отдъхна, както ще се прекръства човек, през главата на когото туку що е минал некой таксират.

Дедо Андро се усмихна, хвана бъклицата, прекръсти се втори път, отпи- на от нея и като я свали, той обточи всички ни, що бехме на софрата, с един благ поглед и почна да говори тихично, като че все още се бои, като че все още е шупелия за нещо.

- Това, що видохте, че стана с мене, това всички ви узбуни, всички упла­ши, софра ни развали па и праздника ни изхаби. А сега требва да ви кажа какво и що беше...

Отдавна, много отдавна; може да има от оттогава петдесет, па може да има и шеесет години. Бех млад, едвам що почнали да ми никнат мустаци, ама вече у търговията бех доста алашък. Бехме ходили на Пиротския панайр, по нещо стока да занесем, а по нещо оттам и да купим. Дружината ми се беше вече завърнала, а аз се забавих нещо по работа, та си тръгнах сам, с коня, за насам. На пътя замръкнах с тресъци и светкавици. Видох, че иде голем дъжд и че не ще мога да продължа пътя си, та се чудих къде да се притуля. До като това мислех, видох от среща си, на джедето, некакво светулкане, като от свещ. Се­тих се, че тука, наблизу, имаше некакъв хан, та бутнах коня да ускори ход. Не се мина много, и аз стигнах до хана. Едвам отседнах коня и го поведох да го вър­жа в яхъра, - за разваждане не можах и да мисля на такова време - и един плюсък почна с такава сила, като че втори потоп ще настане. Похапнах нещо и гледах да се прибера и си легна по-рано, та да мога да се отморя и да наставя пътя си, щом като се процеди водата от силния порой. Ханджията, един цинцарин с един поглед като у некоя лисица, ме изгледа три-четири пъти под око и ме отведе в една стая, та ме остави там да пренощувам. На панаира бехме прави­ли доста добър алъшвериш, та затова имах и коджамити пари в мене. Прегле­дах прозореца и бравата на вратата, притворих отвътре капаците на прозоре­ца и заключих харно вратата, па и без да се разсъбличам и изувам, приседнах на одърчето и се облегнах така, колко за отмора, като се боех да заспивам. Но сънят ме открадна и без да ме пита да ли аз искам или не искам да спя.

Колко съм спал - това не мога да кажа, но, по едно време, като че некой ми дума: ставай, ставай, ставай!...

Аз не станах, но рипнах от одъра... и останах като втрещен!...

Пред мене стои един млад калугерин, тънък, висок, сух, блед, със скръс­тени ръце на гърди и с един чуден жар в погледа си. Най-напред помислих да му се скарам и да го питам що търси при мене у такова време, но като на духовно лице, помислих си, не е харно да му се думат терсене думи, та за това го само запитах: как е влезнал в стаята, като аз сам заключих със свои ръце?

Калугеринът не ми отговори нищо на това мое питане, а само повдигна десната си ръка от гърдите, та ми направи знак с показалеца си да тръгна след него.

Една чудна сила, която и до сега не мога да разбера, какво би и що би, ме караше, и против моята воля, да го послушам и да тръгна подире му. Аз пристъ­пих до вратата, със запалена свещ у ръка, и намерих бравата така си харно затворена, както що бех я сам с ръка затворил. Отключих, отворих вратата и пустнах да мине по-напред калугерина, па, след него тръгнах и аз.

Той ме поведе из заднята врата на кръчмата, към двора, доста далече навътре, до сами заднята стена. Един голем куп едри и дребни камъни беха обрасли в бурен. И зад купчината се показа некаква счупена врата, през която калугеринът се промъкна много лесно, но аз видех голем зор, до като се на­веждах да се промъкна след него. Вътре, като влезнах, удари ме един лош дъх на плесен и на нещо, което гние. Това беше една хумба, копана под земята, некога, за ледница. Калугерина тръгна към дълбоката част на хумбата и, като пружи пръст, показа ми един човешки труп в кюшето на хумбата, обвит в една черна мантия, като тая, с която беше облечен калугерина. Щом видох трупът, и калугеринът изчезна, стори ми се, като че в земята потъна.

Уплашен, разтреперан, едвам се върнах в стаята, където бех задремал, когато ме събуди калугерина. Заключих пак вратата и опитах и веднъж и два пъти бравата, за да се уверя да ли държи добре заключалката. Седнах повтор­но на одърчето, но не смеях да изгася свещта.

Така уплашен, свит на одърчето, едвам дочаках да се зазори и бързах, час по-скоро, да си възседна коня и да бегам далеч от тоя страшен хан, в който стават такива страшни работи.

Наближих един от караулите, що имаше по джадето, и мислех да го отми­на, без да се отбивам. Аз така мислех, ама работата излезна другояче. Некой гаче ми шеппеше на ухото: „отбий се и онади"!...

Преди да свия дизгините на коня, за да го отбия, той сам се отби от пътя и тръгна право към караула и, като че некой, и без да ме пита, го поведе за юлара нататак. Щех, не щех, обадих всичко на началника на караула. Казах му и за хумбата, казах му и за човешкия леш с калугерската мантия,... казах му всичко, що изпатих.

Казах и тръгнах да си вървя, но от караула не ме пустнаха,... требало, казват, да ида с тех да им покажа сам всичко, като шехатин.

Що да чина?

У мече-хоро си се веднъж уловил, треба и по мечешки да играеш.

Подбраха от близкото село кмета и старейте, па се упътихме, та право у ханът.

Цинцаринът, ханджията, с погледа като у лисица, като виде заптиите и целия салтанат, а он пребледня като восък, па туку се склюка на земи. Първо­то, що направиха заптиите, това беше да го вържат. След като го вързаха и поставиха човек да го пази, другите дойдоха с мене в хумбата, където намери­ха трупа така, както що го бех видел през нощта. По заповед на чаушина, селя­ните извадиха трупа из хумбата, пренесоха го в кръчмата, претърсиха го и от тескерето, що намериха у него, се узна, че това е некой си монах Антоний от монастира Ватопед, в Света-Гора, който ходил да събира помощ за монастира и сега, според кайто на тескерето, той се връщал пак в Света-Гора, за да зане­се събраната помощ!

Чаушинът на заптиите се беше загледал в кайта на тескерето и, по едно време, се плесна с длан по челото; като че се сети нещо, на което беше забра­вил. Той грабна своя бич и се затече към вързания ханджия и като замахна към него, извика му с един застрашителен глас.

 

- Парите... къде са парите на убития?...

 

Цинцъринът потрепера и едвам промънкя през своите изпукани от страх джуки:

 

- Закопани са под огнището...

 

Тутакси, по заповед на чаушина, биде разровено огнището, из под което се измъкна един кемер, пълен с желтици.

Трупът на монаха занесоха в село, за да го погребат. Тескерето и кемера с желтиците заптиите отнесоха да ги предадат на каймакамина, а вързания ханджия откараха в хапуза.

Мене ме разпитаха от къде съм и кой съм, па ме пустнаха.

Дойдох си право в селото, без да се отбивам никъде.

Минаха се три дни и аз, от страха, що го претърпех, все още не мога да дода на себе си. През нощта, на четвъртия ден. пак като че ли ме извика некой на сън. Аз се събудих и полутреповен, седнах в леглото си и... гледам пред постелята си, че се изправил пак с скръстени на гърди ръце същия монах. Той ме погледна с един благ, полуусмихнат поглед и ми продума:

 

- Ти ми направи голема услуга, за която аз ти много дължя, та додох да ми кажеш с какво желаеш да ти се отплатя:

 

- Нищо не желая, само ще те моля да ме оставиш на мира, за да не се плаша.

 

- Все, барем нещо треба да поискаш, защото, иначе ще ти остана длъ­жен.

 

- Харно... тогава ще искам от тебе да не ми се явяваш вече никога, освен само един час преди да дойде смъртта ми.

 

Като му казах това, калугеринът вече нищо не ми проговори, а само ми се поклони все със скръстени ръце на гърди и изчезна също така, както некога бе изчезнал когато ме води при своя труп в хумбата.

 

Дедо Андро се позамълча малко и, със снишен глас проговори;

 

- Оттогава се изминаха много, много години, и аз бех вече съвсем забра­вил и за калугерина и... за всичко!... А сега, като носеха печените ягнета на шишовете, пред ягнетата вървеше същия калугерин пак с скръстени ръце на гьрди и се изправи така, на, пред самата софра и ми се поклони, но не усмих­нат, като тогази, а нажален, тъжовен, умислен!... Те, това видох така ашикере, както що вас всички виждам, така наредени на софрата!... Поклони ми се и изчезна също така, както що изчезнува и по-преди.

 

Дедо Андро изгледа всички ни наред, па, с една пресилена усмивка, що се сви на устните му, той се помъчи да развесели и себе си, па и нас, като каза:

 

- Ако ми е дошло до мрене, до смърт, я се питам: па зер на такъв зейфет, с пълна софра и с пълна бъклица до колено, може туку така изведнъж да се умира? Нито ме нещо боли, да речеш, та да кажа: „ех вече е дошла"!... нито пък има между вас некой мой душманин, та да помисля, че ще ме убие я с нож, я с пушка... гледам, гледам, па се чудя: да не би да се е сбъркал калугерина?...

 

След тая шега на дедо Андро, гостите му, що беха на трапезата, като че се освободиха малко на сърдце, от тежината, що им остави разказа за калуге­рина. Едни почнаха да разправят кое може да бъде истина и кое не може, а драгите се впуснаха на разни шегобийства и зевзеклък.

Туку речи, че веселбата се беше пак подновила. По едно време изкрека- ха пилците и кокошките край хамбара у дедовото Андрово дворище. Всички обърнаха очи нататък, да видят какво се е случило. Един орел почна да облита все по-низко над двора, където беха пилците. Дедо Андро като го зърна, рипна на крака и поръча на дечурлигата:

 

- Карабината, деца, скоро карабината! Десетина пилци ми отнесе в не- колко дена, тоя хайдук, ама сега нема да ми утечеш, па какво и да е.

 

А дедо Андро беше истина нишанджия, що му еш нема; къде насочи пуш­ка и прати куршум, да речеш, че го е с тесла приковал.

 

Карабината биде бързо донесена и дедо Андро, като я хвана у ръцете, подскочи като че е момък на двадесет и пет години. Той се отдалечи на десети­на крачки от софрата, притули се зад стрехата до чардака и от там напери своята карабина. Дедо Андро не се бави много да мери и опна яйят на чатмака. Малък син дим се издигна от къде чатмака, но пушката не гръмна. Дедо Андро се чуди, защо посипката с барута хвана, а пушката не се изпразднува. Да е нещо праздна?... Ама как ще бъде, като дедо Андро сам, с свои ръце я беше напълнил, подсипал и закачил под полицата. Той обърна отворът на цевта, за да духне и опита да ли е праздна. Тамън зина дедо Андро да духне в цевта, и... един силен гръм стресна всички. В същия миг и дедо Андро полете и се прос­тре на земята с простреляно теме!... Както е влезъл куршума през устата, така и излезъл от темето. Смърт у един миг... и дедо Андро, сиромаха, се чудеше и маеше: как ще умре туку така, здрав и читав, ни боледувал, ни нищо?!...

 

Вик, писък,... ухкане, ахкане чак до Бога!... Но който е за там тръгнал, он се вече не връща!...

* * *

Това ни разказа бае Денко. А кога свърши своя разказ, той се опре с гърба на стола, на който беше седнал, поиздигна главата ни изгледа всички, на ред, що бехме изпружили врат да го слушаме и, с един глас на печал и състра­дание, бае Денко заклима глава и запита всички ни:

- Що е човек, та що знае?

Всички повториха смънкяно: ... де, де, що е, та що знае?... Ама никой не отговори на зададения въпрос!...

Михалаки Георгиев

Списание„Виделина", год. VIII (1910), кн. 4-5

(Препечатано там от „Църковен вестник", бр. 19)