Jump to content

21. Сфера на Сатурна


Recommended Posts

21. Сфера на Сатурна

Житно зърно, Г. X (1936), кн. 4 ÷ 5, с. 88 ÷ 94

Има един анекдот за Диогена, прочутия кинически философ на древна Елада, че като видял веднъж един млад овчар да пие вода направо от извора, черпейки просто с шепа, тутакси захвърлил кратунката, с която пиел вода дотогава.

Да бе минал по туй време покрай Диогена някой учен, естественик да речем, и то в съвременен стил - натоварен с разни научни пособия, инструменти, бележници - с цел да изследва всевъзможните микроорганизми, що се въдят във водите на този извор или в околните води, сигурно би останал учуден, както от вида на философа, така и от постъпката му.

Да седиш по цял ден пред една бъчва да се печеш на слънце и да размишляваш кой знае за какво, когато природата с всичките си богатства е широко разкрита пред твоя любознателен взор, да живееш не в хубава, удобна къща, а в някаква бъчва, па да изхвърлиш на туй отгоре и своята единствена, макар и първобитна съдина, това е просто „цинично”!

Но ако този учен би се запретнал да бърка в извора, за да вади разни животинки или водорасли, сигурно би чул без церемониите думи на Диогена: „Я не ми мъти извора! Като не можеш да правиш извори, поне не ги мъти”.

Позволявам си да мисля, че Диоген би казал така на нашия естественик, като имам предвид, какво бил рекъл според легендата на Александра Македонски, който отишъл при него за разговор. Спомняте си нали че кога на разделяне прочутият завоевател попитал Диогена, що да му подари, последният просто му направил знак с ръка да се махне отпред лицето му, за да му не затуля слънцето, казвайки: „Не ми отнемай поне онова, което не можеш да ми дадеш!”.

Нека си представим сега, че покрай Диогена минеше не някой съвременен учен - защото това би било за някои умове непоносим анахронизъм - а някоя гръцка девойка, съвременница на тоя своего рода философствуващ отшелник, хубава като Венера. Дори, ако си позволим да мислим с митологичните представи и понятия на древните елини, можем преспокойно да допуснем, че това е било самата Венера, която е отивала на среща с някой простосмъртен, но красив момък, например с някой от тогавашните победители на Олимпийските игри. Защото позната е слабостта на Венера към Марса, а следователно и към неговите земни чеда.

Сигурно и сам Диоген, който - като философ - е гледал съвсем иначе на митовете за боговете, би веднага разпознал в тази очарователна девойка богинята Венера. Защото, пак като философ, той знае, че тя има многобройни въплъщения на земята.

Както и да е, но да кажем, че тази двойка – „Венера” и „Марс” - видеше този странен старец да хвърля своята кратунка, за да пие вода с шепата си направо от извора. Може би самото пиене из шепа, колкото и простолюдно да изглежда, не би отблъснало щастливата двойка, но при едно условие: ако „Венера” пие вода от шепите на „Марса” и Марс — от розовите шепи на Венера. Ала друго би отвърнало от Диогена тия красиви юноши, в сърцата на които е цъфтяла пролет - суровият му отшелнишки вид, нерадостната самота, в която е живял и - бъчвата.

Не, те не могат да живеят така самотно, като пустинници, и при това - в бъчви!

Но докато младата двойка, хваната под ръка, отвръща насмешлив поглед от Диогена, който си седи кротко пред бъчвата и се прави, че мижи, ето - затрещава автомобил. На автомобила - сам Юпитер, придружен от Меркурия - неговия небесен секретар, придържащ на коленете си своята портативна пишеща машина.

„Е, ще възкликнат някои, но това е вече непростителна игра на фантазията! Какви ти автомобили по времето на Диогена, какви ти Юпитеровци, които се возят на автомобил, какви ти Меркуриевци, които работят на пишеща машина!”

Но вместо да се възмущават тия добри люде, които се движат все още с волска кола във времето на аероплана, на радиото и на киното, нека се вгледат по-добре в лицата на всички тия люде. Те ще видят с учудване, че всъщност тук няма никакъв Диоген, ами един съвременен привърженик на природосъобразния живот, който прави водни и слънчеви бани по методата на Луи Куне. При това няма никаква бъчва, ами една проста колиба - нещо като дървена барака, която била много по-хигиенична, според този краен вегетарианец и въздържател, отколкото кой да е апартамент в някоя съвременна кооперация. Като се озърне наоколо, ще съгледа зад колибата малка зеленчукова и овощна градина, която този човек сам обработва. Оказва се, дори, при пo-точно осведомяване, че той е суровоядец и едва ли не нудист - т. е. голишар.

А двойката? Сами вижте! Момата е една съвременна госпожица, кандидатка за „мис” не знам що, с фризирани коси, притиснати от баретка във вид на каскет, с ярко начервени устни, с лице излеко напудрено с матова пудра, облечена в проста, но изящна спортна рокля. А момъкът? — Един кавалерийски офицер, един от героите на конните състезания, който минава за голям прелъстител на жените. И затова бащата на девойката - виден фабрикант, почетен председател на някакъв филантропичен клуб по подобие на Ротари-клуб, виден член на една от десните, умерени партии, аспириращ дори за министър - така тревожно догонва дъщеря си с автомобил. Той има сведения от своя всезнаещ секретар, който навсякъде го придружава по американски маниер в неговите предприятия и сделки, че дъщеря му се е увлякла по този млад, вятърничав офицер, за който всички знаят, че е лекомислен прелъстител. А баща й има вече за нея сериозни кандидати за женитба!

Как се разправя той с дъщеря си, ние не знаем, защото Диоген, ядосан от праха, вдигнат от автомобила, се прибира в бъчвата си.

За да допълня сведенията си за този Диоген, ще трябва да кажа, че един журналист, след многократни опити, успял най-сетне да го интервюира. В това си интервю, Диоген казал, че се оттеглил далеч от града и се прибрал да живее в бъчвата, след като дълго време търсил по сред бял ден, със запален фенер в ръка, да намери човек - и най-сетне действително го намерил. Журналистът забелязва, че под „човек” Диоген подразбирал учението за природосъобразния живот.

Образът на Диогена - човек, загърнат в плащ, ходещ с фенер в ръка посред бял ден, странно напомня една от картите на Таро – отшелник, загърнат в тъмен плащ, уловил в едната си ръка чепата тояга със седем колана, а в другата държи фенер скрит под плаща.

Отшелникът – това е най-висшият тип, който кристализира в сферата на Сатурна.

А най-високият тип на отшелник и пророк, по свидетелството на Христа, е Йоан Кръстител, наречен Предтеча.

„Що излязохте да видите в пустинята?” се обръща великият Учител към народа. Тръст ли от вятъра разлюлявана, или човек облечен в скъпи дрехи? Ето, онези които носят разкошни дрехи и живеят всред наслади, живеят в царските дворци”.

„Но що излязохте да видите? Пророк ли? Да, казвам ви, и нещо повече от пророк. Защото, истина ви казвам, между родените от жена няма по-голям от Йоана. Ала и най-малкият в Царството Божие е по-голям от него”.

Ето го в пустинята великият пророк, облечен в камилска кожа, препасан с ремък, бос. Той се храни с акриди и див мед. Гласът му, строг, суров и повелителен, зове: „Оправете пътя Господен, прави правете пътеките му!”. Той звучи безпощадно в ушите на ония, които - покаяни - идват да се кръстят при него във водите на Йордан.

„Рожби ехидни, кой ви научи да бягате от божия гняв? Покажете плодове достойни за покаяние, защото секирата е вече при подножието на дърветата: всяко дърво, което не ражда добър плод, ще бъде отсечено и хвърлено в огъня”.

През Йоановото кръщение във „водите на Йордан” минават в края на краищата всички хора, които са „родени от жена”. В пустинята завършва пътя на всички земни люде, които са опитали земния живот във всичките му перипетии. Пустинята - това е чистилището на Сатурна, онази планета от слънчевата система, която включва в орбитата си орбитите на всички други планети и представя последната граница на „планетния мир”. Там е седалището на „страшния съд”. Психологически, Сатурн представя философското съмнение и отрицание - на всичко преходно, на всичко илюзорно, което човек е опитал в останалите планетни сфери - сфери на живота - Меркурий, Венера, Марс, Юпитер.

След като човек се разочарова от стремежа да познае и опита материалния свят, за да го използува за лични изгоди; след като се разочарова от любовта между мъжа и жената, от семейство, дом, деца, от груби удоволствия и мимолетни наслади; след като се разочарова от своя стремеж да овладее света, да го организира механически и да го покори под властта на своята марсова воля; след като се разочарова от богатството и разкоша, от почестите, от политическата власт, от право, религия, етични системи, условен морал; след като се разочарова, че може да оправи света чрез правото, религията, морала и външната филантропия, човек идва до философското усъмняване във всичко, което дотогава е било смислено за него. У него се заражда стремеж да се отдели от света, да се прибере в себе си, да направи една основна преоценка на всичко и да подири негли нов смисъл в живота.

В това душевно състояние, пред съзерцаващия поглед на най-висшия тип в Сатурновата сфера - отшелника, аскета, философа минават пътищата на съдбата на хората от всички категории в света, от всички сфери на живота, и той в пророчески взор вижда техния фатален завършек. Вижда го, защото е опитал, й в този висш тип се заражда пророческият патос на великия Предтеча.

В по-низките си степени Йоановски тип се проявява в лицето на философа — стоик. Тук се явява идеята за редуциране на живота до най-простото, най-потребното, най-необходимото - онова, без което физическият живот е невъзможен. Диоген представя един от най-завършените образи на тази тенденция в Сатурновата сфера.

Аз не мога да се спирам на разните вариации, в които се явява този тип, като се почне от най-високия му израз, символизирай в образа на Йоана Кръстителя и се стигне до най-низките му степени, които срещаме в лицето на разни фанатизирани въздържатели и привърженици на така наречения „природосъобразен живот”.

У всички има едно основно душевно състояние — разочарование от земния живот с всичките му измами, безпощадна критика на целия човешки мироглед и възвръщане към един по-прост, по-трезв, по-чист, пo-смислен живот, в по-близък досег с природата. Дали при това тази критика на съвременния мироглед ще прозвучи с пророческия патос на един Толстой, дали ще се изрази в едно философско примирение и мълчаливо отдръпване в себе си или ще се редуцира във фанатичното следване на един опростен режим на хранене и живеене - това зависи от онази степен на духовно развитие, на която се намира дадения индивид.

Всички тия стремежи, обаче, като се почне от ония, които се раждат по най-високите философско-етични върхове на човешкото съзнание и се стигне до долинките на живота около тялото и стомаха - са родени все в сферата на Сатурна.

А тази сфера обгръща всички области на живота, тя го прониква така, както съдбата. Навсякъде, където се проявява закона на необходимостта с фаталната му неумолимост, навсякъде, където има ограничения, лишения, оскъдица, мизерия, където човек го връхлита онова, което се нарича „удари на съдбата”, навсякъде, където има съмнения, разочарования, безверие, песимизъм, там е Сатурн. Със своята безпощадна ръка той покосява всичко. Но в много - от плодовете, които той е обрулил, хората виждат, че се е таял червей: Сатурн е горчивата утайка в дъното на всяка чаша на удоволствие и наслада, която човек изпива.

Макар че аз се позовах на образи из древността като този на Диогена и Йоана Кръстителя, за да извикам известни асоциации и да съкратя по тоя начин едно дълго и схематично описание на Сатурновата сфера, бих могъл, обаче, да насоча вниманието на читателя към по-съвременни образи и явления. Който иска да види философствуващия Сатурн, да схване инструментите на неговата мисъл, да погледне през неговото „око”, нека прочете например „Залезът на Запада” от Шпенглера. Само един зрял син на Сатурна, който има око за целия оня органически цикъл на развой, през който преминава всичко в живота — от най-дребния растителен организъм до сложния организъм на една култура, може да дойде до такива пророчески прозрения за съдбините на човечеството, до които идва този философ. Ще припомня само бегло, каква роля играят във философията на Шпенглера идеята за „хронологическото време” и „съдбата” - две типични идеи свързани с древния бог на времето и съдбата - Хроноса, гръцкото име на Сатурна.

Който пък иска да схване, как се проявява сатурновия дух в областта на обществения живот, религията и морала, нека чете Толстоя. Със своята безпощадна критика на всички „суеверия” и „заблуди”, със своя акт на самоотричане от всичко, в което дотогава е живял, почти винаги в дъното на душата си терзан от червея на съмнението, със своята искрена изповед, сиреч неговото публично покаяние и кръщение във „водите на Йордан”, със своята проповед за прост, трудов и природо-съобразен живот, със своето решително ориентиране към учението на Христа, Толстой от всички най-ярко представя в наши дни духа на древния Предтеча.

И може да се каже, че не само учението на този велик славянин, но и всички учения за ненасилието, всички учения за прост, нравствен, трезв, природосъобразен живот се развиват под знака на Предтечата.

Ала трагизмът на всички предтечи е този, че те водят само до пустинята на очищението. Големи са предтечите, най-големи измежду „родените от жена”, ала по-малки от „най-малките в Царството Божие”. Затова сам Йоан, узнал за Христа, пратеник от Царството Божие, казва: „Той трябва да расте, а аз да се смалявам”.

Разбира се, всичко това трябва да се преживее като вътрешни състояния, да се опита в неговите дълбочини, за да се открие психологичния му смисъл.

Аз правя само намеци, давам указания, прокарвам тук-там съединителни линии между лица, събития, явления, за да подпомогна мисълта за един по-широк синтез. Очевидно, това са само малки сечения в сферата на Сатурна, които разкриват бегли образи и състояния.

Накрай, ще дам едно схематично описание на сатурновия тип, в неговите крайни изражения като висш и низш сатурнов тип.

Студеният и сух Сатурн, антитеза на пълното с живот и сила Слънце, носи умората, затвореността и автоматизма на старческия живот. Топлината на живота сякаш изчезва под зимния му дъх. Вместо живите цветя, които се разпукват пролетес, - тук имаме кристалните цветя, които се явяват зимно време по прозорците. Наистина, и те имат своята своеобразна красота, но са мъртви. Кристализационният процес в минералното царство е сатурнов процес, а има го и в мисълта.

Висшият сатурнов тип мисли бавно, съсредоточено, строго, стремейки се да затвори своята мисъл в кристални форми. Ако е философ, неговата мисъл излиза винаги от строго определени основоположения, върху които изгражда своята система. Характерна е тази систематична конструктивност на сатурновия тип мислител.

Мълчалив, сериозен, затворен в себе си, несъобщителен, той обмисля дълбоко, дълго и зряло нещата. И преди да ги изрази в една затворена форма, той не приказва.

Сатурновият тип обича самотата и уединението. Този стремеж към уединен, сериозен, трезв, интелектуално обагрен живот, избива често към аскетизъм.

Сатурновият тип от висш разред е човек на правдата. Той е съвестен до педантизъм. Строг, правдив и безпощаден към себе си, той е такъв и към другите. И затова често пъти ни изглежда суров и безмилостен.

Враг на всяка експанзивност - душевна и физическа - Сатурн е пестелив, икономичен, дори скържав. Широтата, жестът, щедростта му са чужди. Те дори му се виждат като израз на тщеславие. Сам той клони към прост живот, към подвижничество всред несгоди и лишения и затова иска да даде на хората не готови блага, а воля за подвижничество, себепревъзмогване и дисциплина.

„Учениците Йоанови постят и се молят”, защо при тях не е „женихът” - Слънцето на Живота, идейният център на оня живот, който настъпва след пустинята, след излизане от сферата на Сатурна и неговите пръстени.

У низшия сатурнов тип строгата, дълбока, съвестна мисъл се превръща в хитра пресметливост. Стремежът към опростяване и освобождаване от всичко лишно се превръща в едно скъперническо пестене и лишаване дори от най-необходимото.

Студен егоизъм, лукавство, хитрина, скържавост, жестокосърдие и студено равнодушие към хората, подмолност в преследване на своите кроежи правят низшия тип на Сатурна подобен на паяка. Пазете се от тоя тип - той плете тайно своите мрежи и търпеливо чака да паднат жертвите му в тях.

За да завърша, ще уподобя Сатурновата сфера на коравата костилка, която обвива плода. Тя пази резултата от целия оня органически цикъл на развитие, който е минало растението, за да даде семе. В това семе се крие резултата и от пролетния цъфтеж, и от връзването на плода, и от неговото узряване. Венчетата на цветовете са окапали, листата - също. Дъждове, ветрове, бури са отминали. Дървото стърчи голо на зимния студ, но плодовете му, семената са в хамбара на Сатурна.

Влезеш ли в сферата на Сатурна, знай, че ти ще останеш само със семената, корави, сухи, безжизнени отвън, но криещи вътре скъпоценната ядка. Не съжалявай за пролетния разцвет, за тихите дъждове, за слънчевите празници. Лишното от тях е окапало - ценното е затворено в семето.

И както семето чака пролетното слънце, за да поникне и се развие, така и човекът-семе в Сатурновата сфера - прост, гол, тъжен като костилка отвън и така корав като нея, чака великия пратеник Божи да го докосне с лъчите си, да го кръсти с „дух и огън”, за да влезе в един нов, по-висок цикъл на развой.

  • Like 1
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...