На път в морето

[daaah]

На път в морето

Наближи решителният ден. Гемиджията устоя на дадената дума. Поправи коритото на гемията като притегна дъските, сложи нови ребра и добре затисна и насмоли всички прозирки. Купи нови въжета и накрай смени и голямото платно. След това намери едно буре, което събираше близо сто литра и го напълни с вода. За храна той не положи големи грижи, защото знаеше, че младежите ще донесат достатъчно.

Премина и този последен неделен ден преди пътуването. През нощта нито Константин, нито другарите му можаха да спят. Всеки мислеше за този съдбовен понеделник, когато ще се отделят от българския бряг и ще заплуват към новата си съдба, подкарани от попътния вятър, за който опитният моряк казва, че ще се появи на утрешния ден.

Константин беше приготвил широка тъкана торба, в която бе натъпкал дрехите си и три големи хляба, омесени преди два дни при вуйко му Йоргаки, две книжки - молитвеници със славянско писмо и едни захлупци с извара, нашарени с червен пипер. Тодор Хаджимавродиев обеща да донесе цяла пита кораво планинско сирене, каквото носеха във Варна селяните от Коджабалканските села. Белю Пинин беше награбил разни сушени риби и една торба, пълна със стафиди и ошав, а Петър Атанасов носеше сухари и много сушени плодове. Към тия храни той бе прибавил и едно доста големичко гърне с мед.

Рано, преди още да се бе пробудил градът, гемиджията и четиримата пътници бяха вече пренесли на гемията своя багаж. Нито вуйкото Йоргаки, нито кой и да е от домашните на останалите младежи не излязоха да ги изпратят. Те се бяха наговорили да се сбогуват в домовете си, защото не биваше да се разгласява, че младите хора ще пътуват за далечната Света гора. Особено домът на Йоргаки трябваше да се варди от много нови подозрения. И без това хората смятаха, че той мъти водата на гръцката митрополия и приказва открито против поповете, които мамят селяните, вземат им владичината и казват, че всяка дума в молитвата, казана на друг език освен на елински, не се приема от небето. Хората пък, които изпращаха от четирите къщи младежи за манастиря - един вид обещания и обречени за свята служба, знаеха евангелската истина, че е добре да не знае дясната ръка това, което прави лявата.

Пролетта тази година идваше съвсем кротичко. В морето още не бяха почнали ранните вълнения и гларусите все още спяха, сгушени в стрехите на крайморските къщи. Морето беше тихо и Леонис със задоволство забеляза, че в далечината нямаше онази тъмна ивица, която караше гемиджиите да не тръгват в далечни плавания.

Пътниците преминаха всички из своята махала най-безшумно и стигнаха морето, където в неразпръснатия още полумрак се очертаваше полюшвана от водата приготвената за път гемия.

Гемиджията Леонис отвърза въжето на лодката, притегли я до брега, даде въжето в ръцете на един от младежите и пренесе каквото още трябваше да се внесе в гемията. После като взе отново въжето в ръка, подкани младежите да влезат в лодката, нави въжето на ръка и сам скочи в нея. Сръчно взе веслата и бързо приближи лодката до самата гемия.

Не мина и четвърт час и всички бяха на местата си. Долният край на голямото платно бе преместено от Леонис така, че то веднага бе подхванато от северозападния ветрец и гемията плавно се понесе по водата.

- На добър път, Господ да помага! - каза гемиджията и се прекръсти.

- Амин! - казаха почти едновременно младежите.

Варна и българският бряг останаха вече назад. Тук-таме блещукаха светлинки от къщите на ранобудни люде. От пристана, който оставаше малко встрани, се спущаха във водата къдрави потоци пламък. Леонис се суетеше напред-назад, превързал края на платното за едно от колчетата на борда, прехвърляше сандъците, навиваше въжетата и проверяваше дали е добре закрепено бурето с вода, защото той знаеше, че може да дойде и вълнение. После седна при командното въже, с което се местеше голямото платно и започна мълчаливо да следи движенията на гемията.

- Ако носите повечко пари - продума той, не е зле да ги позакътате по-надълбочко из дрехите или пък ги зашийте като кръпки на старите си парцали.

- Защо, кирио Леонис? - запита Тодор Хаджимавродиев.

- Все по-добре е така. Човек не знае къде кого ще срещне, когато е на път.

- Та ние не сме на друм, а в морето.

-Ив морето можете да срещнете такива, които могат да ти бръкнат в джоба.

Позасмяха се младежите, но все пак един малък страх пропълзя у тях, защото този човек ги подсети, че в морето се срещат разбойници, не по-малко опасни от пладнешките харамии, които живеят из покрайнините на турските села.

Константин, който вярваше, че отива да служи на Бога и на народа свой, не се уплаши. Той седна малко по-напред върху един сандък, зави се с дебелия япанджак, който му бе дал вуйко му Йоргаки като дар от неговата жена и, като се загледа в далечината, където вече се очертаваше резедавата ивица на идещия ден, зашепна тихо:

- Отче наш, Който Си на небето...

Когато след два часа слънцето изгря едро, оранжево и сякаш окъпано във водата, когато се проточи трептящият огнен път в морската далечина, едно радостно вълнение премина през душите на пътниците и дори Леонис, който дотогава мълчеше, запя гръцка мелодична песен, която милваше слуха заедно с равния шум на водата пред носа на гемията, а вятърът тайнствено подсвирваше, като се плъзгаше по голямото платно.

През ума на Константин преминаха всякакви мисли. Неотдавна бе чел някои места от Деянията на апостолите. Спомни си онова място, където се разказваше за пътуването на апостол Павел по морето с кораба „Близнаци", на който трудничко можа да си спомни името. Къде отивал вестителят на Христовото Слово? Кое го накарало да презре всички мъчения, унижения и да понесе и боя заедно с ругателните думи на неверниците? Любовта му към Христа, Когото не бе видял със земните си очи. Какво ли не прави тази любов! И думите, които апостолът отправи към римляните, си припомни и сякаш ги чуваше в лекото свистене на вятъра. „Никто же бо нас себе живет, и никто же себе умирает. Я ще бо живем Господеви живем; Господеви умираем. Убо живем, я ще умираем Господни е сни."

И така през дни и нощи все още не възпрепятствувани от нищо, нито от буря, нито от разбойници, макар Черното море да се считаше като най-опасно и най-гневливо, пътниците наближаваха Босфора и големия град на турската империя. В този прочут град живее падишаха, там се точат ятаганите за непокорните глави на раята, там гръцкият патрика иска да събере под своя закрила всички християни, като отхвърля българското духовенство.