Jump to content

Необикновената среща в църквата „Свети Димитрий"


Recommended Posts

Необикновената среща в църквата „Свети Димитрий"

Три дни спасените пътешественици останаха в селото, което се наричаше Чаязъ. Бедни рибари, които живееха в дървени и кирпичени къщички, им дадоха подслон и храна. На брега бе изхвърлена разбитата гемия, из която корабокрушенците търсеха и намериха по някоя от своите вещи. От раздраните платна селяните и децата си правеха навуща, а бурето, оцеляло по чудо, купи за нищожна цена един дюкянджия, който продаваше сушена риба.

Когато се поокопитиха, нахраниха и починаха, петимата пътници тръгнаха все покрай струмишкия залив по пътя между Богданската планина и Халкидическите възвишения, който водеше за Солун. По този път те щяха да стигнат по-рано, отколкото по-дългия път направо за Света гора.

И този път беше труден, но сравнен със страшната буря, от която като по чудо оцеляха, той им се видя много по-лесен.

Когато привечер след два дни пътешествие влязоха в град Солун, по тържествения звън на камбаните, който изпълваше въздуха, те се досетиха, че утрешният ден е голям празник. Скоро Леонис разбра, че три дни ги делят от Великден. Облада ги радостно чувство. Стори им се, че тези звуци, политнали над града, са приветствие за тяхното пристигане. Дори някакво благодарствено вълнение изпълни душите им за това, че съдбата бе милостива към тях и можаха да стигнат живи до града.

Два дни след пристигането, гемиджията Леонис се сбогува с младежите. Намерил - разказваше им той, свои познати и се условил на работа с рибарските гемйджии. Трябвало да припечели някоя и друга пара, да прибави спечеленото към това, което бе останало у него след тежкото пътешествие и да се завърне по някакъв начин в любимата си Варна. Младежите се разделиха омъчнени за това, че той пострада. Благодариха му за това, че излезе верен другар и не ги остави на някой пристан, а дойде дотук. След това четиримата разгледаха града, пазара, големите маази, пристанището и решиха да запалят по една свещица в църквата „Свети Димитрий" - Солунския светец, и да благодарят за това, че оцеляха след голямото премеждие.

Църквата „Свети Димитрий" е прочута и великолепно украсена. Тя е гордост на град Солун и най-мило прибежище на верующите християни - различни по народност и съдба, макар и събрани по различни поводи в този град. Денят, в който четиримата приятели, тръгнали да стават монаси, влязоха в църквата, наречена Кассъма джамиси, беше велики петък. Влязоха те във величествения църковен кораб и останаха слисани от дълбоката тишина преди вечернята, а също и от красотата и въздействието, което имаше върху тях неговият изглед. Мълчаливо тържество изпълни душите им. Със свещено смирение пристъпи Константин в полутъмното пространство към олтаря, пред който бе поставено разпятието, тъй като според установения ред тази вечер службата се наричаше погребение Христово. Тук-таме в дълбочината блещукаха кандилцата. Младежите приближиха до пангаря1, купиха си по една свещица и ги запалиха на свещника пред разпятието.

- Господи, Исусе Христе, Богородице майчице, и ти, свети Димитре, благодаря ви за това, че ми подарихте живот. Сега ви моля да ми помогнете да сторя туй, което съм намислил и не само ради спасението на моята душа, но и за народа наш български - поробен и вързан с вериги. За този народ и за Христовата вяра искам да подаря живота си като служител в някой от манастирите на Света Гора. Затова и дойдох тук. Може би така ще измоля милост за мене и за братята наши не саде в Устово и родната наша Родопа, но и за цялата българска земя и людете по нея, които протягат ръце към вас, незащитени от никого и само затова, че сме се родили българи.

Тишината на храма поглъщаше този шепот на Константин и сякаш ставаше все по-дълбока. На Константин се струваше, че някъде в този полумрак едно ухо слуша неговата молитва и разумява добре думите му.

Помолиха се и другите трима приятели, кой както си знае, и след като поразгледаха църквата, макар и не още съвсем осветена преди литургията, тръгнаха. Когато стигнаха до вратата, от която се излизаше в притвора на храма, посрещна ги един стар свещеник в дълго черно расо, среден на ръст, с бледо постническо лице и със светли пленителни очи. Той спря пред тях и младежите един по един му целунаха ръка.

- Откъде сте млади люде? - запита старецът с приятен, тих, но ясен говор. Старецът приказваше на български.

- От Варна, отче - отговаряха някак отведнаж младежите.

- От Варна? Познавам тези места. А за какво сте дошли чак тука? - бе следният му въпрос.

- Тръгнали сме за Света Гора, с Бога напред - отвърна Константин Дъновски - имаме желание да станеме монаси.

- Много добре и много похвално за вас - каза със задоволство старият свещеник и като повдигна глава, изгледа отново младежите с поглед, в който имаше и благост, и дълбочина, и който поглед сякаш пронизваше сърцата им.

Старецът отново се взря и сега по-внимателно с чистите си светнали във въодушевление очи в лицето на Константина - устовския родопчанин, и рече:

- Млади момко, имам желание да се видя с тебе утре на това място и по същото време. Желая да те попитам нещо и сам да ти кажа няколко думи. Ще дойдеш ли?

- Как не, отче, ще дойда с всяко благодарение за тази покана. Тръгнаха си, в душата на Константин остана нещо като малък

смут след този разговор. Но този смут не му донесе уплаха за някаква опасност, но едно вълнуващо, дори радостно предчувствие. Защо тъкмо към него се обърна този стар човек с пленителните си очи? Какво видя у него? А тримата останали младежи дори и не заприказваха за това. Може би си помислиха, че свещеникът ще заръча нещо за манастира и искаше да възложи това на едного от тях.

Разходиха се малко край морето - край утихналото вече Бяло море, и все с това чувство на благодарност, че съдбата беше благосклонна към тях и ги избави от бурята.

Другият ден бе великата събота преди Възкресение.

Премина нощта. Константин все още размишляваше за тази среща. Не можеше да си обясни какво видя старецът у него и защо пред всички не заговори за това, което искаше да поръча, а го покани на отделен разговор?

Когато на уреченото време Константин отиде в църквата, преди да се срещне със стария свещеник, слезе в подземието, където беше гробът на Свети Димитрий, запали свещица и се помоли. После отиде горе и разгледа църквата с голямо внимание. Домъчня му за това, че тази светиня на християнския свят се намира в чужди ръце. Така увлечен в разглеждане украсата на прочутата църква, както и в своите размишления, Константин долови, че вдясно от мястото, където беше застанал, се отвори една от страничните врати на олтаря. Той погледна натам. Към него приближаваше старецът. Той стъпваше така леко, като че не вървеше по земята и дългото му расо докосваше мраморната настилка на храма.

- Бог да ти помага, синко! - изрече тихо и с мек глас старият свещеник, а този глас внесе нещо като полъхване на пролетен ветрец в душата му.

- Благодаря ти, свети отче - отвърна със смирено почитание Константин и целуна десницата му.

- Бог чу твоето молене - продължи старецът със същия кротък гласец, но сега в името на любовта Христова кажи ми точно откъде си и защо искаш да идеш в Света гора?

Развълнуван от тази среща, Константин вдигна глава и се вгледа в чудните очи на стария човек, присъствието на когото той чувстваше едва ли не като знамение в този чужд град.

- В Света гора отивам, защото реших да стана монах, отче. Какво друго мога да сторя на този свят сред людските греховни дела и сред нашата тежка робия? Роден съм в Устово, в Родопите. Учих там нашия народ, доколкото можах, на нашенско писмо и книга, а после с вуйко ми отидох във Варна. Мислех си, че там ще найда успокоение и смисъл на живота си, но и там е както всякъде. Тегли ме нещо към светинята на нашия народ - към Света гора, и затова Господ пощади живота ми, тъй като страшна беше бурята, която преживяхме. А и гемията се разби в скалите. Не е ли това поличба, отче?

През цялото време докато Константин говореше, свещеникът слушаше със спокойствие и с неизменно благо изражение на лицето си. Когато обаче разказът на младежа завърши, в краткото мълчание между изповедта на Константин и това, което той се готвеше да му каже, лицето му се промени. Напусна го спокойното изчакване, което имаше дотогава и в очите му заблестя пламък. Движенията му станаха по-енергични, по-властни, но с онова, което най-много порази младежа, бе едно светло сияние над главата, което просветна за миг и изчезна. Константин не можеше да съобрази дали това е действително или сън. Студени тръпки и непознат свещен страх пропълзя в снагата му и пот ороси неговото чело.

- Обични сине - започна старецът. - Ти наистина си избрал добрата част за тебе, но спасението на душата ти не зависи от мястото, където се намираш, но от вярата към Христа - Господа. Не е отредено за тебе да станеш монах. Казах ти, че твоята мисъл е благочестива, намеренията ти - чисти и пълни с обич към нашия Създател и към народа, от който ти идеш, но пътят ти е друг. Той е белязан преди да дойдеш на тази земя.

Константин слушаше като захласнат тези необикновени думи, които го поразяваха. Та нали, за да служи на Господа, той тръгна към Атон? Не стигнаха ли преживяните мъки в това пътешествие, за да стигне и получи прием в светата обител?

- И не мисли - продължи със същата мощ и убедителност свещеникът, - че всички онези, които са в Света гора, са праведни, защото там човек не би могъл да греши, както в света. Аз не ти говоря, защото искам да те отклоня от намерението ти, но желая да те уверя в името на Господа Вседържителя, че всякога, където и да си, когато и да е, трябва със страх и любов да изработваш своето спасение. Затова слушай моя съвет. Иди на мястото, което ти е определила Божията промисъл, защото това място е било и ще бъде, тъй да кажа, прагът на чудни световни промени. Очите ти ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който ще ти връча за уверение.

След две-три минути мълчание Константин разбра от внимателния поглед на стария свещеник, че той чака неговия отговор. Тогава родопчанинът каза:

- Не съм против Волята Божия, която е свята.

- Не е достатъчно това, което ми рече. За да угодим Богу, необходимо е да се подвизаваме със силна вяра и в мисли и в молитви до последния си дъх. Ако е потребно, и душата си да положим за евангелието. Ако пък някой желае да принесе много плод, трябва да има съвършена преданост към Бога както Авраам, който без колебание искаше да принесе своя син като жертва, или пък като свети апостол Павел, който прие да бъде анатема от Христа за спасение на своите братя. Без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви своята милост и помощ особено сега, когато всичките сили адови желаят да потъпчат православието и славянството. Но нека морето се вълнува. Докато на кормилото е Христос, корабът му няма да потъне.

Наново настъпи мълчание. Спря да говори вдъхновеният старец и зачака решителния отговор на младежа.

- Отче, - обади се Константин с възрадвано лице и решителен глас. - С помощта на Христа и твоите свети молитви приемам с готовност да последвам съветите ти.

Тогава старецът вдигна нагоре ръце и рече:

- Да бъде благословен Бог - Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премъдри и разумни и открива на младенци...

Като изрече тези думи, старият божи служител сложи ръка в пазвата си и извади нещо, увито в бяла кърпа. Със същото това нещо той направи кръстно знамение към Константина, сложи го на камъка пред олтаря, който бе с лакът по-висок от пода, разви го, целуна го и покани и Константина да го целуне.

- Погледни - рече старецът, като посочи написания там знак. Можеш ли да го разчетеш?

Константин погледна посоченото на бялата кърпа място и рече:

- Ако е число, то е 1747.

- Точно тъй - потвърди старецът. От тази година води началото си този свят престол - добави той и посочи с ръка кърпата - но аз ще ти разкажа нещо повече, за да разумееш всичко.

Старецът прибра разпростряната бяла кърпа, върху която имаше отпечатан голям образ и около който бяха написани много слова, които в момента Константин не успя да разчете. После се прибра по-близо до олтарната стена и като извика по-близо до себе си младия човек, започна да разказва с тих, но дълбок тайнствен шепот:

- На двадесетия ден от месеца декември на 1846 година е било четиридесетницата от зверското изтребление на няколко души в този същия град от кръвожадни османлии. Останалата едничка жива майка вдовица на едно нещастно пострадало и благочестиво семейство, претоварена с неизразима скръб, заедно с няколко свои роднини потърсила помощ от Бога, както и утешение за непоносимата си скръб. Тя устроила всенощно бдение в църквата, наречена тогава Панагия Лагудияни. На това бдение била извършена агрипия от един седемдесет и седем годишен светогорски монах и аскет от Иверския манастир - иеромонах Теофаний. През тази нощ като знамение налетяла голяма буря, придружена със страшни гръмове и светкавици, та още малко и църквата щяла да се събори. Преди настъпването на зората бурята утихнала и в църквицата се явила чудна, необикновена светлина - сякаш било ден. Евангелието при литургията е било на привършване, когато в църквата се явили трима мъже и една прекрасна девойка. Дрехите и на тримата блестяли като слънце. Свещеникът останал като вцепенен и не посмял да помръдне. Девойката се приближила до него, погледнала го и рекла: „Преподобни отче, да бъде благоугоден Богу твоят път. В отговор на вашите молитви аз съм проводена с тези трима люде от покровителката на този храм пресвета Дева Мария - майката на Господа нашего Исуса Христа, да ви предам каква е Волята на Светаго Параклита за нашия окаян християнски народ. Заради натрупаните грехове на християните, Бог, Който е дълготърпелив, биде разгневен. Преди триста години наблизо до град Варна християни извършиха голяма измама, която накара турския султан да вдигне очи и ръце към небето и да извика с голям глас: „О, Исусе, ако наистина си Син Божий, както те изповядват твоите последователи, направи съдбата между мене и тях, дето не спазиха клетвата си, с която се заклеха пред Евангелието." Тогава препълнената чаша на Божия гняв се изляла от небето и силата на християните отслабнала, а силата на османлиите се укрепила. Тогава освен град Варна те превзеха и Константинопол.

Но Всеблагият Бог не враждува во век. От премногото любов към рода човешки той пак се смили и най-много от застъпничеството на небесната царица и милостивата бранителка на християнския род Пресвета Дева Мария, както и от молитвите на праведните духове, между които на първо място тези трима - измъчените Димитрий и Мина, а на третия, чието име е утаено от мен, е благоволил да яви своя утешителен отговор, че до свършването на числото сто петдесет и три риби, писани в Евангелието, Всемогъщият Бог ще съкрати и дните на отоманската империя и ще я съсипе докрай. Всесилният ще възстанови ново християнско царство с православен вожд.

За да бъде това действителност, милостивият Бог по непостижимата своя премъдрост е наредил християните да се обърнат с молитва и покаяние пред него. Затова според числото на рибите, писани в Евангелието, да се направят нови жертвеници, на които да се принася в името на Исуса Христа - Сина Божии и Неговите заслуги - безкръвно жертвоприношение за опрощение на греховете, за мира и съединението вярата на християните и чистосърдечно просене помощ и сила от Светаго Духа, по-скоро да се сбъдне и изпълни писанието: „Едно стадо и един пастир." Началото нека бъде в Светия град Ерусалим от Светаго Сиона по море и по суша и на всяко място, дето се споменува Исус Христос".

Накрая девойката се обърнала към своята майка и рекла: „Постигнатите на земята скръбни изпитания са станали по-непостижимите съдби божии и от премногото любов да ни подари вечно блаженство. Женихът на нашите души и тебе скоро ще повика на небето, да се радваме на вечния живот. Прочее бъди бодра в молитвите си и на всички нас Бог да направи път - амин".

След това тримата мъже и девойката станали невидими.

След свършването на Божествената литургия, като излезли от черквата хората научили, че през нощта мълнията изгорила три турски къщи с живущите в тях, а хората си думали: „Бог наказва злодеите".

Отец Теофани, въодушевен от ревност Илиева по Бога, макар и в преклонна възраст, предприел да извърши всичко, което искал Бог и, без да се бави, се отправил за Иерусалим и се срещнал със самия патриарх от Светаго Сиона. След като се разговорил с него, отишъл в Константинопол и приказвал за станалото и с тамошния патриарх. Като се посъветвали помежду си, духовните лица приели като верен знак писаното в Евангелието за рибите, тъй като на елински език буквите на думата риба носят знаците: Исус Христос Божий Син, Спасител. Тогава в Константинопол бидоха отпечатани сто петдесет и три образа Божествени жертвеници според установения обичай и се нарекоха Антиминс. Първата служба станала в светия град Иерусалим на самия ден на велика събота със следното приложение:

„Мерзкое, Богохулное царство агарянско вскоре низпровержи и предажд благочестивим". Всичко това е станало съвсем тайно поради страх.

Отведнъж на Константин дойде на ум това, което четоха върху пергамента във Варна. Види се хора бяха научили нещо за това Божие обещание, а някой благочестив българин бе написал това на пергамента, за да го четат поколенията и да живеят с вяра, че ще дойде избавлението. Така то е попаднало у дядото на Тодор Хаджимаврудиев.

Преподобний Теофан, след като ходил на свети Синай, отишъл и в Антиохия и до островите Патмос, Кипър и след двадесет годишно скитане се върнал в Света гора, където и починал.

Започнатото дело следвало с надежда в Божията милост, а ревностните Божии служители продължавали да се молят дано Бог съкрати времето, та и те да видят освобождението на християнския род.

Между многото ревнители е бил и патриархът Григорий в Цариград, който е предложил на свои събратя да прилагат в антиминсите и по нещо от мощите на Светаго Великомученика Мина и наредил да остават моления в празниците в навечерието на Рождество Христово, Богоявление, Велика събота, Петдесетница и Преображение Христово. Но патриарх Григорий бил предаден от свой близък сподвижник и обесен на ден Великден. С него заедно пострадали и други архиереи и свещеници - също избесени и изклани.

Едного само по чудо изварди Бога заради продължението на почнатото дело и той е уверен, че всичко обещано напълно ще се сбъдне в определеното от Бога време.

- Сега - продължи старецът - в тази тържествена минута аз чувствувам с пълно упование на Бога едно облекчение на съвестта, а сърцето ми се прелива от непознато ангелско веселие. Като те наричам мое любезно чадо в Духа Светаго, имай го в пазвата си, при сърцето си.

Константин бе дълбоко затрогнат от този разказ на стария свещеник. Той не можа да продума нищо. Но по лицето му сияеше обаянието, което получи от чутите думи, а очите на стареца бяха пълни с любов и доверие.

- Връчвам ти този свят престол Божий за уверение на най-голяма милост в името на пресветата Троица. Помни добре, че Бог, когато и да е, явява Своята премъдрост на всички, та дори на земните власти... Знай, Туркия ке падне!

Старият каза още думи в уверение на това, че каквото попросим от Отца в Името Христово, ще ни се подари и като се сбогува с Константин, изгуби се в дълбочината на храма „Свети Димитрий Солунски", познат с името Кассъма джамиси.


1 Масичка, където се продават свещи (б. р.).
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...