Учител в село Хотанца

[daaah]

Учител в село Хотанца

Петър Дъновски има вече диплома за завършено средно образование в Свищов. Завършен е един етап от живота и образованието. Той обаче не се връща във Варна за постоянно местожителство, а остава учител в село Хотанца, Русенско.

Трудно би могло да се предаде чувството на радост, което изпитвали малките деца, посрещнали за първи път своя учител. Една фотографна снимка от това време ни показва удивително красив млад човек с дълбоки, умни, но благи очи. От тази снимка лъха един нравствен колос - едно човешко съвършенство, което привлича силно и неотразимо. Този чист, прекрасен младеж, изпълнен с идеали, влиза при децата с любов и със своята цигулка. Той ги възпитава и обучава по своему, по начин, който той носи в себе си, и по един закон, който привързва детето към знанието без насилие, като създава добри привички и една несъкрушима трайна връзка.

Хотанца е малко непретенциозно селце на около тридесет километра от Русе. Сухото и безводно място накарало жителите му да направят два дълбоки кладенца - единият за жителите на селото и странниците, а другият - за добитъка. Знайно е, че безводието не създава добър поминък. Водата прави живота привлекателен и красив, тя е, която увеличава и благосъстоянието на хората. Ето защо Хотанца навремето бе известно като едно от много бедните села. Тук говорим за едно време, когато жителите на това село се радваха на очакваната с векове свобода и бързаха да дадат колкото се може по-очебиен израз на тази радост. Новият топъл повей към живот пробуди у тях както навсякъде из българската земя, копнеж към духовна светлина. Селяните желаеха децата им да не останат неграмотни, макар че нямаха сграда за училище. Но това бе най-малката пречка. Намери се един добър българин, който обичаше просветата и отстъпи една доста голяма стая от своята къща за училище. Селяните нямаха и достатъчно пари да възнаградят тоя, който ще дойде като учител в селото, но затова пък бяха готови да го нахранят, като всеки дом, откъдето е излязло дете за школото, ще отдели нещо от това, което има, за да го поднесе на бъдещия учител като скромен дар. Нямаше гориво за отопление, но всеки бе готов да изпраща всеки ден с детето си по няколко дръвца за огъня. Беда бе, че къщата нямаше голям двор, но пък наблизо започваше полето и гъстата дъбова гора. Това бяха условията на бедните хотанчани, които обявиха между близки и далечни, та чак и в Русе, че чакат да дойде учител.

Един ден в селото пристигна млад, спретнато облечен човек с граждански дрехи и малко куфарче. Под мишницата на свободната ръка той носеше странна цилиндрична кутия, в която се намираше неговата цигулка. Той ще даде първата светлина, първото знание на доста внушителна група деца, между които се намираха и такива, които са оставили зад себе си своето детство. За тази пъстра по възраст група най-добра оценка могат да дадат онези съвременни педагози, които са обучавали сборни класове.

Без външно вълнение, но с дълбока увереност, с ведър поглед, в който се чете благост, но и енергия, застана очакваният учител и поведе децата, пък и по-възрастните по стръмния път отначало към малкото и после и към по-голямото знание. За него не беше трудно да научи децата на четмо и писмо, но преди да им даде тия знания както за живота, така и за природата, той често ги извеждаше навън в полето и в близката дъбова гора. Той превръщаше часовете извън класната стая в часове не само за книжно знание, но и за нагледно усвояване на всички достъпни за тях природни закони. Когато трябваше занятията да се провеждат в класната стая, учителят влизаше при учениците си със своята цигулка. С притаен дъх и смаяни, защото за пръв път виждаха музикален инструмент, различен от гайдата и гуслата, те слушаха песничките, които учителят им свиреше и които те бързо и с радост усвояваха. Отначало песничките бяха мелодични напеви, прилични на ония, които могат да се чуят по седянки и сборове, но действуващи направо на детските сърца. И до днес още се говори, като предавана от човек на човека приказка, как децата след тези часове напускаха класната стая без обичайния шум и глъчка. Те сякаш си отиваха преобразени. Това направи силно впечатление на родителите, които по-късно, като се сближиха повече с учителя, имаха възможност да чуят гласа на цигулката му и в своите домове.

Учебните дни преминаваха в чудесно разнообразие както в класната стая, така и навън. Познати са на всекиго буйствата на ранната възраст. Често се разиграват невинни наглед, но нежелателни сцени, а някога дори и побой. В такъв случай децата търсят да се оплачат на някого, като най-често изтичват до своя учител, за да търсят неговата намеса.

Единственото, което учителят искаше от своите възпитаници, бе никога да не лъжат и да не клеветят своите другарчета. Той държеше извънредно много да не се развива у тях чувството на отмъщение и децата почнаха да се самовъзпитават и се бояха да се оплакват едно от друго. Най-много учителят наблягаше на добрите взаимни отношения.

Тази своя черта като възпитател Учителят запази до края на земния си живот. В окултната школа учениците му разбраха, че едно от най-неприятните неща за него беше да слуша техните оплаквания или каквото и да е осъдително изказване на който и да е, за който и да е е от тях. Това нещо беше толкова чуждо за него, че той по някакъв магичен начин го бе отстранил.

Между другото учителят се бе изказал, че това е специфична черта на българския човек, когото бе основно изучил. Всички беди, нещастия и катастрофи в историческата съдба на българския народ са произтичали от несъгласието и от злокачествената критика, която хората дори от най-високите върхове на държавната йерархия са вършили един спрямо друг.