Цигулката

[daaah]

Цигулката

Ние всички знаехме, че Учителят свири на цигулка. Неведнъж сме се възхищавали в такива минути и часове, когато той почнеше да свири и най-сетне неведнъж сме усещали необикновеното в неговото изпълнение. Неговата цигулка раздаваше мир, успокоение и подтикваше към размисъл със своята дълбочина и мистика.

Това разбрахме ние, но музикантите, които винаги желаят да видят нещо повече от другите, проумяха и онези неща, които съставляват майсторството и особеностите при изпълнението.

Намираме за уместно да дадем краткото описание на наш брат, който внимателно е слушал и същевременно наблюдавал Учителевото изпълнение.

„През годините - пише този брат - когато столицата беше домакин за концертите на световно известни музиканти - цигулари, пианисти, певци и диригенти, между посетителите в салоните на София, можеше да се открие лесно характерната фигура на Учителя. Той особено високо ценеше изпълнителите, следеше най-внимателно начина, по който те представяха автора композитор, за което след концерта той даваше своето мнение. Наред със сигурното ритмично чувство, с усета за мярка, чистота и красота на тона, той търсеше артиста, родения инструменталист или певец. Голямо значение даваше той на онова изпълнение, което можеше да привлече като слушател и вдъхновител и самия автор.

Колкото това твърдение да изглежда невероятно и вън от възможните неща в нашето триизмерно пространство, то е една истина за тези, които имат отворени очи. От това гледище концертите за Учителя представляваха двойно - видимо и невидимо, тържество.

Учителят пееше и свиреше. Той бе школуван цигулар. Кой е бил неговият преподавател и го е въвел в изкуството на грифа, струните и лъка ние не знаем. Но в разговори и в някои лекции Учителят с увлечение разказваше за добрия педагог, който наред с първите уроци към опознаване на цигулката свирел със сериозно вглъбяване пред него, невръстния още ученик. По всяка вероятност този педагог - някакъв чужденец, дошъл в България след Освобождението, е бил талантлив музикант.

Мушката беше една от главните теми в лекциите на Учителя

В Америка като студент Учителят често е изнасял в университетските зали концерти за своите колеги.

Ние заварихме Учителя като беловлас цигулар, който свиреше пред своите ученици. Често, затворен в малката си стаичка, той свиреше и насаме, сякаш даваше концерт на невидими слушатели.

Контактът му с един висш свят на музиката беше вън от всяко съмнение. Музикалните ноти и музикалните мотиви, песни и упражнения, които изсвирваше, бяха съвсем оригинални, необикновени и носеха в себе си духовна сила. Това можеше да се установи от нотното писмо, което показваше, от появата на мотиви, дошли за пръв път в музиката на земята. Композитори и музикални изпълнители наричаха неговото творчество „патетичен химн на човешката душа“.

Музикалният език, на който Учителят разказваше, бе много характерен и чист. Макар да имаше и далекоизточни напеви, все пак той бе нещо съвсем различно и ново. Той изпълняваше с академична изисканост и онези места, където имаше класическо звучене, а българската песен - весела и тъжна, най-често подчинена на неправилни тактове и сплетени лъкови легати, той изпълняваше с такава лека подвижност и пъргавина, сякаш чувахме някой известен български гъдулар.

Цигулката като музикален инструмент за него беше едно от съвършените неща, които човекът е смогнал да направи. Често той се взираше в грандиозните извивки - ефовете, при които отлитаха тоновете, отразени веднъж от овала на инструмента. А за този инструмент той често споменаваше, че е символ на човека. В такива разговори той всякога споменаваше името на Страдивариус.

Учителят познаваше до най-големи тънкости пръстовата и лъковата техника. Звукоизвличането му беше наситено със свежест и мекота, от което тоновете придобиваха строго специфичен Учителев колорит. Шумното и дръзко изпълнение той наричаше „бурен разговор на физическото поле“. Най-често той свиреше с нежно докосване на лъка, ползуваше спикатите, летящия лък и дори някои пицикати.

Един от бележитите музикални дни на Учителя бе последния му концерт, даден вместо утринно слово през един от неделните дни на 1943 г. В клас той влезе с цигулка в ръка. Учениците заеха места в салона.

След обичайната молитва Учителят слезе от катедрата и заяви, че ще изпълни музикалния мотив „Блудният син“, който не е изпълнявал повече от тридесет години. Отвори кутията, взе инструмента и почна да го настройва. С леко докосване на лъка прозвучаха няколко квинти, провери нагласата на струните и засвири.

Изпълнението и съдържанието на тази песен не подлежи на нотен запис. Темпото на места бе бурно и пасажите летяха бързо един след друг, поради което петолинията останаха празни. Всички само слушаха. Бяхме въведени в необикновен музикален свят. Той бе изграден от тонове и с такова богато съдържание, което може да разчете само душата на слушателя.

Изпълнението беше прецизно, богато с красота и звучност. В границите на три октави Учителят разказа живота на една безсмъртна душа, преминала през битие, изпъстрено с драматизъм, на места с романтика, а другаде с размисъл. „Блудният син“ споделяше своя живот с езика на тоновете. Доловихме конфликти, противоречия, а някъде и успокоението, което дават светлите надежди, където животът е изтъкан от светлина и любов.

Нежните пориви на едно любящо сърце доловихме в едно едва чуто пианисимо, напомнящо шепот. Това сърце търсеше мир в голямата арена на живота, лишено от любов и съчувствие, и където това сърце е още съвсем непознато. В разложените акорди, наситени с динамика и мощ и разгърнати във възходяща хармонична линия, ние усетихме как висшата воля подава ръка на скиталеца, ръководи неговата съдба от свят в свят и дава уверения на неговия дух за успешното завършване на започнатата драма.

С няколко тържествени акорда разказът завърши.

Пръстите, които стъпваха по грифа и държаха лъка внимателно, прибраха цигулката в кутията.

Концертът завърши. Това бе последното голямо изпълнение на Учителя пред неговите ученици.“