Jump to content

C. ЗАСТЪПНИЧЕСТВО НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ ЗА ПОМИЛВАНЕ НА АЛЕКСАНДЪР ПЕЕВ


Recommended Posts

C. ЗАСТЪПНИЧЕСТВО НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ ЗА ПОМИЛВАНЕ НА АЛЕКСАНДЪР ПЕЕВ

30. Изповед от Александър Пеев

До Господин Председателя на

Софийския военно-полеви съд

Изповед

от Доктор Александър Константинов Пеев,

подсъдим по наказателно дело № 1541 /1943 г.

Уважаеми Господин Председателю,

Понеже съм привлечен да отговарям пред Вас за едно толкова тежко престъпление, позволете ми да Ви опиша, макар и съвсем накратко, своето минало, както и обстоятелствата и мотивите, които ме доведоха дотук.

Аз съм син на Костаки Пеев, виден пловдивски гражданин, пръв кмет на града, индустриалец, председател на търговско-индустриалната камара, член на привременното правителство при Съединението и дългогодишен народен представител. Като дете помня, че вкъщи се получаваше редовно голямото руско списание “Нива” с многобройните му приложения и много често ни идваше на гости руският консул в Пловдив. Баща ми беше стар русофил и в къщата ни в Пловдив се основа навремето Народната партия. Откърмен съм в една атмосфера на култ към Русия и русите като наши освободители. Още в отделенията, наред с българския език, навикнах да чета руски книги и по- късно се увличах в четене на руската литература. Вкъщи баща ни насаждаше в душите ни дух на признателност към руския народ за освобождението ни от турското робство.

През 1904 г. постъпих във военното на Н. В. училище и го завърших с успех, като на 22 септември 1909 г. бях произведен в чин подпоручик. Прослужих една година на действителна служба като подпоручик в 9-ти пловдивски пехотен полк и след това се уволних, за да продължа висшето си образование в държавния университет в София, юридически факултет. Но се обяви Балканската война и аз, като офицер в строя, взех участие в 40-и пехотен полк във всички боеве на бойната линия, където бях и ранен и за отличие бях произведен в чин поручик, награден с орден за военна заслуга и с ордена за храброст IV степен, II класа и удостоен да командвам рота. След демобилизацията завърших образованието си в Белгия и от началото на 1915 г. се настаних адвокат в гр. Карлово. Както много от младежите в онази епоха, след несполучливия завършек на войната, аз се интересувах от обществени въпроси и бях социалист. Но през септември 1915 г. бях мобилизиран и вече като ротен командир, първоначално в 44-и полк, а след боевете при Каймак-Чалан, като командир на I-ва картечна рота от 43-и полк, взех най-активно участие във всички боеве при завземането на Дойран, при Битоля и при Еровете, за което бях произведен в чин капитан и удостоен с ордена за храброст I-ва класа.

След демобилизацията аз продължих да адвокатствувам в гр. Карлово, където в края на 1918 г. бях избран за народен представител на комунистическата партия в XIX Обикновено народно събрание, което беше разтурено от Стамболийски през пролетта на 1919 г. През есента на 1920 г. се преселих в гр. Пловдив, където адвокатствувах до 1931 г. включително. С прехвърлянето си да адвокатствувам в Пловдив, аз се отдадох и на публицистична дейност, като започнах да сътруднича в пловдивските вестници и в някои списания, като постепенно се отчуждих от комунистическата партия. През лятото на 1922 г. и формално се отказах от членство на комунистическата партия, а през есента на същата започнах да издавам независим всекидневен вестник “Правда”, на който бях главен редактор и стопанин в продължение на три години. В моя роден град аз се увлякох в исторически проучвания, като събирах и публикувах материали от многовековното минало на града. Заедно с Директора на Народната библиотека и музей г-н Борис Дякович - археолог, основахме археологическо дружество, на което отначало бях секретар, а след това - председател. Същевременно бях избран за член на настоятелството на Дома на изкуствата и Печата, на журналистическото дружество, на адвокатското дружество и на някои други културно-просвети и организации и вземах активно участие в културния живот на града. През 1926 г., по инициативата на Пловдивското археологическо дружество, се основа с учредителен конгрес в Шумен Съюз на археологическите дружества в България, на който с участието на сегашния регент г-н професор д-р Б. Филов аз бях избран за секретар. През същата година, като влезе в сила новият закон за адвокатите, аз бях избран за член на съвета и преизбран в него до края на 1931 г,, когато напуснах Пловдив. През всичкото това време аз развивах широка културно-просветна дейност, като държах сказки на исторически теми, устройвах екскурзии до исторически места в страната, публикувах новооткритите старини, открих кондиката на пловдивския абаджийски еснаф за времето от 1682 г. до 1856 г. и Мемоарите за Пловдив на К. Д. Муравенов от 1865 г, които се публикуваха в отделни книги; написах кратка история на град Пловдив и предприемах разкопки на могили при с. Белозем, проучвания на скален надпис на непознат език в Родопите при с. Ситово и други, от които излезе съобщение в Годишника на българския археологически институт.

Но от декември 1931 г. бях назначен началник на стопанските и финансови изучвания при Централното управление на Б. 3. Банка [Българска земеделска банка] в София и поради това трябваше да напусна гр. Пловдив. Съгласих се на тази промяна, макар че в Пловдив имах къща и бях добре поставен в обществото, защото чувствувах в себе си сили да бъда полезен на страната на една по-широка плоскост, и за да дам по-добро възпитание на сина си, давайки му възможност да продължи образованието си в германската гимназия в София. Бях държавен чиновник в продължение на три години, до есента на 1934 г., през което време, като началник на стопанските и финансови изучвания на Б. 3. Банка, същевременно преглеждах за печат материалите за официалното списание на Банката, което излизаше два пъти на месеца, като в същото списание давах често за печат и мои оригинални проучвания върху важни стопанска проблеми от нашето земеделие, като същевременно под мое ръководство от органите на службата и със съдействието на всички клонове на Банката се извърши всестранна стопанска анкета на земеделието в България, резултатите от която също се напечатиха в списанието на Банката. Освен това аз сътрудничех редовно а софийския всекидневен вестник “Време” и често във в. “Мир” по културни, стопански и исторически въпроси. През м. януари 1934 г. по моя инициатива се основа от чиновниците при Централното управление на Б. 3. Банка сп. стр. Кооперация “Подслон”, на която аз бях избран за член-делегат, който пост заемах и до средата на 1936 г., когато си подадох оставката, за да адвокатствувам. През това време редовно сътрудничех и в списание “Подслон”. От 1935 г. до 1939 г. бях непрекъснато секретар на Съюза на сп. строителните дружества в България. Написах и отделна книга за произхода и развитието на сп. строителни дружества в България; през м. май 1937 г., вече като адвокат, аз, покойният г-н Иван Тантилов и г-н Петър Алеков се споразумяхме да влезем като членове на управителния съвет на Националната кооперативна банка в София, която дотогава съществуваше само на книга и благодарение на нашите усилия бързо се разви в първокласен кредитен институт, на който аз оттогава и до залавянето ми бях член на управителния съвет и юрисконсулт. Същевременно аз бях член на управителния съвет на акционерно дружество “Терра” в София; на минното акционерно дружество “Българска руда” и в контролния съвет на няколко други акционерни дружества.

През есента на 1939 г, както доста други, и аз отидох в Москва и посетих селскостопанската изложба, откъдето се върнах с убеждението, че договорът между Германия и Съветския съюз се посрещна от руския народ искрено, с радост и облекчение, и че този народ не иска да се бие. Това свое убеждение аз го споделях и в разговорите със свои приятели и бях отявлен привърженик на германо-съветското разбирателство. В този смисъл г-н Бурев ми поиска едно писмено изложение, което аз направих и му дадох. Към втората половина на 1940 г. Кр. Белев ми предложи срещу заплащане да му давам стопански статии и други новини, които той ми каза, че ги иска за Съветския съюз, и аз му ги давах. В показанията си подробно описвам как ставаше това, като даже поради обстоятелствата, при които давах тези показания в Дирекцията на полицията, на някои места в тях съм вмъкнал субективни разсъждения, и както се оказа, неверни предположения. Срещите ни ставаха редовно два пъти в месеца, но аз не знаех по-нататьк какво правеше той получаваните от мен сведения. Във всеки случай, откровено заявявам, че помежду ни не е ставало дума за събиране на държавни и военни тайни, отнасящи се до България, каквито и не съм му давал. Това продължаваше до м. февруари 1941 г.

Когато германските войски през март 1941 г. минаха през България, аз бях един от тези, които считаха, че не можем да не ги пуснем да минат през нас, както и по-късно одобрявах политиката на цар Борис III за влизането ни в Тристранния пакт. Географско-политическото положение на България в онзи момент беше такова, пък и исторически несправедливостите на Ньойския договор бяха толкова големи, че за нас нямаше друг изход.

Към края на м. април или през май 1941 г. един ден се яви при мен Димитър Павлов - шурей на Кръстю Белев, когото познавах като негов близък, и ми каза, че едно лице иска да се срещне с мен. Аз го попитах кое е това лице, но той не поиска да ми открие, като ми каза, че ще го видя при срещата ни същата вечер и си определихме към 8 часа вечерта да се намерим на площад “Света Неделя”, за да ме отведе. Оттам отидохме в една къща по продължението на бул. “Царица Йоанна” и Д. Павлов ме въведе в една стая на долния етаж, като ме остави сам в нея, а той излезе. Подир малко се върна с още един човек, облечен в цивилни дрехи, когото не можах да позная, Димитър Павлов веднага след това пак излезе. Този непознат на мен човек ми се представи, че е Дергачев от съветската легация, припомни ми, че сме се запознали в легацията и започна да ми разправя, че отношенията между СССР и Германия започнали да стават натегнати във връзка с настаняването на германците на Балканите, и че в своя стремеж за господство над Европа имало опасност германците да скъсат договорните си отношения с Русия и разчитайки на своята дисциплинирана, обучена и добре въоръжена армия, да нападнат Съветския съюз, и като разгромят войската му, да наложат волята си и по отношение на него, като за разширение на своето жизнено пространство откъснат и завладеят Украйна. С това, разбира се, Съветският съюз не може да се примири, и затова е длъжен да вземе всички предохранителни мерки, за да не бъде изненадан. В България, където вече са настанени германците с войските си, има съветска легация, но от една страна - понеже органите на съветската легация се намират под непрекъснато наблюдение, и от друга страна - понеже е възможно да бъде заставен Съветският съюз да отзове представител-ството си от България, то се налага да се организира едно самостоятелно наблюдение тук за движението на германските войски и за евентуалните техни намерения на Балканите и по-на юг. Той е чул за моя интерес към стопанското строителство в Съветския съюз, знаеше за отиването ми в Москва на селскостопанската изложба, а може би и че съм давал някои новини и сведения на Кр. Белев, и затова се обърна към мен с предложение, дали не бих се съгласил да бъда в услуга на съветското разузнаване, но не с цел да се шпионира България, а с оглед германското настаняване на Балканите и техните агресивни намерения. Вече в обществото се говореше за недоразумения между СССР и Германия. Аз счетох, че може би ще мога да бъда полезен в една такава работа и се съгласих. По своите разбирания аз бях за разбирателството между Германия и Съветския съюз, вярвах още, че те няма да дойдат до конфликт, но предвид на една такава евентуалност, като българин и като славянин, застанах на страната на Съветския съюз, и дадох съгласието си да им сътруднича. Повтарям, че агентът на съветското разузнаване изрично ми каза, че не става въпрос да се събират военни и политически тайни, засягащи България, каквито не се искаха от мен, а да се следи за настаняването и агресивните намерения на германците в България и на Балканите. След това се споразумяхме с него, че той ще дойде една вечер у дома, за да ме запознае с подробностите по работата, която ще ми се възложи, и като се сбогува с мен, излезе от стаята. Подир малко се върна при мен Димитър Павлов, с когото излязохме заедно от къщата, отидохме до “Света Неделя” пешком, без да говорим по срещата, и там се разделихме.

След няколко дни агентът на съветското разузнаване Дергачев последователно в няколко срещи ме запозна с шифъра и как да си служа с него, както това е описано подробно в писмените ми показания, дадени в полицията. Той ми каза изрично, че няма да имам и не трябва да имам никакъв контакт нито с органите на съветската легация в София, нито с българската комунистическа партия, нейните поделения и функционери, и че единствената ми връзка ще бъде по радиопредавателя с Москва, където ще съобщавам всичко, което науча в кръга на така поставената ми задача, и откъдето ще съобщавам всички по-нататъшни нареждания. Това се потвърждава и от една телеграма от Москва, където се повтарят тези нареждания. Суми за разходите ще получавам по нареждане от Москва, поставени на определено място, и ще се отчитам подробно всеки месец за направените разходи, на кого е платено, за каква работа и колко остават, като се прави най-строга икономия на средствата.

Всичко това е подробно обяснено в писмените ми показания, приложени към делото, и затова не го повтарям. На последната ни среща, като се увери, че съм усвоил да боравя с шифъра, вероятно към края на юни или началото на юли 1941 г., той ми даде 75 000 лв. за разходи, от които аз ще получавам по 10 000 лв. на месец, а на радиста Емил Попов ще плащам ло 5000 лв. на месец и ми каза, че наскоро ще се яви при мен Д. Павлов, за да ме свърже с Емил Попов, запознат с радиослужбата и натоварен с тази работа.

След това аз се запознах с Емил Попов и работата започна. Името на Емил Попов и за неговото участие като радиотехник в работата научих едва по този случай. За никое друго лице, че участвува или че ще участвува при радиоприеманията и радиопредаванията, не ми е говорил нито агентът на съветското разузнаване, нито след това Емил Попов, тъй че останах изненадан, като прочетох в обвинителния акт, че аз, Емил Попов и Иван Джаков съставляваме някакво “звено”. Това лице - Иван Джаков, аз видях за първи път, като ни откарваха в затвора.

От запитванията, които ми се правеха с радиограми от Москва, както се вижда, и от разчетените радиограми, се вижда, че те са погрешно и даже бих казал тенденциозно осветлявани от други радиостанции, и аз трябваше често да опровергавам такива неверни съобщения. Такъв беше случаят с някакво присъединение на 25-и полк към гръцките въстаници, с присъствието на германски блиндирани дивизии във Варна, към Ямбол, към Свиленград и пр. Според мен и пристигането на тъй наречените парашутисти в България беше резултат на такива неверни съобщения за вътрешното положение в страната и аз осъдих тяхното изпращане. Може би това е повлияло да се спре по-нататък тази с нищо неоправдана акция за смущение на вътрешния живот на страната.

Новините си аз събирах единствено и изключително в обикновени случайни разговори с мои познати, както признава и г-н прокурорът, като пред никого от тях не съм се открил, че работя в полза на съветското разузнаване, и не считах за нужно да създавам мрежа от агенти за това разузнаване, каквато ми се препоръчваше, едно - защото не исках да ангажирам приятелите си в такава все пак рискована работа; и главно - защото не чувствувах нужда от агентска мрежа, тъй като задачата ми беше по-ограничена и аз не се домогвах до разкриването на държавни и военни новини, пазени в тайна, и даже в обикновените си разговори с моите приятели не съм си позволявал да им правя намеци, че ме интересуват такива новини.

Затова бях изненадан, като получих от Димитър Павлов листчетата с щатните таблици, каквито не съм искал от никого и той не ми съобщи от кого ги е получил. Като ги разгледах вкъщи, аз разбрах за какво се отнасят, че те действително съставляват военна тайна и намерих, че не трябва да ги предавам в Москва. От една страна от мен не са искани такъв вид новини за организацията и състава на нашите войскови части, и от друга страна съобразих, че по онова време (към август 1941 г.) съветската армия се намираше в пълно отстъпление пред напора на германците, така че и общо, и в дадения момент те не могат да представляват никакъв интерес за тях. А и технически погледнато, тези щатни таблици са непредаваеми по радиоапарата, тъй като е невъзможно да се шифроват, тъй че съвсем неоснователно г-н Прокурорът твърди в обвинителния си акт, че аз съм ги шифровал и предал на СССР.

Вместо това аз ги скрих в една неразрязана книга в библиотеката си, с намерението, като видя Д. Павлов, да го попитам откъде ги е взел и защо ми ги носи, но дълго време не го видях след това и така ги забравих в книгата, където са намерени при обиска. Щатните таблици бяха в Дирекцията на полицията главното обвинение против мен, и когато там ме разпитваше военният министър г-н генерал Михов, той ми каза, че те действително съставляват военна тайна и като ги съпостави с телеграмата, в която съобщавам от кои дивизии и полкове се състои новият окупационен корпус в Сърбия, допълни, че тези сведения са полишинелна тайна, тъй като те са известни на всички чинове, които служат в тези части, на техните близки и на много други лица.

И в друго отношение г-н генерал Михов прояви към мен едно правилно разбиране, до което не стигнаха органите на полицията. Като ме задържаха в Дирекцията на полицията, аз обясних на началника на Държавната сигурност г-н П. Павлов, че съобщенията ми в телеграмите се отнасят до германското настаняване на Балканите и в тях се цели да се представи България спокойна, и че не желае и няма да се намеси с въоръжени сили против СССР, като се споменават във връзка с това и имената на видни генерали, политици и общественици. Разкриването на тези телеграми пред германците ще бъде, според мен, при това положение, грешка, от която могат да произлязат някои неприятни последици, и затова го помолих, ако е възможно, да не се дават на германците нито шифърът, нито моите откровени самопризнания и разкрития. На тази молба не се отдаде никакво значение и веднага бяха повикани немци, които взеха най-живо участие в дешифрирането на телеграмите и в разпитванията ми. Тогава аз, за да не изложа пред тях някои имена на видни хора, споменавани в телеграмите с псевдоними, поддържах за тях, че например псевдонимът “Журин” е един вид събирателно име, което споменавам, за да дам по-голяма тежест на съобщенията си, и че Журин е запасният полковник Ер. Василев. При явяването ми една нощ пред г-н генерал Михов, той ме запита за същото и аз не скрих от него истината, като му обясних по какви съображения не съобщавам това име в показанията си пред полицията. Той схвана веднага основателността на тази ми постъпка, и че тя се налага от положението, затова ми нареди да поддържам до второ негово нареждане същото, което бях вече казал пред полицията.

Фактът, че въпреки споменаването на толкова имена на видни и по-обикновени лица в телеграмите ми, няма нито едно от тях да отговаря заедно с мен за съучастничество, е едно безспорно доказателство, че аз работех сам, и че не съм си служил с никаква мрежа или звено в тази си работа. Емил Попов беше техническото лице, което предаваше по апарата шифрованите телеграми, но и самият той не знаеше, нито на една от тях, какво е тяхното съдържание. Той понякога ми съобщаваше и някои новини, защото се бях открил пред него и той единствен знаеше за моята работа, но не му беше известно дали даже тези съобщени от него новини се съдържат в шифрованите телеграми. Колко по-малко можеше да се сметне за съучастник в някакво организирано “звено” Ив. Джаков, когото не съм познавал, а и той не е знаел нищо за мен. Впрочем очевиден факт е, че никой от моите съподсъдими днес, с изключение на Дим. Павлов и Ем. Попов, не само че не е бил в никаква делова връзка за шпионаж в полза на Съветския съюз с мен, но и не са ме познавали, както и аз не съм ги познавал и не знаех нищо за тях до залавянето на радиостанцията.

Аз работех в тази насока от лятото на 1940 г. до м. февруари 1941 г. само с Кръстю Белев, на когото давах стопански сведения и обикновени новини, които научавах в приятелски разговори, а от лятото на 1941 г., след срещата ми с агента на съветското разузнаване - само с Емил Попов. Димитър Павлов го знаех, че е шурей на Кр. Белев, защото го виждах често да се движи с него, но никога не съм приказвал с него за каква и да е друга работа, освен във връзка с един двустаен апартамент в София, купен на името на сестра му. Димитър Павлов само ме свърза с агента. Моята двегодишна дейност в полза на съветското разузнаване съм описал най-подробно в показанията си пред полицията, така че считам, че ще Ви отегча, ако тук повторя всичко това, което и днес поддържам пред Вас.

Работех през всичкото време сам и не считах, че е нужно да създавам някакви “звена” или да си служа с агенти, защото и сам можех да събирам в срещите ми с приятели новините, които по моя преценка можеха да интересуват съветското разузнаване, както и понеже не се стремях да прониквам в държавни и военни новини, пазени в тайна. Това се установи по един безспорен начин в полицейското дирене и затова нито един от моите приятели, имената на които се срещат в телеграмите, не е днес заедно с мен на подсъдимата скамейка. Също тъй мисля, че е установено, че аз не съм бил в никаква връзка с комунистическата партия, не съм подкрепял нейни акции, не съм подпомагал парично или по друг начин нейни членове и не съм се занимавал с тяхната нелегална дейност нито в своя живот, нито в своите съобщения. Употребявал съм в телеграмите си общи изрази, че саботажите се засилват, или че са станали арести на комунисти, само за да се представя пред Москва, че съм информиран, както и по други поводи съм го правел, но не съм се спирал конкретно нито на едно саботажно действие или да посоча, че е арестуван този или друг комунист. Тези въпроси от вътрешния живот на страната не ме интересуваха. Както се вижда от моята така очертана дейност, не е възникнал никакъв инцидент между властта и комунисти, не е пострадал никой и не са произлезли от нея за никого нийде и никакви материални щети или човешки жертви. Напротив, като уверявах постоянно Москва, че в България е спокойно и че тя няма да се намеси активно с войската си против СССР, може би и да съм допринесъл малко, за да се отклонят някои репресалии, каквито поради недоразумения или тенденциозно информиране можеха да се предизвикат спрямо нас.

Цялата моя дейност се изчерпва в разменените телеграми и се характеризира напълно от новините, които се съдържат в разчетените телеграми. Подробно обяснение по всяка една от телеграмите съм дал в показанията си пред полицията искрено и чистосърдечно. Заявявам, че ги поддържам и сега пред Вас. Считам, че проверката им е потвърдила напълно тяхната достоверност, в смисъл, че аз съм казал истината, защото в допълнителните ми разпитвания не бях нито по един пункт от тях изобличен или упрекнат от тези, които ме разследваха, че не съм казал истината или че съм се опитал да заблуждавам органите на властта.

Накрая на моята изповед, моля да ми бъде позволено да кажа и това, че още като бях в Съветския съюз през 1939 г., от видяното там се убедих, че въпреки миролюбието на руския народ, поради промените, които бяха станали в неговия бит и голямото строителство, което се провеждаше във всички области на стопанския му живот, този народ, ако бъде нападнат, ще се бие отчаяно и не ще допусне да бъде заробен от никого. Макар че бях отявлен привърженик на германо-съветското разбирателство, когато се очертаха вероятностите руският народ да бъде нападнат от германците, за мен, и като българин, и като славянин, нямаше място за колебание - моите симпатии изцяло бяха на страната на руския народ, с който при това България не беше във война. За мен няма голямо значение идеологията, тъй като идеологиите се менят с времето, но народите си остават и те са в края на краищата, които се бият, които страдат, и които дават кървавите жертви. Ние видяхме колко промени станаха в самата Русия от Първата световна война до днес. Обаче народът си остана същият, както го знаем описан от Толстой във “Война и мир”: с широка душа, добросърдечен, вярващ в доброто у човека и гостоприемен като славянин. В тази вече напреднала възраст, в мен заговори чувството на признателност към него, с което чувство съм закърмен още като дете, когато четях “Нива” и слушах от баща си за нашите освободители руси.

При това, като стопановед, който познавам материалните сили и възможности на воюващите страни, аз още тогава прецених, че макар и да нанасяше такива големи победи на запад и на юг, Германия само в Европа не може да спечели крайната победа. Нейният естествен съюзник беше съседът й от изток и докато беше в сила германо-съветският договор, България се намираше в едно изключително благоприятно положение за затвърдяването на постигнатото национално обединение в нейните исторически граници, осъществено от Н. В. Царя Обединител. Но като пламна войната на изток, положението се измени основно и вече на всички ни се налагаше по-голяма бдителност, за да не изпаднем в същото окаяно положение, в каквото се намирахме в края на Първата световна война. Пример за това ни даваше Н. В. покойният цар Борис III, който единствен със своята мъдрост и далновидност съумя да осъществи за народа ни такива големи постижения, като запази България от пламъците на войната. Тази негова спасителна политика въодушевляваше и мен в моята работа при подбора на съобщенията ми, като се стараех да представлявам, че у нас е спокойно и че няма изгледи да се намесим активно във войната. Ако при все това, а съобщенията ми има новини, които като че ли могат да се квалифицират като държавна тайна, то извинение или поне снизхождение за мен по отношение на тези новини може да послужи фактът, признат и в обвинителния акт, че тях аз ги получавах от приятели в обикновени разговори, и то от лица, в родолюбието на които не може да има никакво съмнение, и при това, че ги предавах на една страна, с която България поддържа приятелски отношения - една велика сила като Русия, която е и наша Освободителка.

Сега разбирам, че на тази възраст не е трябвало да се подлагам на това си увлечение и да се залавям с тази работа. Оказа се, че работата, с която се бях нагърбил, и за която съм изправен да отговарям пред Вас, не е била по силите и възможностите ми. Правейки това откровено признание, аз заявявам, че съжалявам и се разкайвам искрено, загдето се съгласих да сътруднича в полза на съветското разузнаване, макар и по тези подбуди, и особено за случаите, където със съобщенията си съм предавал военни и политически новини, които биха могли да бъдат таксувани като държавни тайни. За мое оправдание, както казах вече, дано послужи обстоятелството, че тях аз не съм ги дирил по непозволени пътища, а ги имах от обикновени разговори между познати - и то от приятели, чието обществено положение и цялото им минало са безспорна гаранция, че не могат да се занимават с шпионаж против България.

Пред Вас стои разгънат целият ми живот, не само в последните две години, но и този от 30 години насам. На везните на Вашата висока съдийска съвест срещу обвиненията, поддържани от г-н Прокурора, може би ще намерят място и някои мои обществено-полезни прояви и дела, които да Ви послужат като основание да бъдете към мен по-снизходителни. В този съдбоносен момент аз Ви заявявам откровено и чистосърдечно, че съжалявам за това си увлечение и за цялата си дейност, която ме доведе на подсъдимата скамейка, разкайвам се и Ви моля да погледнете обективно и човешки на мен с Вашия широк житейски опит, като в присъдата си смекчите до възможния размер тежката ми участ.

Оставам с дълбока почит към Вас и с надежда, че ще пощадите живота ми.

31. Показания на съпругата на Александър Пеев до Народния съд в защита на Любомир Лулчев от 20.I.1945 г.

Пловдив, 20.І.1945 г.

До І-я състав на Народния съд

Другари, изпращам показанията ми относно подсъдимия Любомир Лулчев, понеже се намирам в Пловдив и по тази причина не мога да се явя лично в съда.

С почитание:

Елисавета Пеева

Елисавета Д-р Александър Пеева, 52-годишна, грамотна, българка, неосъждана, вдовица, показвам следното относно подсъдимия Любомир Лулчев:

През 1943 г. се възбуди обвинение срещу съпруга ми Д-р Александър Пеев за противофашистка дейност, което свърши с присъда от Софийския военно-полеви съд от 19.ХІ, с която той беше осъден на смърт и разстрелян на 22.ХІ.1943 г. Следствието и процесът по това обвинение против съпруга ми продължиха близо 7 месеца (от 17.IV до 22.Х1). С протакането на процеса бяха свързани известни надежди за съдбата на моя съпруг, предвид бързо развиващите се събития в полза на Съветския съюз и свободолюбивите народи.

Забавянето на процеса е станало до известна степен и по изкуствени причини, а именно както впоследствие узнах, и поради съдействието на Любомир Лулчев, към когото се е бил отнесъл генерал Н. Никифоров за съдействие.

Когато процесът срещу съпруга ми бе насрочен в края на октомври 1943 г, аз употребих всички възможни усилия да облекча, ако е възможно, участта му. Стараех се да изясня на тези, които предрешаваха съдбата му, че дейността му е била насочена изключително против германското настаняване в България и на Балканите, и не само не е увреждала на България, но е била от полза, като е способствувала за сближението на България с великата ни освободителка и с каузата на останалите славянски народи. Много антифашисти ме подкрепиха и се бориха да спасят живота на съпруга ми. В навечерието на процеса отидох и при г-н Лулчев, когото не познавах дотогава. Бях чувала, че има достъп и влияние в двореца и след смъртта на царя. Когато му заговорих защо съм отишла, направи ми впечатление, че беше много добре запознат с фактите и обстоятелствата около обвинението. Знаеше за лица и документи, заловени при обиска, които даже и в полицейския акт за обиска, проведен у дома, се премълчаваха. Разказа ми, че когато бил жив царят, е говорил с него и го е съветвал да не се избързва с унищожаването на хората, замесени в тази работа. Цитира ми, че увещавал царя да отложи с 5 ÷ 6 месеца процеса, главно с оглед на успехите на Червената армия. Бил му казал: “Ако германците вземат връх, всякога можеш да ги унищожиш, но в противен случай по е добре да не се стига до това.” “Пък и политически не е много уместно пред германците и пред обществото да се изнася в един процес участието на известни лица от държавната йерархия в това обвинение.”

Каза ми, че в резултат на тези разговори Царят възприел неговите доводи и преди да замине за Германия, в началото на август, накарал тогавашния военен министър генерал Михов да вземе преписката, и въобще - да задържи делото.

Тогава имах неотразимото впечатление, че това, което ми говори г-н Лулчев, отговаря на действителността, главно защото познаваше някои подробности, за които иначе се пазеше ревниво мълчание, и за които сигурно е било докладвано на царя. А и някои външни обстоятелства съвпадаха. Знаехме от г-н професор Н. Долапчиев, който следеше хода на следствието, че в началото на м. август 1943 г. бе възложено на главния прокурор при военния съд Касев да заведе дело, и че той бе нахвърлил обвинителния акт. Но после преписката по дознанието бе поискана от военния министър и задържана при него. Едва в края на м. октомври, след избирането или по германска воля за регенти, делото се задвижи пак, като сигурно е бил предрешен въпросът. Останах с убеждение, че г-н Лулчев се бе постарал да бъде полезен.

Ползвам се от случая да Ви съобщя и следното:

Господин генерал Михов - тогава военен министър на България, като типичен слуга на дворцовата прогерманска династическа политика, се намеси и ръководи с най-брутални и безогледни средства следствието против покойния ми съпруг д-р Александър Пеев. Военното министерство и дворецът изпратиха генерал Кочо Стоянов и подполковник Куцаров да изземат от Дирекция на полицията следствието, за да го водят те. Методите на Дирекцията на полицията им се сториха недостатъчни. Отделиха всички задържани във връзка с обвинението против съпруга ми в най-горния (IV) етаж на Дирекция на полицията и ни държаха с военни постове. Генерал Михов, генерал Кочо Стоянов и други офицерчета в продължение на 100 дни всяка нощ вземаха съпруга ми “за разпит” и от 7 ÷ 8 часа вечерта до към 2 ÷ 4 часа сутринта го терзаеха. “Да си изкажел и майчиното мляко”. Качвали са го в “Черната камионетка”, да симулират, че го водят на разстрел, и по цели нощи са го тормозели с едни и същи въпроси, да го заставят “да прави признания”.

Още като заловили радиста Емил Попов, са довели немци в дома му да снемат части от апарата и им предали шифъра. (Жената на Емил Попов свидетелствува.) Лъжеха, че станцията е заловена със засичане от германците, за да обяснят, че дадоха всичко на германците и за да прикрият предателите. Във военното министерство в Р.О.* се е знаело, че залавянето е станало “по донесение”. И сигурно агентите на Р.О. могат да кажат кой извърши предателството.

Image_172.png

* Разузнавателни органи - отдел към щаба на армията, реорганизиран през 1942 г.

При разпита на сина ми, воден лично от Кочо Стоянов, са присъствували и германци.

Нашият приятел Александър Георгиев Периклиев - сега чиновник в Министерството на социалната политика, ми разказа, че когато го арестували в Берлин, следователят му Берке е държал в ръцете си цялото дознание по обвинението против д-р Ал. Пеев, с всички снимки на задържаните, с показанията на всички разпитвани, с текста на всички заловени и дешифрирани телеграми - всичко преведено на немски. Генерал Михов не го е спряло даже обстоятелството, че бяха тъй или иначе намесени имената на ген. Никифоров и други военни и висши чиновници.

Знам, че съпругът ми – “предателят”, го е молил в интереса на България да не предава на немците шифъра поне, но той – “родолюбивият” българин, вършеше всичко, което бе в угода и от полза за германците, защото преди всичко беше техен агент и дворцов слуга.

Злоба, германофилско заслепление и просташка омраза към великия руски народ и СССР прояви и при този процес и “ученият мъж” професор Б. Филов.

Генерал Р. Русев, като военен министър, проведе докрай злобното и тъпото им отношение към съпруга ми.

Подписаният [не се чете], народен обвинител при Пловдивския] народен съд, удостоверявам, че изложените показания са написани и подписани от Ел. д-р Ал. Пеева. (Подпис: не се чете) 20.5.1945 г. (Печат)

*

Вх. № 428/25.IХ.1945 г.

До господин Председателя на Софийския областен съд

Тук

Съгласно окръжното предписание на Министерството на Правосъдието - наказателен отдел под № 2404от 17 май 1945 г, приложено представлявам Ви, г-н Председателю, нак. общ характер дело № 10/1945 г. по описа на Народния съд в гр. София, ведно с осемдесет (80) досиета, двадесет и две (22) папки с разни писмени доказателства, две (2) връзки преписи от досиета и шест бюлетина - непопълнени.

Делото е готово и в окончателна форма, но без присъдата, без протокола и без мотивите, които ще Ви се изпратят допълнително.

На Народния съд в гр. София

Секретар: (Подпис:Д. Зарев)

*

№ 429/27.ІХ.1945 г.

До господин Председателя на Софийски областен съд

Тук

Съгласно окръжното предписание на Министерството на Правосъдието - наказателен отдел, под № 2404 от 17 май 1945 г, приложено представлявам Ви, г-н Председателю, нак. общ характер дело № 5/1945 г. по описа на Народния съд в гр. София, ведно с деветдесет (90) досиета и едно прекратено, и двадесет и шест бюлетини - непопълнени, с данните за самоличност.

Делото е готово и в окончателна форма, без мотивите и протокола, като след идването на протокола, моля да се провери за кое от подсъдимите делото е спряно и досиетата им се извадят на лице.

На Народния съд в гр. София, Секретар: (Подпис)

Бележки на съставителя Вергилий Кръстев:

След застъпничеството на Любомир Лулчев пред цар Борис III, то последният нарежда да се отложи делото за известно време. Но след смъртта на цар Борис III на 28 август 1943 г., германофилите в правителството отново придвижват процеса. И така, на 22 ноември 1943 г. биват разстреляни Александър Пеев, Емил Попов и Иван Владков за шпионаж в полза на чужда държава и за предателство срещу родината. След 9 септември 1944 г. те са реабилитирани и обявени за герои на съпротивата срещу фашистката власт, като се издадоха и две книги за тях – “Червеният ескадрон”, София, 1980, и “Тайната воина”, София, 1984. Автор и на двете книги е Недю Недев.

  • Like 1
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...