Jump to content

VIII. Величка Стойчева А. Статии


Recommended Posts

VIII.

Величка Стойчева

 

А. Статии

1. За извора на живата вода Сп. “Виделина”, г. VII, 1909 г., кн. 3 ÷ 4, стр. 102 ÷ 106 ............................................................... 485

2. Ролята на жената в повдигането на човечеството Сп. „Виделина”, г. VIII, 1910 г., кн. 2, стр. 34 ÷ 38.................................................. 488

3. Ролята на жената в повдигането на човечеството Сп. „Виделина”, г. VIII., 1910 г., кн, 3, стр. 86 ÷ 89 ................................................ 491

4. Божествената Любов Сп. „Виделина”, г. VIII, 1910 г., кн. 8 ÷ 10, стр, 56 ÷ 61. ............................................................... 493

5. Бележки за Величка Стойчева от Вергилий Кръстев .................................................................... 497

1. За извора на живата вода

Велика К. Стойчева,

(Сказка, държана в помещението на Бургаското духоведско дружество по случай настъпването на третата му годишнина)

Сп. “Виделина”, г. VII, 1909 г., кн. 3 ÷ 4, стр. 102 ÷ 106

Братя и сестри,

 

„Всякой, който пие от тая вода, пак ще ожеднее, а който пие от водата, която ще му дам, няма да ожеднее во веки; водата, която ще му дам, ще бъде в него извор на вода, която извира в живот вечен.”

Оттоя текст Господ наш Иисус Христос иска да покаже разликата между водата тук, на физическото поле, и оная, що Той дава на небесата за верните на Неговите заповеди. Заповедите са Неговото Слово; значи живата вода се дава на ожеднелите за своето духовно повдигане човеци.

Известно е, че преди Йоан Кръстител, най-малкият от братята в царството на Спасителя е кръщавал. Той е кръщавал с вода от свещената река Йордан, вода толкова свята, колкото и оная от Сихарския кладенец, но въпреки своята святост, тя не е могла да спаси тогавашния мир сама по себе си. Река Йордан с водата си е наумявала символически за друго едно кръщение, за друга една жива вода - кръщението от Дух Свят, сам Той - неизчерпаем извор на жива вода. Йоан Кръстител е казвал на тия, що кръщава: „Аз ви кръщавам с вода, а тоя, що ходи след мене, ще ви кръсти с Дух Святи.” Водата на Йоан Кръстител е била вода от физическата област.

Водата, която искала да налива самарянката, е била също нещо обикновено за всеки други, но за самаряните тя е била нещо повече и тя е имала право, както казва Евангелието, да се застъпва за кладенеца с неговата вода, защото той е бил притежание на Иакова, а те - самаряните - са считали своя праотец и родоначалник Иакова за лице свято. „Ти по-голям ли си от отца ни Иакова?” - обръща се тя към Иисуса. Тоя кладенец е бил в нивата, която Иаков купил от Емара, Сихемова баща, за 100 сребърника, когато се е връщал от дяда си Лавана. Там е направил олтар и го нарекъл Ел- Елое-Израил (Бог Бог Израилев). Там е бил погребан и Йосиф, който под клетва е изискал от израилтяните да не оставят костите му в Египет, а да го погребат на това място, дадено му по наследство от баща му Иаков. В Стария завет свещено и историческо е било това изворно място, що е утолявало жаждата от тоя физически свят.

Нищо не е било тайна за Бога, но Господ е скрил това Си знание и казал на самарянката: „Всякой, който пие от тая вода, пак ще ожеднее.” Водата на физическото поле, знайно е, утолява само временно жаждата на жадния. И физическата вода, както физическият свят, е нещо временно задоволяваще; вечно жаждущият не може да бъде доволен от малото и недостатъчното, той страда, той се мъчи. Неговата мъка го кара да търси нови извори, а тия извори не могат да бъдат вече от физическо естество.

Самарянката е останала учудена, като е забелязала, че с нея говори юдеин и без да знае кой е той, отказва да му даде вода. Нейният отказ се обяснява с враждата, която е съществувала между юдеите и самаряните, както и между другите племена. Тая вражда е отравяла всички духовни извори на Стария завет, както и на целия стар свят, и това, що е имало благотворно в тях, се е губело. Никой стар източник до идването Иисусово не е давал жива вода. Любовта на Иисуса Христа, която е направила всички народи, племена и езици равни пред Неговото лице, е превърнала всички стари извори в нови, с изобилна жива вода. Ала отровата на вехтозаветните извори - враждата между юдеин и самарянин, елин и евреин или друг, между обрязани и необрязани, продължавала да суши гърлата на жаждущите истината. В Деянията Апостолски, 10. глава, 9 ÷ 17 ÷ 28 стихове, срещаме, че едва след своето видение апостол Петър разбрал, че Бог не прави разлика между иноплеменин, юдеин или езичник, обрязани и необрязани, а за всички, които се покаят, Той е приготвил извора на живата вода. Сам Иисус Христос е дал пример, че не прави разлика между никого, много пъти. Така например Той разговарял със самарянката, което немалко учудило учениците му, които си говорили: „Той говори с жена, и то самарянка!”

Пророк Исай, като говори за дохаждането на Иисуса Христа, казва за живата вода така: „И с веселие ще черпите вода от източниците на спасението.” А понеже Исай е смятал Господа Йехова за своя сила, пение и спасение, то се разбира ясно, че тия източници са източници на Божествена жива вода. Още по-ясно се говори в 44. гл. от книгата на същия вехтозаветен пророк за водата, която ще излива Духът за жадните духовно.

Споменува се за животоносната вода и у пророк Еремия. Духът Господен, Който говори чрез пророка, се оплаква, че Неговите избраници Му направили две големи злини, като са оставили извора на живата вода и са изкопали ровове разпукнати, които не могат да държат никаква вода.

Тук пророкът под думата „ровове, изкопани от избраници”, подразбира измъчваната и съсипана душа на човек, пренебрегващ Словото Божие. Такъв човек не пие от живата вода, защото, и да пие, прокопаната му от ровове и ями душа не може да я задържи. Душата му е ронлива почва, незадържаща Божественото семе, което е животоносен източник.

Пророк Захария, който говори за идването на Иисуса Христа, казва на едно място в книгата си, че в оня ден на очакване, когато се яви Той, един източник ще бликне за дома на Давида и йерусалимските жители, които са потънали в грях и нечистота. Тук се разбира, че тоя извор не е никой друг, а сам Иисус Христос, Който е от дома Давидов и между йерусалимските жители. Известно ви е, че Господ почна Своето живо Слово от Йерусалим, а знаем още, че 12-годишен, Той за пръв път говори в Иерусалимския храм.

По-нататък Захарий загатва за повече живи води, които щели да протекат из Йерусалим на изток и на запад и ще текат лете и зиме.

С това пророкът е искал да каже за живото Слово Божие, изходяще от Иисуса Христа и разпространявано от Неговите ученици навсякъде. Да, учениците, след възприятието на Дух Святи, ако и преследвани на всяка крачка от вехтозаветната тъмнина, са кръстосвали от едно място на друго да кръщават и поучават народите и да ги напътват в новата вяра. При това, за да докажат, че Словото им е дадено от Горе, те са правили чудеса. Благодатта на Светия Дух им дала дарбата да бъдат и чудотворци; силата на живата вода е била чудодейна. Апостолите и мъчениците за Христовото име са били другите извори на жива вода, образувани от Главния.

Каква е тая жива вода, за която говори Иисус Христос? В Евангелието от Йоана, 6. гл,, Господ обяснява тая вода на Своите ученици тъй: „Истина, истина ви казвам: ако не ядете плътта на сина человечески и не пиете кръвта му, нямате живот в себе си; който яде плътта ми и пие кръвта ми, има живот вечен, и аз ще го възкръся в последния ден; защото плътта ми е истинска храна и кръвта ми е истинско питие. Който яде плътта ми и пие кръвта ми, в мене пребъдва, и аз - в него. Както ме е проводил Отец жив, и аз съм жив чрез Отца, така и който ме яде, ще бъде жив чрез мене. Този е хлябът, който слезе от небето, не както вашите бащи ядоха манната и умряха; който яде този хляб, ще бъде жив во веки.” Ясно е, че тук се подразбира духовното естество на Спасителя, от което неотделима част съставя духовният човек. И манната, която са яли израилтяните в пустинята на духовното си робство, може да се сравни с водата от кладенеца при Сирах. Както водата, така и манната са били саещени за потомците на Иакова, но тяхната святост не могла да ги избави от смъртта. Те са умирали - все едно като да не са се хранели. Друго е с кръвта и плътта на Господа Йисуса, в Когото живеем; тая храна от Небесата, за която ние имаме възпоменание под формата на тайнството причащение (хляб и вино, осветени според установленията на Църквата), ни дава живот вечен - значи тя е източник на жива вода.

По-нататък, в същото Евангелие, 7. гл., Иисус Христос говори: „Всеки, който пие от тая жива вода, ще се превърне сам на източник на жива вода.” Това обръщане на духовен човек в животворен източник, Той ясно определя, че става чрез Духа Святи, чрез благодатта на Духа Святи.

Когато Спасителят се е молил в Гетсиманската градина, Той се е застъпвал за всички, които му е дал Отец Небесни. Той е искал, щото неговият Отец да даде живот вечен на всяка избрана плът, като пие от извора на живота, който е познание на истинския Бог и Иисуса Христа, Когото Той е проводил.

Апостол Павел в посланието си към римляните говори също за извора на живата вода. „Заплатата на греха е смъртта - казва той, - а Божието дарувание е живот вечен в Иисуса Христа” - сиреч тая душа, която не изпълня Словото Божие, умира духовно, загубва своето аз; тоя, обаче, който пребъдва в Бога, и Бог е с него в живот вечен.

Апостол Йоан, любимият ученик Христов, в първото си послание, като се обръща към вярващите, казва: „Знаем още, че Син Божи дойде и даде нам разбиране да познаваме Истинния, и в Истинния сме, сиреч в Сина му Иисуса Христа; Той е Бог истинен и живот вечен.”

За живот вечен е била избрана и тая жена самарянка, подобно на всички грешници по лицето на земята. Тая първа е послужила за възприемане Словото Божие от самаряните, като отишла да възвести на съгражданите си, че дошел голям пророк при кладенеца. Миналото на тая жена не е било добро и не могла е тя да очаква спасение от друг някой пророк еврейски, освен от пророка на пророците Иисуса Христа, Който, въпреки нейното поведение и нейната недостатъчна вяра, я избрал за спасение, защото тя и почти целият град още същия ден повярвали в Иисуса Христа.

Подобно на тая самарянка, която се е удостоила да пие от кладенеца на живата вода, и всеки един от нас, който иска да пие от същата вода или да яде от духовното Христово тяло и да пие от Неговата кръв, трябва да остави своите заблуждения, своите вярвания, своя недобър или глупавосветски живот, защото знаем, че светските удоволствия са неизчерпаеми и нищо добро не могат да дадат на човека, какъвто и да е той. Всеки трябва да последва живота на Господа нашего Иисуса Христа. Като следва Неговия образцов живот и като се ръководи от Божествените добродетели, човек, колкото и да е бил паднал или изостанал надире в своя духовен напредък, пак ще бъде приближен до Иисусова идеал, т. е., да бъде съвършен тъй, както е съвършен Отец наш на небесата. Да, Господ не иска от нас голословие, но вяра и дела. Знаем, че казва на едно място в Новия завет: „Не всякой, който ми казва: „Господи, Господи!”, ще влезе в Царството Небесно, но който изпълнява волята на Отца ми, Който ме е проводил.” Първото условие да пие човек от извора на живата вода не е голословието, а делата, делата за в полза на нашия ближен и за славата Божия.

Нека Бог упъти всекиго от нас през начинащата трета годишнина на дружеството ни към мирен духовен напредък; дано през тая годишнина, носеща Божественото число на Света Троица, се засили стремежът ни към живия извор - Господа нашего Исуса Христа. Амин.

гр. Бургас, 26 юлий 1909 г.

2. Ролята на жената в повдигането на човечеството

(Сказка, държана от В. К. Стойчева пред Бургаската духоведска дружба)

Сп. „Виделина”, г. VIII, 1910 г., кн. 2, стр. 34 ÷ 38.

Братя и сестри,

След като създал Бог цялата Вселена, с всичко видимо и невидимо в нея, и видял, че е добро, наумил, че трябва да има кой, освен Него и ангелите, да се радва на световете по Свой образ и подобие. От библейския разказ се учим как е сътворен първият човек, когото Бог наименовал Адам, което ще каже - мъж, направен от пръст. И видял Бог, че не е добро за Адама да бъде сам сред красивата природа и наумил да му даде другар... Нанася му, както се повествува в „Битие”., изстъпление (транс) и [той] заспива*... Из реброто му излиза жената - другарката на Адама, и той възхитен нарекъл името й Ева, което ще каже „майка на всичко, що живее”. Добрият Бог поставил първата човешка двойка в Едемския рай, за да живеят там, да се радват и наслаждават от един напълно щастлив и блажен живот. Но преди още да се появи на свят видимата форма на човека, съществувала борбата между мрака и светлината, доброто и злото. Могъл ли е неприятелят, гонителят на всяко добро, да търпи блаженството на първия човек? - Естествено е било, че той проснал своите мрежи и лукави ухищрения, за да погуби новото разумно същество. Геният на злото намира подходяща за своите замисли змията**, взема нейния образ и примамва жената - Ева. Дяволът видял, че жената по природа е по-отстъпчива, по-доверчива, по-наклонна към външната красота и че ще се обае от неговите съблазни („ще станете като Него Богове”). Не съзнавайки последствията, Ева яла от плода на запрещението и дала на Адама. Така те нарушили седмата заповед - една от дадените по-сетне на Мойсея. След тая постъпка те познали, че са голи, съзнали, че нарушили заповедта на своя Бог...

Тоя грях те предали на поколението си, дори и до днес: Бог ги наказал: те се скитат по физическия свят; работят земята и с пот на челото си изкарват прехраната... Но милостта Господня е безгранична, на грешниците се дава обещание, че злото ще бъде победено.

Image_173.png

* В идването на Адама върху земята - материализиране на неговото тяло, както и произлизане на Ева - вторично материализиране на негативната половина на човешкия дух, ние ще се повърнем в една от бъдните книжки на „Виделина”. (бел. ред. „Виделина”)

**Змията е символ на злото, но тя в същото време символизира живота и страстта. Ябълката - забраненият плод - е блудодейната мисъл-форма, с която лукавият съблазнява Ева. И тая на свой ред - Адама, да даде живот на лукавия съблазнител - Каин - синът на греха, който се ражда от Ева. (бел. ред. „Виделина”)

На змията се казва: „Семето на жената ще ти строши главата”. В тия думи на справедливо възмездие Бог обещава на първия човек, че ще го спаси от злото. „Семето на жената ще победи злото на света”, се казва в Битие (3. гл., 1 ÷ 6 ст.) И тоя потомък на жената бе Иисус Назарянинът.

Злото е дошло в света чрез жената и в нея злото е намервало всякога по-добра почва. Във ветхозаветните книги („Съдии”, 16, глава) ни разправя как Самсон, синът на Маноя, е бил предаден от жена си Далила в ръцете на Филис-тимляните. В III книга на царете (16. гл., 31. ст.), се среща разказът на питомците на израелевите племена, които един след друг грешили пред Бога.

Но от всички най-вече прогневил Бога Ахав, Амриевът син, който след смъртта на баща си, броящ се за основател на град Самария, вземал за жена пословичната в нечестието си Иезавел, дъщеря на Етваала, сидонския цар. Тя е била езичница и благодарение ней, Ахав съградил капище на лъжовните богове и се поклонил пръв на Ваала, бога на жена му. Иезавел, като царица, увлякла и своя народ и прогневила небето. Във всички злотворства Ахав бил подбуждан от жена си Иезавел. Само когато Ахав видял как Бог изтребил амурейците от лицето на Израила, покаял се чрез пост и молитва. Бог казва на пророка Илия: „Видя ли как се смири Ахав пред мен? Понеже се смири, не ще докарам зло в дните му, но в дните на сина му ще докарам злото в негова дом.” И действително, в 4. кн. на царете (9. гл., 7 ÷ 10), ето що говори пророческият син, изпратен да помаже Инуия: „И ще поразиш дома на господаря си Ахава, за да отмъстя кръвта на рабите си, пророците и кръвта на всичките раби Господни от ръката на Иезавел, защото всичкият Ахавов дом ще се изтреби, и ще погубя от Ахава всичко до крак, и затворения и оставения в Израил, и ще направя дома на Ахава както дома на Ировоама, Новатова син, и както дома на Вааса, Ахиина син. А Иезавел псетата ще изядат в нивята на Иезраил и не ще има кой да я погребе.” Всички тия думи на пророческия син са се сбъднали: целият Ахавов род бил изтрит от Израиля, а Иезавел, която с поведението си е причинила тия злочестини, е била разкъсана от псета.

Подобни примери на лоши жени срещаме и в Словото Божие, и в живота през всички векове; от тях се е закоренило мнението, че жената е причинителка на всичкото световно зло. Съществува мнение, че жената е отворила вратата на ада и до ден днешен там тя влече човека. За свети Антония разправят, че Сатана в образа на хубава жена го изкушавал. И за нашето политическо и духовно робство пак жената се явява отговорна. Но слабостите на жената винаги са се преувеличавали от страна на мъжете.

Мъжът обаче, каквото и да говори за жената, не може без нея да живее. Тя наистина е плът на плътта му и кост от костта му. Жената е половина на човека и заедно с мъжа съставя неразлъчно цяло във висшите области на духовния напредък. И човешкото същество, израз на Божествен образ и подобие, може да ни послужи по своя строй за добър символ: това прекрасно същество, наречено „човек”, което, според законите на съдбата, за да може повече да напредне, се разделя тук, на земята, надве половини: мъжка и женска. Сърцето, вложено в гърдите на човека, символизира жената; то лежи от лява страна на тялото и загатва за негативното естество на жената. Мистически изразена, лявата страна е любовта, а дясната - мъдростта. Известно е на ясновидците, че духовете, стремящи се към земята от горните светове, идат отляво, а се възкачват отдясно. Жената е израз на любовта, извор на поезията. Нейният дух е половината на животворящия Адам и тя съставлява едно цяло с олицетворителя на мъдростта и силата - мъжа. Женският дух заема лявата половина, половината от нежностите, с които е надарена жената. Един писател на древността казва, че от растенията най- нежно е мимозата, а от всички живи същества най-нежна е жената. Милостта, добротата, състраданието извират от женското сърце. Мъжката половина на духа гони развитието и усъвършенствуванието на мъдростта, чийто център е умът; умът на мъжа ни е показал що може да сътвори мощният дух; а женското сърце е посочило пътя към Божествения идеал.

Бог, заедно с проклятието над първите человеци, е обещал, че ще им даде спасител чрез жената. И той не е оставил израилския народ без добри и благочестиви жени. А под понятието „израилски народ” ние трябва да разбираме целия човешки род. В книгата на Рут Словото повествува как тая моавка напуснала своята страна и отишла във Витлием с труд да преживява, а сетне станала жена на Вооза; от нейния род произлезе Давид и по-сетне - нашият Спасител, Също и в книгата Естир се говори как тая хитра еврейка и Мордохей, чрез молитвите и поста на юдеите, са намерили благодат пред царя и са спомогнали да се запази от погибел целият заробен еврейски народ.

А нима Савската царица, известна под поетичното име „Южна царица” - една от бележитите сибили на езическия духовен свят, - със своята мъдрост не се е сравнявала с премъдрия Соломон? Ето що срещаме в Евангелието от Лука (11. гл., 31. ст.): „Царицата южна ще възстане на съдът с человеците от тоя род и ще ги осъди; защото от краищата на земята дойде да чуе мъдростта Соломонова и ето тука е повече от Соломона.” Вярно е, че в първите времена злото е намирало по- добра почва в духа на жената, но, както казах, Бог не е оставил „Избрания си народ”, намирали са се светли духове, въплотени в жени, за да се проявяват като богородици. Това време е траяло до идването на Иисуса Христа, па продължава и сега.

Иоаким и Анна са били благочестиви люде, Бог им дал дете - момиче, чрез което се отърва човечеството от греха. Това дете е било сетне майката на Господа нашего Иисуса Христа. Още кога била малка, тя била обещана от родителите си да служи Богу. Те са изпълнили това си обещание, като са я завели да служи Нему в храма. Свещеникът завел малката Богородица по Божие вдъхновение в най-светата част на църквата, т. е. Светая Святих, гдето той само един път в годината влизал. Мария е живяла в храма, като е прекарвала времето си повече в молитва. Ето що говори по това блажени Иероним: „Отначало аз бях учуден, когато видях, че Мария говори с Ангела, но това захвана да се повтаря. Тя се хранеше повече с храна от небето и тая храна Ангели й приносяха.” Георги Никомидийски на едно място говори: „Сам Ангелът дохожда при отроковицата, това е тайнство, което не разбираме: в детски години тя да се сподоби да й служат безплътни Ангели. Какво е това? Дали над нея ще се изпълнят пророческите предсказания? Дали чрез нея ще се приближи краят на нашето очакване? Дали от нея ще възприеме естество Онзи, Който ще дойде да спаси нашия народ? Колко си блажен, доме Израилев, щом от тебе ще пусне стебло такова семе! Колко си блажен, Кореню Йсеев, от който изниква тая (млада) вейка: от нея ще процъфне спасението на света. Колко е славна паметта на ония, които са родили Тая! Колко съм блажен и аз, който се насищам от това чудесно видение и който украсявам и подготвям такава девица на Словото!”

И не само Иероним и Георги, но и други блажени отци, които са служили в храма, са виждали как пресветая дева всякога е обкръжена от Ангели. И тия същества от по-висша еволюция са обкръжавали жената, която даде Спасителя на человечеството! Да, това ясно ни показва, че от жената зависи не само злото в света, но и доброто, и че тя е била повече носителка на доброто. Благочестивата жена може да подготви добри и благочестиви членове на обществото. Гражданството зависи от майката. Първото основно възпитание на всяка разумна личност се вдъхва от жената майка; в крехката душа на своето дете тя пресажда благоговението към Бога; с почит тя му говори за Божиите благости и милости, учи го да чете и пише; с една реч, жената е първата възпитателка на човечеството, първата наставница и кърмачка с духовна храна, Фенелон казва: „Приучи детето да чете, и го остави” - но до известна възраст да е пред твоите очи. Майката е всякога при детето.

И пресвета Дева е определена за спасение на человеческия род, но нейните родители, без да знаят това, обрекли я да служи Богу още преди нейното зачатие - сиреч, преди да се въплоти, е започнало нейното служение Богу. Подир появата на Ангела да й съобщи, че тя е избрана да роди Спасителя на света, Мария заживяла още повече в пост и молитва. В тогавашно време е имало и други благочестиви жени, между които е била Елисавета, майката на Йоана Кръстителя. В Евангелие от Лука (1. гл., 39 ÷ 41, ст.) срещаме как Елисавета се обзела от Дух Святи и пророкувала: „И стана Мариям през тия дни, та отиде бързо в планинската страна в града Юдов и влезе в дома Захариев и поздрави Елисавета. И щом чу Елисавета поздравлението Мариино, възигра младенецът в утробата й, и изпълни се Елисавета с Дух Свят и възгласи с глас голям и рече: „Благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба. И откъде ми е това, да дойде при мене майката на Господа моего! Защото ето, щом дойде гласът на поздрава ти в ушите ми, възигра радостно младенецът в утробата ми. И блажена е, която е повярвала, че ще се сбъдне реченото й от Господа.” Тук Елисавета, без да знае, изпълнена от Духа Святата, познала Мария, че е майката на Господа Иисуса Христа. В Евангелие от Лука (1. гл., 36 ÷ 39. ст.) се благовествува как на Мария се известява, че тя ще роди Спасителя на света, а за да я увери повече, вестителят казва, че и нейната сродница Елисавета, ако и в старини, е зачнала вече от 6 месеца, защото няма нищо невъзможно пред Бога. Да, Господ Бог, на Когото ний сме чада, всякога се грижи за людете Си, всякога ни е обсипвал със Своите милости и пазил жената от злото през всички векове. И с какво ние, жените, Му отплащаме? Вечно искаме неща суетни, неща, които съставляват земни блага. Даваме ли нещо жертва за всяко свое искане? А иска ли Господ много нещо от жената? - Не, много малко; това, което е искал и от другата половина, т. е. от мъжа - да Го люби с всичкото си сърце, с всичката си душа, с всичкия си ум и сила. Само тогава жената ще бъде близо при Него и при своя мъж, отреден от закона на Кармата.

(Ще следва.)

3. Ролята на жената в повдигането на човечеството

В. Стойчева

(Сп. „Виделина”, г. VIII., 1910 г., кн, 3, стр. 86 ÷ 89)

(Следва от II кн.}

Бог иска да помагаме на ближните си, особено на нашите по-малки сестри, да обичаме Твореца с пълна любов. Вършим ли ний това? Не. У нас се срещат само голи състрадания, но на дело, смея да кажа, нищо не е направила още жената, и не е могла да направи, в своето угнетено положение. Можем ли ние, жените, да се наречем дъщери Божии, чада на Небесния Баща, щом не изпълняваме Неговата воля? Обединение се иска от нас, обединение в любовта между двете половини на човечеството. Казахме, че женският дух е половината от духа на Адама. „И създаде Бог човека, по Свой образ и подобие го създаде.” Излиза, че човекът е цялото, а мъжът и жената - двете проявени лица на човека, а всъщност мъжът и жената са едно: това са символи на човешкия дух и душа. Те ще се съединят, когато Бог влезе да живее в тях. „В Христа, казва Словото, няма мъжки и женски пол.” И във възкресението те ще бъдат като ангелите. Следователно в полето на мъдростта, в рая - третото небе, те ще се обединят. А тук, на земята, трябва да работят усърдно за това обединение. Духът, Който ще ги обедини, той е Божествената Любов, Когато тая любов почне да действува в своята пълнота, тя ще роди исканите плодове. А „любовта не дири своето си”. Тая любов е към Тоя, Който ни събира да вършим волята Му.

Историята на човечеството е записала в своите страници както добри и хероични мъже, тъй също и бележити жени в доброто. Жената е играла роль наравно с мъжа. Ето защо мнението на разни женомразци (мизогини), които се срещат дори между цвета на учения и образован свят, че жената е по-глупава и по-неспособна от мъжа, не издържа критика. Вековете опровергават на всяка крачка заграбеното господство на мъжкия пол над женския, защото няма крупно събитие в историята на човешкия род, гдето, освен невидимото нареждане на Небето, да няма намеса на женски пръст. Жената в лицето на Пенелопа е била образец на целомъдрие, в образа на Сократовата жена Ксантипа - пример на налудничавост и ветреност; като скромна свинарка по Орлеанските пасища тя се явява и святица Жана Д'Арк. Като Хипация, тя преподава възвишеното учение на неоплатонизма и мечтае да съгради наново съборените храмове на древногръцките божества; в образа на Лукреция Борджия тя е истинско олицетворение на зъл, коварен дух.

Жената е способна на всичко; тя е раят за мъжа, ако е възвишена душа, и пъкъл, ако злото в нея царува с всичката си сила. Жената обича крайностите повече от мъжа; нейната душа е по- чувствителна и по-колеблива за влиянията на невидимите области. Изглежда, че жената е повече от мъжа предмет на съдбата; тя я търпи с една много по-голяма простота. Съдбата не се бори никога искрено против нея, тя е по-близо до Бога и се отдава много по-предпазливо на чистото дело на Мистерията, казва съвременният мистичен писател М. Метерлинк.

Животът е една мъчна гатанка, чието решение посветеният в духознанието по-лесно намерва. Жената, с чувствителното си, любящо сърце, долавя много по-скоро от мъжа целта на живота, тя по- бързо от него схваща задачите на човечеството.

Ницше се гаври с нея в своите философски афоризми, наричайки я „поверенност на мъжа и предмет за удоволствие на свръхчовека”, но тоя птицелов на човешката мисъл забравя, че цялата негова философия е женствена. На същото мнение е и бележитият певец на волята, философът Шопенхауер. Но жените няма защо да му се сърдят за това отчаяно мизогинство (женомразие), тъй като то произтича, или поне е свързано с друго - омразата му към целия свят. Не Шопенхауер ли е казал: „светът - това е тъмната воля към живота - ад, а едничкият излаз от ада е световното самоубийство”? Достоевски, Байрон са били против предназначението на жената от природата. Достоевски казва: „Жената вкъщи да стои й прилича; вън от вратата тя губи своето достойнство.”

В една своя реч сегашният германски император Вилхелм II, инак твърде обикновен и досаден бъбривец, се е изразил тъй за възпитанието на жената: тя трябва да гледа на 4 неща, които да са постоянната нейна грижа - готварницата, църквата, децата и облеклото. Тая кратка формула на женското възпитание, може да се каже, е не само мнение на един император, но израз, господствующ в главите на мнозина люде, желающи да запазят женствеността, изтънчеността и други качества на човешката половина, които почват вече да изчезват под натиска на тягостния модерен живот. Дали са прави те обаче, дали може да се приложи изцяло за жената тая житейска формула сега-засега, когато човечеството тъне в блатото на мизерията, разврата, излишествата и неправдите? Не. Но жената не може да се отбива от предназначения й път от природата; тя трябва да си остане преди всичко жена, а не мъж и да присвоява качества и длъжности на мъжа. Тя трябва да бъде предимно майка. Един писател казва: „Жената, която люлее дете в люлка, клати света.”

Бракът е общеустановено тайнство; той е осветен от църквата и узаконен във всяка страна. Всъщност съвременният брак е продажба на жената за парите на мъжа. Модерният брак е цяла развала, защото свързва не по любов двете половини на духа, а по прищевките на тая или оная страна, за пари и именитост. Любовта е рядко цвете в съвременното семейство; даже и като присадено, скоро тежката духовна атмосфера го задъхва и то повяхва без време. А коя църква да гледа жената? Естествено, германският император, който изразява мнението на германската светска, а не духовна аристокрация, подразбира съвременната безсилна църква на номиналното християнство, която е останала само с едни сухи догми. Духът на Христа, Който е глава на църквата, а следователно - на мъжа и на жената, липсва в официалния храм на държавната религия. Безполезно е тогава да усвоява жената оная храна, която й се поднася от невежото и лакомо духовенство вместо вкусно и полезно духовно ястие. Тя не би могла да си помогне със сухите форми на официалната религия, когато нейното сърце жадува за бистрите и кристални струи на Небесното Царство, което трябва да дойде и на земята.

В готварницата съвременната жена може да прекарва твърде малко време, защото няма време. Постоянно увеличающите се нужди на живота я тикат на работа вън от къщи, отбиват охотата й от къщната работа и я хвърлят отрано в работилницата или канцеларията. Сега жената работи редом с мъжа, изтиква го дори в много професии и вместо да му помага, тя му се явява конкурентка в неговата собствена сфера на работа. Мъжът, без да е почнал да върши женската работа, се е ограничил в своя тесен кръг; дейността му от ден на ден се застрашава от женския по- евтино заплащан труд. Жената става съперница на мъжа и в работата, и в пороците. Мизерията е главният извор на съвременното голямо зло - разврата.

Децата си съвременната жена също не може да гледа както трябва: развалата на нравите, обезценяването на християнските святи истини и много други пречки, нахвърлени от агентите на Черната ложа, са докарали съвременното човечество дотам, че жената, ако не убие своето дете още в утробата, ще го убие пеленаче или по-сетне, кога поотрасне. Детеубийството стана обикновено явление в живота; човечеството престана да поднася малки деца в жертва на Халдейския Молох, за да започне същите злодеяния, само по друг начин - с децата на сегашното време.

Същото може да се каже и за домашното облекло. Докато богатските дъщери могат да носят готови шити разкошни дрехи, сиромашките едва могат да смогват и си ушият една рокля. От една страна - луксът, от друга - немотията. Съвременното феминистко движение, което гледа да даде главно политически права на жената, не трябва да се отбива от своето истинско предназначение: да направи всичко, за да създаде добри и трайни условия, гарантиращи възпитанието на жената. Това възпитание е нужно да става въз основа на истинската Христова църква, доброто образование и развивание присъщите на жената качества.

С една реч: жената има такава важна роля, както и мъжът - жената е майка на човечеството, жената е неразделна половина на мъжа, а двамата заедно съставляват в полето на мъдростта животворящия дух, както подразбира „Песен на Песните” (гл. 2, 1 ÷ 5 ст.).

Духознанието разкрива на модерното човечество великата истина, че жената заедно с мъжа съставя едно мощно цяло, изразено в духа на мисловното поле, и че тя е оная Ева, която по силата на Божествената воля ще стане родителка на бъдните синове Божии. А тия синове ще извикат един ден на суетния и заблуден свят: „Престанете да живеете такъв отвратителен живот!” Когато духознанието почне да направлява света, гладът и продажната любов ще престанат да тровят живота. Милостивият Бог, Който през всички векове е крепил и пазил жената, ще я подкрепя и в бъдеще да работи усърдно за идването на синовете Божии на земята, които ще победят злото, което тя първа дала на човечеството.

*

„Дърво, насадено при водни оттоци.”

Праведният се уподобява на дърво, насадено при водни оттоци.

Главният мозък и симпатичната нервна система са двете дървета за познание и живот. Главният мозък, седалището на разума, е дърво, обърнато с корените нагоре; то черпи от живота Христов мъдрост и истина.

Симпатичната нервна система, седалище на душата, черпи сокове от душата на земята - съкровищницата на желанията на плътта.

Адам яде от дървото за познание добро и зло - от плода желания - той съгреши - пресече съобщение[то] с дървото на живота - Христа.

4. Божествената Любов

В. К. Стойчева

(Сказка, държана в помещението на Бургаското духоведско дружество

по случай настъпването на четвъртата му годишнина)

Сп. „Виделина”, г. VIII, 1910 г., кн. 8 ÷ 10, стр, 56 ÷ 61.

Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден

Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.

(Йоан, 3. гл., 16. ст.)

В онова наводнение на всеобщи разврат, в ония останки на нарушени свещени закони, в личбата на ония големи облаци, които все повече се сгъстявали над хоризонта, на мнозина, па и на някои благочестиви юдеи, се струвало, че приближава свършекът на света и е разкрита голямата бездна да погълне всичко нечестиво. Всичко е било в ръцете на безсъвестната Иродова династия или на лукавите книжници, фарисеи и садукеи; на народа не оставало нищо друго, с което да се утешава, освен силната му вяра в Мойсеювия закон и надеждата за идването на Месия. Наставала е епоха толкова размътена, че застрашавала всичко старо да изчезне безвъзвратно, а идеалът за новото изглеждал смътен и неизвестен, сякаш избрания народ обгръщал най-дълбок мрак. Наистина пред утринната виделина на въплътяващия се Христос идолопоклонството бе достигнало най-отвратителни и гнусни злоупотребления с плътта, а следствията от безбожието не могат да бъдат друго освен нравствен упадък на народите. Изглеждало е, че безнравст-веността се е стремяла да изпие до дъно чашата на нечестието, а несправедливостта - да вземе вече един по- обуздан безвъзвратен път. Престъпленията царували навсякъде като обществен задължителен закон за всички и никой не е могъл да намери цяр за това зло на грозния ужас и гибелта, що обхващало хиляди сърца. Человечеството толкова покварено е станало като безчувствено: навсякъде се съзирало затъпяване на нравственост. Тиверий в това време осквернявал с безчестните си дела трона на империята, а Пилат Понтийски - с неуместната си самоугодливост, с гоненията и убийствата. Ирод Антипа показвал пример на отстъпничество и ненаситно лихоимство, Каиафа и Анна споделяли помежду си едно Архирейство, което безчестили с делата си. Такова е било времето и положението, когато Бог изпратил Своя Единороден Син.

Животът на всички нас се намира под същия закон, под който и историческият на цялото человечество, т. е. под закона на Божествената Любов - това срещаме в 3. гл., от Йоана, ст. 16. Бог от Любов изпрати Своя Единороден Син, когато всичко е било разкапано и крайно заблудено от езическите богове и как е подействувало това благовестие на езичниците, когато те считали боговете си не за същества, които трябва да любят своите почитатели и да бъдат любими, а да се страхуват от тях, божества, които преследват обожателите си, тия божества все изисквали жертви от тях; а колко и какви са биле жертвите на тия езически божества? Историята говори много малко, или по-право мълчи; сърцето леденее пред зверствата им. Лютер право е нарекъл тоя стих „малкото евангелие”. Както всичкият закон се съдържа в любовта към Бога и човека, така и цялото Евангелие се съдържа в тоя стих. Тук виждаме естеството на Бога, че е любов; характерът е любов. И тая любов е готова да жертвува всичко зачеловеците. Величието на тая любов се проявява във факта, че Бог дал като жертва сина Си, за да дигне падналото человечество. Предметът на тая любов е обширен: Бог не люби само един народ или няколко человеци, но че Той люби цялото человечество, или по-право казано, „света” - целия свят. Бог ни показва Своята любов, та чрез Христа да не погине человечеството, но да се отърват и наследят живот вечен, щом повярват в Него. А кое може да застави човеците да вярват, ако не Любовта - тая Божествена частица, която е вродена чрез Божествения Дух във всички разумни същества? Само тоя, който люби Бога, може и да вярва дълбоко в Него и да върши Неговата свята воля. Много е за нас, ако можем добре да схванем, да разберем, че Бог, тая висша същност, ни люби, а още повече, че, ръководим от тая Любов, Той изпрати Своя Единороден Син да приеме плът, да се приравни и живее с грешното човечество, да преодолява всички светски несгоди с пост и молитва, да победи лукавия. Знаем, че Сатана се е мъчил да изкуси Господа първия път след 40-дневния пост. Вторий път - на последната молитва в Гетсиманската градина, когато от скръб и тъга кървави капки вместо пот са падали от лицето Му и в Своята скръб каза: „Отче, ако е възможно, да ме замине тая чаша”, но Божественият Дух преодолява и Той добавя: „но нека бъде не Моята воля - т. е. на плътта, - а Твоята”; и тук Сатана бе победен. Поруган, бит, мъчен, пригвозден на кръста при непоносими мъки, озверений народ се надпреварваше в своите поругания, но Той не се озлоби „от Божествената Му уста не се чу друго освен Любов и благост, и Той каза: „Отче! Прости им, понеже не знаят що правят!” Трети път Сатана бе победен, а избраний народ избавен от проклятие. Да, Христос претърпя кръстна смърт за нас, грешните человеци. От що стори Бог това? - От Любов към нас. Исус Христос дойде да победи злото, да измени стария Моисеев закон в ново, много по-възвишено учение. Закона на Мойсея, даден на Синайската планина, а Синай е емблемата на 10-тях заповеди Божии, дадени за Израиля, както Сион е емблемата на невидимий Йерусалим - царството и славата на Господа нашего, отдето Христос дойде да проповядва Своето възвишено учение, състоящо се в две най- главни заповеди: 1) Любовта към Бога 2) Любовта към ближния. Първата заповед: Люби Господа Бога твоего с всичкото си сърце, с Всичката си душа, с Всичкия си ум, с Всичката си сила: В Него ще намериш твоето здравие, твоето щастие и твоето блаженство. 2) Люби ближния си както себе си: в него ще намериш основите на твоето повдигане. Тия две заповеди е оставил и на евреи, и на езичници, и на всички, които дишат Божествената Му Любов. Заживее ли человек според тия две заповеди, грехът ще отстъпи и неговото, място ще заеме моралът, който е основа, а религията е метод за приложение; религията е висшата политика на небето, т. е. политиката на Господа. Религията, която ще обедини человечеството, е Божествената Любов. Любовта е единствената сила, която ще ни направи безсмъртни.

В Битие, 22. гл., се разправя как Бог, за да изпита вярата и любовта на Авраама, му заповядал да принесе едничкия си син Исака в жертва. Авраам без всяко колебание и от любов към Бога е приготвил всичко на заповяданото място „Мория”. Когато посегнал да погуби сина си, ангелът го спрял с думите: „Да не простреш ръката си на момчето и да му не сториш нищо; защото сега познах, че ти се боиш от Бога, понеже заради Мене не си пожалил сина си единородния.” Това място и до днес се нарича Иеоваире, т. е. „на гората Господ що се яви”. Бог поиска от Авраама жертва, за да получи благословението и чрез Исака - размножаването на Израиля; но приемниците не опазиха нищо, забравиха Бога, отделиха се от Неговите пътища, потьпкаха закона Му и Бог, със Своята безгранична Любов, която ний, человеците, струва ни се, не сме в сила да схванем, трябваше, подобно на Авраама, но без заповед, да пожертвува Своя единороден Син и чрез Него постави на здрава основа изпълнението на закона. Изпълнението на Божествения закон е: Любов. Липсата на Любовта към Бога ражда греха; че това е така, можем да проверим и узнаем в живота: евреите отхвърлиха Бога, отдалечиха се от Любовта Му и станаха скитници; те завладяха материално света и Бог им отстъпи физическото поле, щом отхвърлиха Божественото. Паданието на римското царство се дължи на неверието на римляните и на нравствения упадък. Там, гдето няма Божествената Любов, няма и смислен живот. Животът е символ на Божествената Любов. А тя е, що ще стане съпричастница в бъдещето. Заживее ли човек според закона на Любовта, тая ще го застави да помага на своите ближни и духовни братя, биле те тук или заминали. Такава помощ е свързана и със страдания, защото без страдания няма Любов. Страданието изразява мистически великата жертва, която Бог прави за человеците.

Всички сме носители на Божествена частица; значи, когато нашата душа страда, страда и Бог в нас, т. е. нашите страдания се отразяват Нему, защото сме Негови чада - може ли, когато страда детето, майка му да бъде безчувствена? Страданията ни се налагат от психическия закон, за да укрепне любовта ни към Бога, защото любовта ни към Бога най-добре може да се изрази в живота ни: той ще бъде огледало на делата ни към Бога и другите около нас, също и към света. Ето що срещаме в 1-во Послание на Йоана, 2. гл., 15. ÷ 16. ст, „Не обичайте света, нито което е в света. Ако люби някой света, Любовта на Отца не е в него, защото всичко, що е в света, похотта на плътта и похотта на очите, и гордостта на живота, не е от Отца, но от света е.” По всичко ние трябва да се отличаваме от съвременния потънал в разкош и развала свят, а за да постигнем тая отлика, ние трябва да бъдем внимателни към себе си: да сме обкръжени с добро и Любов, да вършим доброто с Любов. Но да върши человек добро, казва Аристотел, сам той трябва да бъде добър. Светът е многообразен, само Бог е един еднакъв, само животът в Бога е живот единичен. Той изниква и расте из един корен - който е Божествената Любов; тя трябва да бъде идеалът на всякой, който живее в Христа, както у езичниците идеалът е гордостта и човешката телесна красота.

Тук, на физическото поле, человеците своята близост в отношенията наричат любов; това е отражение на истинската Божествена Любов. Любовта не е само дело на чувствата или пък създание на въображението, според както мислят някои. По-право, истинската Любов има корена си в дълбоките основи на волята. Тук тя има своето закрито огнище и человек, като затайва своето чувство, често отблъсква въображението си и вярва в неща, които не може със своето телесно око да види. Той трябва да бъде доста силен, да преодолява всички изкушения, като „люби Бога, без да чувствува влечение към низкото и порочното”. Да се говори за Любовта към Бога, това е нещо необикновено, защото всякога Любовта предполага личности, равни помежду си. Например, ако обичам един човек, аз го считам равен на мен. А каква е Любовта на Бога към нас? - Святостта Му е равна на Любовта, с която възлюби человечеството и за което пожертвува единородния Си Син. Когато Той с такава Любов се е отнесъл към нас, как трябва да постъпваме ние спрямо Него? Да любиш, значи да забравиш себе си, или по-право - да се отречеш от себе си. Тоя, който обича, той не принадлежи на себе си, както казва Апостолът в I Кор., 13 гл,: „Любовта не дири своето си.” Да обичаме Бога значи, че ние не искаме своето, а Божественото, с неговата красота. И всичко друго възвишено искаме само в Бога. Предметите от тоя свят неволно ни привързват и възбуждат стремеж към себелюбие, но каквото и да кажем, всичко това себелюбие и Любов към света се осветява и влиза като малка част в Любовта ни към Бога. Бог тъй трябва да изпълня нашите сърца със Себе Си, тъй да властвува над нашата воля, щото никаква друга любов, единична или странична, да няма у нас надмощие; друга любов, ако съществува, трябва да бъде подвластна на първата. Естествено е, че тук, на физическото поле, всичко ни предразполага да любим външната красота и окото ни е жадно за обладаване тая красота, но ние трябва да работим върху себе си и се освободим от всяка земна привързаност, която ни свлича надолу, и да се стараем за придобиване тая, що ни е създала и що постоянно ни обсипва със Своите милости и благости, т. е. да спечелим Бога, та после в Бога да намерим и добием всичко друго; затова нашият ум и нашето сърце трябва да бъдат винаги съсредоточени в размишление за Бога. Тогава ще чувствуваме радост към всичко заобиколяще ни.

Няма нищо по-свободно от Любовта, но при това няма и нищо по-необходимо от нея. Всичко друго може да се наложи с груба сила, но никой и по никакъв начин не може да наложи любовта: тя си остава най-свободното нещо на личността и нейна най-голяма необходимост. Да, тя е една вътрешна, една насъщна необходимост, равна със свободата. Затова и Любовта към Бога е истинната нравственост. В тая любов ние, человеците, намираме истинското си същество, като безсмъртни духове. Да любим Бога, това е нашето назначение. Всички други твари са създадени да бъдат служители на Неговата воля. Человек е създаден да люби Бога. Любовта ни към Бога, това е за нас наслада. Всичко земно е едно подобие на висшето осъществение: ние се нахождаме в Бога и всичко[то] блаженство на человека се почерпва в любовта към Бога, защото това е целостта на неговото назначение и тъй основната добродетел на всеки един християнин е Любовта. А що да любиш Бога? В 1-во Кор., 13. гл., е изразена похвалата на Любовта, като свършва, че между Вярата, Надеждата и Любовта най-голяма от тях е Любовта, защото Вярата отстъпва пред видението, Надеждата - пред добива, когато Любовта е вечното настояще. Според Лютера, Любовта е „източник”, из който всичко извира и в който всичко се влива. Тоя източник е Бог, защото Словото казва: „Бог е Любов.” Тая Любов се яви, когато человечеството тънеше в блатото на развалата и нищо свято в него вече не бе останало.

Какво се иска сега от нас? Съзнал ли е съвременният человек, че всичко е в Бога и Бог е във всичко? Не. Ако би съзнавал, то би се отдръпнал от пътя, в който го е вмъкнало неговото порочно сърце и мекостта на волята. Разюзданост е навсякъде и във всичко, а от нас се иска обединение в Любовта, която е център, около който всичко се съсредоточава.

Приятно ми е да Ви поздравя с встъпванието ни в 4-а година и пожелавам на всеки един от нас да се старае и приложи тия добродетели в живота си.

Добродетелта да е основа в живота ни, Правдата - равновесие, Любовта - наслада, Мъдростта - веселие, Истината - блаженство - и всичко друго, което ни не достига, само Този, Който води съдбините на народите със Своето зорко око, ще приложи, щом сме по Неговите стъпки.

Във 2. глава, 1. ÷ 2. стих в Евангелието от Матея срещаме, че трима мъдреци от разни страни, озарени от лъчите на Божествената звезда, тръгнали да дирят Иисуса и да Му се поклонят. Тия Божествени лъчи озариха и нас, смея да кажа, че без да се познаваме, събра ни като един човек да слушаме Божественото Му Слово, да погребем старото и заживеем с Христа и за Христа.

Мъдреците принесоха дарове, а ний що сме сторили за Него? И иска ли Той от нас повече, освен да Го любим? Четвъртият между мъдреците бе Богочеловекът Иисус, носителят на Правдата, Истината и Любовта: Пожелавам и ний през настъпающата 4-а година да се стараем и приложим, кой по-малко, кой повече, горните добродетели и Господ Иисус ни бъде ръководител и ни пази от ухищрението на лукавия. Както Той с търпение победи злото, така и ний с търпение да победим всяко страдание, изпитание, което би ни се наложило. Търпението калява волята. Да работим усърдно за Господа. Съзнавам - трудно е самоотрицанието от света за приемане Господа - тук трябва не борба, но воля и работа; не да се бори человек е създаден, но да работи. Всяка работа в началото е лека, трудностите са в завършека, но след всяко изпитание Бог дава и Своето благословение. Вършим ли всичко това, ще можем да кажем, че сме по Неговите стъпки.

Бургас, 27 юлий 1910 година

5. Бележки за Величка Стойчева

Вергилий Кръстев

1. За Величка Стойчева узнах тогава, когато започнах след 1970 година да издирвам спомените на последователите на Учителя Дънов за Школата на Бялото Братство.

2. По онова време Цанка Екимова беше започнала да преписва на пишуща машина писма на Учителя Дънов до Негови ученици. Един такъв препис тя ми предаде и след като го прочетох, реших, че трябва да проуча още по-добре тази личност. Беше Величка Стойчева. От Галилей Величков разбрах, че нейна дъщеря е Стевка Няголова, която е майка на Светозар Няголов. Тогава реших тази работа да я оставя и да се чака времето. И то време от 33 години.

3. Когато работих върху д-р Георги Миркович от Сливен и преглеждах последователно годишнините на неговото сп. „Виделина” от 1903 до 1910 г., то попаднах на 4 статии, подписани от Велика Стойчева. Споделих със Светозар Няголов за тях, той също знаеше за тях и исках да ми напише биографични данни за нея. Обеща, но не беше дошло времето за това. Това време дойде след 33 години - през 2003 година.

4. Аз ги извадих, тези 4 статии, и с тях започвам този том за това семейство от няколко поколения. Това много рядко се случва. Обикновено възрастните приятели са при Учителя, а техните деца са в света. Дори в този том прилагам една снимка с Учителя, заснет с братските деца на Изгрева. Тя бе разчетена от Светозар. Учителят е строг и е недоволен, защото от всички деца само Светозар остава докрай ученик на Учителя. Доказателство явно и показателно. И поучително за другите. Останалите напускат Учението на Учителя и отиват в света.

5. В „Изгревът”, том VII, стр. 452 ÷ 475, са публикувани спомените на Стевка Няголова, осиновената дъщеря на Величка Стойчева. На стр. 465 ÷ 466 са дадени бележки на Стевка Няголова за Величка Стойчева. Това беше магнетофонен запис, направен от Марийка Марашлиева, който впоследствие бе прехвърлен от нея на машинописен текст. Да не смятате, че това е лесна работа? Изключително трудно. Първо трябваше да се убеди самата Стевка, след това да се вземе разрешение от сина й Светозар и накрая там трябваше да отиде човек, който познава това семейство. А Марийка Марашлиева заедно със Светозар десетина години са били в групата на Петър Филипов. Така че нищо не беше случайно и случаен човек там не можеше изобщо да проникне, а камо ли да свърши някаква работа. И накрая тя се свърши само затова, че онзи, който ръководеше „Изгревът” от Невидимия свят, бе категоричен. А аз само изпълнявах нарежданията му. И накрая успях. С помощта на Небето!

6. Моите бележки са на стр. 466 ÷ 467 и 468 ÷ 469 – „Изгревът”, том VII.

7. Величка Няголова, която бе във Франция, също се включи в тази работа, като задвижи майка си, направи също магнетофонни записи с нея, които бяха публикувани, и написа очерк за Величка Стойчева и Стевка Няголова на стр. 467 ÷ 468, „Изгревът”, том VII.

8. Тогава реших да публикувам онези преписи от писмата на Учителя до Величка Стойчева. Уведомих Величка Няголова за това мое решение, а тя предупреди Светозар, за да не би да бъде изненадан. Той не реагира и запази спокойствие. В тези години много хора смятаха, че са богоизбрани да ръководят последователите на Учителя, особено след 1989 г, когато комунистическата власт падна и от само себе си се разруши. Аз за тях бях никой. И сега съм такъв. Но - дойде времето, когато беше свалена концепцията за този том и аз я осъществих. Но с участието на Светозар и сестра му Величка, Без мен те нямаше да направят нищо, а аз без тях също нямаше да мога да осъществя моя план по „Изгревът”. Накрая всичко дойде на мястото си и на подходящото си време. А онзи, който ръководеше „Изгревът” от горе, задействува всичко.

9. Писмата на Учителя до Величка и Костадин Стойчеви са публикувани в „Изгревът”, том VII, стр. 469 ÷ 475. И то една малка част от тях.

10. Величка Няголова, която живееше във Франция, беше се вече закачила за духовната верига на „Изгревът”. Тя работи, написа и ми изпрати своите спомени, които публикувах в „Изгревът”, том VIII, стр. 534 ÷ 596.

11. За Величка Стойчева виж „Изгревът”, том VIII, стр. 534 ÷ 535. Това е един много важен материал, доказващ, че това семейство остана вярно на Учителя, което много рядко може да се случи.

12. Учителят Дънов започва да дава постепенно Своите песни между двете войни: Балканската - 1912 ÷ 1913 г. и Европейската (Първата световна) война - 1914 ÷ 1918 г. Една от първите песни, които Учителят дава, това е песента „Ще се развеселя”. Той я дава за Величка Стойчева. За тази песен виж „Изгревът”, том VIII, стр, 572.

13. Дойде времето и задвижих този том. Разказах на Светозар за идеята ми и той ми предаде цялата кореспонденция между Учителя Дънов и Величка Стойчева и съпруга й Костадин Стойчев. Това е един обемист материал за проучване. Той ги извади на ксерокс копия и ми ги предаде.

14. В тези писма имаше и няколко до Костадин Стойчев. Аз ги включих към тези писма за Величка Стойчева, като ги подредих по дати. Друг начин нямаше.

15. Поместих и няколко писма на Петко Гумнеров до Величка и Костадин Стойчеви. По това време Учителят Дънов живее в дома на Петко Гумнеров. При Учителя се срещат много приятели и Той им говори, а Петко Гумнеров записва на ръка. Той е бил по професия бързописец в съда. Имало е такава професия, за да се записва бързо това, което се говори на едно съдебно заседание. Петко е записвал, после го е преписвал и го е изпращал по поръчение на Учителя до приятелите. Такава е историята на тези две писма.

16. Много от инициалите съм ги разчел и описал. Ще приложим и някои писма с почерка на Учителя. Ще се завърши много добре материалът за Величка Стойчева.

17. За мен, в моето съзнание, този материал бе много важен. Но в съзнанието ми стоеше много, много далече в годините. Ето, това е започнало да се оформя в съзнанието ми през 1970 година, а през 2004 година го задвижих и се реализира. Значи трябваше да изминат 33 години. Трябваше да се дойде до Христовата възраст, за да може Светият Дух да слезе върху този материал и да го оживи чрез Сила, чрез Власт и чрез Дух. И го възкреси в Славата Си!

18. Аз бях само един от веригата. Аз бях последният, 10-ият член от веригата, който трябваше да съедини тези 9 етапа, през които бяха преминали предишните поколения. Благодаря на Бога, че успях. Много съм доволен от себе си.

19. „Не нам, Господи, а имени Твоему дай Слава!” Това е финалът! Виж Псалом 115. Амин!

20. В протоколите на Синархическата верига на Бялото Братство, публикувани в „Изгревът”, том XI, стр. 370 ÷ 619, са отбелязани две лица със сходни имена. Единият е Илия Стойчев, който е присъствувал на съборите във Варна през 1906 г. (вж. „Изгревът”, том XI, стр. 403, 408, 412), през 1907 г. в гр. Варна (стр. 372, 380, 382), през 1908 г. в гр. Варна (стр. 387, 388, 394, 397, 399, 416, 418). Димитър Голов съобщава в „Изгревът”, том XI, стр. 481, че Илия Стойчев е от с. Угърчин, Ловчанска околия, живущ в гр. Русе.

Другият е Кънчо П. Стойчев, който е роден вс. Дервент, околия Старозагорска, живущ в гр. Бургас. А съпругата му Велика (Величка) Стойчева е родена в гр. Габрово, живуща в гр. Бургас. Те са присъствували на събора на Синархическата верига във Варна през 1908 г., където има две покани за тях. Били са на събора в гр. Търново през 1909 г. (вж. „Изгревът”, том XI, стр, 426, 442), през 1910 г, в гр. Търново (вж. стр. 446, 453), през 1911 г. в гр. Търново (вж, стр. 481). В следващите събори почти не се изброяват вече имената на участниците.

21. На много места се споменава името Кънчо, Всъщност той е Костадин, но на галено и съкратено са му казвали Кънчо. В писмата Си до него Учителят Петър Дънов се обръща към него с името Коста. Това е невероятно, че българите си кръщават децата с едно определено име, но после го изменят, като обикновено го съкращават.

22. По паспорт Величка е Велика, но също се променя името на Величка.

23. За моя изненада, рождената дата на Величка Стойчева остава неизвестна.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...