Jump to content

IX. Светозар Няголов А. Автобиография


Recommended Posts

IX. Светозар Няголов

А. Автобиография

Втора част

41. Семейството се увеличава, а гладът ни завладява

В началото на войната майка ми беше бременна с Величка и ме помоли да я заведа до акушерката, която живееше от другата страна на Цариградското шосе, защото имаше болки. Хванах я под ръка и бавно вървяхме по алеята в края на гората, от която се чуваха непрекъснато песните на славеите. Акушерката намери, че е рано и ние се върнахме обратно, слушайки чудният концерт на славеите. Майка ми каза: „Това дете, което идва, ще бъде сигурно добър певец.” След два дена се роди Величка - 27.06.1941 г. в 23 часа и 55 минути. Акушира съседката ни, сестра Нейчева. Когато Величка се роди, Веса Жечева идва при майка ми и й помагаше повече от седмица. Тя докара и количката от сина си Благи за бебето Величка. Семейството ни се увеличи и често аз трябваше да я гледам, понеже майка ми ходеше на покупки до фурната и магазините, които се намираха на Дървенишкото шосе до ж. п. линията. Тази дейност отнемаше 2 ÷ 3 часа, понеже за всичко имаше купони. Величка е кръстена на името на баба ми Величка. Сестра Златева гледа на кафе и казва на майка ми, че момичето води за ръка и едно момче. Това беше Любомир, който се роди на 29.04.1943 г. в 5 часа и 55 минути. Оформи се нашето многодетно семейство. Най зле бяхме с хляба - 250 грама на човек, в който имаше всичко друго - картофени люспи, смлени царевични кочани и други, но не и житено брашно. Деляхме хляба с конец, за всеки по на 3 части (по една филия} за сутрин, обед и вечер. Дядо Кънчо беше едър човек и една филийка хляб не му стигаше и майка ми му даваше от нейната дажба. В това време, през 1941 г., дадоха на баща ми плат за нови дрехи и понеже нямаше какво да ядем, той даде плата на Занони от Видин, който в замяна ни донесе чувал с царевично брашно, и изкарахме зимата, като постоянно си варяхме качамак. Дядо Кънчо беше зиморничав възрастен човек, сядаше до печката и се топлеше, а аз не можех да търпя пушека и понякога отварях да се проветри. Той нищо не ми казваше, беше изключително благороден и добър. Аз спях долу на дъските до печката. През деня младите членове на семейството дигаха доста шум и аз мъчно учех уроците си. Учехме на глас с Косю и аз лесно запомнях неговите уроци, които съм заучавал предната година. Величка плачеше много и аз намерих начин да я спирам - духах й в носа и тя се укротяваше, Майка ми се връщаше от пазара и поемаше малките. Аз работех каквото можех - цепех дърва, пренасях въглища и през цялото лято събирах дърва от гората. Бях позаякнал и помагах в къщи. „Пътпроект” даваше камион и баща ми вземаше въглища направо от мина Перник и те горяха добре. Бараките мъчно се затоплят и печката трябва постоянно да гори. Аз се завивах добре, затоплях се и бързо заспивах, Ставах рано, запалвах печката и започвах да уча - сутрин се учи най-добре. Хранех се малко и тялото ми беше много слабо и лекарите ми отпуснаха мляко за усилване (Слънце в опозиция със Сатурн). А Слънце квадрат с Уран ме правеше много нервен и напрегнат. Давах млякото на малките, които също получаваха. Схващах - виждах, че всяка вечер Учителят посещаваше всичките бараки на Изгрева и гледаше как живеем. Аз Го помолих да ни подобри положението с храната, но нямаше резултат.

42. Портокалът на Учителя и помощта

В края на лятото на 1942 г, ми се нареди да отида при Учителя и занеса десятъка, който майка ми и баща ми бяха събрали в един плик. Беше след обед- 15 часа. Качих се по стълбите и почуках на вратата на Горницата Му, Той отвори вратата и мислено по телепатия ми каза да вляза. Влязох и Учителят затвори вратата. Целунах Му ръка и Му подадох плика. Той го взе и влезе във вътрешната стая. Тогава аз по телепатия Му казах, че нямаме храна и често гладуваме. Моля да ни помогне. Учителят се върна с голям портокал „Яфа”, към 1 кг, и ми го подаде. Взех портокала, целунах Му ръката. Той отвори вратата и аз излязох. Този портокал остана у нас до 12.01.1944 г., когато го изядохме, преди да се евакуираме от София. Така завърши нашият мълчалив разговор, който даде голям резултат. (Отрицателните сили са слухари и като чуят нещо, веднага го развалят. В духовния и в по-горните светове всички разговори са с телепатия.) На другия ден баща ми го изпращат с бригадата да трасират път от Силистра до някое село, до което има път от Русе. Когато румънците взимат Добруджа в 1913 г., за Силистра има пътища от Гюргево, Букурещ и другите румънски градове, а след мирното й присъединяване към България на 6.09.1940 г. няма път от Русе до Силистра. За първи път тогава България - със съдействието на Учителя - придобива земя без война. Баща ми замина в командировка в неговия роден град, обади се с писмо и доста се забави. Зимата рано ни зави с белия си юрган. Направихме си шейни с кормило и се пързаляхме покрай гората и квартала. Веднъж съм излязъл да се пързалям със счупен стол и съм замръзнал и ме занасят в къщи. По средата на септември баща ми Крум се върна вечерта с камион от командировката. Каза ни да вземем двете шейни и да отидем до дървенишкото шосе, където спрял камионът им, понеже не може да мине по тясното мостче към Изгрева, Баща ми беше донесъл голям сандък с брашно, две дамаджани олио, 2 пити кашкавал, тенекия със сирене, тенекия мед. Изля се Божието благословение върху нас, за което се молех, Дойде краят на глада. Учителят нарежда на брат Мутафчиев, чрез вегетарианското дружество да замени купоните за месни продукти с такива за вегетариански. Имахме достатъчно храна. В края на 1943 г. ние бяхме събрали две казанчета олио, което преди евакуацията го направихме на сапун.

43. Кучето Черньо и козунак за Великден

За Великден майка ми правеше всяка година по 5 ÷ 6 козунака, които ги печахме във фурната на Дървенишкото шосе. В глада 1942 г. нямахме продукти, за да си направим козунаци. Тогава на Изгрева беше дошло куче, което според Учителя било кардинал, и сега дошло да пази Изгрева. Аз го бях кръстил Черньо. То познаваше всички в Братството и никого не лаеше. Обаче, щом дойдеше някой чужд човек, не на беседа, веднага се хвърляше върху него и го прогонваше. На Великден след беседата изиграхме Паневритмията и се събрахме около Учителя при пейката, Изпяхме „Химна на великата душа”, целунахме ръката на Учителя и си тръгнахме. Аз по телепатия Го помолих да ни даде от някъде козунак - нямахме, а и сестра ми, на 1 година, има имен ден. Вървяхме към къщи и водех Величка за ръка, а Черньо и той тръгна пред нас. По едно време се загуби и пак се появи, като носеше вързоп в устата си. Отиде до нас, остави вързопа пред вратата и си отиде. Огънат в две кърпи и бяла книга, се показа хубав козунак, с който радостно се почерпихме за Великден. Аз от сърце благодарих на Учителя. По-късно разбрахме, че сестра Гърнева, която живееше близо до нас - на другата улица, приготвила козунака за една своя приятелка в града и го оставила в антрето към улицата, където Черньо го подушил и го донесъл у нас.

Синът на Тодор гледача - Митко, ме нападна веднъж, събори ме на земята и ме захапа за гърдите, В този момент виждам Черньо, че минава, и го извиках. Той се хвърли върху Митьо, захапа го и му разкъса палтото; той успя да избяга и повече не посмя да ме закача.

44. На екскурзия до Витоша - Черни връх, без хляб

През лятото започнахме често да посещаваме Витоша. Събирахме се няколко деца и тръгнахме с малко хляб, който още в Симеоново изядохме. Оказа се, че и обувките ни се бяха разпрали и ги оставихме до една ограда. Продължихме боси нагоре и стигнахме Ел Шадай, Там намерихме храсти с узрял глог (нарекохме го хлебно дърво) и ядохме до насита. Преспахме край

„Алеко” и поехме по баира. Нямаше никакви хора. Горе имаше германци и срещнахме един, който отиваше вероятно за храна надолу. Баба Мария и дядо Иван, като разбраха, че сме от Изгрева, ни приеха като свои деца. Направиха хляб и ядене и ни нагостиха добре. Посрещнахме 2 пъти изгрева на слънцето от Големия Резен и се радвахме на топлото време. Германците имаха голям бинокъл - перископ и ни позволиха да погледнем през него. София се виждаше като на длан, Изгрева, полянката и къщите. Преседяхме два дена и се върнахме на Изгрева с малко набити крака.

По същото време група наши приятели решават да отидат на Витоша. Брат Петър Филипов отива при Учителя и му съобщава тяхното желание, но нямали хляб, Учителят казал: „Идете, рекох, то ще се нареди.” Сутринта тръгват рано и посрещат изгрева над сипея и отиват на Ел Шадай, където си сваряват и пият гореща вода - не закусват, защото нямат хляб. Тръгват нагоре към Горския дом. Пръв върви Петър и по средата на пътя вижда на малко сено сложена топла питка. Той я взима, разчупва я и подава на следващите го приятели да закусят. Учителят се грижеше за всичките ни насъщни нужди и ни помагаше. Всички сме Негови деца, които пред Неговото лице трябваше да решим мъчните си задачи. Много пъти в кухнята беше дежурна сестра Юрданка Жекова. Често Учителят я кара да готви, понеже притежавала в себе си трите елемента - на Любовта, на Мъдростта и Истината, и придавала нещо хубаво на храната. Когато оставаше храна, тя ни викаше в кухнята - нас и други бедни, и ни напълваше по една тенджера. След свършването на дежурството, Учителятя викал и питал дала ли е храна на няколко бедни семейства. „Да - отговаряла тя, - погрижих се.” Обикновено Учителят доплащаше дефицита в кухнята.

45. Студ и глад на Изгрева

Животът на Изгрева не беше лесен, особено зимно време. Имахме постоянно проблеми за разрешаване. От студа често замръзваха чешмите при салона и ние ходехме за вода при гара „Пионер”. Слагахме на шейните по 3 ÷ 4 казанчета, завързвахме ги за шейната, а отгоре връзвахме някакъв плат, за да не се изплисква водата. Така се снабдявахме с вода. В извънредни ситуации спираше и токът, но имахме готови газени лампи, с които си светехме. Най-важната ни зимнина бяха картофите, но нямахме мазе, в което да ги съхраняваме. Копаехме трап, застилахме го със сено (слама) слагахме картофите, отгоре им - пак сено и пръст. Така се запазваха от студа и ние си изваждахме, когато ни трябваха. Когато започваше топенето на снега през пролетта, дупката се напълваше с вода и ние бързо ги изваждахме. При бараката ни се въдеха орляк от врабчета, които кацаха на вишната пред прозореца, и по цял ден чуруликаха. Ние намирахме по нещо да им дадем и те не се отделяха от дома ни. Имахме куче и котка, която гонеше мишките. Кучето беше добро и кротко си лежеше пред къщата, но някои хора ги лаеше и гонеше. Най-много лаеше брат Йордан Бобев и той престана да минава покрай нас.

Както споменах по-горе, дядо Кънчо купи радио на изплащане и понеже нямаше пари, заложи двата сребърни светилника, които беше купил за осветление при съборите, и така плати дълга. Аз обичах да говоря и се поучавам от възрастни приятели и често посещавах сестра София Попова и й носех вода. До нея беше сестра Севда, сестра Наталия Чакова. Пред тях имаше барака на сестра Маркова, която рядко идваше от града. Отзад беше сестра Амелия Надзор, отпред - сестра Пенка Трифонова и дъщеря й Величка, сестра Станка, която дълго време готвеше на Учителя. Много от сестрите ми разказваха историите на живота си, изповядваха ми се и ми доверяваха всичко. Така им олекваше.

Съседът ни Христо Цонзоров даде бараката си за издаване на списание „Житно зърно”. Там дойде да живее неговият редактор брат Георги Радев. Беше много общителен и бяхме добри приятели. Подари ми книгата „Чичо Томовата колиба” Понякога му носех вода. Пред Бистра Цонзорова, жена на Христо, Учителят казва на Христо Цонзоров: „Понеже ти услужи на Братството със своя дом, никога няма да останеш без жилище - нито на земята, нито на небето.”

Западно от Симеон Симеонов на алеята с камелиите живееше с. Веса Козарева. Горното й прозорче винаги беше отворено и аз пусках пакет с храна. Покрай Симеон Симеонов имаше пътека, която стигаше до нас. Пред къщата му изкопали трап за канал, но не го покрили и вечерта Косю пада в дупката до инструментите, но слава Богу, не се удари.

До нашата барака беше тази на Иван певеца, който заедно с много други млади братя си замина в 1939 г. Съседка ни стана Анка Каназирева, с която отлично се разбирахме и често й помагахме. Игнат Котаров имаше колело и ни возеше с него. С големи стомни докарваше вода от разсадника.

46. Тава с баница за «богоизбраните»

Редовно посрещахме новата година в големия салон. В присъствието на Учителя пеехме песни, раздаваха се парченца баница, в които имало пара. Аз не вярвах, но се оказа, че в моето парче баница имаше 50 лева сребърни. Учителят ни казваше да се помолим 10 минути и по-рано - 12 без 10, да изпреварим света и внесем духовното в техния живот.

През 1942 г. на две маси пред Учителя бяха сложени в тави повече от 10 баници. Аз пак се изпуснах, като на езерата, и си помислих: „Кога ли ще ги изяде Учителят толкова много баници!” Веднага хвана мисълта ми и нареди на сестрите да нарежат баниците на парчета и да се раздадат. С молитва и песни от 12 без 10 посрещнахме Новата 1943 г. На празниците, особено за Нова година, имаше голяма трапеза с много продукти и лакомства, но покрай нея сядаха „избраните”: дъщерите на Николай Дойнов - Ина и Жени, Благи Жеков, Жени Парлапанова и др. Ние, бедните презрени деца, стояхме настрана и искахме и ние да опитаме от благата, които никога не бяхме яли. Отивахме смело при масата и си взимахме по нещо, особено малките Любомир и Величка. Насядалите около масата се мръщеха, но ние не им обръщахме внимание.

Запознах се със с. София Шопова и снаха й Мария Шопова. Сестра София беше дълго време дежурна в кухнята и като оставаше ядене, ни викаше да си вземем. Изкарват едно дежурство - няма кой да ги смени, изкарват второ и почват трето. София отива при Учителя; „Учителю, няма ли кой да ни смени?” Учителят й отговаря: „Работете сега, докато е време, защото в бъдеще, и да искате да работите, няма да има за кого.” През дежурството снаха й Мария я замества в домашната работа и поставя всичко в ред и порядък в дома им.

До нас имаше барака на брат Любомир Лулчев. Мястото беше оградено с тел. Под нас бяха трапове - стари турски окопи, и всеки ограждаше пространство с тел: Тилко Тилев, Радка Гегова, Георги Константинов, Веса Колева, Постепенно Изгревът се заселваше и всеки новодошъл гледаше да се осигури материално. Често ставаха и разправии. Пред лицето на Бога ние проявявахме стария груб материален живот и това Той често го отбелязваше в беседите Си.

47. Екскурзия до хижата на връх Мусала

През 1940 г. имаше голямо политическо напрежение в Европа и нашата страна, което създаваше несигурност и уплаха за хората. Учителят решава да отиде на връх Мусала с определена група братя и сестри, да свърши една малка работа за благото на човечеството. За пръв път Учителят възлага организирането и ръководенето на екскурзията на младите тогава братя Гавраил Величков и Неделчо Попов. Дотогава всички екскурзии, организирани от Славчо и Николай, са завършвали все с дефицит, който Учителят е плащал. Гавраил е финансист и заедно с Неделчо Попов взимат присърце задачата.* Свързват се с братя Начеви от Самоков, които идват с един автобус и групата е готова за тръгване. Вестта, че Учителят отива на Мусала, се разпространява с мълниеносна бързина по целия Изгрев. Приятелите се организират и събират пред салона с желание да участват в екскурзията. Между тях беше и нашето семейство. Наложи се да дойде и вторият автобус на Начеви да ни вземе. Това беше първата моя екскурзия със семейството ни до Мусала на моя рожден ден - започването на 9-ата ми година, и последната обща екскурзия с Учителя на 22.07.1940 г. Първият автобус с Учителя тръгна и благополучно пристигнал в Боровец. Братята намират няколко коня, на които натоварват багажа и след 15 часа поемат към хижа Мусала. По светло стигат до нея и се настаняват. Вторият автобус дойде след 17 часа, натовари останалите приятели и нашето семейство и потеглихме за Боровец. Запяхме „Братство, единство” и през цялото пътуване се разнасяха мелодиите на братските песни. На места пътят за Самоков беше тесен и големият автобус мъчно взимаше острите завои. В края на деня, в 20 часа бяхме в Боровец. Без суетене братята намериха десетина коня, на които натоварихме багажа и групата потегли нагоре. Конярите имаха два ветроупорни фенера, които скоро засвяткаха отпред и отзад на колоната. Пътят беше труден, изпълнен с много дупки, лепкава кал от валелия през предния ден дъжд и като прибавим и тъмнината, която ни обгръщаше, едва ли други туристи биха тръгнали при тези трудни условия. С Косю ни беше доста трудно. Често ни водеха за ръка родителите, или други братя и сестри. Ние добре знаехме, че отиваме на Мусала, за която бяхме слушали много неща и пели песента му, дадена от Учителя на 3.12.1922 г., та не издадохме нито един стон и не проявихме никакво недоволство. Вървяхме, тананикахме си нашите песни, особено „Сладко медено”, и често залитахме по неравния път. Настигна ни група от млади туристи, които се скараха на родителите ни: „Къде сте повели тези деца в това нощно време?” Те стигат на хижата много по-рано от нас и съобщават, че идва голяма група с коне и малки деца, Веднага организират група и с няколко фенера тръгват надолу, да ни посрещнат. След като минахме половината път и преминахме по „Петровото” мостче от лявата страна на Бистришката река и поехме нагоре по „Голготата”, срещнахме групата, която идваше от хижата. Светлината се увеличи значително и с песента на реката и бученето на многобройните водопади, неусетно стигнахме така желаната ни хижа. Беше 24 часът. Учителят ни посрещна с бащинска любов и благост. Нареди нещо и ние отидохме в таванското помещение на наровете.

Учителят беше отседнал в малката северна стая, на вратата на която имаше надпис „Петър Мусала”. Скоро хижата утихна и всички се унесохме в блажена почивка. Само Учителя не спи. Почива в леглото и често пита сестра Савка, която донесла будилник: „Колко е часът?” Брат Гавраил Величков се настанява близо до леглото на Учителя, зорко пазено от сестрите Теофана, Марето и Савка. Решава да не спи, за да проследи сънния живот на Учителя. След около 2 часа Той се надига, сяда в леглото Си и започва да говори, вероятно на санскритски с някакви същества, които брат Гавраил не може да види. Сеансът продължава повече от 10 минути.**

Преди 3 часа Учителят става, облича се, намята гълъбовата Си пелерина и излиза пред хижата, където са се събрали всички приятели за тръгване към върха. Изведоха ме и мен с Косю. Посрещна ни тъмна, студена, ветровита утрин. Вятърът духаше на импулси, често силен, раздвижваше косите ни и ни събуди от дрямката, която ни държеше още от краткия сън. Бяхме готови за тръгване. Майка ни се двоумеше: да ни вземе, или да ни остави в хижата. Съдбата ни се реши от двама излезли при нас туристи, събудени от нашето ранно ставане (макар че пазехме голяма тишина) - да видят какво става. Видяха ни и се обърнаха към родителите ни: „Къде ще водите тези малки деца в тази тъмнина и вятър? Те едва са спали няколко часа. Времето е студено и може да изстинат и се разболеят. Оставете ги в хижата, а вие, ако желаете, ходете нагоре.” Тези думи ни подействаха като студен душ и се събудихме напълно.

___________________________________________________

* Виж „Изгревът”, том IV, стр. 52 ÷ 61, 176 ÷ 177, № 72, (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

** Виж „Изгревът”, том IV, стр. 56. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев

48. Самостоятелно изкачване на връх Мусала

Учителят рече нещо тихо и приятелите тръгнаха. С тях беше и нашата съседка Лиляна - дъщерята на Веса Колева. Мама ни върна по стълбите в таванското помещение, зави ни с по няколко одеала и тръгна, като обеща сутринта да дойде и ни заведе на Мусала. Двамата с Косю започнахме да си говорим: „Защо Лиляна отиде нагоре, а нас ни оставиха, каква е тази несправедливост?” Сън не ни хващаше. Да сме толкова близо до Мусала, и да ни оставят в хижата. Скоро хижата утихна. Станахме и излязохме навън пред хижата. Посрещна ни студеният източен вятър и непрогледната тъмнина, допълнена с мъгла, а от групата - никаква следа. Върнахме се в хижата и понеже сме били философи в миналото, почнахме да умуваме: „Как да отидем на Мусала, на която никога не сме ходили и не знаем пътя - посоката даже към нея?” Предложих да изчакаме да съмне и щом някой турист излезе от хижата и тръгне нагоре, да го проследим накъде отива и ние веднага да го последваме, Приготвихме всичкия багаж, който имахме, и зачакахме.

Не идва лесно денят. Започна от зората да просветва на тавана, но никой не се сещаше, че две деца чакат някой турист да стане и тръгне към върха, за да го последват по пътя за така желаната Мусала. Абсолютната тишина се наруши от слабо скръцване на врата от долния етаж. Разбрахме, че спасението ни е дошло. Някои туристи станаха и ние веднага слязохме долу, като се пазехме да не ни видят. Видяхме пред хижата трима младежи с раници, които тръгнаха отдясно покрай езерото и започнаха да се изкачват по баира нагоре. Застанали до ъгъла на хижата, ги проследихме с поглед - видяхме накъде отиват и веднага влязохме в хижата. Смъкнахме багажа, натоварихме се като магарета с две чанти, две раници, две дамаджани и с други неща и поехме полека нагоре. Отляво и отдясно на завоите бяха забити малки разноцветни книжни знаменца - червени, сини, жълти, бели, поставени вероятно да показват пътя на туристите към върха. Те ни харесаха и макар че бяхме много натоварени, събрахме доста от тях, за да ги занесем на Мусала. Сетихме се, че ако ни настигнат туристи, ще ни се скарат за тях и ги скрихме под клек, за да ги вземем на връщане. Вървяхме бавно и трудно изкачихме баира над езерото до хижата. Вдясно, недалеч от пътеката видяхме малко по размери езеро – „Незнайното” и сметнахме, че е „Окото” и напълнихме дамаджаните с вода, да я носим за родителите си на върха. Някаква мощна невидима сила ни теглеше нагоре и ни привличаше като голям магнит. Там бяха Учителят, приятелите и родителите ни, Тази мисъл ни изпълваше със сила и ние стъпвахме уверено и бързо.

Настигна ни група туристи, които ни се скараха: „Къде сте тръгнали сами в планината с тоз багаж, който не е по силите ви да го носите?” Отговорих: „При мама и татко, които отидоха сутринта на Мусала.” – „Веднага се връщайте в хижата!” Ние тръгнахме неохотно назад, но в това време туристите се скриха зад завоя и ние пак потеглихме нагоре. От тази среща се уверихме, че сме в правия път. Вятърът подухваше и ни разхлаждаше, което ни импулсираше да ходим. По околните била се стелеше мъгла, която от време се вдигаше и се откриваха омайни гледки, ту падаше и забулваше всичко. От изток слънцето проби мъглите и огря пътя. Температурата бързо се повиши и неутрализира хладния полъх на вятъра. Стана горещо. Косю се умори и отказа да носи повече багаж. Наложи се само аз да го нося. Занасях 2 парчета на 100 метра, оставях ги и се връщах няколко пъти, докато принеса всичко, след това - пак отново. Веднага изпразних дамаджаните и бавно се придвижвах напред. На всичко отгоре Косю огладня и седна до първите торби, които бях принесъл напред и започна лакомо да яде. Ядосах се: „Не иска да носи багаж, а яде.” Помислих: „Всяко зло за добро. Така той намалява теглото на багажа и ми облекчава работата. ” Нямах време и излишни сили да му се карам.

Чуваше се омайното клокочене на Бистришката река и песента на езерата. Настигнаха ни и други групи, но ние вече не обръщахме внимание на карането им. Минахме покрай Алековото езеро, изкачихме палеца и стана много горещо, Косю се нахрани, почина и започна пак да ми помага. Напредвахме бавно и от време на време вятърът хубаво ни разхлаждаше и ни напомняше, че тук е около 3000 метра.

49. Беседа на Учителя пред заслона

Първите екскурзианти, които ни настигнаха, се качили на Мусала, намерили родителите ни и им казали, че двете им палави момчета са помъкнали целия багаж и идват към Мусала. Майка ми се отделя от групата и слиза надолу да ни посрещне. Сутринта на 23.07. Учителят и приятелите отиват на Мусала за изгрев в доста студено и мъгливо време. Слънцето се показва за малко от облаците и пак се скрива. Прави се обща молитва, приятелите насядат на завет, а Учителят отправя погледа си на юг, където е паметникът на Георги скиора, загинал от бялата смърт, и казва, че тази смърт е най-тежката. После казва: „Нашият Георги, нашият Георги, нашият Георги.”

Нарежда да слязат долу при „Окото”, където заваряват вода, пият и се стоплят. Учителят там изнася втора беседа: „Правила на Любовта”.

С Косю сме уморени и бавно пъплим по стръмната пътека. Пренесохме няколко пъти багажа и изведнъж майка ми изкочи пред нас. Като видя, че носим всичкия багаж, се хвана за главата и почна да мисли какво да прави с него. Бяхме пред последното изкачване за заслона. Погледнах наоколо и видях малка пещера отляво, наблизо до пътеката, и предложих да скрием багажа там. Бързо го наместихме и се отзовахме на полянката пред заслона при Учителя и приятелите. Всички слушаха с внимание и тишина беседата. Тя завърши, изпя се песен и се каза молитва. Приятелите започнаха да разговарят върху чутото Слово.

От върха слезе брат Славчо Печеников и съобщи нещо на Учителя. Той остана известно време замислен и след това нареди да слизаме надолу. По телефона бяха съобщили от Куртово, че брат Георги Радев си е заминал.* На групи приятелите взеха да слизат надолу. Тръгна и Учителят. Понеже багажът ни беше близо, решихме да останем и преспим на заслона. Пренесохме багажа и се настанихме. Настаниха се и Пеньо Ганев и Елена Григорова, които на другия ден тръгваха към езерата. С майка ми и баща ми се качихме на Мусала. Слязохме и се качихме още 2 пъти с баща ми. Бяхме много радостни и доволни. Привечер стана студено и падна гъста мъгла. Взехме да се обличаме, но се оказа, че ни няма шапките и шаловете. Сетих се, че сме ги забравили сутринта в хижата. Силна мисъл озари умът ми - да ида и да ги взема. Без много да мисля и без да се обадя на родителите, аз се затичах по пътеката надолу в мъглата. От тичането се затоплих и почнах да не чувствувам студеният вятър, който охлаждаше тялото ми. Стигнах хижата, качих се на таванския етаж и под възглавниците, на които бяхме спали, намерих шаловете и шапките, лъжици и други неща, които сложих в пазвата си. Огледах хижата и не видях никого от Братството - нямаше ги. Без да се обаждам на някого, поех обратно към заслона. Не виждах нищо пред себе си, но краката ми напипваха пътеката. Бях много радостен и чувствах, че Той - Учителят беше с мене, малкото глупаво непослушно дете. Това ми даваше смелост и сила - криле, за да извървя целия този труден път.

Не знам за колко време съм отишъл до хижата и съм се върнал, но родителите ми не бяха забелязали моето отсъствие. Влязох в заслона и те много се учудиха, като им казах, че съм ходил до хижата и съм донесъл забравените неща. Отначало не ми вярваха, но като извадих от пазвата си забравените вещи, взеха да се ядосват и ме попитаха как не съм се изгубил в тази гъста мъгла. Да, това беше моето първо кръщение на послушание и смелост. Онзи, който ме водеше и пазеше - Учителят, обичаше смелите и послушни хора. Спахме в заслона като къпани. Сутринта станахме и се приготвихме за слизане, Брат Пеню Ганев и сестра Елена Григорова сложиха тежките си раници и запъплиха нагоре към Мусала. Майка ми и баща ми взеха багажа и потеглихме надолу към хижата. Слънцето изгря и почна приятно да ни топли. Покрай хижата минахме транзит, понеже от вечерта знаех, че Учителят и приятелите не са в нея, и продължихме надолу.

Image_053.png

* Виж „Изгревът”, том IV, стр. 60; том Х, стр. 460 ÷ 465. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

50. Беседа при Велчовото мостче

Учителят с приятелите слезли до началото на „Голготата” и на полянката на Петровото (Велчевото) мостче се спират и преспиват около два големи огъня. Учителят е в малка палатка, построена на полянка отляво на пътеката. Сутринта стават, правят молитва, изпяват няколко песни и Учителят произнася трета беседа: „Закон за частите и цялото”. Беседата завършва, казва се молитва и се изпяват няколко песни. Правят закуска с чай. Учителят казва всеки да даде всичко, което има, за общата закуска. Приятелите се подготвят за слизане към Боровец (Чамкория), Уведомяват Учителя, че всички са готови за тръгване, но Той казва, че ще почакаме, докато дойдат и последните от горе.

Към обяд ние пристигнахме в бивака на приятелите. На средата на пътя, от хижата до Боровец, на полянката над Петровото мостче имаше малка палатка, в която беше Той и ни чакаше. Братята и сестрите бяха насядали под околните клекове. Два огъня горяха и чайниците вряха. Някои пиеха чай. Учителят чакаше тези, които бяха най-прости и бедни на Изгрева и с които почти избягваха да говорят. Стана чудо. Наобиколиха ни братята и сестрите и ни предложиха закуска. „Защо се забавихте толкова време?”-беше първият им въпрос – „Учителят каза, че няма да тръгнем надолу, докато не дойдете и вие.” Да, - нашият Благ Баща чакаше Своите най-малки деца. Закусихме добре, починахме си и Учителят нареди да слизаме надолу. Този, Който имаше грижата за целия свят, за Космоса, спираше вниманието Си и на най-малките, презрени същества в Братството и даде добър урок на благост и любов на всички приятели.

Слизането надолу беше много по-леко от качването. Пътят беше сух и през деня всичко се виждаше добре. С Косю тичахме на свобода надолу и пеейки от нашите песни, така неусетно сме се отклонили от главната пътека вляво по тясна пътека за „Иконостаса”. Учителят беше предвидил всичко. Най-отзад вървеше група от няколко братя, които помагаха на изоставащите. Те ни забелязали, извикаха ни, дойдоха, хванаха ни за ръка и ни насочиха по правия път. Скоро се озовахме в Боровец, където двата автобуса на Начеви ни чакаха. Насядахме на удобните седалки, и с песента „Братство единство”, потеглихме за Изгрева. През цялото пътуване се пяха песни и се водеха разговори за хубавата екскурзия. Учителят беше много сериозен и мълчеше. Братята и сестрите, останали на Изгрева, ни посрещнаха с песни. Бяха приготвили два казана хубава картофена супа. Вечеряхме на масите под лешниците. Учителят се прибра в приемната, след като тихо и без шум беше уредил всичко по тази светла екскурзия на Мусала. Беше се погрижил за цялото човечество и променил в добро част от съдбата на България.

Вечерта брат Галилей и Неделчо приключват сметките и дават точен отчет на Учителя. Той им казва: „За пръв път сметката излиза точно и няма никаква загуба, която трябва да плащам. Благодаря Ви.”

51. Христо Брадата

През есента с баща ми отидохме до Ел Шадай с раници и чувал да си наберем лешници. На връщане по урвите, обрасли с лешници, напълнихме чувала. Бяха нападали по земята от вятъра, който беше духал преди няколко дена. Това изобилие на лешници беше знамение, че зимата ще бъде много студена - снегът беше над метър, а температурата - до -34 °С - Европа воюваше. Избиваха се християнски народи. Лошите мисли и чувства на хората създаваха голямо електрично напрежение, което на физическото поле се изявява като сурова зима. Войната е бунт срещу Бога, срещу Божествения порядък в живота.

На Изгрева животът протичаше спокойно. До сестра Веса Козарева живееше в малка барака брат Христо Христов - Брадата. По професия беше бояджия - тих и услужлив брат. Имаше акумулатор, зареден, и ни караше да се хващаме за него. Последният от редицата свързваше веригата със земята и тялото му трепереше и изпитваше бодежи, като с иглички - хващаше го токът. Занимаваше ни с художеството и хиромантията. Често боядисваше салона за празниците и помагаше при почистваното му. На него и сестра Веса им даваха храна от кухнята, когато оставаше.

52. Цочо Диков

Друг брат, който ни занимаваше с астрономия - движението на Слънцето, Луната и планетите, беше брат Цочо Диков. * В малкия салон изнасяше беседи с чертежи и уред за движението на Луната, преведе го на английски и го изпрати в тяхното астрономическо дружество, но не го приеха, понеже нямаше математически израз на съжденията му. Той не знаеше висша математика. Много пъти е посещавал Учителя, задавал Му въпроси по астрономия и атомна физика и си записвал отговорите. В Младежкия клас се даде тема за строежа на атома. Аз написах по-обширна тема, имах знания - това ме бяха изпитвали в 11 клас в гимназията. Дойде същество в мен и ми освети много въпроси. Прочетох темата и брат Цочо веднага дойде при мене. Поговорихме си по въпроса и му я дадох да я препише. След това имахме няколко разговора.

При четене на 133-и псалом с Учителя, Цочо и други приятели взели да се смеят, когато се казва: „брадата Ааронова”. Учителят казал строго, че не може братята да са в единомислие без брадата, без да проявят волята, затова тя два пъти се казва в псалома.

Цочо Диков ме запозна със свещените формули на психическото упражнение, правено на колене от „Веригата” до 1912 г. На обяд не ходел да се храни на общия обяд и Учителят го попитал защо не идва. Отговорил, че няма средства да си плаща храната, „Нали ядеш нещо на обяд, донеси го на масата и яж него, за да участваш в общият обяд, за да правиш връзка с душите на братята и сестрите.”

Аз му съдействах при писането на труда му със скромните си средства и той ми подари 2 книги - спомени за Учителя със снимки. Станахме добри приятели. След заминаването на Учителя през една зима, двама агенти го арестували в трамвая, понеже като се движел, издавал шум на книги. Предположили, че носи антикомунистически позиви. Завели го в участъка, където го разсъблекли и видели, че той целият се бил увил във вестници, да го предпазват от студа.

__________________________________

* Виж „Изгревът”, том III, стр. 118; том VII, стр. 376 ÷ 380. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

53. Анка Шишкова

Имаше една сестра – „Миличката”- Анка Шишкова, с много хубава обхода. На всеки казваше „миличък” и винаги беше готова да услужва. Понякога ни черпеше с бонбони. Беседите слушала с голямо внимание, силно концентрирана. Някои „сестри” я наблюдават и решават да проверят колко е вглъбена и я уболи с игли. Тя не мръднала, а продължила да гледа Учителя и възприема Словото Му.*

________________________________

* Виж „Изгревът”, том XVIІ, стр. 325 ÷ 424, снимка № 66 ÷ 68.

54. Бай Васил (Вуйчото)

Бай Васил (Вуйчото) беше пощаджията на Изгрева и когато ни срещнеше, вадеше от джоба си и ни даваше по един бонбон. Продаваше и беседи в големия салон. Вдясно от вратата имаше две шкафчета, в които държеше печатаните беседи. След беседата на Учителя приятелите отиваха при него и си купуваха новоизлезлите беседи. Ходеше постоянно на екскурзии на Витоша и Рила, По-късно се сприятели със сестра Лидия Аладжем и заедно обикаляха по планините. Към 1960 г. отива на екскурзия в Родопите, където се отклонява към границата. Хващат го, като предполагат, че е шпионин, бият го много, и скоро след това си замина.

55. Сурвакари на Изгрева

След 1940 г. ние се опознахме с приятелите и за Нова година ходехме да ги сурвакаме, а те пълнеха торбите ни с кравайчета, ябълки, круши, орехи и други продукти. Веса Жечева много желаеше да ме сближи със сина си Благовест. Като го родила, нямала мляко да го кърми и го хранила с кисело мляко. В 1943 г. тя ме покани и двамата със сина й сурвакахме заедно, а после и коледувахме. Имах хубав глас и пеех добре доста коледарски песни, които бях научил. Благи пригласяше. Веса остана много доволна. След моето коледуване, сестра ми Величка, Йоанна и още едно момиче ходят и пеят коледарските песни: „Стани, Нине господине”, „Затрепкала трепетлика”, „Стани, стани, Нине” и др. Носели торби, в които им слагали плодове, хлебчета и им давали по някоя пара.

Начало на коледуването на Изгрева постави брат Симеон Симеонов, който организира голям хор и коледуваха почти на всички бараки, в които живееха братя и сестри. Нас, като бедни, Симеон ни прескочи и дядо ми Кънчо много се ядосваше, че ни подминал. Младежите от Изгрева заедно с Косьо и мен образувахме доста голям хор и пеехме коледарските песни на два гласа, на Изгрева и в Лозенец, Хората не отваряха, но аз и брат ми чакахме и когато голямата група се оттегляше, излизаше някой от живеещите и ни даваше на нас парите. Така на много места ние обирахме парсата и събрахме няколко хиляди лева. След това, както отбелязах, коледувахме със сина на Веса Жечева - Благи, и майка му остана много доволна. Обикновено тя раздаваше с бака на вечерите ориз или жито и други неща и винаги на нас ни даваше повече. По-късно 8 музикалното си образование - виола, срещнал много трудности и дойде на работа в бригадата. За месец нежните му ръце се напукаха и разраниха от цимента и много го боляха. Казах му да продължи да учи виола, защото в строиелството е много тежко, не е за него. Нямаше друг избор. Напусна бригадата и продължи образованието си. Завърши академията и с виолата си изкарваше прехраната и се пенсионира. Сурвакахме и брат Любомир Лулчев. Той ни караше да го шибаме здраво по ушите. Даваше ни с Косю по 20 лв. сребърни. Когато свършвахме 1 и 2 отделения отлично, занасяхме му удостоверенията да ги види и Лулчев ни даваше по една монета 50 лева. Като минавах сутрин покрай югоизточния ъгъл на братската градина, виждах брат Любомир Лулчев, който говореше на „Упанишадата”, съставена от около десетина души.

56. Снимка на децата на Изгрева с Учителя (Сн. 76. Учителят с децата, на „Изгрева")

На 12.07.1941 г, събота, отпразнувахме празника на Учителя - Неговия рожден и имен ден. След хубавия обед под лешниците брат Бертоли събра децата от Изгрева и ни снима с Него до Неговата приемна отляво. Беше направен там навес, под който имаше няколко лимона в големи буренца.

На снимката прави отляво надясно: 1. Стефан Лазаров Опев. 2. Васил Станимиров Василев. 3. Ирина Тилкова Тилева. 4. Веса Стефанова. 5. Учителят. 6. Евгения Георгиева Парлапанова. 7. Лиляна Георгиева Колева. 8. Донка Лазарова Опева. 9. Лиляна - съботянка. 10. Сестра й - съботянка. Седнали: 11. Иван 12. Костадин Крумов Няголов. 13. Светозар Крумов Няголов. 14. Марин Маринов. 15. Григор Симеонов Арнаудов. 16. Иван Иванов Андреев.

Аз съм пред нозете на Учителя.*

През 1942 г. сестра Милка Периклиева организира изгревските деца в младежка група „Светла мисъл”. Изучавахме Паневритмията и песните на Учителя. Събирахме се два пъти седмично над 30 деца в голямата барака на брат Никола Гръблев. Когато почиствахме стаята, аз оставах да помагам в метенето и миенето на стаята на с. Милка. Тя беше доволна от мен и ме обичаше, Събиранията продължиха до 1944 г. Научихме се да пеем добре братските песни, Учителят два пъти ни посети. Сестрите бяха приготвили сладкиши, с които ни черпеха. Учителят беше мълчалив и много строг. Той отлично знаеше, че от тия над 30 деца, само няколко ще останат в Братството, а другите ще потънат и ще се пръснат в света. Така и стана. В света има много красиви и ухайни цветя, по които нашите приятели - изгревските деца, се увлякоха и заживяха обикновен светски живот.

________________________________

* Тази снимка се публикува на цяла страница, (бел, на съставителя Вергилий Кръстев)

57. Евреите на Изгрева

С идването на германците се повдигна еврейският въпрос и почна гонението на евреите. В 1942 г. сложиха на реверите им по една шестоъгълна жълта звезда и почнаха да ги ограничават. Евреите в Братството не носеха звезди - Буча Бехар, Лидия Аладжем, Любен евреинът и др. Ние им давахме български имена, на сестра Буча - Божанка, Хаим - Любен.

Имаше едно момче, което играеше с нас, еврейче, кръстихме го Ото. Родителите му се преместиха от Лозенец на Изгрева, за да се прикрият. Като играехме с него, мина покрай нас княгиня Евдокия, облечена спортно, на кон. Тя често обикаляше квартала ни и даваше помощи на бедните. По време на бомбардировките много хора се криеха в скривалищата, направени във Виларовия трап, и Евдокия им осигуряваше храна. Ото й поиска да направи едно кръгче с коня. Тя слезе от него и той обиколи наоколо квартала. И сега се срещаме, макар и рядко, и си спомняме преживяното в миналото.

През 1941 г. отидохме на пазаря Кирков с баща ни, където имаше много еврейски магазини, в които те продаваха дрехите на половин цена. Баща ни купи за мен и Косю два по-големи шинела, с които изкарахме до гимназията. Евреите продаваха стоката си и през Турция се отправяха към други страни. През пролетта на 1943 г. няколко големи групи евреи отиваха при малката барака на брат Лулчев и викаха: „Лулчев, спасете ни!” По нареждане на Учителя; той ги спаси.* Описал съм го в книгата „Истината за спасяването на евреите.”

Image_056.png

*Виж „Изгревът”, том I, стр. 483 ÷ 487; том IV, стр. 533 ÷ 535; том XIII, стр. 472 ÷ 474.

58. Комунисти на Изгрева

На Изгрева се криеха много комунисти и Братството ги закриляше. Брат Лулчев познаваше всички военни генерали и полицията и затова не ги залавяха при честите блокади, които правеха в София. Мозаечната бригада на брат Алфиеро Бертоли беше само от комунисти и при блокада той ги скриваше в голямото си мазе. Понеже беше чужд поданик - италианец, военните и полицията не претърсваха дома му.

Брат Игнат Котаров ги прибираше в бараката си на тавана. Една вечер на тавана дошъл виден комунист. Дошла полиция и искала да прегледа дома му. Той се скарал с тях. Арестували го и завели в участъка, без да прегледат тавана. След 2 дена брат Лулчев го освободил. През неговата барака е минал и Тодор Живков.

Стефан и Тинка Николчеви живееха на долния южен край на Изгрева до Тодор гледача и бяха явка за комунистите. Там са се криели: Цола Драгойчева, Георги Нанков, Трайков, Тодор Живков и много други.

Събранията на ЦК и Политбюро са ставали във фабрика „Бергман”, а началници на охраната бяха Васил Славов и брат му Кирил Славов, които бяха собственици на съседната фабрика „Фурнир”. Лична охрана беше и Милка Говедева, живееща в къщата на Капитанов и минаваше за фризьорка.* Полицията я арестува и я затваря в затвора. Майка й и сестра й отиват при Учителя и искат да я освободи. Той им казал: „В затвора е на най-безопасно място.” При следващото събиране в „Бергман” става провал. Хващат всички комунисти и ги разстрелват, а Милка след десетина дена я освобождават от затвора. Така Учителят я спаси от смърт.

В долния южен край на квартала живееха баба Найденка и синът й Тодор Михайлов, който след 9.9.1944 г. стана политически отговорник на квартала. Брат му Иван Михайлов със синовете си Александър и Тодор живееха под наем в къщата на Радка Стефова. Под дюшемето на стаята криели печатарската машина, с която печатаха позиви и други и вечер ги пускали в отвора на Виларовия комин и позивите се пръскаха наоколо, като пуснати от самолет. При блокадите синовете му идваха в бараката на Любчо Мендето (цигулар), живееше близо до нас и стояха там до вдигането на блокада от войниците. Аз взимах от нас тенджера сварен боб и се хранехме заедно. След 9.09.1944 г. Иван Михайлов стана член на ЦК и отидоха да живеят в София.

Image_057.png

*Виж „Изгревът”, том XIII, стр. 393 ÷ 509, 417 ÷ 423, 446 ÷ 450. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

59. Изнасилвания в гората

Отивах през пролетта от салона към Лозенец през гората на училище и видях жена и мъж, лежащи на земята и мъжът искаше да я изнасили, но тя не му се даваше. На няколко метра по- нататък видях двама зад храст и чакат да ги нападнат. Направиха ми знак с ръка да мълча. Взех да се моля - обърнах се към Учителя. Жената, както лежеше, скочи и бързо тръгна към Изгрева. Мъжете не я последваха, останаха на местата си като заковани и тя се отърва.

Тогава, през 1943 г, от Гърция си дойде Станимир Василев, баща на Васил Василев (Мосюто), който работеше по време на окупацията в митницата. Много ме обичаше и ми даде противопожарен пистолет с големи кръгли картонени патрони, които се завиваха отпред и като гръмнеш, излизаше облак от бял прах, който загасяше огъня. Отидох в гората (с кой акъл?), запалих листата, гръмнах и изгасих огъня. Видях офицер, съблякъл гола млада жена и искаше да я изнасили, а тя плачеше и се дърпаше. Извиках: „Остави веднага жената. Не я мъчи!” Отидох да оставя пистолета и след 15 ÷ 20 минути пак отидох в гората. Бяха си отишли.

60. Символичната война и бомбардировките на Изгрева*

През месец януари 1940 г. Учителят изпраща брат Лулчев да каже на царя чрез сестра Мария Стоянова: „Да обяви пълен неутралитети да не допусне германските войски да минат през България. Ако направи това, след войната страната ни ще бъде най-облагодетелстваната в Европа - отвсякъде ще я отрупват с блага и ще постигне териториалните си претенции, подхранвани от стотици години.” Борис отговорил на сестра Мария Стоянова: „Госпожо, не мога да направя това, защото всички са германофили и ще ме убият.” Борис не послуша съвета на Учителя от страх за живота си, но го загуби след малко повече от две години. За да угоди на германците, обяви символична война на Англия и Америка, но много скоро тя стана реална. През 1943 г. започнаха редовните бомбардировки над София. Това беше материализация на всички онези лоши мисли и чувства, казани и писани в статии и книги срещу Учителя. Той отбелязва, че няма кал, хула, които да не са отправени към Него по време на школата от 22 години: от 1922 г. до 1944 г., от най- учените и интелигентни хора в България. Най-лошото е това, че на този език, на който е изнесено Словото Божие, са казани и най-скверните думи срещу Него. Донякъде положението се омекоти от това, че по време на войната ни оставиха свободно да играем Паневритмията. Учителят промени кармата на България, макар че България обяви война на целия свят. Първо на Англия и Америка, след това на Русия и накрая на Германия.

По време на бомбардировките ни наредиха да затъмняваме прозорците с черни книга, за да не се вижда светлина. Но американците пускаха на известна височина фенери с парашут, които осветяваха София, като при дневна светлина. Оръдията стреляха по тях, но не можеха да ги свалят и самолетите бомбардираха точно определените им цели. Направиха се скривалища във Виларовия трап и на полянката пред дома на Симеон Симеонов, където се бяхме скрили на 10.01.1944 г., при голямата бомбардировка. Самолетите идваха на ята от север по стотина. Стоях вън пред скривалището и ги гледах. Паднаха няколко бомби в долния край на Изгрева и ние помислихме, че падна самолет. От детонацията се намерих долу в скривалището.

В Изгрева никой не си замина от бомбардировките. Бомбите бяха паднали до Жельо Тонев и бараката на с. Иванка Захариева. Тя си казвала 91-ви псалом. Бараката отхвръкнала на няколко метра с нея и тя си излязла невредима. Имаше 6 дълбоки повече от 3 м ями и в тях - големи железни парчета от бомбите. По време на бомбардировката, баща ми се връща от работата си с трамвая до Лозенец и тръгва през гората. Дотогава германците криеха танковете си по алеите, под дърветата, но тогава ги нямало. Затова самолетите бомбардират гората наред. Крум тръгва с Христо Цонзоров и около тях падат няколко бомби. Цонзоров се отделя от него и се насочва към квартал „Диана Бад”. Пада до него бомба и го затрупва целия с пръст. Други двама, които вървели след него, го изравят и той се прибира в Изгрева. Бомбите престават да падат и баща ми се прибира у нас блед и уплашен. Разговарят с майка ми какво да правят и тя го посъветвала да отиде и пита Учителя. Отива и Той му казва да се евакуираме.

_____________________________________________

* Виж „Изгревът”, том I, стр. 48 ÷ 57; том XIII, стр. 874 ÷ 881. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

61. Евакуация в село Бяла Черква

Събрахме най-важните неща и се отзовахме на гарата, която беше пълна с хора, бягащи от бомбите. Забравихме много хубава цигулка, купена от баща ми за 10 хиляди лева, и ни я откраднаха. Пътувахме цялото семейство в открити вагони. Беше студено през нощта и на много гари ни поднасяха горещ чай. В Русе се настанихме при леля ми Руска, където прекарахме няколко дена и след Василевден (14.01.) с параход отидохме в Силистра при другите ни лели. Посрещнаха ни много добре, а там имаше всичко за ядене, сякаш че не съществуваше купонна система. Крум го повикаха в службата му и той замина за София. Останала с дядо ми и четирите деца, майка ми иска на 21.01.1944 г. помощ от Силистренската община и й дават. „Пътпроект” се евакуира в с. Бяла Черква - Павликенско, и баща ми натоварва на отпуснатия му камион най-необходимото и го закарва в квартирата, дадена ни в селото. Идва в Силистра и през месец февруари с параход и влак стигнахме в град Павликени. В купето, в което пътувахме, имаше и германски войник, който носеше сандък с дръжка, поставен в ъгъла, и не позволяваше да доближаваме до него. Крум говори с него и разбрахме, че отива на Черни връх. Той носеше бомба за върха, където имаха радарни инсталации. Отдалеч германците взимаха мерки, когато напускат върха, да взривят радарната и метеорологична станции. До селото ни закараха с каруца и се настанихме в квартирата, Беше 14 февруари - празникът Трифон Зарезан. По нареждане на Министерството на просветата, ние не учехме, но ни се зачиташе учебната година. С Косю бяхме се записали в 14-а прогимназия в София до реката, края на ул. „Раковски”. Хазяите имаха дъщеря и син и бяха много недоволни от нас. Често мърмореха. В селото имаше всичко за ядене и само от фурната ни викнаха да кажем по колко хляба ще искаме на ден, за да знаят по колко да правят. Селото беше богато - и най-бедният стопанин имаше по 10 ÷ 15 декара лозе. С Косю бяхме свободни и станахме ратайчета да пасем биволици. Аз отидох при Атанас Калъна, който имаше две дъщери и ме прие като син. Слагаха ми цяла торба с храна, понеже съм вегетарианец: половин домашен хляб, към 2 кг, сирене, компот, ядене. Свикнал съм да ям малко в купонната система и всяка вечер ми се караха, че нищо не ям. Положението се оправи, когато послушах съвета на едно ратайче и започнах вечер да давам хляба на биволиците. Имаше повече от 1000 биволици и за да ги познавам, им вързах по една тенекия, но като им давах хляб, те сами ме намираха. Давах и на майка ми. Когато обрахме дините, закарах половин кола в дома - имаше голямо изобилие. Често минаваха самолети и отиваха да бомбардират Румъния. Дъщерята на хазяина отива да копае на баира над Павликени, до един мост е тяхното лозе. Минава ударен самолет и се освобождава от 10-тината си бомби, които падат до дъщерята. Разбраха какво нещо е бомбардировка и ни станаха приятели. На 9.09.1944 г. слязоха партизаните в селото на площада - смени се властта. Платиха ми за чиракуването и ми дадоха един костюм. По гроздобера отвсякъде ни дадоха грозде и ние сварихме няколко казанчета гроздово сладко. С камион се върнахме на Изгрева. В бараките ни живели две хърватки, които късали беседите ни и си палели печката. Оправихме бараката и тръгнахме на училище.

62. Разпродажба на вещите на Учителя

През месец октомври Учителят се завърна от с. Мърчаево и започнаха беседите в салона. Научихме, че Учителят е болен. Описал съм нещата в книгата „Светъл лъч към човешките души” На 27.12.1944 г. сутринта Косю отива да купи продукти от магазина, който беше от северната страна на салона и бързо се върна, като каза, че Учителят си е заминал и братята и сестрите Го чакат да възкръсне. Майка ми се облече - беше доста студено - и отиде към салона. Аз я последвах и влязох в големия салон, където беше положен. Бях си взел листове да Го рисувам, но се отказах. Беше поставен близо до вратата с главата на север, а отдясно имаше два големи лимона с плодове. Лицето Му беше розово като на жив човек. Взех да се моля и видях, че два пъти очите Му се отвориха по малко. Участвах с брат Гради в изкопаването на мястото. Макар че не съобщиха по радиото за Неговото заминаване, на погребението присъстваха много непознати хора. Загубихме на физическото поле нашия най-добър приятел, Който постоянно ни помагаше, но горещо пожелахме да оживее в нас и вътрешно да ни ръководи и направлява. Да, мощният, силният - Бог винаги ни помага.

След заминаването на Учителя, държавата сложи ръка върху вещите Му и искаше да ги продава в магазините за стари вещи. Направихме постъпки и ни казаха, че вещите Му са оценени на 156 хиляди лева. Братята и сестрите веднага събраха исканата сума и я внесоха в касата. * Всички ръководители на Братството взеха по един костюм от гардеробите на Учителя - Стоименов, Борис Николов и другите. Раздадоха се много от вещите на Учителя на братя и сестри.** Сестра Паша и Савка ми предложиха да взема нещо от Учителя, ако не искам нещо по- голямо, поне една кърпа. Аз отговорих, че ако основавам моята връзка с Учителя на някакъвпредмет, който е временен и преходен, тя е много слаба. Желая вътрешната ми връзка да бъде силна с Него.

Милка Периклиева взе посудите на Учителя, от които комплект от сребърни посуди, Петър Филипов - часовниците Му, Василка Иванова - Пентаграма със златния ланец и т. н. Останалите вещи ги натоварихме в голям камион и с братята Гради, Игнат, Боянчо, Георги Йорданов, Драган и аз ги закарахме в предварително определени жилища на братя и сестри, които поеха по определена част от тях. В дома на Мария Аркадиева и Красимира оставихме печката, няколко шкафа, масата, радиото, голяма картина на Агарта и др. При брат Борис Шаров оставихме книгите от библиотеката на Учителя и съответните етажерки, картината на големия Пентаграм и други. У Гена Папазова оставихме вещи и на други места. За всичко се направи списък в няколко екземпляра, който остана в ръководството. Комунистите веднага вкараха в Братския съвет Никола Антов и Коста Стефанов. Антов беше председател на 5-ата районна ОФ организация. Започнаха борби за парите, които останаха след заминаването на Учителя. Брат Симеон Симеонов направи томбола с останали вещи на Учителя: кърпи, дребни предмети и две ризи с красиви шевици. Понеже томболата беше с благотворителна цел, аз си купих билет. Едната риза се падна на сестра Манчева, която живееше в бившата кръчма, на север от салона, където се поместваше и магазинът. Веднага след това мъжът й в чин полковник го интернираха в Белене. Подгониха нея с двамата й сина, дъщеря й, и ги изселиха да живеят другаде. По-късно дъщеря й Ася в гимназията искаше да влезе в музикалното училище - чело. Не я приемали, понеже отвсякъде й давали лош атестат. Като учех в гимназията, бях и отговорник на СНМ в квартала - почти нямаше младежи и Ася ми поиска да й помогна. Написах й хубава характеристика и я приеха. Втората риза се падна на мене. Помислих си - през какви ли страдания ще мина и аз в живота. Това го разбрах след 7 ÷ 8 години. Знам закона, че това, което взимаш от Учителя - този съвършен дух, вибрациите, които е оставил Той - ще те пречистят и коренно ще измениш съзнанието и живота си. В казармата разбрах какво значи да притежаваш риза от Учителя.

Учех в прогимназията „Васил Коларов” и завърших отлично трети клас. Бях ученолюбив и четях много книги. Седмично взимах от 4 библиотеки по 2 книги и ги прочитах, като едновременно си учех добре уроците, Марс в съвпад с Венера в Близнаци в хороскопа отправя силните Марсови енергии към науката. Четях и от беседите, които имахме. Беседи получаваха дядо, майка ми и баща ми. Както споменах, в бараките ни живели хървати, които късали беседите за горене. На някои останала първата половина, на други - втората. След инкриминирането и ограбването на беседите, по-късно, много мъчно успях да събера едно течение. Братският живот продължаваше и майка с баща ми редовно посещаваха беседите и хора, ръководен от сестра Ирина Кисьова. Комунистите зорко следяха младите да не следват братските традиции. Затова не посещавах беседите, а и учех.

След свършване на училището, постъпих на работа в бригадата на баща ми, като стажант през месец август. Държах преден и заден жалан в пикетажа на път за Стара Загора до Хрищени, Колена, Дълбоки и Оряховица. Министърът на благоустройството беше от с. Дълбоки. С камион отидохме в Стара Загора и се придвижвахме по обектите. Настанявахме се в училищата, които бяха свободни. Всеки ден работехме по пикетажа, Срещнахме големи трудности по трасето, понеже имаше големи орехи, които 4 души не можеха да ги обгърнат, и там трябваше да правим засечки на трасето. Вечерно време в селата играеха хора. Имаше много млади момичета, на които не обръщах внимание, а и баща ми нищо не ми казваше. До есента стигнахме с. Оряховица. Дойде

14 септември и аз трябваше да отида в София и се запиша в гимназия. От Оряховица по черен коларски път, минаващ през баири, стигнахме до гара Дъбово. Учителят ми каза да не пътувам с вечерния влак. Предложих на баща ми да се върнем до Оряховица и сутринта на 15-и да пътувам. Той възрази, че няма да мога да се запиша. „Ще се оправя” - рекох аз. Съгласи се и се върнахме обратно по дългия повече от час път. Рано сутринта на 15.09 отидохме в Дъбово. Взех билет и се качих на влака за София. На следващата спирка, към Казанлък, видях снощния влак преобърнат, имаше кръв и покрито с брезенти. Казаха, че вечерният влак карал бързо, а стрелката не била правилно поставена и той дерайлирал. А не слушай интуицията си! Пристигнах в София по обед и

следобед, воден от интуицията си, се намерих на ул. „Стара планина”, където се намираше I образцова мъжка гимназия. Имаше известно объркване още в новата власт и в канцеларията ми приеха документите, макар че гимназията не беше в нашия район. Записаха ме и станах ученик в 4„г” клас, с класен ръководител - математика Васил Цървенков.

Image_058.png

* Виж „Изгревът”, том IV, стр. 221 ÷ 222.

** Виж „Изгревът”,том IX, стр. 219 ÷ 221, 271 ÷ 273, 273 ÷ 275. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

63. Гаражът на Юрдан Бобев*

По това време Изгревът беше до сегашната ул. „Жолио Кюри”, а отдолу имаше голяма нива, засята с картофи. Собствениците извадили картофите отгоре-отгоре и ние след тях извадихме няколко чувала картофи, които ни стигнаха за зимата. Казахме и на други от Изгрева, и те си извадиха. По радиото чух, че изнасяме за Турция някакво количество боб. Отидохме в магазина при семинарията с детската количка и купихме чувал с боб. Скоро бобът изчезна от пазара и 2 ÷ 3 години беше дефицитна стока. Ходехме с торби при ж. п. разтоварището за въглища на Дървенишкото шосе и събирахме падналите въглища покрай вагоните, докарани за американското посолство, Те ни даваха и от вагоните да си пълним торбите. През 1945 г. нямаше въглища за гражданите.

На 1 срещу 2 февруари 1945 г. избиха осъдените управници, между които и брат Любомир Лулчев. Отгоре той помага на своя прислужник Юрдан Бобев материално, като отваря ремонтна работилница за коли в двора на сестра Мария Стоянова. Тогава в София имаше само два гаража, за 1000-та коли, които бяха в града. При Юрдан идваха всички дипломатически коли и му донасяха топъл бял хляб. Отива да му помага племенникът му Георги, но идват много коля и не могат да ги обслужат, та повикаха и мен с Косю да мием и гресираме коли след училище. Започнах да работя редовно следобед. Даваше ни само храна за обед и вечеря. На мен ми казваше „захарче”. Беше много строг - да не разпиляваме трохите по земята.**

Баща ми се върна от командировка и отиде при брат Георги Томалевски, заместник-министър на Просветата, и го моли да отпусне стипендия за мен в гимназията,Томалевски написва заповед и я праща в гимназията. Прислужникът в гимназията донесе препис от заповедта за отпускане на 3000 лева месечна стипендия. Заплатата на баща ми беше 10 000 лева. Взех да ставам преди 3 часа, за да напиша домашните си, защото, щом нямаш домашно, ти пишат двойка. С единствения тролей по Цариградското шосе отивах след 6 часа в гимназията, където ни даваха по чаша горещо мляко, дадено от УНРА (международна организация за подпомагане на бедните). След това започваха часовете. Привлече ме една учителка по стенография - Сахатчиева, която пишеше много бързо на 5 езика. Записах се в курса и в IV клас учех предимно стенография. Помнех добре уроците, които ни преподаваха. Четях от университетските учебници, които взимах от библиотеката. Например по история научавах датите на даден урок от университетския учебник, имах силна механична памет и като ме дигнеше г-н Диамандиев, казвах датите и по няколко изречения, свързани с тях, и ми пишеше 6. Той не можеше да запомни толкова дати. Стенографията я научих добре и на няколко състезания излизах пръв със 150 думи в минута. Към 14 часа след училището отивах на гаража, обличах се и веднага лягах под колите да ги гресирам и поправям. Юрдан имаше маслен крик, който дигаше до 6 тона. Като работех под колите, картерното масло капеше по врата ми и той ставаше черен. Вечерта се миех в банята на Стоянова, но чернилката не се махаше и класният ми наставник се караше, че не съм си миел врата. Веднъж, като влизах в банята, заварих сестра Надя Стоянова, че се мие. Извиних се и затворих вратата. Тя извика: „Ела да видиш какво представлява жената и да не те съблазнява формата й в живота!” Надя беше чиста душа и до края на живота си не се омъжи. Две художнички, живеещи в съседната къща, ни повикаха с Георги Димитров да видим една картина на гола жена - едната я рисуваше, а другата гола и позираше. Тя не се стесняваше никак от нас. Аз казах, че според моето разбиране сюжетът е добре нарисуван и ще се хареса на журито в Академията. Приели картината с отлична оценка.

Работех добре с хубавите такаламити, които имаше и гледах винаги да избие грес от осите, които гресирах. Шофьорите ми даваха бакшиши и събирах вечер до 20 часа около 2000 лева. Юрдан печелеше над 100 000 лева дневно и ги внасяше в банката. От тези пари си купи място на Изгрева и направи къща за себе си и брат си Димитър. Той имаше познат фурнаджия, от когото купувахме хляб на черна борса по 20 лева, иначе струваше 80 лева. Взимах 5 хляба, 1 кг сирене за 600 лв. и килограм масло за 1000 лв., слагах ги в раница и вечерта пеш по Дървенишкото шосе се прибирахме на Изгрева. Семейството ни имаше храна за няколко дена. Вечерях малко, учех уроците си и лягах. Сутринта ставах - спях бързо, и пишех домашните си. Често не смогвах да науча добре уроците си и ги учех в гимназията по време на другите часове. Гимназията беше образцова и преподавателите искаха да знаем това, което те ни говореха, а онова, писано в учебниците, било за обща култура. Тук ми помогна стенографията. Записвах уроците и ги четях през междучасието, когато имахме химия, физика, дори история пред съучениците си.

Гаражът беше на ъгъла на ул. „Цар Крум” и „Патриарх Евтимий”. Един следобед, като излизах от под кола, там минава моят класен Цървенков и ме вижда изпоцапав. Пита ме: „Какво правиш тук?” – „Следобед работя, за да помагам на голямото ни семейство от 7 души.” Сега той разбра защо ми е постоянно оцапан вратът. Цървенков имаше две дъщери и мене ме обикна като свой син. През всяка ваканция ми даваше по един сборник със задачи, да ги реша по 2 пъти - да е точен отговорът, защото ще ги печати. Така станах добър математик и помагах на съучениците си.

______________________________________________________________

* В оригинала е прескочен един номер и този номер е 64, а от тук и останалите за с един по-голям номер (ГСК)

**Виж „Изгревът”, том VI, стр. 509 ÷ 513; том XX, снимка № 11, 44, 49. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

64. Пожари, гаражи и леки коли

През пролетта на 1946 г. се запали казармата до Дървенишкото шосе - до къщата на Николай Дойнов. Това беше гараж за коли и на ул. „Методи Попов” имаше над 10 пленени немски танкове. Беше по-страшно от бомбардировка: гърмяха снаряди, гореше бензин и други. Гърмяха цистерни с бензин и хвърчаха чак до гара Пионер. Най-опасното беше, че отдолу имаше голям резервоар с бензин, който, ако гръмнеше, от Изгрева нищо нямаше да остане. Пожарната стояла до сегашната телевизия и чакали да спрат гърмежите. Счупиха се много стъкла. През нощта пожарната отива и започва да залива с вода нагорещената бетонна плоча. Повече от 20 дена я заливаха по няколко пъти на ден, докато изстине и след това военните извозиха бензина другаде. При стоварището на гарата при Дървенишкото шосе натрупаха големи камари от изгорели коли и камиони и други, за няколко ешалона.

На гаража идваха много коли и започнахме да ги караме. Пристигна партида за Българска Народна Банка. Пакарди, намазани с някаква предпазна черна течност. Дадоха ни по туба бензин и ние ги измихме. Бяха много бързи и докато смениш 1 ÷ 2 ÷ 3 скорост, се развиваше 90 мили - около 150 км. в час. Косю беше нисък и като караше, си слагаше възглавница, караше бавно и от време на време се надигаше да вижда накъде кара. Хората гледаха, че се движи кола, а не се вижда шофьор. Американците били измислили кола да се движи без шофьор! Колите в София бяха малко и постовите милиционери бяха жени и не ни спираха да ни искат шофьорската книжка. Инженер Торбов, който провеждаше курсове за шофьори, ми предложи да ми даде книжка, ако му поддържам колите един месец. Отказах, понеже разбрах, че съзнанието ми не можеше да присъства постоянно в движението. Пробвах по ул. „Толбухин” един шевролет - каква скорост ще развие. Бързо достигна 180 км. Вътрешно ми казват: „Ако има някой друг по ул. „Раковска” да кара така, какво ще стане?” Ударих спирачките и пред мен профуча една камионетка.

Лекар докара моторетка да я стегнем за преглед, След ремонта я подкарах да я пробвам. Карах бавно по „Патриарх Евтимий” и изведнъж паднах по очи пред моторетката. Винтът, който държи калника за вилката се развил и паднал, Калникът отива пред колелото и тя внезапно спира. Слава Богу, че карах бавно и не се ударих много. Беше се счупил фарът. Карах колелото на Надя, марка „Бианка”, и излизам направо на „Толбухин” и една бърза кола успя да спре и да не ме прегази. След това ме настигна в улицата и ме блъсна и събори. Имам Марс паралел с Плутон - опасности с превозни средства. Спасява ме донякъде Марс съвпад с Венера.

През зимата се прибирахме с Вилис по Дървенишкото шосе, в което имаше две замръзнали пътеки, изкопани от колите. Караше Георги, колата се занесе и се намерихме е канавката, Георги се уплаши и вместо да включи и предното предаване, изключва и задното, форсира колата, но тя не мръдна. Потърсихме веригите. Казах „Я дай да видя и аз.” Бутнах напред двата лоста и джипката излезе на шосето.

65. Лятото на 1946 г. на Рила

В края на месец юли 1946 г. трима младежи: Косю, Димитър Тодоров (синът на гледача) и аз решихме да отидем на езерата. Взехме с купоните хляба си за три дена и малко храна в по една раница и застанахме на автостоп на Цариградското шосе. Качихме се на военен камион, който ни откара в Самоков, Намерихме друго превозно средство и вечерта стигнахме с. Говедарци. Видяхме добре осветена сграда - почивният дом на печатарите - и отидохме да преспим до нея. Сложихме раниците си за възглавница и заспахме. През нощта някакви кучета се въртяха около нас и сутринта, като станахме, видяхме, че са измъкнали хляба от раниците ни и го изяли. С олекнали раници и гладни стомаси тръгнахме към хижа „Вада”. От нея нагоре нямаше маркировка, имаше много пътеки и често се двоумяхме по коя да вървим. Поех да водя и под ръководството на интуицията ми след обед стигнахме на второто езеро. Братята и сестрите ни посрещнаха топло. Нахраниха ни и ни настаниха в палатка, като ни намериха и дрехи за завиване. Брат Бертоли плати за храната ни до края на лагеруването. Прекарахме много добре. Според силите си помагахме в общия живот- носехме вода, дърва за огъня. Към средата на месец август се върнахме на Изгрева.

66. Туба с бензин и вода

На Изгрева дойде да живее брат Христо Папазов, купи мястото на Табаков и си построи къща. Имаше кола Фиат 604, която често му правеше бели. Щом пътуваше по-далеч, ме викаше със себе си, да оправям колата. Тогава имаше три вида бензин: бял - за гражданите, червен - за военните и син - за авиацията. Купил на черна борса туба червен бензин и го налял в колата. Викна ме да го придружа до с. Бистрица, откъдето да си купи мед. Към селото колата спря и не щеше да запали. Отворих карбуратора - пълен с вода. Продали му туба с вода и отгоре - няколко литра бензин. Наложи се да отиде до Изгрева и с колело да закарам туба с бензин и корито да източа резервоара. Пречистих го, затворих пробката и налях новият бензин и колата запали. Вързах колелото отгоре на багажника и потеглих. Видях, че колата се движи най-добре до 80 км в час. Тогава човек владее колата, а при по-бързо каране колата го владее.

Станахме приятели с брат Папазов.

67. Къде бяха бараките на Изгрева и как живееха в тях*

По това време на Изгрева живееха: до кухнята - Николина Балтова. Срещу нея на ъгъла беше бараката на с. Цветана Щилянова, в която дойде да живее Юрдан Симеонов, мъж на починалата с. Роза. Той беше кларнетист. До тях - с. Писинова, на която бараката изгоря от късо съединение на тока, Анка Динова и Сийка Динова. До тях - Амелия Надзор с двамата си сина. Отпред беше с, Стойна Кондарева, с. Гинева - в бараката на с. Станка, която готвеше на Учителя. Там живя и с. Люба Хаджиева. Най-отпред беше баба Пенка с дъщеря си Величка Трифонова. Баща им Трифон продаде къщата им на Генчо Делийски. До тях беше сестра Маркова. Отгоре до Сийка Динова беше Манол Иванов и жена му Мария, синове Стефан и Виниций, Следваха пловдивските бараки: с. Севда, с. Наталия Чакова, с. София Попова, после - Панталей и жена му Петрана, брат Боев, после - Методи Константинов. Последната стая - с Гради Колев Минчев и майка му Мария. Имаше и горна стая с 3 легла за гости. Зад Гради беше Борис и жена му Мария Дряновска.

Вляво от тях - сестрите Недкова и Полито. До тях - Антоний със сина си Христо. Там беше за малко и бараката на брат Лулчев. Отсреща, в другото кварталче, живееше сестра Софито Попова, до нея в бараката на сестра Олга Блажева беше Юрдан Кочиничарят и жена му Вера Христова. Следва бараката на сестра Янакиева и сестра Бахчеванова. На изток - Христо и жена му Иванка Папазови, брат Асен Арнаудов и в последната къща - сестра Буча Бехар и сестра й Лиза. До сестра Янакиева беше сестра Ирина Спожет Кисьова, мъжът й Иван, дъщерите Ружа и Йорданка, Колю Нанков, баба Мария, сестра Веса Апостолова, сестра Люба, Милка и Цветана Аламанчеви, Йорданка и мъжът й Иван Жекови. На запад пред Гради Митко Сотиров, при заминаването на Учителя - Милка чехкиня - ясновидка. После - семейството на Гита Стратева: Георги и Иванка, Напред -3-етажната къща на Петко и Мария Епитропови: 1-ви етаж - Петко и жена му; 2-ри етаж - Виктория Недялка и Владимир Балючев; 3-ти етаж - сестра Борова и в тавана - Тодор Сименов. На юг - Найден Найденов, Райна и Мариола Калпакчиеви. Долното кварталче от Дървенишкото шосе: Петър Филипов с Пенка Краева. До него - Васил и Пенка Славови, с. Мария и Атанас. На долната улица - Димо паркетчията, до него - Игнат Котаров с жена си Лиляна и Емилия. Под него - Величко и жена му Станка и трите им деца. Там Георги и жена му Маринка и Мими, Под тях - Алфиеро Бертолй с жена си Лучия и децата: Кармело, Ана, Мариета и Джильо. Стоян Стоянов - дърводелец (горски) - срещу бараката на запад от Димо, на Георги Йорданов, в която живееха Ганка и Ружа Чернева. До тях на запад - бараката на с. Конова, в която после живя Марчето Петрова. Под полянката за Паневритмия и братска градина (кошерите) до гората в две бараки една до друга - Иван Антонов Изворски и Влад Иванов Пашов, Пеню Ганев, жена му Каменка и децата им Петър, Елена, Иванка; сестра Катя Грива, до нея - сестра Елена Григорова, Славчо Печеников, Стефан Дойнов и Боян Боев. На втория ред в дома на с. Писинова - Симеон Арнаудов и жена му Райна Стефанова, Гриша и Елисавета, сестра Стоянка Илиева и Илия Узунов, книжарницата на Милка Аламанчева, сестра Цветана Арнаудова (артистката), Никола Антов и Кина. Под улицата до гората - Атанас Щерев, Иван Радославов, сестра Донка и Георги Илиев с деца Илия, Росица и Недялка, сестра Мария Златева (Здравка) с дъщерите си Мария и Фанка. Къщата на Фархи, превърната в печатница, до нея - братска спалня, Васил (вуйчо) пощаджията и накрая - Кинчето и Мариус Попов със син Любомир. На 2-рия ред-Ангел Вълков Михайлов и Тодора Тодорова, Капитанов с жена си Невена и син Цветан, там беше и Милка Говедева. Благовест Тошев с жена си и двама сина, сестра Писинова, Кирилка Щереба и Димитринка Захариева. Игнат Котаров, до него - Златка и Евден с 2 дъщери, Васил Иванов - художникът, Михаил и жена му Пенка Влаевски, сестра Олга Славчева, сестра Донка (Донка Спиридонова), сестра Димитринка Атанасова, Радка Стефова и Стефан, дъщеря Любка и внуци Любчо и Радослав, сестра Любка Халачева - зъболекар, Димитър Грива, Иван Михайлов с жена си и синове Александър и Васил, сестра Стефанка куцичката в малка барака. До Васил художника - сестра Анка Шишкова, сестра Елена Каназирева и брат Димитър Стоянов, под тях - Ганка Парлапанова - шиеше дрехи на Учителя. При гората - брат Матей Калудов и жена му, после - Катинка с мъжа си Методи, след тях - Марийка Марашлиева, Тодор Боянов Ковачев и Христо Христов от Пловдив, сестра Енчева, сестра Тамара Атанасова. Под тях - Люба Вълчанова, Цочо Диков Ракитски, Станимир Василев, сестра Радка и Васил (Мосюто) - Тодор Стоименов, Стефан и Пенка Белеви, сестра Нешка Анева, Стефан и Елена Стефанови с дъщеря Веса; Списаревски с жена си; Тодор и Петрана Михайлови и майка му баба Найденка. На ъгъла на мястото на брат Влаевски - Гради, Атанас и майка му Мария. Под тях - брат Стефан Деветаков. Под него - Димитър Гулев и синовете му. До Деветаков - брат Жечо и Веса Панайотови - Благи. В дома му - Николай Шиваров. До него - Щерю Христов и в барака към линията - Мария, сестра на Веса Жечева, До нея - Йордан и Симаня Андреева със син Иван. До тях -Пенка Бошкова - къщата се разруши от бомба. Над Жечо е Георги Парлапанов, сестра Люба и баба Ташка, дъщеря Евгения. Барака на сестра Олга Славчева. Отгоре - Верка Куртева, до нея - Петър и Анка Шишкови, Радка Овчарова, Божил Христов, жена му и две деца. Над тях в бараката на брат Никола Гръблев - Ангел Янушев, жена му и децата. Иван Иваницов с Недка и дъщеря Станка, внук Йоан; Любомир Лулчев и Невена Неделчева, Лазар и Мария Опеви с деца; Стефан, Донка и Христо; Колю Килифарски, Тилко и Цветана Тилеви с деца Ирина и Георги; Радка Ганева, Георги с Величка (Вичка) Константинова с деца Елена, Живка и Божидар. Веса и Колю Йорданов, сестра Лиляна. До тях - Генчо и Райна Делийски. Юрдан Бобев, брат му Димитър с жена си и трите им деца. Николина Христова, майка й и сестра й, Михаил Ковачът, Стефан и Гинка Николчеви, син Пламен - Тодор Тодоров (гледачът) с Тодора; Мария, Анка, Стевка, Димитър, Спас Иванов, сестра Парашкева Димитрова, Желю и София Тоневи, сестра Станка, Иванка Захариева, Иван Сечанов - гъбар, Нашето кварталче от запад братската градина - сестра Стоянка и Колю Драгневи, Генчо Георгиев - художник, Сотир Сотиров, Христо и Бистра Цонзорови (там живя и Георги Радев), Любомир Христов и баща му (мендето), Юрдан Юрданов - бояджията, сестра Иванка Нейчева. До нас - Иван Иванов - певец, после - Анка Каназирева,след нея - Димитрина Захариева. Ние: баща ми Крум и майка ми Стевка, дядо Кънчо, деца: Светозар, Костадин, Величка и Любомир. Пред нас - Петранка и Веса Петрова, после - Боян Петров. Накрая - Любен Барбов. Нагоре - Симеон Симеонов и Цветана Гатева и дъщеря й. Дядо Христо и Димитринка Станимирова, сестра Гърнева, при нея - Елиезер и Мариана Коен. Пред нея - сестра Ризова. На изток от брат Бертоли, надясно - Колю Колев (обущар) с жена си и дъщеря Дора (Дирчето). До тях - Донка Проданова. Отдолу - Славчо Печениковс 5 дка малини. До него - Стефанка и Емилия Русеви, Станчо Камбуроа - астролог. Де Бертоли - сестрата на жена му Тереза и син Антони. На изток, пред салона, си постави барака Лиляна Табакова. В парахода живееха сестра Паша и сестра й Аня Тодорови и Савка Керемидчиева. Майка й Тереза имаше барака. До парахода беше бараката на Елена Андреева.

Image_060.png

* Ще бъде дадена скицата и планът на Изгрева, с всички бараки, построени без регулация, на подходящо място и време. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

68. Братската детска колония в с. Мъглиж и Рила

През 1947 г. брат Папазов ми плати таксата за братската колония в с. Мъглиж и аз отидох там. При тръгване ми повериха Бисерка Долапчиева, да пътуваме заедно до колонията. Обула тесни обувки и плачеше по пътя. В колонията се запознах с Павлина, Роланд, брат му Игор и други над 40 деца. Готвеха ни няколко сестри, между които и сестра София Шопова. Брат Тахчиев беше създал много добра организация.* Изнасяха се беседи, пеехме и учехме братските песни. С радиестезия ни занимаваше брат Руси Николов. При направеното измерване с уред за сензитивност бях с най-високото отчитане. Когато някои се проявяваха недобре, брат Тахчиев постеше и така омекотяваше непослушните палавници. Направихме нощна екскурзия до Стара планина - за каляване, и благополучно се прибрахме в колонията. На връщане пак пътувах с капризната Бисерка и на гарата я предадох разплакана на майка й. След колонията с Юрдан и Георги отидохме на езерата. Юрдан беше взел няколко вътрешни автомобилни гуми, които предложи на овчарите срещу мляко. Кошарите бяха близо до лагера и всеки ден ни носеха по 4 л мляко. Накрая напуснаха кошарата и остана да ни дължат още. Бай Янко взе купоните ни и цяла седмица не ни донесе хляб. Решихме да отидем до Пазар Дере, където разбрахме, че има мандри, в които правят овче сирене. С раници на гърба бързо преминахме езерата и голямото Пазар Дере и вляво намерихме повече от 10 мандри. Те бяха за преработването на млякото от овцете на Рилския манастир. Имаше много бъчви с цвик, от които пихме, а те го давали на магаретата. Купихме 3 тенекии сирене и полека, бавно се върнахме в лагера. Започнахме да ядем само сирене, сутрин, обед и вечер. След три дена ни се схванаха ченетата и после месеци не можехме да вкусим сирене. Спаси ни бай Янко, който на другия ден докара дългоочаквания от нас хляб. Беше много твърд, но ние го заливахме с гореща вода и го ядяхме на попара. Добре изкарахме лагеруването и благополучно се прибрахме на Изгрева.

Image_061.png

* Историята на братската детска колония в с. Мъглиж, ръководена от Георги Тахчиев, ще бъде публикувана към неговия материал, заедно с много снимки, когато му дойде времето за това. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

69. Оскъдица на Изгрева

Много приятели ни помагаха, а трудностите, които имахме в оскъдния живот, който живеехме. В 1945 г. брат Георги Парлапанов ме извика у тях и ми даде един голям нов балтон, доста дълъг, но ние го подгънахме и аз го носих повече от 10 години, когато се замогнах и си купих друг.

Когато сестра ми Величка завърши прогимназията, 3 сестри събират пари, за да й купят ученически балтон. Това са Верка Куртева, Стайна Кондарева и Юрданка Жекова. Верка Куртева завежда сестра ми на магазин, където избират едно синьо хубаво палто за над 250 лв., с което Величка изкара цялата гимназия. Тогава сестра Кина Стратева - сестра на Гита, работеше в УНРА (международна организация за подпомагане на бедните), и ни даде няколко пъти колети с обогатено мляко на прах, за малки деца и кърмачета, шоколади и други лакомства, рокля за сестра ми. Гита Стратева ни донесе цял чувал с дрехи за Величка и Любомир.

Брат Христо Папазов след мен, като ми даде пари за колонията в Мъглиж, дава на брат ми Костадин 5 хиляди лв. да отиде на Рила в 1950 г. Аз продължавах да му поправям колата.

70. Лодката на Рила*

През 1949 г. брат ми Любомир на 6 години се качва на лодката във второто езеро на Рила. Пакостникът Митко Танев - син на Таню Митев, блъснал лодката навътре в езерото и тя отива към средата. Стефан Дойнов веднага се съблича, хвърля се във водата, доплава до лодката, качва се на нея и я докарва до брега и спасява Любомир. Пак по това време Таничка Желева влиза да се къпе в езерото на Чистотата, започва да плава в езерото и раздвижва студената вода, която излиза отгоре и започват да й се схващат ръцете и краката. Започва да вика, и Тената, който се намира на близо се съблича, хвърля се във водата и я изважда на брега.

Лодката се криеше в средата на второто езеро, като се слагаха камъни в нея и се потапяше на дъното на езерото, В 1950 г. Костадин и Людмил Белев изваждат лодката, като Косю доплува до нея, като държи дълго въже и с него връзва лодката и я издърпват. Водата е била много студена и го е прерязвала на местата, където извирала в езерото. Косю се справя. От няколко годишното потопяване на лодката в езерото тя изгнива и след 1950 г. не може да се ползва повече.

Image_062.png

* Виж „Изгревът”, том VI, стр. 347 ÷ 348; том VII, стр. 158 ÷ 160. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

71. Премръзналите гълъби

По това време Любомир яде бонбон лукче и го глътва и се задушава. Майка ми веднага смело го обръща с главата надолу и с пръст изважда бонбона, който го задушава, и той оживява.

Същата година - 1950, през зимата валя дъжд, през нощта - сняг и гълъбите, измокрени от дъжда и снега, почнали да падат от дърветата на земята и да замръзват. Сестра Йоанна Стратева, като минавала покрай гората, вижда бедственото положение на гълъбите и съобщава на приятелите на Изгрева. Притичват се десетки братя и сестри да спасят почти замръзналите, изпопадали по снега гълъби. Слагахме ги в кафези и ги носехме на топло в дома. Ние събрахме няколко кафеза и ги внесохме в голямата ни стая на топло. Те се размразяваха и започваха да се движат и когато взеха да хвърчат, ние ги хващахме и ги пускахме на свобода навън. Така спасихме стотици гълъби.

Имахме примус, който не гореше добре и изхвърляше нагоре огън - . запалени газови пари. Понеже сестра ми Величка е горяла на клада, панически бягаше от това зрелище и отиваше към салона и не искаше да се върне, докато не го махнем, този опасен примус. Баща ми се принуди и веднага го изхвърли на боклука.

72. Гимназистът се разболява

В гимназията в нашия клас учеше и Чавдар Георгиев Дамянов. Баща му беше председател на Народното събрание и той правеше много бели. Почти всеки ден майка му идваше в гимназията, викана от директора. Не учеше уроците, понякога носеше пистолет и плашеше учителите. Беше си създал група от съученици около себе си. Организират група за състезателно играене на шах в студентския дом с цел взимане на категория по шах. Повикаха и мене да попълня бройката. Биех ги всички и стигнах V разряд. Учителят по физика ме обикна и ми повери две нормални киномашини и две теснолинейни, да прожектирам филми пред учениците. Взимах игрални филми от Томата, който ги съхраняваше в „Модорен театър” и научни от „Учтехпром”. По желание на учениците взимах филм и го прожектирах в киносалона на гимназията, Вечерно време учеха военни с големи чинове, полковници, които нямаха завършено средно образование. Прожектирах им подходящи филми и им правех опити по физика, като опита на Фуко за движението на Земята и др. Редовно ходех на гаража и времето за учене на уроците не ми стигаше. Като отивах сутрин в училище, по интуиция ми казваха по какво ще ме изпитват и даже - кой урок. До мен седеше Александър Данов, който малко накуцваше. Казвах му, че ще уча например по биология за 4-тия час, и ако ме вдигнат по нещо в другите часове, да ме бутне и ми каже въпроса, за да отговоря. Той беше по-слаб по математика и аз му помагах. Често, по желание на съучениците ми, решавах задачи, които са ги спънали през междучасието. По химия и физика им четях стенограмите, които правех, Преподавателят по химия - Захариев, беше много строг, завършил в Германия и имаше големи изисквания. В 11 клас аз и още двама не бяхме изпитвани и ми казаха - по интуицията - да уча „Строеж на атома”, Захариев вдигна единия, изпита го нещо - той отговори и седна. След това вдигна Антон Коларов и му каза да говори върху строежа на атома. Помислих си: „Къде ли ще ме изпита мене?” Антон не можа да говори по въпроса и седна. Вдигна мен и каза: „Говори ти за строежа на атома.” Бях се подготвил отлично с най-големи подробности и получих 6.

Интуицията никога не ме е лъгала. На Изгрева имаше 30 ÷ 40 души, незавършили средно образование и посещаваха вечерна гимназия. Срещаха големи трудности по математика. Имаше клуб с черна дъска, където им решавах мъчните им задачи и обяснявах формулите. Като минавах покрай кухнята, Ганка Бончева учеше, седнала на стол. Подпира се малко, заспала на стола. В гаража лягах направо на плочите - нямаше канал, изстинах и се разболях от жлези. Яви се една коварна температура от 38 °С и каквото ядях, щом влизах в гората на път за гимназията, го повръщах. Срещнах в Словото: „Пийте гореща вода, Врялата вода лекува всички болести.” Веднага приложих прочетеното и за месец температурата изчезна и започнах да се храня нормално. В последния клас почти не ме изпитваха, Класният ми Цървенков стана главен инспектор по математика и даваше задачите за всичките конкурсни изпити. Като се готвех по задължителната матура по български език, отидох на полянка над „Ел Шадай” и учех. Беше слънчев, топъл пролетен ден. Спомних си, че в беседа Учителят казва, че с мисълта си човек може да повика някои животни. Пожелах да дойдат 2 славея и скоро те кацнаха на лешника до мене и ми пяха повече от час. Външно наподобяват донякъде на врабчетата. След това пожелах да дойде змия. Скоро допълзя пред мене пепелянка и застана на метър от мене, издигна главата си нагоре и ме гледаше. Лесно дойде, но мъчно я накарах с мисълта си да си отиде. По-късно научих някои неща, и веднъж, като слизах от Мальовица, на пътеката беше излязла пепелянка да се пече на слънце. След мен вървеше група и внуших веднага да се махне от пътя, защото тези, които идват след мене, може да я убият. Разбра ме и веднага изпълзя в морената. През 1950 г. се явих на матура по български език и завърших гимназията. Явих се в МЕИ на конкурсен изпит, но не отидох даже да видя резултатите, понеже не бях добре със здравето.

73. Отглеждане на ягоди

През лятото бригадата на баща ми отиде да трасира път от Банско, покрай хижа „Дамяница”, през Предела до Гоце Делчев. Взеха ме и мене. Настанихме се в хижа „Дамяница” и всеки ден излизахме по трасето. Сутрин времето започваше със слънце, скоро заваляваше дъжд, сняг и град и към обед се оправяше. Тази непрекъсната промяна на времето и чистият въздух излекуваха гърдите ми. Върнахме се на Изгрева. Нивата под квартала била общинска и ни дадоха 2 декара, да ги засадим с ягоди. Ганка, която остана на мястото на починалия брат Ради, отглеждаше много ягоди: при мястото на Учителя, нивата пред приюта „Малинова”. Баща ми, Косю и аз прекопахме мястото при дълбочина като за лозе и насяхме ягоди. Даваха изобилно плод и всеки ден имахме по една кофа ягоди за ядене. Баща ми носеше и черпеше в службата. Давахме определения наряд в „Диана Бад”. След 3 години вземаха мястото и построиха училище, а по-късно - руско търговско представителство.

Тогава в старческия дом „Малинова” живееше леля Цанка и я посещавахме с майка ми. Беше в отделна стая и я гледаха добре, понеже беше богата. Посудите й - чинии, чаши, лъжици, вилици - бяха сребърни и тя ни подари комплект малки лъжички и няколко чаши. Заимовите бяха богати и на 5-те кгошета до „Славейков” имаха цяла улица с жилища. Когато работех в строителството, дойде един Стоян с брат си и работеха като стъклари. На работа идваха с кола. Бяха синове на Алекси, вторият брат на баба Величка. Обадиха ми се и скоро напуснаха строителството. На Изгрева помагахме на Ганка при прибирането на ягодите. С нас идваше Йотка Данаилова с дъщерите й Мария и Виолета. Ганка продаваше хубавите ягоди на наши приятели и даваше наряд до 3 тона.

74. Финансов изпълнител и изкушенията

През 1951 г, през есента, ходех по Изгрева и си търсех работа - да пренасям въглища или цепя дърва. Срещнах Гинка Николчева, която ме попита какво правя. Отговорих й, че си търся работа. Каза ми: „Искаш ли да работиш?” – „Да” - отговорих аз. „Ела утре при мене в Държавна планова комисия”, където била личен състав. Тя беше една от тия, която учеше вечерна гимназия и аз й помагах по математика. Сутринта отидох пред сградата, но милиционерът не ме пусна.

Помолих го да й се обади горе и тогава ме пусна, Гинка каза: „Светозаре, тук работят само заслужили комунисти, а ти не си и комунист. Ще те пратя при мой приятелки - личен състав в Първи Сталински райсъвет.” Отидох в съвета и ме назначиха финансов изпълнител. Предадоха ми работните документи на възрастен колега, който се пенсионира. Имаше изпълнителен лист за 100 000 лева, а хората продаваха имот и си платиха. Потръгна ми и си изпълнявах наряда и започнаха всеки месец да ми дават награда по 2000 лева. Заплатата беше 8000 лева. Имах над 200 изпълнителни листа на евреи, напуснали България по време на гонението им. Някои дължаха за имотите си с лихвите над милион и ги смятаха за несъбиратели. Вътрешно ми казаха и отидох при директора на еврейската банка на площад „Възраждане” и му казах, че много евреи дължат на общината и вероятно имат влогове в банката, с които да си платят поне задълженията. „Ще ви донеса списък на дължимите суми с лихвите до края на месеца, и ако имат спестявания, да си платят.” Той се съгласи и на другия ден му занесох списъка. След десетина дена отидох и се оказа, че всичките евреи имаха влогове и ми дадоха парите с чек и аз изпълних плана си за 10 години. Казах това и на колегите си, които се възползваха от опитността ми. Имах брезентова стара опърпана чанта, в която носех документите и парите, които събирах. Понякога стигаха до 2 милиона. Учителят ме тури на изпит, да мина през парите и да се отвратя от тях. Вечер си правех ревизия и отивах да ги внасям в Българска народна банка (БНБ) от източния вход, в 4-тия етаж надолу в мазето, където работеха броячите. Заварвах 10 касиера на „здрава храна” с по 20 милиона, които се изброяваха до 24 часа. Някой път ме пускаха, но обикновено си отивах с тролея по Цариградско шосе и по „Латинка” у нас. Чантата не обръщаше внимание и приличаше на ученическа. Тогава за 1000 лева убиваха човек. Оставях чантата с парите във въглищата и сутринта ги занасях в банката, когато и колегите внасяха. Понякога с мен идваше въоръжен придружител - Гълъб Ленков, бивш партизанин. Всъщност той ме следеше как работя. Изпратиха ме при жена, минаваща за бедна, която не можела да си плати 100 000 лева данъци. Отидохме с него, прегледахме книжата и намерихме спестовна книжка с над 1 милион лева. На другия ден си плати. При обмяната на парите ни даваха задачи. Аз казах нещо, и те ме пратиха да търся несъществуващо предприятие повече от половин ден - в пета глуха. Имах изпълнителен лист срещу генерал Крум Лекарски за няколко милиона. Жена му, еврейка, притежавала фабрика, която национализирали и пак им искат данъци. Предложих му да не правим опис на вещите му, а да отиде при министъра на финансите, който да разреши въпроса. Скоро Кирил Лазаров ми изпрати писмо, с което спира дейността по изпълнителния лист на Лекарски, Имаше повече от 10 души с разрушени къщи при бомбардировките, и те не съобщили в общината. Натрупали се по над 300 000 лева данъци с лихвите. Казах им да направят молби до Народното събрание да им опростят данъците. Аз не ги закачах. След известно време им опростиха данъците. Живееха в дървени бараки до разрушените си жилища.

В края на месеца се правеше месечен баланс и ако липсват пари, отиваш в затвора. Законът беше строг. Колегите ми, носейки много държавни пари, си купуваха по нещо за ядене и често в края на месеца се налагаше ние да събираме пари, за да могат да се отчетат закъсалите колеги. Повишиха ме в работата и ме направиха инспектор, да облагам с данъци предприятията, които съществуваха. Отидох в предприятие и директорът веднага сложи пред мен 3 милиона лева, за да го обложа наполовина, вместо 20 милиона, 10+3. Той печелеше 7 милиона. Аз отказах предложените ми пари. Отидох при началника си Дионисиев и го помолих да даде тази работа на друг колега, а аз да си остана агент. Той прие молбата ми. Голямо напрежение е да боравиш с много пари. Станах доста нервен. Нервната ми система се изостри до крайна степен. Почнах да мисля как да напусна тази работа. Тогава имаше такава корупция, а сега кой знае каква е!

75. Как се става будала

Бях отговорник на 6 и 7 секция, а народен представител там беше Магдалена Баръмова - сестра на Георги Димитров. Разбрала, че съм от Изгрева и дойде при мен да си поговорим. Покани ме да я посетя у тях и ми даде телефоните си. Обадих се на единия телефон, но ми се обади милиционерът, на втория телефон - друг и аз се отказах да я търся. Майка й и баща й са били протестанти, тя бе възпитана духовно и знаеше, че Учителят е спасил Георги Димитров и сестра й Роза. Решила да ми помогне. Една сутрин началникът ми Дионисиев ми каза, че ме викат при Стела Авишай, началник кадри към Градския съвет, който се намираше в сградата в градинката срещу централната поща. Отидох при сградата и като взех да се качвам по външните стълби, чух гласа на Учителя: „Не приемай това, което ти предлагат!” На площадката пред вратата ми повтори нареждането. Влязох в салона и за трети път ми се каза. Чиновничката ме попита: „Другарю, какво търсиш тук?” Отговорих: „Извикаха ме при другарката Стела Авишай за някаква справка.” Попита ме как се казвам. – „Светозар Няголов.” Тогава ме повика при бюрото си и каза: „Другарю Няголов, по решение на бюрото на Градския комитет на Партията и Общинския съвет, Ви предлагаме да следвате в чужбина: Англия, Франция, САЩ, Канада, СССР и всяка друга държава, в която пожелаете, на държавна издръжка. Отивате в държавата, която си изберете. Учите година езика и се записвате да учите тази специалност, която желаете.” – „Много ви благодаря за голямото доверие, което ми гласувате, но аз не желая да уча в чужбина, искам тук, в България, да уча.”

Този отговор беше сякаш ги залях с вряла вода. На другия ден началникът Желев - активен борец, който взимаше 4 народни пенсии и една за него - за майка му и сестра му, убити като ятачки, брат му и баща му, като партизани, ми каза: „На кого са предложили такива условия за следване? Има ли по-голям будала от тебе в София?” Аз бях будала - слушах Учителя и служех на двама богове: Буда и Аллах.* В службата взеха да ме гледат накриво. Подадох заявлеие за напускане, но не ме уволниха - добре си гледах работата. Бяха ме проучили основно в квартала и гимназията. Тогава взех Кодекса на труда, прочетох го основно и намерих, че ако искам да следвам, са длъжни да ме освободят.

Image_063.png

* будала - глупак. Учителят променя значението на думата «будала», като я разглежда съставена от две думи:«Буда» и «Аллах». Прави я положителна във възходяща степен. Вж. Изгревът, том XVI, стр. 74, №60 и снимка №22-23.(бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

76. Стипендия за брат ми Костадин

През месец май 1951 г, ме уволниха. Председателят на съвета Капасъзов отиде в Германия и там остана да живее. Партийният секретар Бенмайор беше взел от 500 души по 2000 лева, за да им даде софийско жителство. Като го изобличиха, замина за Израел с милионите, които беше придобил. Започнах усилено да уча за кандидатските изпити. Явих се по математика при професор Брадистилов - писмен и устен - 6. По физика - при Саздо Иванов, пак 6 - писмен и устен. По български ми писали 3, по нареждане от съвета, не можех да проверя написаното по български език. Влезе Костадин да учи геодезия и си казах, че трябва да работя и да му помагам. Косю изкара първия семестър и напусна, понеже не искаха да му дадат стипендия, защото родителите му са от Братството. Надигат се неговите колеги - приятели. Правят комисия, разглеждат въпроса и идват да проверят материалното му положение в жилището ни. От топлината на печката, която отива нагоре, се топи снегът и по ламарината между двете бараки взе да капе пред вратата към кухнята и се образува голяма ледена висулка от тавана до земята, дебела над 40 сантиметра - сталактит. Като видяха това, тримата от комисията си излязоха и веднага отпуснаха стипендия на Косю - записа втория семестър и завърши образованието си със стипендия. Направихме постъпки пред Братския съвет, да му дадат стипендия, но те отговориха, че нямат пари. Добре знаехме, че отпуснаха на 5 „даровити”, от които нищо не излезе.

77. Защо не се построи братско общежитие на Изгрева

След завръщането на Учителя от Мърчаево на 19.10.1944 г., сестра Веса Козарева отива при Него на разговор. Той й заявява, че никой не иска да работи за Братството, да изпълни Волята Божия. Сестрата възразява. Тогава Учителят й предлага да отидат в дома на брат Боян Боев, където по това време се събирало ръководството на Братството, и по-известните братя и сестри като Тодор Стоименов, Борис Николов, Николай Дойнов, Гавраил Величков, Влад Пашов, Иван Антонов, Елена Андреева, Паша Теодорова, Савка Керемидчиева и др. Влизат с Учителя в голямата стая и сядат между приятелите. Учителят ги оглежда всичките и казва, че в момента Братството има много пари. Желае ли някой от присъстващите да се заеме със задачата да закупи всичките места на квартала до ж. п. линията. Да ги раздели на парцели по един декар и на всеки изгревянин да даде по парцел с нотариален акт. Да се построят еднакви красиви къщи на етаж и половина с 3 стаи, кухня, антре, мазе и таван. Всички къщи да образуват концентрични кръгове с 12 улици, излизащи радиално от центъра. Там да се построи салон с библиотека, кухня със столова, а отгоре на втория етаж - стаи за възрастни приятели. Учителят желаел да създаде на Изгрева братско общежитие, което да бъде за пример на ред и красота. Тогава нямаше да смеят да го развалят, както това стана при комунистическата власт. Братята и сестрите, осигурени с жилище и земя, за да си произвеждат зеленчуци и плодове, спокойно ще работят духовно.

При това предложение на Учителя, приятелите се споглеждат и не казват нито дума. Един по един си излизат и остават само Учителят и сестра Веса Козарева. Учителят й казва: „Сестра, видя ли, че никой не иска да изпълни Волята Божия - да се създаде хармоничен център на Бялото Братство? Аз ще дам Изгрева на други да го застроят и да ви покажат как трябва да се работи, а вие няма да можете да видите какво е направено през високите огради, които те ще направят.” Това е последното и най-голямо непослушание към Бога от братята и сестрите.*

Image_064.png

* Виж „Изгревът”, том І, стр. 587; том IV, стр. 337 ÷ 338; том VII, стр. 77 ÷ 79 № 10, 448, 486 ÷ 489 № 14.

78. Изгаряне на братските пари и разрушаване на Изгрева

Парите, дадени с любов за преуспяване на делото Божие на Земята - за създаване на хармонично Братство, не отиват по предназначението си. След заминаването на Учителя, те стават спънка за братския животи главна причина за всичките разправии, раздори и борби на Изгрева. Идва обмяната на парите и Тодор Стоименов и няколко братя цял ден горят в печката на Ради Танчев средствата, дадени за Божието дело.* По това време има много закъсали братя и сестри. Някой иска по малко средства, както Кирил Стоянов, печатар в братската печатница, да си купи жилище, но получава груб отказ. Тази постъпка на Братския съвет не може да се извини с нищо. Това бе първият резултат от непослушанието към Учителя за правилното използване на братските средства. Последва разрушаване на салона и Изгрева, разпръсване на братята и сестрите по цяла София, немили-недраги, без салон и елементарни условия за общ живот и духовна работа. След заминаването на Учителя се създаде към Братския съвет и финансов: Коста Стефанов, Никола Антов и Жечо Панайотов. През 1950 г. се промени законът за собствеността и братският съвет

започна да събира годишен наем по 0,50 лв. на 1 квадратен метър. Плащахме като за празно място. На 15.12.1954 г. ни съобщават, че дават половината от братското място, на което живеем, на някой си Костадин Савов, когото аз не познавам и посочват границите на парцела му. Антов подари на художника Боян Петров братско място около декар, източно от нас. През 1955 г. си замина сестра Елена Каназирева и съседката ни Анка Каназирева отиде да живее в бараката на сестра си. Методи Константинов настанява своята възлюбена Димитрина Захариева в нейната барака - до нас. Братският съвет ни изпраща писмо от 25.04.1955 г. да разделим на две останалата част от парцела. Антов блъска майка ми, когато я викат в съвета по този въпрос. Беше бил Елена Андреева и след нея - Христо Бояджията, който след няколко дена почина. През зимата имаше дълбок сняг и тесни пътеки и като отивах на беседа, пред мен падна един и не можеше да стане. Аз го хванах и го изправих и като стигнахме салона, на светлина видях, че беше Антов. Оттогава престана да ни закача. Димитрина се разболя тежко и беше пред заминаване. Тогава изтегли спестяванията си - 1500 лв. и ги даде на майка ми. Така оздравя и майка ми й върна парите на 10.09.1979 г. Плащахме на Братството наем за мястото до 1960 г., когато удържавиха всичките братски места - започнахме да плащаме на Софжилфонд, като за празно място. В 1975 г„ когато отчуждаваха местата за монголска легация, се наложи да правим махленско свидетелство до райсъвета, с което да удостоверим, че сме живели на това място в бараки от 1934 г. Така ни дадоха жилище под наем, в замяна на нашите бараки, оценени за 1000 лв. Такова беше отношението на Братския съвет към нашето семейство и към повечето братя и сестри, в което няма и следа от братските отношения, на които ни е учил Учителят. Когато брат попитал Боян Боев как търпи тези безобразия в Братския съвет, в който участва и той, последният му отговаря; „Какво да правя, брат, те ми дават издръжката и не мога да говоря срещу тях.” Същите грешки се повтаряха и в годините след това. От 1996 г. до 1999 г. почти всички неиздадени беседи ги издаде Вергилий Кръстев без никаква помощ от Братския съвет и издателство.**

________________________________________

* Виж „Изгревът”, том I, стр. 236 ÷ 239; том IV, стр. 579 от ред 18 отгоре, (бележки на съставителя Вергилий Кръстев)

**Виж „Изгревът”, том XVI, стр. 818 ÷ 893. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

79. На работа във фабрика „Бергман”

През есента на 1951 г. постъпих на работа в „Бергман”, където опаковах кутии и конзоли по 10 в пакет. Взех джобния часовник на дядо ми, закачих го пред мен и работех бързо. Нормата ми беше 800, а аз изкарвах 1200. Имаше стол, в който работеше сестра Донка Илиева. Навремето съм помогнал на дъщеря й Росица по математика и завърши икономическата гимназия и ме обичаше. Готвеше отделно за нея и мен вегетарианска храна. При мен дойде агент и ми нареди да следя хората и да му докладвам всяка седмица кой какво прави и говори за властта. Намерих се в чудо и се замислих как да се отърва от това зло. Взех, че разказах на всичките си колеги за него и задачата, която ми беше дал. Така разбраха, че не пазя тайна и ме оставиха на мира, В предприятието работеха хора от най-низкото стъпало: затворници, уволнени от комунистите, репресирани. По ръцете ми излязоха червени пъпки - кожен рак от асфалта, с който бяха импрегнирани кутиите и конзолите, Лекарят ми предложи да напусна тази работа. Увеличиха нормата ми на 1200 пакета, а аз започнах да правя 2000 и повече. Увеличиха втори път нормата на 1600 пакета. Аз напуснах и червените пъпки по ръцете ми изчезнаха за две седмици. След мен никой не можеше да изпълни новата норма -1600 пакета. Със зор стигали 800. Намалили нормата на 1000 пакета.

80. Войник-вегетарианец

От военното окръжие получих покана да отида в школа за запасни офицери - Сливен. Отидох и отказах. През април получих от Шумен. Отказах и на нея. След 1.05.1952 г. получих повиквателна за войник - да се явя в училище „Антим І”. Почувствах вътрешно, че отивам на смърт, и го казах на родителите ми. На дясната ми ръка, линията на живота беше прекъсната на мястото, което показва 20 години и между двете линийки имаше разстояние към 1 см. Яви се горчивина в устата ми и няколко дена не ядох нищо от приготвената от родителите ми храна в 2 торби. Пазеше се пълна тайна. Качиха ни на влака и се отзовахме в Димитровград. Облякоха ни в казармата на „Габера”, където беше щабът на полка и по цял ден марширувахме. Даваха малко храна, която не стигаше на никого. Заварихме 4 набора стари войници: 28., 29., 30. и 31., на които увеличиха срока на службата с по 1/2 година прогресивно за всеки набор. Нашата стана 3 1/2 години. От нашето отделение Илия Димитров минал покрай кухнята, видял, че прозорецът е открехнат и няма никой вътре. Влязъл, намерил тава с макарони на фурна - десерт за 200 души. Започнал да яде лакомо и опразнил тавата. Хванаха го, но той се оправда, че е бил гладен, не го наказаха, но го кръстиха „Макарончо”. Разпределиха ме за поазист - уред, който изработва данните за оръдията, които се предават по електрически път, за да стане срещата на снаряда със самолета. Имаше 2 барана с еднакви цветове, които само батареиният и аз можехме да ги покриваме. Старите войници бяха много недоволни от увеличението на службата и си изливаха яда върху главите на младия наш набор. Ставах преди камбаната - 5 часа, посрещах слънцето и когато войниците почваха да тичат, се включвах към тях. Сутрин успявах да изпия чая, а хляба и сиренето слагах в джоба си, защото много бързо ни изгонваха от столовата. Вечер чистехме лук. Взимах 5 ÷ 6 глави и на обед и вечер ядях само хляб и лук. Получи се заповед всички среднисти да отидат в школи за офицери. Отказах да отида. Политическият командир старши лейтенант Тосков ме подгони, защо не се храня с яденето, което поднасят - с месо.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...