Jump to content

II. БАЛКАНСКАТА ВОЙНА


Recommended Posts

II. БАЛКАНСКАТА ВОЙНА

ПРИЧИНИ, РАЗВОЙ И КРАЙ. ПО-ШИРОК ИСТОРИЧЕСКИ ОГЛЕД.

ИСТИНСКАТА ВИНОВНОСТ ВЕЛИКО ИСТОРИЧЕСКО ЗНАЧЕНИЕ

Софроний Ников

София,

печ. С. М. Стайков,1913. 30 с.

Погром.
Отечеството ни преживя един погром, който изпълва сърцата на всички българи с голяма скръб. Естествено е да желаем всички да се узнае кои са виновниците на това всенародно бедствие, и ако не да се накажат, то поне да получим онова успокоение, което винаги води подир себе си ясността. И българският народ с жадност чете полемиката в вестниците. Уви, обаче, истината не може да се намери във вестникарските препирни, тъй като изказаните мнения са всички едностранчиви. Във всички статии се прозира желанието да се стовари отговорността върху противния лагер и да се защити своя от всякаква вина. Естествено, при такива условия не може да се види истината. При това, в полемиката съзнателно се избягва да се говори за отговорността, която се припада от чужда намеса отвън, избягва се от политически съображения, но от това страда само истината.
Преживеният погром приема определена и смислена физиономия само когато се вземе цялата съвкупност на обстоятелствата на самата война и се свържат с миналата наша история. Такъв опит ще се постараем да направим в настоящата си брошура.
Причини, развой и край.
Ще наредим един по един моментите на миналата Балканска война, без да търсим причините им. Това ще сторим по-после. Сега е необходимо да се види обективно самия сбор от факти, защото самият им изглед ще ни укаже на елементите, които ще ни дадат ключа на всичко.
Намирайки се постоянно под угрозата на Австрия, особено след присъединяването на Босна и Херцеговина към северната й съседка, Сърбия настоятелно молеше България за съюз за "братство и приятелство". Този съюз имаше за основна нишка, според обясненията на Баучера, добре посветен във въпроса, запазването самостоятелното политическо съществувание на Сърбия. Според духът на договора, за да има истинско единение "на братство и приятелство", не трябвало да има никакъв спор между побратимените народи, ето защо в договора е било указано на една граница, в Македония, под която Сърбия няма да претендира при никой случай. Дълго време България е била молена от Сърбия и принуждавана от Русия, защото нашите държавници, познавайки твърде добре нашите "братя" сърби, не са искали да се оплетат в един такъв съюз, освен под гаранцията на руския император. До каква степен сърбите са биле в нужда от този съюз, и са молили за него като за милост, се вижда от това, че те при А. Малиновото министерствуване били съгласни да не претендират дори и за Скопие, или въобще за каква да е "спорна зона". И в. Мир обясняваше лятос, че ако се е оставила спорна зона, то е само по молбата на Пашича да се залъже шовинистичния бяс на сръбската маса.
В това време в Турция работите все повече и повече се разбъркват след преврата в 1908 г. Още повече войната с Италия за Триполитания представлява твърде благоприятен случай да се издействува по мирен или боен начин автономията на Македония - една историческа задача на балканските народи.
Гърция беше отдавна молила България за един нападателен спрямо Турция съюз, за да може да осигури окончателно свободата на о. Крит, както и неговото присъединяване към метрополията. Подир подписването на съюза със Сърбия подновяват се преговорите и с Гърция, и се свършват благополучно, само без точно очертание на бъдещите граници, поради късото време.
Присъединяването на Черна-Гора не е било трудно, като се знае, че тя е напълно послушна на Русия, нейната покровителка и поддръжница.
Поканена била и Румъния да влезе в съюза против Турция, като за компенсация за участието била й предложена част от българска Добруджа. Обаче Румъния се отказала и обявила неутралитет.
Неутралитет обявяват и всички други сили на Европа, в това число и Русия. Но макар да е противоречиво, Европейските сили провъзгласяват statuquo на Балканите. Това противоречие крие нещо, което ще стане ясно после, когато ще почнем да търсим ръководната нишка, свързваща фактите.
Обаче, Русия е против войната, като за мотив дава своята неготовност в случай на погром на съюза да може да се притече на помощ.
Но съюзниците, особено България, се чувстват готови и силни сами да се бият с турската империя и обявяват войната.
Въпреки вярата на европейските държавници, България излиза победителка. Румъния отказва да влезе в съюза, защото също вярва в поражението на България, и от Турция тя се надява да получи исканата земя в Добруджа, затова и не спазва декларирания пред нас неутралитет - съдейства на Турция във войната с превози.
След генералното сражение при Люле-Бургас, Турция поисква мир, готова да даде всичко, само Цариград да не бъде взет. Вярвайки на всеобщо декларирания неутралитет, българското правителство не скланя на турското искане, а въодушевлявано от общото европейско желание, преследвано от 200 години насам, да се изпъди веднъж за винаги Турция из Европа, то продължава победоносния ход на нашата армия.
До края на месец октомври, до 25-я ден на войната, Цариград щеше да бъде вече взет от турските ръце, но при Чаталджа Русия спира нашия марш.
Започват се преговорите. Сега Турция поддържана от Русия не дава и Одрин. В Лондонската конференция наистина Русия подписва с другите сили колективната нота за даването Одрин на България, но Турция не отстъпва. И войната се възобновява. Русия продължава да не дава Одрин на българите. Съгласява се тя на нашите молби, изказани чрез Люле-Бургаският герой Радко Димитриев, нарочно пратен за целта в Петербург, само при условие да щурмуваме крепостта, може би, защото руското правителство се е надявало, че ние не ще успеем и ще се разбием о тая скала. Но става небивало чудо - "модерната " крепост е пометена за 28 часа. Настроението на руските управляващи кръгове се вижда от играта на камшика по гърбовете на шумната тълпа по улиците на Петербург, събрала се, на другия ден след падането на Одрин, за да ликува за успеха на България и славянството.
Войната е вече свършена. България е победителка. България е силна, прославена, в устата на всичкия свят. Но когато е вече изтощена, ето какви работи се занареждат.
Неспазилата обещания неутралитет Румъния, вместо да очаква наказание за своята подлост, иска компенсация "за спазване.неутралитет"! Франкфуртер Цайтунг, и други добре информирани вестници, съобщават, че Русия сама предложила да даде това възнаграждение на Румъния, за да я откъсне от Тройния съюз и привърже към Тройния Антант. За тази цел даже тя позволява на румънците в Бесарабия да си служат в църква на румънски език. Че това е дело на Русия се виждаше и по това обстоятелство, че попитана Румъния где иска да се третира въпроса за компенсацията, тя избира Петербург. Държава от Тройния съюз, подир неспазване неутралитет към държава близка до Тройния Антант, иска награда за своето престъпление в държава от противния ней лагер!
Сърбия, подписала договор, се окопава в непринадлежащи ней по този договор земи и иска ревизия на договора, като декларира, че няма да отстъпи нито педя от завзетата земя. Това прави Сърбия не само въпреки подписа на краля си и тоя на отговорния министър, но, главното, въпреки гаранцията на руския император. Как смее Сърбия да помисли даже това, когато, освен гдето се знае опасността за нея от развалянето на съюза, за който тя толкова беше молила, но е известно и това обстоятелство, че за да бъде признат от Русия на сръбския престол, зает след убийство, и след Русия от всички държави, крал Петър е дал два пъти клетва, с ръка на Евангелие, пред руския император за послушание. Това нам съобщава английския полуофициоз Дейли Кроникл от 13 юни като прибавя, че "ние знаем, какво всичко що се прави от Сърбия се командва от Петербург".
Против нас се опълчва и Черна-гора, цяла зима хранената от нас бедна страна. Нима може да се повдига съмнение в това, откъде тази държавица се инспирира за това си позорно дело, като се знае, че тя получава всичко, въоръжение, храна и пари от Русия, като да е нейна собствена губерния?
Гърция, и тя влиза в това позорно съзаклятие. Но преди да стори това, чрез своя пълномощен министър Панас, тя влиза в преговори направо с България, което е тъкмо според духа на сключения помежду двете страни договор, и базата за преговорите се вече установява. Всичко с нея ще се свърши благополучно, ако д-р Данев не съобщава това Неклюдову, който докладва на правителството си, и това му дава инструкции, както сигурно и до Атина, да се осуетят тези прави споразумения. Българското правителство не иска да спре преговорите, но Гърция отказва. Ако тя не виждаше, или не й се обещаваше полза от това, щеше ли да спре успешно отиващите мирни преговори?
Румъния повдига нови претенции. Официално Русия отговаря на Румъния, че няма да й се бърка в работата по това дело. Д-р Данев се съветва у Неклюдова и този го успокоява. "Русия няма да позволи. На Румъния й стига Силистра. България не е кюп мед всеки да бърка в него."
И правителството не обръща внимание на румънските представления.
Трябва да се обърне много голямо внимание, за разрешение зададената ни проблема за виновността на погрома, на факта, че д-р Данев съобщава абсолютно всичко вършено от правителството рускому посланику, прилагайки точно и чистосърдечно своята политика на открити карти с Русия.
Българското правителство има точни и обширни сведения за несъюзнишкото поведение на Сърбия в окупираната от нея Македония. Още в медените за съюза месеци ноември и декември комитетът на М.-О. организация представлява в министерството на Вънкашните работи рапорти с многобройни факти (само единият рапорт е съдържал 150) за лошото поведение на сърбите. Всичко това съобщавано на Русия, като гарантка на съюза, в отговор иде успокоение.
8-а Тунженска дивизия, свободна след падането на Одрин, се праща на запад. Пред смаяните погледи на Одринските герои-победители се изпречват увенчани с окопи висоти на Вардара, Брегалница, Злетовска река и Султан Тепе. Сръбски офицери и войници не само не се радват от пристигналите братски войски, но явно манифестират своята неприязън и самоволно начертаната от сърбите граница е непристъпна не само за мирно население, но и за борците за общата кауза, офицери и войници!
Наместо да демобилизира още през ноември, когато фактически за нея бе свършена войната, Сърбия държи войските си и след Одрин и прави всички приготовления. И когато се откриват преговорите в Лондон, сръбски и гръцки делегати протакат да подпишат договора, докато са принудени от сър Едуард Грей.
Още след Одрин, и специално на 13 април, цял месец след падането на крепостта, българското правителство моли руското да влезе в правата си на арбитър по съюза ни със Сърбия. Русия изказва мнение да не се бърза. Имало още време. На 18 май, след подписването на мира, нова молба, на която арбитърът дава същият отговор. В това време войската се изморява от бездействие и страната финансово се изтощава. На нашите молби Русия някак странно не реагира, до като по едно време полуофициозът Новое Время почва да подготвя България да даде на Сърбия не само спорната, но и нещо от неспорната зона. Това загатване започва да става по-настойчиво докато българското правителство получава вече официално запитване, дали то не би се съгласило да отпусне освен спорната зона и нещо от неспорната. Разбира се, на дипломатическия език на Русия спрямо България това значи, че ние трябва да дадем. По околни пътища даже се узнава, че Русия вече била фиксирала Вардар за граница с Сърбия и Струма с Гърция. Това се потвърждава от френския официоз Temps от 14 юли, когато пише, че и без и с война, тази щяла да бъде границата. Тази мисъл повтаря и руската преса, че каквото и да правят съюзниците, те няма да изменят решението на Русия. Това се засвидетелства и от органът на Гучкова, Руская Мольва, след Букурещкия мир, когато той казва, че България от отсъствие на чувство на славянска солидарност се отказала да даде на Сърбия до Вардар и предпочела заедно с това да изгуби и Тракия! Това става явно и от Дейли Кроникл от 13 юни, четири дена преди сблъскването на съюзниците, че няма какво д-р Данев да ходи в Петербург, защото нему е известно, какво там "кадията му е даваджия", т.е. съдията е решил да ограби България. Това фатално решение на Русия става окончателно явно, когато тя предлага спорните въпроси да се решат в общо съвещание на четирите министри- председатели, нещо което говори и на глухите за изнудителния характер на тази Conference a quatre.
Българският президент Гешев си дава оставката за да излезе начело д-р Данев - най-довереното лице на Русия. Трябва да се обърне работата сега на молба. Как можеш иначе да се бориш с грамадната империя, която има послушни три въоръжени и окопани армии, амунициите на които идат открито от Русия и минават под носа на поставената на тясно България. Излиза Гешев, да се махне и последен повод на Русия да се съмнява в поведението на България. Нима Русия не познава чистосърдечието на д-р Данева?
Д-р Данев като президент иде със своята беззаветна детска доверчивост към Русия и заговорва по-войнствено към Сърбия. Праща се паметната телеграма до руския цар, телеграма прегледана и одобрена в руската легация. И д-р Данев все още вярва, или пък е бил непосредствено лъган от руския агент? Па и как можеше д-р Данев тъй скоро да се отърве от руската хипноза, станала негова окончателна жертва след толкова годишно себехипнотизиране с руската добродетелност? Можеше ли той да допусне сериозността на измяна от страна на Русия на договора, сключен и гарантиран от самата Русия? Можеше ли той да допусне, че велика Русия ще опозори името си като не попречи на контрагентите да спорят върху гарантирания от нея договор, но и сама тя да го наруши? Чистото русофилско сърце на д-р Данева не може да възприеме това, и с него целия народ. Разбира се, непосветеният народ не знае задкулисните машинации и затова смета за виновница само Сърбия, като чистосърдечно вярва на официалните публикации, че Русия ще запази договора; но един човек в самата среда на нещата трябваше да гледа по-трезво. Разбира се, това заслепение на д-р Данева си има своето оправдание както психологическо, тъй и историческо, но това ние ще разгледаме по-сетне и ще видим, че това е главната причина на погрома.
Ако д-р Данев беше тогава се отърсил, той лично, от казаната хипноза, той щеше да последва примера на г. Гешев, за честта на когото може да се каже, че той схванал положението и подал оставката си с мотивировка, че ако продължаваме тази фатална политика ще свършим с погром. Ако д-р Данев беше също излязъл в оставка, щеше да бъде променена политиката, която щеше да започне първо с удовлетворение претенцията на Румъния, да продължи с наказанието на изменниците, и да свърши с друго очертание на картата. Но ... историята има строго определени пътища, които тя следва под диктовката на железни и неизменни закони, на които хората-дейци са само едни послушни оръдия. Имаше една велика историческа задача да се разрешава, и необходимостта на това разрешение е по-тежка отколкото силата на отделните личности да попречат...
Манифестът на сръбския крал за обявяване война на България е вече готов и разпратен по частите; остава само да се пише датата и прочете на войските. Черногорският щаб на 11-й юни издава заповед за настъпване войските на крал Никола към София. Съюзените три армии вече напълно готови, когато нашата - не, което сигурно трябва да е било известно Неклюдову по чистосърдечните доклади на д-р Данева. Всичко е вече готово, за да се използува и най-малкия повод, за да се нападне изнурената и изтощена за общата съюзна кауза България. Отлаганията и въздържанията на Русия вече постигнат своите цели.
Всичко това България не вижда, защото за нея е светотатство да не се вярва на Русия. Наистина, никой не мисли да воюва, защото заплашване иде от арбитъра. Капанът обаче готов - или да дойде д-р Данев в Петербург, гдето в чисто руската атмосфера той няма никак да се съпротивлява да подпише вече решеното, или ще се създаде нищожен повод за нахвърляне. Един друг злетовски инцидент не е трудно да се създаде.
Няма що, д-р Данев ще отива. Там неизбежно ще се подписва смъртта на Македония, но не подозирайки и въоръжения натиск, който е бил готов да се упражни, правителството предприема 17 юни. Тъкмо това и се чакало от противниците.
17 юни е един последен опит на спасение. Един протест от страна на подло измамената честна България. И пак тук вярата в "матушка" Русия, вярата в императора - лице свещено за русин и русофил - тласка нашите държавници да направят "един инцидент", може би да улеснят руската мисия, като с потупване "непослушните"сърби ги принудят да се подчинят на царствения арбитър". Защото, ако се мислеше за редовна борба, как ще се обясни, че я почваме без снаряди и. посред тържеството ни, да се спрем? Защото, ако се следваше борбата, на 18 вечерта IV-a армия щеше да бъде господарка на Велес, на 20 Скопие щеше да бъде в наши ръце, и може би до 25 от сръбската армия не щеше да се остави нищо, а до 30-й щеше да настигне същата участ и гръцката.
На 18 юни ние спираме. Но поканата на Русия до Сърбия и Гърция да спрат и те, не се изпълнява. Последват подред три покани за спиране; Сърбия нито на една не реагира. И какво е било естеството на тези официални явни телеграми се вижда много хубаво от това, че когато телеграмата на руското правителство гласи, че която страна не спре военните действия ще види вдигната от себе си протекторската ръка на Русия, ние спираме, и тази ръка се дига от нас; противниците ни не спират, а ръката продължи и продължава до днес да не се вдига от над тях.
Вече войната обявена, ние отново се залавяме на борба, обаче при крайно нежелани условия - не само неготови, но и нашите генерали изгубили инициативата на боя. Но и при това лошо условие, предизвикано от неочакваното обръщане на работите, и при колебливото налучкване каква е волята на Русия, от оскърбяване на която ние винаги сме се пазили най-старателно, нашите гениални генерали, с помощта на чудесната ни армия, макар и малко деморализирана от дълго стоене и изтощение, щяха да победят, ако Русия посредством своя агент в София не се бърка непрестанно и спъва нашите действия. Тук вече послушанието става престъпно, но дотолкова е било силно влиянието на кошмара наречен русофилство. Войските са нагласени да се действува в Стара Сърбия, гдето като се опорочи тила на сръбската армия при Куманово, да бъде откъсната от нейната база и разбита в най-късо време. Но Русия не позволява да се бием в старите граници. Че как не позволява, когато
Сърбия е, която не иска да слуша? Защо не ни даде свобода на действие, а ни спъва?
Ние спираме, ние компрометираме нашите действия с тези бъркания на политиката в стратегията, а ето Румъния иде на руски лодки да "умирява" като нахлува в незащитения гръб на прекратителите на боя, а не в този на нежелаещите да сторят това. Като послушахме Русия да спрем и тъй се компрометира нашето положение в боя, защо "протекторската ръка" на Русия се вдигна от нас?
В това време минава през линията Мидия-Енос и Турция. Казват, всичките европейски дипломати викали на турците да не правят това, само Гирс им викал: "Да не минавате Марица!" което означава, "Идете до Марица". Руските държавници не скриват задоволството си от вземането на Тракия назад от Турция; кореспондента на Новое Время бе заведен от Цариград в Одрин със специален трен и му устроиха военни тържества, както преди няколко време на Пиер Поти. Разбира се, от признателност за дадения им дар.
Румъния стига до София. Кой спре румънските войски да не вземат София и главно да не прекъснат ж. п. съобщения? Защото ако това бе сторено ние не можехме си представи какво бихме били сега. Ако ж. п. съобщения бяха прекъснати I-ва армия нямаше да може да отиде на помощ на II-ра, гърците безпрепятствено щяха да дойдат в София, гдето щяха да се срещнат и четирите армии и... Да, кой спря румънците на няколко километра от София? - Там е спасението на България. Царят, освободен от "протекторската" опека на руския агент чрез д-р Данева, бърза да изрази готовността си да отстъпи на румънските искания, и крал Карол достигнал желанието си издава заповед до войските си да спрат. Сигурно, някои наши, още не освободени от русофилската хипноза, ще кажат, че това е сторила Русия, но защо със спирането на Румъния не спряха и послушните на Русия, Сърбия и Гърция? Тези напъваха с всички сили и напразно нашите делегати чакат в Ниш за преговори. На Калиманското поле сърбите правят свръхчовешки усилия да отблъснат 7-та наша дивизия, за да се съединят с гърците; това сторено, II-ра армия щеше да бъде окончателно унищожена, централната ни армия оградена и може би в Кюстендилското поле щеше да намери своя вечен гроб.
На 5 юни 8 дивизия и Опълчението се хвърлиха към "Говедарник". Изморените и вече доста отпаднали духом войски на 6 юли вземат тази висота и застрашават Кочане и Щип. Десният фланг на сръбската армия се вижда в опасност от откъсване от центъра си; на 7-ми приема наляво и тъй се осуетява съединението на гърци със сърби. Положението е спасено. Главнокомандващият телеграфически поздравява IV армия като спасителка на отечеството. На 12 юли 6-та дивизия с нечеловечески усилия спира и отблъсва гърците при Пехчово и на 15, благодарение обходното действие на l-ва армия, гърците са застрашени от обграждане. На 16 гръцкият "победоносен" крал телеграфически моли румънците да принудят българите на петдневно примирие, иначе гробът на гръцкото величие е вече почти изкопан. На 17 примирието се подписва и макар то да почва от 18, един часа след пладне, гърците вдигат флаг още в 8 часа сутринта. Ако румънците не бяха заплашили с вземане София, на 19-20 юли от гръцката армия не щеше да остане освен жалки останки, а не е трудно да се каже какво щеше да стане и със сръбската, която беше сломена о железните гърди на IV-та армия.
И тъй, предложения от Сърбия и сигурно одобрен от покровителката й план да се раздели България не успя благодарение само на този, който спря румъните и благодарение на нашата удивителна армия - народ. Нека се каже и повтаря за вечни времена, че когато цяла Северна България беше парализирана за нашия народен организъм от румънската окупация, когато Турция застрашаваше Южна и войниците вече знаеха за застрашените си домове, когато добруджанци получаваха писма от жените си, че като се завърнат у дома си не само тях, но и дъщерите си ще намерят опозорени; когато войници от Хасковско получаваха известия за изгарянето на домовете им и семействата им избягали към Балкана, тези войници, благоразумни и трезви, схващаха, че спасението е само в единение и дисциплина, и поведени на 5-6 и нататък те отиваха и превземаха позиции, пред които и отпочинала армия би се позамислила.
Държавни мъже, водители народни, в това време бяха вече изгубили кураж. Какво? Малко ли е да чувстваш, че имаш насрещу си една огромна Русия, която при това знае всичко твое състояние благодарение донасянето й всичко що е ставало у нас. Добре, че войската не знаеше това; бидейки слепешката привързана в Русия, ако тя научеше, че Русия е против нас, тя щеше да се отчае, щеше да сложи оръжие и днес България щеше да бъде изличена из картата на Балканите.
Прочее, поклон на този, който побърза да спре румънците да не прекъсват ж. п. съобщения, и поклон на железния български войник, който не се сломи от толкова несгоди и теглила! Поклон пред него особено за неговото благоразумие и естествена дисциплинираност, защото той не стори това, което всяка друга нация би сторила на наше место. Обградени отвред, нашите врагове бяха разпръснали навред, че у нас настъпила анархия, че сме си убили цар и министри, че кръв се леела по улиците. Нашите клеветници бяха прави да пишат тъй не можейки да проникнат вътре от блокуса - защото тъй щеше да бъде във всяка друга страна при същите условия. Но не така беше у нас. Във всенародното нещастие честният и правият в борбата българин не се отчая, не се изгуби или опияни, а стреснат, направи усилия със своя ум и схвана, че спасението е само в твърдост и дисциплина. Такъв народ има бъдеще, защото собствените му качества са една сила, която не могат да съсипят ни влияния на обширни империи, ни подли съюзи на фалирали държави, издигнати от праха от чужди усилия...
Бързат преговорите за мир в Букурещ. Което е решено отрано то ще стане. Но въпреки увереността на Русия, че влиянието й е силно и че България ще остане в съюза, удивлението на всички е голямо от упорството на тази героична страна. Почти задушена, тя пак се бори. За пазарлък, т. е., за да й дадат срещу влизането изново в съюза, вземат се още земи. И понеже тази честна страна, която се гнуси от подлостта, е готова дори всичко да изгуби, но да не остава в един съюз устроен от Русия за съсипването на омразната й България и за падане от смърт една изменница, съюзените неприятели настояват за границата Струма и Места. Българите се опират. Те не дават това, защото не са победени, а само спънати. И те бяха готови още да се бият, стига само да ги освободеше вече удовлетворената Румъния. Румъния може би щеше вече да остави свободен лъва да се разправи с отвратителните мишки, когато дойде ново "доброжелателно" влияние, дойде нова "помощ". Русия и Австрия предявиха своите резерви по Букурещкия договор, колкото да се залъже България с надежда и българските делегати подписаха. Но що? Излъгани българите да подпишат, и Русия се отказва от ревизирането на този договор!
И тъй? - Ако Русия не беше гарантирала съюза със Сърбия война нямаше да има. Защо нашите послушаха Русия и имаха вяра в нея? - защото ние се въодушевявахме от русофилство, от увереност, че Русия няма да ни иска злото. От русофилско опиянение да отслужим и се отплатим на благодетелката си, ние померихме да вземем Цариград и открием Дарданелите за Русия. Русия като не ни видя съсипана от Турция, както тя очакваше, а велика сила, побоя се от една нова неприятелска сила на Балканите, не познавайки сърцето народно, и ни намрази и реши нашето съсипване. Ако не беше нашата безгранична вяра в Русия, особено у д-р Данева, този безхитростен човек, ние щяхме да се усъмним в гаранцията на руския император и още през ноември щяхме да помислим да свършваме с Турция и да отиваме с още пресни сили да пазим Македония от хищниците. Ако не беше Русия уверена, че има право и власт хем да откъсне части от задължената й България, за да си привлече нови протежета на сметка на нас и не беше уверила Сърбия, че хем ще бъде голяма за сметка на България, хем тази пак ще бъде заставена да остане в съюза и продължава да я пази от посегателството на Австрия, Сърбия нямаше да послуша. Защото, казахме го, за нея съюзът не бе за уголемяване, а за себесъхранение. И Гърция, извадената от тинята Гърция, водена от критянина Венизелос, който с помощта на България само виждаше отечеството си окончателно освободено, не щеше да прекъсва преговорите направо с България, ако не беше получила уверения, че ще има повече изгоди, ако почака от Русия да получи дела си - Русия, която искаше с тази си съдийска длъжност още повече да закрепи престижа си на Балканите. Черна Гора не щеше да извърши това грозно престъпление - да се нахвърли на благодетеля си, ако не й бе така заповядано от този, който я храни; можеше ли тя да не послуша? И най-после, когато от двадесет години насам бе явно, че руската политика на Балканите се стреми да даде Македония на Сърбия, и да отслаби България, как така нашите държавници подписаха договор, макар и с граница оставяща Македония на България? - Защото "имаха очи и не виждаха, имаха уши и не слушаха", русофилството ги беше заслепило. Да, войната нямаше да стане, ако руските дипломати не бяха използвали заслепените наши дипломати; заслепени от дълбоката признателност за нашето освобождение, а признателността заслепява тъй же добре, както и всяка друга страст и увлечение. Благородните пориви на сърцето са такава една страст каквато и порочните. И още едно, войната нямаше да бъде предприета и успешна пак, ако не беше това русофилство, този път у народната маса. Войниците на четиримилионна България нямаше да имат оня шеметен ентусиазъм при летенето си срещу двадесет милионна Турция, ако всеки от тях не носеше в себе си надеждата, не, пълната увереност, че Матушка Русия е с тях. Всеки от борците, тайничко в сърцето си, го шепнеше, че, най-после, ако бъдем разбити, не ще бъдем унищожени, защото Русия ще спре победоносна Турция.
Знаеха ли руските държавници за тази вяра на народа? Знаеха ли те за факта, какъв свещен кумир съставляваше Русия за народната маса? Аз се просто удивявам, когато чета за съмнението на русите в признателността на народните маси. Значи те не познаваха проста и безхитростна в политиката България.
И тъй? - Русия, със своите подозрения за измяна на българите и България, със своето дори детско доверие към Освободителката си, което доверие отива дори дотам да върши закачки, противни на "Майката", мислейки, че ще се извинят, защото се правят от синовна привързаност и любов - тези два елемента, подозрението и привързаността са виновни за нашия погром. Русия, мислейки, че има право да се бърка и пазейки своите интереси, считайки ги застрашени от България, и последната, считайки се не само задължена да слуша и да угажда, но и чувствайки, че в това е нейната гаранция за успех и съществувание, тъй се оплетоха взаимно, че погромът излезе като неизбежен резултат. Аз съм даже готов да допусна ненарочност от страна на Русия в нашия погром.
Защо това?
Защо това право на Русия да се бърка във всички наши дела? Защо, от друга страна, това нейно подозрение към нас? Защо това основно чувство на зависимост наша от русите и от друга страна това капризно и опасно стремление за игра в самостоятелна държава? Защото имаше основание за руската подозрителност в нашето поведение на самостоятелност, макар сърцето ни да беше вързано безвъзвратно о Русия. Защо? Где е резона на тези четири елемента, които докараха погрома - право и подозрение на русите и привързаност и стремеж към самостоятелност у българите?
Не е трудно да се намери причината за това, ако се прегледа историята на руската политика на юг от двеста години насам. И за тази цел не трябва да се ходи далеч, а просто да се прочете документираната книга на бивш. министър Дим. Христов "Русия и Източния въпрос". Макар писана от русофил с явната тенденция да се покаже, че Русия ни е освободила, нас както и всички други балкански държавици, заради православието ни и от състрадание към неволите ни, но от всичко изтъкнато и цитирано се вижда, че това е второстепенното съображение след главното - излизането на Русия на всемирния пазар чрез Дарданелите.
За да направи от Русия една европейска държава Петър Велики виждаше, че трябва да "пробие прозорци" на своята затворена азиатска страна, т.е., трябваше да има изход на Балтийско и Черно морета. Със своите гигантски усилия той вдигна Русия и осигури Балтийското и Азовското морета, и остави на последниците си да достигат по-дълъг бряг на Балтийското и да излязат на Черното. За първата задача Русия раздели "славянска" Полша с тевтонски Германия и Австрия и за втората - взе Крим, и искаше да вземе и Молдова покрай Бесарабия. Вземането само северния бряг на Черното море не осигуряваше окончателно морето за Русия, и освен това то беше запушено с Дарданелите за целия свет. Завладяването на всички брегове на това море и излизането на Средиземното през Дарданелите съставляваше вече задача на руската политика при Екатерина Велика и нейните наследници. Само когато
Русия помери да присъедини към себе си Румъния, Австрия се сети за политиката на Русия и се съпротиви на присъединението на Румъния; и под предлог, че не иска тук да граничи с Русия, тя намисли да се бори с Русия за влияние и владение на Балканския полуостров. Това нещо и още повече излизането през Балканския полуостров на Средиземното море за Австрия състави жизнена задача вече след изпъждането й из Италия при обединението на последната в средата на миналото столетие, когато Адриатическото море не беше вече само австрийско. Не можейки вече да завладява, Русия намери в стремлението на православните народи на Балканите към свобода, мост за достигането своята политика. Ще ги освобождава и уповавайки се на признателността им, ще ги има като свой фланг - десен срещу Турция; ляв срещу Австрия.
Би било голяма наивност да се мисли, че Русия се е ръководила само от сантименталности, когато е проливала потоците кръв на своите синове, още повече, когато историческите факти много ясно говорят за строго размерена руска политика. За Балтийското море тя пожертвува славянска Полша на тевтонски държави. Във войната в 1877 година за влиянието си в Северна България даде на католическа Австрия окупирането на православна Босна и Херцеговина. И виждаме по-нататък, че когато се обмисля в 1883 година, въпроса за изпъждането на княз Александър из България и за настъпването пълен протекторат в България и Тракия, съображението, което въздържа още Русия е, че Австрия ще присъедини към себе си окончателно Босна и Херцеговина и ще глътне и Сърбия.
При започването на войната, Австрия обяви неутралитет срещу обещанието Босна и Херцеговина [да бъдат] нейни, ако Русия вземе до Балканите. Но Русия отиде до Санстефанска България, която врязаха далеч в Албания. Тъй Русия излъгваше Австрия и й пресичаше пътя за Средиземното море. Австрия се вдигна, започна да се мобилизира и Русия се принуди да отиде в Берлинския конгрес, за да бъде окастрена България, която се смяташе за сигурно руска. За наше щастие в Англия царстваше империалистическата консервативна партия на Дизраели. Тя се побоя от излизането на руския колос на Средиземното море тъкмо срещу Суецкия канал - пътят на съобщение на житницата на Англия, Индия, с метрополията. Интересите на Англия изискваха самостоятелното съществувание на България и благодарение на нейните влияния и особено на естественото стремление на самите българи към свобода, а така също на стечението на обстоятелствата, в 1885 г. България се отърва окончателно от руската окупация, която негласно съществуваше с руски министри на войната и руски офицери във войската.
Да, Русия ни освободи преследвайки своята историческа задача, но... ни освободи. Че тя не дойде нарочно само за нашето освобождение ни най-малко не изменя факта на нашето освобождение, факта на нашето изпитване всичките блага на свободата. Макар за своите интереси, в Освободителната война, Русия да беше успевающа победителка, но за нас тя беше Освободителка. Гладният не знае какви мотиви ръководят давающия му хляб; но хлябът го нахранва и той е благодарен. И за стореното си добро нам Русия се считаше права да се бърка в нашите вътрешни работи, но защото пък освобождението ни не беше искрена едничка задача, а по-скоро даже лъжовна, за да прикрие пред народ и войска истинската (използува се православието и славянството на руския народ, за да се популизира войната), то затова, естествено, Русия нямаше доверие в нашето поведение, в нашата признателност.
От друга страна, фактът на даряването нам свободата ни правеше признателни; това чувство не щеше да бъде по-малко, ако даже знаехме мотивите какви са. Но както естествен закон е, макар от духовно естество, признателността и привързаността към благодетеля, тъй же еднакво основан закон е, у всичко живо, да се стреми към свобода. Русите не разчитаха, че на Балканите ще освободят един народ, който в масата си е много по-жив и буден от руските народни маси, и заради това не очакваха силно стремление към свобода, ясно схващане своите национални интереси и достатъчно кураж за защита на своите интереси дори да се опълчат против благодетеля си. И интересното е, че у този народ се явява едно странно стремление към изравняване, съюзяване с Освободителката, върху почвата на извършеното ней благодеяние. Цялата наша история от Освобождението ни насам, като че ли се състои в едно; като че ли всякога България е искала да каже на Русия: "Ти ни освободи. - Ти имаш вече веднъж завинаги нашето сърце. По-силна гаранция за нашата верност не търси. Но ти ни виждаш буден и жив народ. Дай ни да се управляваме сами - което ще бъде, едно, истинско ползване от дарената ни свобода, и, друго, по-добре ще се управляваме като разбиращи по-добре от вас нашите нужди. Тъй използвайки всичките възможни блага от дадената ни свобода, ние още повече високо ще ценим вашата заслуга, и още повече ще се привързваме. И за вашата велика задача - вземането на Цариград и излизането на Средиземно море, което е ваше право, ако вие поискате нашето сътрудничество, ние ще се притечем не само от гордо съзнание, че ние, малки, отиваме на помощ на вас, големи, но и главното, естествен закон е желанието у облагодетелствувания да се стреми към отплата. Не се бъркайте във вътрешните ни работи и не ни изтъквайте постоянно стореното нам благодеяние, за да не би чрез изпитаната болка от бъркането и напомнянето да се изплати стореното благодеяние, да се изкорени признателността, и тъй ни изгубите. Стойте настрана! Разчитайте само на духовния закон на признателността, закон тъй же положителен и неизменен както и всички природни физически закони"...
Уви! Изглежда, че и досега русите не допущат сериозността на закона за признателността. И правилното изучаване на нашите отношение с Русия през изминалите 35 год. показва, че те не са нищо друго освен арена на сблъскването на тези четири елемента. - Право и подозрение от руска страна и признателност и свободолюбие от наша. Тъкмо същите тези четири елемента играха, и то много по-видно, в цялата Балканска война.
Вижте, наистина, как това е вярно.
За да осигури Цариграда и пресече пътя на Австрия, на Русия трябваше съюз на Сърбия с България. От подозрение пък Русия иска да увеличи Сърбия за сметка на България. Българите подписват съюз, не виждайки примката под влиянието на хипноза на признателността. Русия не позволява войната, защото тя гласи съюза за свой десен фланг за Цариград, а още не е дошло времето; не иска тя да се изтощават съюзниците й. Но България се решава, в сърцето си облягайки се на руската помощ, но забравяйки, че тази втора помощ на Русия ще ни коства стремлението ни за свобода, най-много олицетворявана от династията ни, представителя, на която е въплъщение на мъжка амбиция. България тържествува, и неблагоразумно (забравяйки подозрението на Русия) лети към Цариград, тикана от духа на стремлението за свобода. Малката България знае много добре, че Цариград не е за нейната уста хапка; би било свидетелство на лудост у тогова, който би мислил, че ние можем да задържим този град за нази си пред вековното и правното стремление на обширна и нуждающа се Русия. Защото нуждата е право. Па и не знаеха ли нашите управници, че европейският концерт е всесилен в решенията си трибунал? Защо тогава се стремят към това, което не може да бъде тяхно? - За славата на последния разрешител на Балканската проблема, т.е., изпъждането на Турция от Европа и още - отплащането на Русия, като ние извоюваме изхода на Русия на Средиземното море. Не се ли говореше от нашите държавници, да ни се позволи да влезем в Цариград и Дарданелите "за да се сложи този въпрос на зелената маса на дипломатите"? И така щеше да бъде. И Русия тука, струва ми се, много сбърка.
Най-голямото нещастие в европейските войни, гдето две държави се бият, а всички решават, е там, че победителката от победите си отслабва и въпреки победите си става жертва в ръцете на небилите се и запазили силите си. Дарданелите взети от руска съюзница, и въпросът сложен на зелената маса при всичките спазени сили на Русия, това са две обстоятелства, които щяха да осигурят успеха на Русия. Но Русия не би приела, казват, такъв подарък. Че това не би било подарък! Ние щяхме да изплатим един борч; а получения борч не е подарък. Но щяло много да въздигне България; че какво като я въздигне, когато веднъж Русия достигне своята задача и въздигната страна е нейно историческо творение?
Да, аз съм уверен, че ако не бяхме спрели на Чаталджа, а изпъдихме Турция в Азия, Дарданелите щяха най-малко да бъдат обявени завинаги свободни, неутрални, а това, най-малко, щеше да бъде един етап напред към постигането от Русия историческата си задача. И България щеше да достигне две свои велики задачи - обединена национално, и изплатила се за своето историческо съществуване, значи оправдала своето съществувание.
Но Русия, вместо да идва да спасява и окончателно да закрепва крака си в България, както се надяваше, изненадано се намери пред един неочаквано мощен народ и в бързия момент, вместо да използува този народ всецяло ней предан, уплаши се и реши да унищожи този народ. Една фатална грешка за Русия! Тя до такава степен се загуби, че като подтикваше Турция да си вземе Тракия и Одрин назад, не използува даже предложението, загатнато в турския официоз Танин, че турците са разположени да дадат компенсация на Русия с Дарданелите, срещу свещения град Одрин. Нещо повече, тя, с неподдържането Евр. сили турците да не минават подписаната в Лондон линия Мидия-Енос, откри вратата на всички сили да искат и получат концесии в турската империя срещу съгласието си да отстъпят, когато това за тях не важеше нищо.
Съсипването на България е вече решено. Това вече не е трудна задача, защото България е изтощена. Тя няма да се съпротивлява, едно, защото е изтощена и, друго, защото е скомпрометирана пред Австрия, едничката възможна нейна добродетелка, със сключеният със Сърбия съюз. При тези условия вече може да се откъсне парче и даде на Румъния, за да бъде привлечена от Тройния съюз; да се откъсне по-голяма част и засили Сърбия, от чийто крал Русия притежава клетва за послушност. Така също, може да се усили привързаността на Гърция към руската съюзница Франция, като й се даде много повече, отколкото се надява.
И оттам протакането на преговори за доизтощение на България; оттам доставка на амуниции за Сърбия; спиране нас и тикане Сърбия; оттам и желанието за пълното унищожение на България, ако не бе устойчивостта на неизтощимия докрай български селянин-войник.
И тридесет и пет годишната борба на Русия с България се свърши в Букурещ на 28 юли 1913 год. - Русия взе от България даденото й някога. Русия в 1878 г. освободи около три милиона народ като проля кръвта на около 200,000 души свои синове; България в 1913 година с толкова жертви освободи също около три милиона народ в Тракия и Македония, и Русия взе тази придобивка на българското оръжие и го раздаде на своите нови протежета Румъния, Сърбия, Гърция и Турция - тъкмо еднакво количество! И днес България и Русия са квит! И слава Богу!
Взехме - дадохме! И ние днес сме свободни. Да, ние сме вече свободни от задължението си спрямо Русия и вече няма почва за ужасния кошмар на руското благодеяние. Няма вече почва за заблуждаващата хипноза на признателност към Русия.
Свобода!
Да свобода, защото задължението е робство.
Задължението е едно духовно робство, тъй же реално, както и физическото. Това е една психологическа истина известна на всеки човек, защото няма човек, който повече или по-малко да не е влизал в задължения. Даден човек получава известно благодеяние от другиго. Тези двама души не могат вече да бъдат приятели. Облагодетелствуваният винаги ще се счита задължен, в присъствието на благодетеля ще се чувствува стеснен и никога свободен. От друга страна, благодетелят никога няма да забрави, че той е "повдигнал", "създал" оня и той няма да бъде свободен в присъствието на другия; у него винаги ще се явява едно дори естествено, несъзнателно презрение, едно поглеждане отгоре, едно настроение, което може да се изрази с мисълта - "Бедно човече, аз те създадох". Тези две лица ще се изравнят и побратимят, или сприятелят, само когато длъжникът се изплати. Само тогава и двамата ще се почувстват свободни едни при други. И робството бива толкова по-тежко, колкото по-ниско стоят тези две лица в своето културно развитие.
И Ницше е много прав, когато приблизително такава мисъл изказва: "Благодеянието е злодеяние". Разбира се, когато едно благодеяние се извърши от някой велик светец, който щом направи благодеянието и го забрави, благодеянието си е благодеяние. Но когато такова се направи от грамадното болшинство от човешката раса, то става с време истинско злодеяние. "Благодетелят" никога не забравя своето добро дело, постоянно го мисли и настройва според него в отношенията си спрямо нещастника, който го е получил, и тъй нахално всеки път му го тика в очите, щото то става, на края на краищата, цял ад, извиква такова озлобление, че наистина никак не изглежда да е благодеяние.
Тъкмо същото е и между народи. И тук без даже изключението на светията, тъй като народите, по необходимост, се състоят главно от средно и ниско културни същества, които наистина в глупостта си ще обърнат доброто дело в източник на всякакво зло. Също така и тук облагодетелствуваната нация ще се счита задължена, обвързана, не свободна. На всяка крачка тя ще се вглежда - дали постъпката й е приятна на благодетелската страна, дали не е против нейните интереси, дали ще я одобри или не. Следствие на това, тя не ще може спокойно и старателно да обмисля своите постъпки, а ще се намира винаги в колебание, мъчейки се да налучква желанието на своята благодетелка. Ето това е била работата на България през всичкия свой минал уж свободен живот. И по природата на нещата, благодетелката винаги бива все недоволна; тя винаги ще съжалява за гдето е сторила благодеянието, облагодетелствуваната страна винаги ще бъде намирана недостойна за стореното й добро. И това ще следва докато отношенията ще се изродят в такива между врагове, а не между приятели. И това ще следва дотогава докато задължението бъде изплатено.
Свободата е един от основните закони на природата. Този закон е основен в всички царства, и животно, и растително, и човешко. Едно дърво оградено с други, които му пречат на слънцето и въздуха, то ще се извива, ще се протяга в страни, докато достигне повече въздух и повече слънце. Тъй също и човека, както и обществените единици. И индивида и нацията не могат дълго да понасят веригата на задълженията - затова тъй много отлеква на този, който се е отплатил. И ако е вярно, че животът е само за свободното, то това, което не може да се освободи, да се издължи най- после, трябва да умре, защото самото робство ще го изтощи. Свободното, независимото, като че ли има само право на съществувание и уважение. Ние виждаме това много ясно в нашия ежедневен живот. Един търговец, докато работи с чужди пари, е не само зависим, но той и не се ползува с уважение; изплати ли се един ден и работи вече със свои капитали той е уважаван и надежден търговец. Тъй и една нация не е почтена, не е уважавана, не е оправдала своето историческо съществувание, не е достигнала своя raison d'etre, ако е зависима, ако сама не е извоювала своето съществувание.
Тъй беше България през всичкото време от нашето освобождение до тази война. И не го ли чувствахме ние на всяка една крачка? Не беше ли време, че когато някоя трета сила искаше да има работа с България, за да дойде при нас минаваше през Петербург? Или, ако инициативата беше от наша страна, нас принуждаваха да минаваме през Петербург? И ние се считахме и хората ни считаха за под опекунство. И това беше право, отговаряше на истината.
Бяхме ли ние свободни в нашата политика до тази война? Не, и по никой начин не. Свободна политика значи да си свободен да се подредиш на който искаш фронт, и се бориш срещу всекиго, който ти се струва твой враг за дадено време. Е, хубаво, можеше ли ние някога да се наредим с фронт против Русия? Никога, защото кой можеше да вдигне българския войник срещу освободителката му? Никой не можеше да стори това, защото народът е една стихия, която се води само от сърцето си, и винаги в критически момент сърцето ще доведе там, гдето е то вързано.
У нас е имало, наистина, моменти на австрофилска политика, но то само в мирно време и при незначителни сделки. По капитални национални въпроси тази политика не е била ефикасна.
Народната, реалната, политика наша трябваше да бъде по необходимост русофилска, защото това беше действителността. Затова именно д-р Даневата политика беше едничката реална политика. Той беше прав като казваше, че с Русия България не трябва да води друга политика освен тази на откритите карти. Защото, наистина, какво можеш да правиш, когато във всеки критически момент народа ще те зареже и ще си отиде към Русия? В критически моменти народът - стихия ще ти помете и цар и министри и ще отиде там гдето сърцето му го тегли. И като е така, като си фактически вързан, за да си сигурен трябва да действаш открито, праволинейно.
Либералната или националната политика у нас беше политиката на идеалното, на как трябва да бъде. но не на действителното. Беше у нас естествено да се стремим към свобода на действие, но ние нямахме тази свобода, защото връзката съществуваше, връзката на зависимостта, на обезателството. И русофилска и националистическа политика почиваха на закони в човешката природа - признателността и стремлението към свобода, но когато първата се основаваше върху реалността, другата беше политиката на бъдещето, на времето, когато няма да има вече зависимост. Ето защо те се сблъскваха и бореха докато не се изпълни волята на закона - пълната свобода.
И тази свобода, най-после, възтържествува. България се изплати на Русия, за стореното й благодеяние. Сега тя е наистина свободна. Ней й отлекна от товара. Тя чак сега е в състояние да води свободна политика; чак сега тя може да отива вред без да минава през Петербург; чак сега се тя отървава от опека; чак сега за първи път е свободна политически. До вчера България беше непълновъзрастна; днес тя е възмъжала, мъж, който може сам да ръководи своите дела.
Със своето поведение Русия откъсна сърцето на народа ни. Народът и да не знае още природата на руското поведение през миналата Балканска война той инстинктивно го чувствува, па и полека-лека ще го узнае. И когато по този начин сърцето му не е с Русия, неговите водители са вече свободни да водят каквато намерят за добра политика, т. е. те са свободни вече да водят отсега нататък политика чисто национална, а не политика фобска или филска на който и да било фронт. Свободни от задължения спрямо Русия, ние вече днес сме равни ней, и можем да отидем или с нея или против нея, не по омраза или влечение, а по спокойно разбиране на своите интереси.
Ставайки свободни от духовното ни робство под Русия, това не значи, че ние трябва да почнем да я мразим и да бъдем винаги против нея. Защо ще бъдем против нея, защо ще я мразим? Тя беше права в своите претенции спрямо нас, защото ни беше дала свободата. И ние трябваше да знаем, че тоя дълг трябва да се плати. И добре че го платихме със спечелено, а не със самия си капитал. Ние приличаме на търговец, който със заетите хиляда лева спечелва още хиляда или повече, и като дава спечелените срещу дълга си, остава му капитала. Който не може да спечели, ще трябва да си плати дълга с капитала и остава без нищо. Да благодарим на Провидението, че в тази война, благодарение усилената ни работа през изтеклите тридесет и пет години, можахме да спечелим тъкмо толкова земя, колкото на времето получихме от Русия и като го повърнахме, или тя като си го взе, ние си останахме цели. Даже може да се каже, че ние останахме с печалба: наистина, дадено на Румъния културно парче е равносилно на двойното по размери, но бедно место в западна Тракия, но излизането на Средиземно море е едно неизмеримо богатство. Не бяхме ли спечелили нищо, т. е., бяхме ли разбити от Турция, Русия щеше да ни пороби като неизплатили се длъжници, тъй както беше в древния мир; който не можеше да се изплати на кредитора си ставаше негов роб. Но като имаме с какво да си платим дълга, никоя сила не можеше да даде възможност на кредитора да вземе нищо повече. Ето, Русия не можа да ни види съвсем разграбени от новите й протежета, което от фактите се вижда да се е мислило, па и го казват някои, че решение в такава смисъл било вземано в Петербург. Не можа, защото, по закона на равновесието в природата, тя трябваше да вземе само равно на даденото.
Да, ние си платихме дълга. Малко болно беше, но кое плащане на дълг е приятно, но затова пък то води подире си облекчение. И ние знаем, че веднъж операцията извършена, човеку е по-леко без борчове, макар и без богатства, отколкото с борчове, но при богатства. Мнозина изпитват болка при мисълта какво сме имали и как сме го изгубили, но те не знаят за великия закон на свободата, според който никой никому не трябва да дължи. Понеже отделният човек чувствува своето задължение за това и чувствува облекчението от изплащането, когато пък нациите не го чувстват и затова когато дойде, е болно. Впрочем, ако имаме един мъж, който да е толкова патриот щото да забравя себе си и да живее живота на цялата нация, той ще чувствува и националната задълженост. И да не я чувстват хората от народа, един вид я чувствува Гения, Духа, на нацията и той няма да престане да действува докато не докара до изплащането.
И когато тази тежка за нас война ни доведе до изплащането на едно старо задължение, което, както видяхме постоянно ни спъваше, аз мисля, че ние можем да считаме тази война не за загуба, а за печалба. Днес, все едно, можем да кажем, ние сами сме извоювали нашата свобода. И с това можем да считаме, че заслужаваме нашето съществуване. Ето това е великото историческо значение на миналата война.
Ползи
.
Да, ние не изгубихме нищо, а спечелихме твърде много. Ние спечелихме свободата, свободата на нашите действия за в бъдеще. Ние се отървахме от една хипноза, който спъваше и помрачаваше нашата мислителна сила, и отсега нататък ние няма да очакваме други да мисли за нас, или, в мислите си, върху други да облягаме нашите надежди. Ние сега вече няма да се увличаме, защото няма вече върху кого да разчитаме, а ще държим очите си четири по всяка крачка, която правим.
Ние вече сме свободни от правото на когото и да било да се намеса в нашите работи, и отсега нататък вече ние ще вървим на собствените си крака, а не както досега на руски кокили.
При това, войната ни оставя в благоприятни условия спрямо съседите ни. Да ние се изплатихме на Русия, като тя ни ограби чрез нейните съседи, но ако това ограбване бе станало направо и при открито действие, а не чрез измама, ние нямаше да имаме никакви права над веднъж взетото. Но понеже нашите съседи, сами нам задължени загдето ги извадихме из праха и им спечелихме тем припадащето се, послужиха за оръдия на Русия и получиха взетото от нас без плата, без проливане кръв при победа (защото за земя се плаща с проливане кръв при победа), то те остават нам много длъжни. Не по-малко ни дължат те за дадените подписи. Подпис и дадена дума, когато не се изпълнят, са такова же задължение, както и получена помощ. И бъдещите ни отношения ще имат това преимущество за нас, че в случай на спречкване, ние ще се въодушевляваме от отмъщение - според древните теоретици на войната най-главното условие за успех. Нашите борби с тях ще бъдат популярни. А само популярните войни имат шанс за успех. Спрямо Русия ние не ще изпитваме нищо освен болка, болката на откъсването от уважаваното и редното, но не и неприязън. Тя беше права да си вземе даденото. Разбира се, по-хубаво беше ние да се изплатяхме ней с откриването Дарданелите за нейните параходи и тогава бившата задълженост щеше да се преобърне в една тясна дружба, но така било угодно на Провидението. Сигурно, преживените болки от грубото вземане своето ще ни послужи много, като ни направи мъдри, защото наистина мъдростта е дъщеря на страданието. За Русия ние ще запазим един спомен за една благодетелка, която има нещастието по груб начин да си вземе своето, и една болка при съзнанието, че би могло да бъде по-добре, без да стават подигравки с договори, братство и приятелство, славянство и съседство.
Но една още велика печалба, от това катастрофално изплащане на нашия дълг, ние имаме в това обстоятелство, че катастрофата ни направи да се вгледаме в делата си, да накажем и изправим грешките си, да познаем недостатъците си, и да не се отпущаме - както щеше да бъде при тържество - а да се стягаме, да се стягаме за всемирната война, която, за нещастието на човечеството, не може да се избегне. Нашите съседи, с които, сигурно, ние ще се разправяме в този общ катаклизъм, не ще могат да се приготвят, бидейки загрижени в тези къси години с уреждане двойно повече от старите им земи, като, при това, новите им придобивки са от неприятелски елемент. Малките си армии войска и чиновничество, както и финанси те ще трябва да разтегнат за да пазят, управляват и нареждат двойно повече територия. Наистина, и ние сме изтощени като тях, но нам не предстоят нови харчове, освен да затегнем армия и управление в предели вече познати.
И измъчени за отечеството ни, плакали за него, ние днес го имаме по-близко до сърцето си, ние повече ще бдим за неговото добро, ние с по- голяма ревност днес ще се заловим да му изцерим раните, да го закрепим и заякчим, - една не по-малка съществена придобивка от войната. Офицерите ще се заловят с нова ревност да повдигнат армията ни до подобающата висота, като по опит вече знаят какви й са недостатъците и кои преимуществата, чиновниците ще се заловят здравата да нагласят изново за правилна функция държавния механизъм; учителите с ревност ще се заловят да култивират у младото поколение любов и преданост към отечеството; и целият народ, обикнал повече татковината си, ще се залови изново със старото си трудолюбие да повдигне благосъстоянието на страната; а държавниците ни, вече свободни от кошмара на руската благотворителност, и поучени от горчивия опит, ще стъпят вече на собствените си крака и ще се стараят занапред да водят отечеството ни по пътищата на собствените му лични интереси.
И ще настъпи нова ера в нашия исторически живот, ера на желана и законна независимост. И тогава само, под благодатното слънце на истинската свобода, ще разцъфти разкошно цвета на българския гений, мощен и свободен, и този самообладан, трезв и умен български народ ще отива от благосъстояние към по-високо.
Да, ето бъдещето, което ни предстои, започващо от дългата и тежка Балканска война, която за пръв път ни откри широките врати на истинската свобода.
Нека, прочее, остане Балканската война в нашата памет като истинска освободителна война. И нека да се възрадваме, да, сега да се възрадваме, на истинската свобода, която бяхме щастливи ние, нашето поколение, с своите мъки и кърви, да спечелим на нашата родина.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...