I. СПОМЕНИ НА ЛАЛКА ГРОЗДАНОВА

[Ани]

I. СПОМЕНИ НА ЛАЛКА ГРОЗДАНОВА[1]

Разговор с д-р Вергилий Кръстев

магнетофонен запис, 1987 година

В (Вергилий Кръстев): Вашата майка как се казваше? Л (Палка Грозданова): Райна Сотирова Грозданова.

В: Кога е родена?

Л: 1886 г.

В: Не си ли спомняте месеца и датата? Да имате някакъв акт за раждане?

Л: Нищо, абсолютно нищо нямам. Всичко, каквото имаше, остана у брат ми Димитър Сотиров, защото когато ние дойдохме тук, тя отиде при него. Нали, като дадохме пари за апартамента, а после всичко стана не така, както трябваше и всичките нейни мебели, каквото имаше и документи, всичко остана при брат ми.

В: При него има ли още неща?

Л: Има. Всичко е там, ние нищо не сме вземали. Аз нямам една лъжичка от майка си.

В: Там има ли нещо, тетрадки, в неговото мазе вие казахте?

Л: Не зная нищо, нищо не зная.

Л: Там има нейни работи, там има книги от Учителя. Не знам още какво има.

В: Да има тетрадки случайно?

Л: Една тетрадка аз имам от нея само, тука от беседи на Учителя, дето е писала и аз си я държа под главата, на леглото си я държа като талисман си я нося тази тетрадка, но не зная какво. Знам, че от баща ми всичко той е вземал, всичко от майка ми го е вземал. И може би има много работи и ние трябва да отидем с Вас у него. Той е особен нали, особняк е, но независимо от това можем да отидем някога и да го помолим да даде някои сведения допълнително за майка ми.

В: Това ще направим следващия път. Сега, искам да ви попитам за родословното ви дърво. Сега майка Ви, бащата на майка Ви.

Л: Бащата на майка ми се е казвал Сотир Кожухаров. Кюрчипетков е било по турски, нали.

В: Кюрчипетков?

Л: Кюрчипетков. Той е бил кожухар - търговец на кожи е бил.

В: От къде са били те?

Л: От Сливен. Те са кореняци сливненци.

В: Значи Кюрчипетков. Колко братя са били?

Л: Не мога да Ви кажа. Въобще не знам. Чакайте да не се объркам. Бащата на майка ми, да. Майка й е Димитрина. Чакайте, грешка имам. Майката, баба ми е от Кюрчипеткови, нейния баща е бил търговец - кожухар, богат човек е бил и той е издържал баба ми. Тя е завършила нали, една от първите учителки в Одрин.

В: Как се казва тя?

Л: Димитрина Кюрчипеткова, така се е водила. Тя заедно с Аргира Жечкова са едни от първите учителки, нали. Тях ги има в историята на Сливен. В историята на Сливен там има снимките им нали.

В: Как се казваше?

Л: Димитрина Кюрчипеткова.

В: Вашата баба по линията на майка Ви?

Л: По линията на майка ми. А дядо ми е бил Сотир и той е умрял много рано. А баба ми беше жива, нали и тя ни отгледа да Ви кажа. Ние при нея израснахме, защото майка ми се занимаваше повече с извън домашна дейност.

В: По линията на баща Ви, по линията на майка Ви, на Вашата майка Райна Грозданова.

Л: Да де, Райна Грозданова са били четири деца, двама братя е имала - Минчо и Стефан Сотирови и една сестра Александра, която е починала от менингит. Сега подробности не знам, тя е към двайсет и няколко годишна е починала.

В: Минчо Сотиров вече го знаме. Стефан Сотиров?

Л: Стефан Сотиров е генерал Стефан Сотиров, след 9 стана генерал, нали. Той беше във военната лига с генерал Суларов, и след 9, но преди това.

В: Сега, по линията на рода ви офицер е Минчо Сотиров.

Л: Минчо Сотиров и брат му, двамата са и баща му, моят баща да.

В: Ние говорим за Минчо Сотиров и за брат му Стефан.

Л: Стефан Сотиров завърши като генерал Сотиров почина. Той беше, той е бил нали във военната лига с генерал Суларов и когато Иван Вълков стана министър на войната, тогава вуйчо ми го уволниха, защото е бил против монархията. И той тогава стана директор на едно предприятие в Бараково долу, към Кочериново на Балабанови дъскорезница нали, фабрика за дърводел. Това не Ви ли го каза Митко Сотиров? Той не знае подробности. Той стана директор на това предприятие. И там беше, коя година стана директор? Ще ви кажа - 27 година. И той тогава, нали беше там до 9.IX. Когато стана 9.IX. 1944 г., тогава го направиха командир в Сливен, веднага го вземаха нали, понеже е бил антифашист нали, бил е против монархията е бил. Веднага го направиха командир на цялата дивизия, на дивизията в Сливен, понеже той е военен център, той стана. И тогава той беше полковник, нали и като полковник го уволниха и тогава го направиха генерал. Смеехме му се - Червения генерал, стана. Но това нищо не попречи в 54 година, когато почнаха против горяните имаше едно, нали горяни се явиха 52 година май и тогава го сложиха в затвора една година него.

В: Защо?

Л: Ами защото той знаел за някакви действия на горяните, които не е издал. Нали сега, дискретност е било, или как е, и след това, обаче нищо не попречи нали, излезе от затвора за една година беше и няколко години не му възвърнаха правата, възвърнаха му правата вече няколко години преди да почине. Той коя година почина?

В: Значи това е брат му, така.

Л: Брата на майка ми, да.

В: Сега за Минчо Сотиров вече е ясно.

Л: Аз за него не знам нищо. Ний не бяхме много.

В: Вашата майка.

Л: Тя е родена 1886 г, завършила е гимназия в Стара Загора, след това е била в София две години в пансиона на Каравелова.

В: Жената на Каравелов.

Л: На Каравелов, тя точно е имала пансион някакъв и тя две години е била там и там завършва нали някакво образование, точно до Народния театър, точно знам къде е била къщата на Каравелови. Тя е била там и в това време, веднага, докато завършва още 18 годишна се омъжва за моят баща.

В: Тя къде се среща с него?

Л: Те се срещат в Асеновград - Станимъка е било. Там е бил вуйчо ми военен, вуйчо Стефан Сотиров, нали и майка ми отива там при него и там се срещат. Баща ми е бил офицер, там среща се с него и се омъжва за него.

В: Колко деца имаха?

Л: Три.

В: Коя година се омъжва?

Л: Сега ще Ви кажа коя година - 1906 г. Три деца имат - две момчета и аз.

В: Първия кой е?

Л: Аз.

В: Вие сте първата? Кога сте родена? Аз съм 1907 г. родена. Аз съм 80 годишна.

В: 80 годишна, да сте жива и здрава още сто години

Л: Можете ли ми ги даде 80 години? Аз не ги казвам, защото не ми вярват.

В: На коя дата сте родена?

Л: На 29 април 1907 г. в София. Баща ми е бил в София. От Станимъка те идват в София, в София са сключили брат. Той е бил на IV артилерийски полк е бил офицер нали, след това майор, като майор отива, той е бил доста пo-възрастен от майка ми. След това 1908 година е бил роден другия ми брат. 1910 година е роден най-малкия ми брат.

В: Във 1908 година кой е роден?

Л: Брат ми Димитър, а в 1910 година е Стефан.

В: Значи Вие сте Лалка.

Л: Димитър и Стефан. Тримата бяхме. нали.

В: И как се водеха? Баща Ви как се казваше? Гроздан Димов Грозданов, той е от Калофер.

Л: И майка ми се водеше вече Райна Сотирова Грозданова.

В: Нали домакиня?

Л: По онова време на жените на офицерите не разрешаваха да работят. Тогава само с домакинство се занимаваха. След като почина баща ми, баща ми почина в Балканската война 1912 г. Той е героя на Чаталджа.

В: Я ми разкажете там за него някои неща.

Л: Баща ми отива на фронта, и там се проявява нали, има го в историята на Балканската война, и той е героят на Чаталджа. Той е превзел там с неговите войници са превзели Чаталджа. В: Тогава там се казва той.

Л: Гроздан Димов Грозданов.

В: Какъв чин е бил?

Л: Той е бил майор и там загива от холера.

В: А-а, от холера.

Л: Той заболява от холера и загива от холера, точно на Архангеловден-21 ноември 1912 г. Той там се е проявил нали и след това дават на майка ми пенсия като майор и независимо от това, понеже той е от Калофер. Той е един от първите офицери в Калофер, там има паметник. Има един мост над реката, нарича се Гроздановия мост, а има и паметник, който и до сега е запазен. На паметника е името на баща ми.

В: Това е паметник за загиналите в Балканската война.

Л: Да.

В: По-късно майка Ви?

Л: По-късно ние вече отидохме в Сливен при баба ми, баба ми си имаше къща, и си отидохме при нея.

В: Това вече е коя година?

Л: Това е след смъртта на баща ми - 1913-1914 г., и там учехме и там си бяхме. Аз завърших там гимназия, големия ми брат завърши в Русе мебелното училище, а малкия ми брат Стефан завърши търговска гимназия.

В: Големия ви брат кой беше?

Л: Димитър. Стефан се присъедини и стана член на Партията.

В: Съдби човешки.

Л: Ами нищо, като генерален директор беше на Народната банка той, нали като такъв е уволнен.

В: Той жив ли е още?

Л: Да, жив е. Жив е.

В: Сега нещата при комунистите при кого са?

Л: При другия, при Димитър. Там трябваше да има стая.

В: Както да е. Това не е важно. Сега, през ония години след войните, Вие бяхте в Сливен?

Л: Да, в Сливен бяхме.

В: Спомняте ли си в ония години майка Ви се занимаваше с домакинство?

Л: Майка ми с домакинство се занимаваше.

В: Не беше ли учителка?

Л: Не, учителка стана много късно. Да Ви кажа, че тя стана учителка чак след 20-та година, дори по-късно, да - 21-22-ра година. И то г-н Дънов я накара да се занимава малко с тази просветна дейност. И тя стана в едно съседно село до Сливен, Калояново, там стана учителка няколко години, докато завърших аз. Щом завърших, тя се прибра веднага в Сливен.

В: Спомняте ли си за онези години, тя разказвала ли Ви е как се е доближила до идеите на Учителя?

Л: Чрез вуйчо Минчо Сотиров. Тя нали млада жена, 24 годишна е останала вдовица с три деца. Никак не й е било лесно, и тогава тя вече, вуйчо Минчо Сотиров я приобщава, запознава я с идеите на Бялото Братство. Той е бил вече вътре и най-вече с тоя Пеню Киров от Бургас. Те идваха, аз си ги спомням много добре, чичо Пеню като дойдеше с брадата нали, започваше така да говори и майка ми се увлече, против което много беше баба ми. Баба ми не беше съгласна с това нейно увлечение и доста често си имаха така.

В: В какъв смисъл, защо напук е работата?

Л: Не работата, тя работа нямаше какво, защото ние си имахме винаги жена в къщи, нали, която да помагаше, но така въобще, защото тя беше баба ми, държеше много на църквата, нали, тя си ходеше редовно, тя си беше православна, така и държеше тя всяка неделя. И тя малко така, като първа учителка много я уважаваха. Тя събираше жени в къщи, стари, четеше им Софронието, четеше им разни книги, на кафе нали, тя си имаше специално салонче, където ги събираше. Така ценяха я много като културна жена. При нея идваха да им пише писма, да им пише това нали. Тогава за него време малко бяха начетените, културните и много уважавана беше въобще. В Сливен бяха много уважавани. И след това, нали, знам, че почнаха да идват, имаше един Станев, доколкото си спомням от Сливен, Добрев, Гешеви. Много голяма група бяха те, събираха се много често жените у нас, и майка ми четеше беседите, занимаваха се.

В; Тогава как са ходили, разправяха ми, че с бели рокли, с бели шапки?

Л: Майка ми не, тя нали без мъж беше, тя не ходеше с бели рокли, не. Другите ходеха така нали, но тя си ходеше елегантна винаги.

В: В онези години спомняте ли си Учителят да е идвал в Сливен?

Л: Дохожда, спомням си, много добре си Го спомням, като идва в Сливен и беше у Райнови, Михаил Райнов. За него чували ли сте в Сливен?

В: Не.

Л: Той беше учител. Леля Марийка и чичо Михаил Райнови, ние бяхме съседи, имахме дори врата между дворовете и той, като дойде г-н Дънов там, беше у Райнови. И изнесе една беседа г-н Дънов в театър "Зора", тогава беше. Винаги си Го спомням, нали така с брадата, с бялата коса. Още бях, нали ученичка така. Един-единствен път нали беше, изнесе една беседа, и като че ли нещо имаха неприятности със свещениците, с митрополита имаше някаква неприятност нали, и след това вече не е идвал. Обаче, те си имаха редовно, всяка неделя заран си имаха събрание. Събранията на Братството, които ставаха в квартирата на Калканджиеви. И Димитър Добрев там живееше заедно с тях, вие може да ги знаете тези работи. И там ставаха събранията. Но аз никога не съм ходила, нали на събрание. Само те си бяха, възрастни хора, нали се събираха. Освен това в сряда имаха само женско събрание на различни места. Идваха някога у нас, в други жени, където бяха много често - у Мара Младенова, у Гешеви. Много често се събираха, у тях ходеха и след това и аз съм ходила два пъти на събор в Търново.

В: Да.

Л: Събора, който ставаше през август месец, на Преображение.

В: Значи Вие сте ходили два пъти?

Л: Два пъти съм ходила на събора с мама, с влака сме ходили, през Дъбово, Кръстец. На Кръстец ядохме баници и след това отивахме, като веднъж на Кръстец като бяхме, царят дойде с влака. Слезе от влака, от машината. Един-двама машинисти черни. Викнаха: "Царя, царя, царя!" А той беше Царя, цар Борис. И ходихме.

В: Какво си спомняте?

Л: Ами то беше нещо грандиозно.

В: Към колко човека бяха там - 200-300?

Л: Може би и повече, то бяха много хора, не мога да Ви кажа, защото първия път бях в шести клас ученичка, значи сегашния девети клас, а другия - последната година като бях.

В: Вие къде спахте там?

Л: То тома си имаше, нали, къде, на палатки. На палатки беше. Имаше палатки, всичко много хубаво уредено беше.

В: Хранихте се там?

Л: Да, имаше, общо се хранехме, маси имаше, където се сервираше яденето, но си носехме нали, вземахме си, купувахме си, нали, но знам, че общо така на маси сядахме, беше много хубаво и там такива беседи изнасяше, аз съм присъствала, слушала съм беседите на г-н Дънов там. Може би нищо не разбирах, но присъствах заради майка си, нали там, с нея бяхме.

В: Колко време стояхте, по една седмица?

Л: Ами не, по-малко. Горе-долу 5-6 дни най-много беше. Така беше - 5-6 дни стояхме. То нали пътуването беше два дни отиване и връщане - два дни. И там мисля, че пет дни се стоеше. Някои стояха и повече. Ръководителите нали, други, които бяха стояха повече време. Обаче, ние отидохме.

В: От Сливен освен майка Ви, бяха Минчо Сотиров и Добрев?

Л: Не си спомням. Ние така с майка си пътувахме. Щото те ръководителите идваха по-рано, нали, те подготвяха почвата, всичко, тъй че Димитър Добрев отиваше сигурно по-рано. Ние бяхме сами, сменяхме на Дъбово влака, след това горе на Кръстец пак, щото от Кръстец се отделяше някъде влак, и после пътувахме нали до Търново.

В: Значи сте ходили на два събора?

Л: Но майка ми ходеше всяка година.

В: Спомняте ли си някои опитности да е имала майка Ви с Учителя, някои проблеми, неща, грижи, които е трябвало да споделя?

Л: Ами за моето следване, за следването на братята ми. Тя винаги се съветваше с г-н Дънов.

В: Сега например за Вашето следване?

Л: И когато аз трябваше, нали, защото средствата нали, имахме хубава пенсия, живели сме добре да Ви каже истината. Баба ми имаше лозя, грозде имахме, задоволени бяхме. Не сме карали мизерия, както имаше, нали. И когато аз завърших, понеже завърших с пълно отличие гимназия и исках да отида да следвам. И аз пеех много хубаво и исках да следвам музика. И заминах, обаче, вуйчо ми не беше съгласен за музика, искаха нещо зъболекарство, нещо по-практично. И тогава тя се съветва с Учителя. Той казал: "Тя ще замине!" Защото много проблематично беше, щото много пари струваше. Да отидеш в странство тогава, то струваше пари. Той казал: "Ще замине! Така ще се нареди, че ще замине!" Обаче, вуйчо ми Стефан Сотиров каза: "Аз ще помагам!" Нека замине, ще видим какво ще е. Г-н Дънов казал: "Ще отиде, ще завърши, всичко ще се уреди. Ще я пратите да отиде." И аз просто, мама като идва от София и казва: "Заминаваш!" Имаше там и други момичета с които заминаваха и казва: "Заминаваш и ти!" И дойдох в София, заверих си дипломата нали, трябваше да се превежда, паспорти, визи, всичко, каквото трябваше, се уреди и заминах за Италия. Точно за Италия заминах. И там се уреди.

В: Вие голяма група ли бяхте, или?

Л: Не, само три бяхме и то от Сливен и трите. Двете фармация следваха, а аз записах там медицина и почнахме, нали. То няма що моята биография да Ви казвам.

В: Тя е интересна във връзка с опитността, която имате с Учителя, нали в тая връзка.

Л: Да, защото Той казал: "Ще отиде и ще завърши! Няма да я ограничавате." Аз отидох там и какво да Ви кажа, още първата година започнах много сериозно да уча, изпити вземах, втората година също така с пълно отличие, и като най-добрата студентка в Университета, мен ми дадоха премията на Университета.

В: Така ли?

Л: И три години аз получавах издръжка на италианското правителство.

Много малко пари ми пращаха от тука. С парите, които ми даваха оттам, аз изкарвах 6-7 месеца. Оттук ми пращаха за 2-3 месеца пари, от България. Тъй, че аз три години изкарах. Значи г-н Дънов е бил прав, като е казал, че аз ще завърша и ще ми се уредят работите.

В: След като завършихте?

Л: Когато си идвах тук през ваканцията, с майка ми ходехме при... Почти си идвах всяка година, какво да седя три месеца. Аз си вземах изпитите на края на годината, за есента нямах изпити. И отивахме, ходехме при г-н Дънов. Едната година като си дойдох тука ми каза да му лекувам котката.

В: Я ми разкажете тоя случай за котката.

Л: Ами идвам нали, котката му там при печката лежи и е съвсем отпусната. И Той казва: "Ще станеш добър лекар, ако ми излекуваш котката!"

В: Ха, ха, ха!

Л: И аз, разбира се вземах котето, понеже обичах животните, имахме си котка в къщи винаги, и вземах нали котката, погледнах я. Тя една такава отпусната котка, нали, какво й е. Аз почнах да й правя масаж, да я разтривам, моля ти се и какво, дадох й аспирин с водата, и котката Му оздравя. Ха, ха, ха!

В: Значи, ако излекувате котката, ще станете лекар? Значи това е първата опитност с котката. Втората година като отидохте?

Л: А, това беше втората или третата година беше, не си спомням точно.

В: Някой друг такъв случай пак като отидохте с майка си при Него?

Л: Когато щях да се женя.

В: Ходехте при Него?

Л: Тя винаги се допитваше до Учителя.

В: Какво каза Учителят?

Л: "Ще бъде много щастлива, но за много кратко време." И така стана.

В: Защо така стана? Какво стана?

Л: Защото се омъжих 35-та година, 44-та година мъжът ми го задържаха, арестуваха го, и свърши.

В: Ама убиха ли го?

Л: Ами труп ми го дадоха. Да не говорим.

В: Не, интересува ме от гледна точка нали на предсказанието на Учителя,

Л: Да, Той го каза: "Ще бъде много щастлива, но за кратко време." Това беше.

В: Виж, колко интересно! Той, мъжът Ви от къде беше?

Л: От Севлиево.

В: Той с какво се занимаваше?

Л: Архитект. Той е строил зала "България" и него хотел "България", Съдебната палата има вътре е взел участие. Беше един от големите архитекти на България.

В: И той във връзка с какво беше задържан, с политически събития?

Л: Защото беше, когато немците щяха да дойдат го мобилизираха и го пратиха переводчик в немската армия.

В: Той беше следвал в Германия ли?

Л: Той в Германия е завършил, там е работил. Той беше доста възрастен, по-възрастен от мене. Той беше племенник на владиката. Сестрин син на владиката.

В: На кой владика?

Л: Иларион.

В: Иларион, в Сливен?

Л: Сливенския, да.

В: Сега, за тези неща аз Ви разпитвам не от, искам да проследя предсказанието на Учителя как се е проектирало във времето, в пространството в 10-15-20 години, защото са нещата точни при Него.

Л: Точно така е, Той го каза ще бъде много действително. Едва ли е имало човек да бъде така щастлив в семейството, както аз съм била с мъжът си.

В: И това колко години?

Л: Дванадесет години, от 1935-та до 46-та - единадесет.

В: Някои хора по-малко, защото...

Л: Единадесет години беше. А то не беше, от 1944-та почнаха нещастията, нали.

В:Те го задържаха, обвиниха го.

Л: Задържаха го, оправдаха го, не го пуснаха, обаче, го дадоха, нали знаете какво беше, тия побоища и всичко това беше свършено. С кръвоизлив в мозъка беше.

В: Той коя година си замина?

Л: 1947-ма.

В: Той си заминава 47-ма година, така ли?

Л: До 46-та беше в затвора, дадоха го няколко месеца, мъчих се така да го лекуваме при професор Филипов ходих. Исках да ни пуснат до Виена да му направят нали, обаче, не ни пуснаха никъде.

В: И 47-ма година почина. Така, друг път да сте ходили с майка Ви, да сте питали Учителя за някои съвети?

Л: Ами тя ходеше непрекъснато за брат ми, за големия ми брат Димитър. Той не вървеше така в училище. Повече имаше наклонност към дърводелство, към занаятите повече, не към учението, докато малкия ми брат беше страшно.

В: Сега говорим за големия.

Л: И за големия, за това ходихме веднъж при г-н Дънов. Аз винаги Го гледам г-н Дънов сутрин как стои горе на балкона. И после вътре винаги ни приемаше Той. И ходихме и Той каза: "Ще го пратите казва в Русе и ще се обадите на брат Ватев." И действително, майка ми се обади на г-н Ватев и Ватев го взема у тях да живее. И той почна мебелно училище имаше там, занаятчийско училище, по-право беше и живееше у Ватев. И там под влиянието на Ватев, нали, той се развиваше добре. Почна добре, изкара си много добре училището, нали. И това беше точно по нареждане на г-н Дънов.

В: Нещо друго да си спомняте по отношение на този големия ви брат?

Л: Ами не.

В: Ами другия?

Л: Най-малкия ми брат, Той каза ще започне, туй, тогава Константин Константинов беше директор на БНБ. Тя беше Земеделска банка, след това стана Инвестиционна банка, и брат ми можа да влезе в Търговската гимназия, защото тогава трудно беше, нали, малко се приемаха, въобще трудно беше. Влезе в Търговското училище, завърши Търговска гимназия, но как да ви кажа, той се вслушваше много в съветите на майка ми. Много за Учителя той някак си така по-беше въздържан. От съветите на г-н Дънов. Той каза. че ще се развива в тази насока. В: Счетоводна, финансова.

Л: Да, финансова, счетоводна, той се развива там, и след това той влезе пак в Инвестиционна банка със съдействието на Константин Константинов, нали. но пак под влияние на г-н Дънов беше. Майка ми се допитваше за всяко нещо и за всяка промяна в живота ни до Него.

В: В онази епоха неговите ученици, не само, че са вярвали, знаели са Неговите възможности и са го питали. И не са сбъркали.

Л: Точно това е. Аз няма да забравя едната година като бях тука и още първата година казвам: "Много ми е трудно." А той стана така от стола както беше и каза: "Няма да говориш за трудности! Ти ще се справиш."

В: Вие се оплаквахте на Учителя, че е трудно в Италия, така ли?

Л: Ами въобще, нали език. тогава там бяха Мусолини беше. държаха на всичко, как да Ви кажа.

В: Стегнато ли беше там?

Л: Стегнато беше и много на морала държаха, особено чужденците нас ни държаха много строго и въобще много стегнато беше.

В: Вие къде живеехте там, в общежитие ли, пансион ли?

Л: Аз отначалото бях в общежитие, то горе-долу манастир беше. Ха-ха-ха! Пансиони такива бяха. Бях в пансион, след това вече ни пускаха да си вземем квартира. Живях в частна квартира след това, 4 години живях в една квартира.

В: Значи майка Ви през цялото време...

Л: През всичкото време тя се съветваше с г-н Дънов. Първото нещо беше, ний не му казвахме Учителя, ний си Му казвахме г-н Дънов. И майка ми не Му казваше Учителя, и тя си Му казваше г-н Дънов. Някак си от уважение, не знам, така чувството ми беше нали да Му кажа г-н Дънов. Така си бяхме свикнали, и си Го знаехме.

В: А като отивахте там, целувахте ли Му ръка?

Л: О-о-о, винаги

Му целувахме ръка. Винаги, Той така си ни поглади по главата. Винаги, целуваме Му рака, и Той поглади по главата, така си сложи ръката.

В: Вие, къде се запознахте с Вашия съпруг?

Л: С моя съпруг? При едно пътуване за София се запознахме, във влака с него.

В: Ами това са съдбите човешки.

Л: Съдби, това е.

В: Съдбите човешки. Значи ще бъде щастлива; но за кратко време?

Л: Да, точно това, ще бъде много щастлива, но за кратко време.

В: И сега от този брак Вие имате?

Л: Една дъщеря само. Всичко това е.

В: Исках да Ви питам друго нещо, спомняте ли си някои спомени и опитности да Ви е разказала майка Ви, други от времето на Учителя и Школата?

Л: Ами тя много работи е разправяла нали и във връзка с вуйна ми, нали на Минчо Сотиров с жена му, която почина, нали. Тя рано почина. Тя е разправяла, че г-н Дънов въобще е казал нали, че тя не е здрава и...

В: Тя, на Минчо Сотиров жена му?

Л: Да, на Митко майка му.

В: Да.

Л: Тя почина много млада нали, тя ги остави четири деца сирачета. Страшна работа, от туберкулоза. И те всичките са изкарали все туберкулоза, всичките. Щото, ето и тримата нямат никакви деца. Той Ви е казал, той си е разправял сигурно.

В: Не, за това не сме говорили на тая тема. Значи и тримата нямат деца.

Л: И тримата нямат деца. Знам, че всичките си изкараха, нали. Тя тогава туберкулозата беше бич. г-н Дънов беше наредил да отиде в Арбанаси, до Търново.

В: Това е жената на Минчо Сотиров?

Л: На Минчо Сотиров, и майка ми ходи веднъж там да я види. Един или два пъти. Тя беше в Арбанаси доста време. Той не Ви ли е разправял?

В: Не, не ми е разказвал. Той много неща не знае.

Л: Аз знам, аз знам много работи.

В: Те външните хора много повече знаят.

Л: За техния живот аз знам много работи. И там беше тя може би година и нещо. Малко така се беше позакрепила, обаче, след това пак се върна в Бургас, климата не й понасяше на нея и си отиде съвсем млада жена. Остави четири деца. Най-малкото момченце Матейчо почина той от туберкулоза. Аз го бях завела в Стара Загора в болницата, защото никой не се грижеше за него. Аз, ако Ви кажа и техния живот какво беше, но не желая да говоря за другите. Аз го вземах, заведох го в Стара Загора в болницата и то там почина детето.

В: И останаха трите деца.

Л: Митко, Мичето, Мичето [Мария] е най-голяма, Митко [Димитър] и Елена - най-малката. И тя почина преди няколко години. Сега двамата живеят.

В: Когато остане човек без жена.

Л: Да и вуйчо не се ожени втори път. Митко не беше в добри отношения с баща си, нали. Той Ви го е казал, заради Нейчева там.

В: Коя Нейчева?

Л: Една голяма чифликчийка.

В: А, тоя какъв опит прави той, къде тръгва той, отива да се жени ли там? Какво прави той?

Л: Не, не, той не искаше да се жени въобще. Той не искаше да си остави децата.

В: Какъв е тоя опит с тоя чифлик, дето ходи там при тая Нейчева?

Л: За да може, и тя, умря мъжът й и тя остана сама с три деца, с тоя голям чифлик и той отиваше малко така като защита, като мъж все пак нали, да може малко да й помогне, за да може да се повъзстанови, защото внезапно умря мъжът й Нейчев нали, и тя остана с три деца, две момчета и едно момиче Елена Нейчева и тя завърши медицина и какво да ви кажа.

В: И тоя чифлик накрая какво?

Л: Накрая го национализираха.

В: Само загубено време.

Л: Тоя голям чифлик. Губеше си вуйчо само времето там, но пък и децата му някак си и те така, имат доста голяма вина да ви кажа. Доста голяма вина имат.

В: Интересно, аз отидох да искам от него. той няма нищо? Абе как така да нямаш нищо от баща си, аз имам повече от теб, отколкото ти имаш и накрая исках да взема от медалите му. Те били сложени там и те изчезнали, някой ги откраднал, исках да взема шпагата му, и шпагата му изчезнала, шашката му. Изобщо, той няма нищо от баща си почти останало.

Л: Ами както и ние нямаме, но нашето е вече по-друго.

В: Вашето е по-друго, но неговото поне.

Л: Той до последък е бил, живееше в къщата на баща си, нали. Нали той направи вуйчо къща на Изгрева, те са били.

В: Аз искам да Ви питам за някои неща от албума, който Вие ми бяхте дали, да Ви подсетя за някои неща. Сега, тука той е албум на майка Ви. Вие тука виждате ли без очила?

Л: Аз виждам без очила.

В: Картичка.

Л: Чакай, на светлото трябва да го видя.

В: Постави доброто за основа на живота си. Това е от Учителя картичка, която е преснета.

Л: Да, да.

В: Това е майка Ви, след това тука снимки. Сега тука тази снимка 1935-та година, май.

Л: 1935-та, мъжът ми, аз и г-н Дънов.

В: Вие във връзка с какво отидохте при Учителя?

Л: Ами така, отидохме с моят мъж, искахме нали да отидем да Го видим и отидохме и г-н Дънов каза да се фотографираме с Него. Това беше май месец, щяхме да се женим. Чакай, това сватбеното ми пътешествие беше.

В: А, сватбеното Ви пътешествие. След като сключихме брак в Сливен нали, дядо владика ни венча, щото той искаше, и тогава отидохме нали, отидохме в София при г-н Дънов.

В: Дядо владика, той как се казваше?

Л: Митрополит Иларионов.

В: Този е баща на кого?

Л: Той е вуйчо на мъжът ми. Мъжът ми нямаше нито майка, нито баща, нито брат, нито сестра. Беше съвсем самичък и живееше с владиката.

В: Сега, той е завършил?

Л: Архитектура в Германия, в Мюнхен.

В: И вие във връзка със сватбеното Ви пътешествие?

Л: Да, отидохме и отидохме да видим г-н Дънов по поръчка на мама.

В: Да.

Л: Каза, непременно ще отидете да се обадите на Дънов. Защото Той беше казал, много щастливи ще бъдат, но ще бъде за кратко време. И Той ни прие много любезно и както виждате се фотографирахме.

В: Сега, той се казваше Захари Илиев?

Л: Захари Илиев Захариев [Захари Илиев- Тюлев].

В: Той беше от...?

Л: Севлиево.

В: Кога е роден?

Л: Роден е в Севлиево.

В: Коя година?

Л: Той е роден 1897 г., май месец.

В: Значи тази снимка имаме, тука вече този. Сега тука, тази снимка можете ли да ми кажете къде е майка Ви?

Л: Чакайте, ще се постарая. Тази снимка е на Изгрева 1942 година.

Л: Вуйчо Минчо е този.

В: Тука да не е майка Ви?

Л: Чакайте, ще я видя. Ето я мама! Таз е майка ми. Точно тази е майка ми, която е в профил.

В: Над Стоицев тука.

Л: Да. Аз не ги познавам много тези хора.

В: Ето Ви Веска Калканджиева.

Л: Да, да, да, Веска и Маргаритка.

В: Калканджиева. Сега тука пак майка Ви. Тази е майка Ви, така ли?

Л: Да, точно тази е мама.

Л: Тука мама я няма.

В: Тука също, вече виждаме коя е. Тука ето я майка Ви. Това трябва да е.

Л: Да, да.

В: В тая вече на тая снимка вече не се вижда.

Л: Тоз албум от къде е, от Митко Сотиров ли го вземахте?

В: Да.

Л: Тоз от Митко Сотиров ли е тоз албум?

В: Този албум Вие ми го подарихте преди 5-6 години.

Л: Аз ли?

В: Да. Вие сте забравили.

Л: Да, аз бях го вземала, да, да, да. Ей тука на упражненията.

В: Сега, тука това е?

Л: Това е Абаджиева от Ямбол, Димитрина Абаджиева.

В: Която е с връзката. Тази?

Л: Тази не я познавам.

В: Добре тука е Учителя.

Л: Тука езерата на Рила.

В: Тука е Паневритмия. Тука някъде да е майка Ви? Не я виждате.

Л: Не, няма я мама тука.

В: Сега тука тая снимка е същата.

Л: Ето я тука мама.

В: Да, ето тука е майка Ви.

Л: Мама е тука да, и Абаджиева. Ама чакай, коя беше тази бе? Таз от Бургас бе. чакай.

В: А този, спомняте ли си кой беше? Петко Епитропов не е. Значи това е майка ви.

Л: Да, да. Ето я мама пак.

В: Ето тук играе Паневритмия. Добре, по-нататък. Тук са снимки от Паневритмията.

Л: Абаджиева, леля Митя си я знаехме, леля Митя.

В: Сега тука са тримата.

Л: Вуйчо Минчо.

В: Минчо Сотиров, Георги Куртев и Стоицев.

Л: Тоз е Стоицев, да. Аз не ги познавам много да Ви кажа.

В: Тука този кой е? Не го познавате кой е. Сега тука е майка Ви.

Л: Туй е брат ми малкия, туй е Мемо, големия ми брат. Тоз е Стефан Грозданов и тука мама. Мен никъде ли ме няма тука?

В: Сега, значи това е Стефан Грозданов, този е?

Л: Стефан.

В: Кой беше брат?

Л: Най-малкия, тоз е по-големия Мемо.

В: Сега тука.

Л: Ето тука мама.

В: Минчо Сотиров и коя е тази другата? Не я знаете.

Л: Мама и вуйчо.

В: Сега тука Минчо Сотиров е.

Л: 1944 година, не знам кои са тези. Това е Пеню Киров. Тука съм аз.

В: Така ли?

Л: Да, тука съм аз в Италия.

В: Това е Минчо Сотиров. Сега всички тия ордени са били горе на тавана.

Л: Да, изчезнали.

В: Изчезнали и той след това ми разказваше. Поне тука единствено ги имаме на снимка, кой какъв е орден и подписа на Миркович, да. Това е Минчо Сотиров. Сега тука у Миткови.

Л: Да, мама, това е Мемо, брат ми Димитър.

В: Този кой е?

Л: Това е на вуйчо ми на Стефан Сотиров зетя и дъщерята и Мичето.

В: Да. Тука са тези и други няма. Значи Вие други снимки нямате?

Л: Не, не, нямам, нямам. Което е останало е останало у брат ми. Трябва да видя у брат ми какво има от Димитър. Трябва да отидем някой ден у брат ми, но недейте носи тоз албум.

В: А, не. Сега тази снимка е коя година, спомняте ли си?

Л: О-о, тази година, тази година е 1928 г. - аз, Димитър и Стефан.

В: 1928 г. Сега тука, тази снимка в ония години, помните ли, ние ги разучавахме.

Л: Това е на лозето ни - снимката. На лозето снимката е. Да, ето сега.

В: Отляво надясно, това е Надя.

Л: Да, тази е Веска, Иванчо Калканджиев, мама, това е лелята на Жечо Панайотов.

В: Лелята на Тошко.

Л: А пък таз е майката, леля Руска.

В: Руска Панайотова.

Л: Да, Иван Жеков и това е Мичето Сотирова, Мария Сотирова.

В: Тя коя беше?

Л: На Митко Сотиров сестра му.

В: А, на Митко Сотиров сестра му.

Л: Да.

В: Тия малките?

Л: Това съм аз, големия ми брат и малкия ми брат. Тук сме тримата.

В: Така ли! И тука някакво куче е имало.

Л: Да, нашето куче. Нашето кученце.

В: Значи децата са: Лалка, Димитър и Стефан. Това е леля Ташка, леля Руска. Това е на нашето лозе в Сливен. Това е снимката ни, когато се върнах от Италия си направихме снимка, ха, ха. Значи аз ги нямам тези работи, Вие ги имате.

В: Вас не ви трябват.

Л: Тогава всичко ни вземаха, какви снимки, какво нещо имах, с професори, с Мусолини имах.

В: И къде отидоха тези снимки?

Л: Ами вземаха ги, всичко вземаха, в една каруца го сложиха и го вземаха. Имаше немски списания, италиански списания, на г-н Дънов, на майка ми книгите всичките, беседите както бяха, цялата библиотека изпразниха.

В: Това коя година, 1957-ма?

Л: 1944-та, след 9.IX., когато задържаха нали мъжът ми и отвориха касата, имахме една каса, вземаха всички пари, каквото имаше, останахме, ужас, ужас, ужас беше. Не е за разправяне какво беше.

В: Оттогава минаха четиридесет и толкова години. 44 години минаха.

Л: 1944 година, октомври месец беше това нещо. на 19.IX.1944 година.

В: А майка ви? Майка Ви коя година си заминава?

Л: Моята майка 1965 година почина, на 13 декември. Беше тука при мен, много добре беше нали. Имам някои снимки, може да Ви покажа.

В: А тази снимка?

Л: Снемете ми тези работи вече.

В:Това е старата снимка.

Л: 1918 година.

В: 1918 година.

Л: Да, 27.

В: Портрета на тази снимка.

Л: Баба ми Димитрина Сотирова.

В: Тя е майката на кого?

Л: На майка ми. Майката на майка ми, при която сме живяли.

В: Това е Райна Грозданова.

Л: Райна Грозданова, това е Димитрина Сотирова, това съм аз.

В: Която си в средата с моряшката такава.

Л: Да, Да, това е големия ми брат, този малкия ми брат.

В: И това къде е снето тогава?

Л: Сливен, в къщата на баба ми.

В: И баба Ви на колко години е била тогава?

Л: Ами чакайте 1918-та година, ще Ви кажа на колко е била - 76 годишна. Тя е много интересна снимка. Сега ще вземем да я запишем. Значи това е от ония години?

Л: Да.

В: Майка Ви тогава е била домакиня и си е гледала децата?

Л: Да, да.

В: Карандила 1929 г, август. Те обикновено правеха редовно такива екскурзии.

Л: Да, редовно. Там стояхме, там бяхме на лагер. Стояхме, ние там си бяхме.

В: Палатки ли правехте?

Л: Палатки, имахме много хубави палатки си правехме.

В: Сега, това отгоре е Веска Калканджиева. Тука тези до нея?

Л: Тази не е ли Гешева? На Гешева ми прилича. Я чакайте да видя.

В: До нея спомняте ли си кои са тия?

Л: Тия са Касабови. Тази е Касабова, този беше д-р Касабов, този Иван Касабов - адвоката.

В: Значи, този с бялата връзка-папийонката е д-р Касабов?

Л: Касабов беше, Любен. Този е Иван Касабов.

В: С шапката до него?

Л: Това е жена му Мария Касабова.

В: Това е майка Ви тука най-надолу.

Л: Сега тука е мама, да.

В: Която е с жилетката?

Л: Да, да.

В: Тука други?

Л: Чакай сега.

В: Да не сте Вие тука?

Л: Тук съм аз. Ето ме.

В: Да. Вие сте тук с шала. А тази е Веска Касабова, дъщерята на тези.

В: Коя е Веска? А, до нея.

Л: Веска Касабова.

В: Която е от лявата Ви страна.

Л: Тази е Овчарова.

В: Овчарова.

Л: Тази е дъщерята, Анчето Овчарова. На този беше Минчо Минчев, дето беше секретар на Партията и какъв беше след 9, големец, негова жена беше. В: Значи тази, която е от Вас отдясно?

Л: Да.

В: А този с бастуна? Не го знаете, и другите не ги знаете. Тука този с бастуна, който е възрастния?

Л: Я да видя този кой е?

В: Дали го познавате?

Л: А, той е Иванчо Овчаров. Този е Иванчо Овчаров, да.

В: И тогава ще вземем подред да ги запишем на един лист. Майка Ви редовно отиваше на събори, идваше на Рила.

Л: Редовно си ходеше, и на Рила ходеше, и на езерата ходеше.

В: Вие ходихте ли на езерата с нея?

Л: Не. Тя си ходеше, нали. Тя най-често с Абаджиеви си ходеше, с Димитрина Абаджиева от Ямбол. Те бяха много близки и тя си ходеше, особено като умря Абаджиев, редовно си ходеха. Винаги си ходеше.

В: Вие ми казахте, че след като сте завършили, сте искали да ходите в Италия. И то Минчо Сотиров не Ви е пуснал, така ли? В Триполи да ходите, в Либия?

Л: Не Минчо, другия Стефан. Минчо Сотиров, той никога не се е интересувал за нас. Те бяха големи егоисти, семейството им на Сотирови, на Минчо Сотиров бяха големи егоисти.

В: Е, защо така? Самият той ли беше такъв, или децата му?

Л: Всичките бяха така.

В: Така са устроени.

Л: Да.

В: Ами има хора.

Л: Докато Стефан Сотиров беше привързан. Той се ожени възрастен, за да ни гледа нали, към нас беше повече от баща да Ви кажа.

В: Той има ли деца, той Стефан?

Л: Има. Има син лекар в Бургас и дъщеря има тука женена за лекар.

В: Вие поддържате ли връзка?

Л: Да, с тоя от Бургас не сме се виждали от погребението на вуйчо ми не сме се виждали, обаче, тука с тия се виждаме, тя е жива вуйна ми.

В: В този момент, когато сте искали да ходите в Триполи, в Либия, питахте ли Учителя, или тогава не сте питали изобщо Учителя?

Л: Не, не. Аз си дойдох, нали тука и отидох в Сливен и казах, че вземах си държавен изпит в Италия и да остана там, обаче, Мусолини всички чужденци ни пращаше в Триполи, който иска да остане, ще си отиде при техните. Тогава нали Либия беше италианско владение и трябваше да отида в Триполи. Имаше чудна болница, даваха снимки нали, какво е, как е и аз си дойдох тука в България, нали вече да си покажа доктората, че съм завършила, че съм лекар нали, това беше за мен много. Защото на първия ден на промоциите и аз се явих да си взема доктората. Бях готова с тезата и тезимите и всичко. Щото там много тържествено е вземането на докторат. Там комисия от 12 души професори имаше на които на всички трябва да отговаряш на въпросите. С часове минават, не е както тука да вземеш и да ти напишат доктората, а не. И дойдох си и тогава вуйчо каза: "Не, никакво ходене при тях. Ще си стоиш тука." И аз си останах, не се върнах дори в Италия, защото трябваше да остана, да работя да помагам на братята ми, нали те трябваше да следват и аз трябваше да работя, за да помагам. Това е било тогава.

В: И майка Ви след това? Къде живееше майка Ви?

Л: След това майка ми си живееше в Сливен, ами тя въобще в Сливен си живееше, докато дойдох аз тука 64-та година. Тя тогава дойде тука.

В: Вие там къща имахте ли?

Л: Имаше бабината ми къща.

В: Какво, продадохте ли я накрая?

Л: Ами вземаха я там, някакъв вуйчо ми. Баба ми я остави на вуйчо ми, понеже той много се е грижил за нас и някак си, и той излезе малко егоист. Той взема целия имот, и лозята и всичко.

В: И накрая лозята му ги взе държавата.

Л: Не зная. И той малко така, докато беше по-млад беше съвършено различен. След това малко и той се поизмени.

В: Ех, хората се променят от времената.

Л: Е да.

В: Тогава как го възприехте това предсказание на Учителя, че ще бъде щастлива, но за кратко време?

Л: Приех го като истина.

В: Като истина.

Л: Казах: "И за кратко да е майко, достатъчно е нали, да бъда щастлива няколко години с този човек, но аз ще отида."

В: И после, когато станаха събитията?

Л: Ами.

В: Станаха събитията.

Л: Станаха събитията.

В: И тогава човек проверява едно пророчество и едно предсказание. Много трудно се проверяват тези неща.

Л: Аз тогава все мислех, какво стана с г-н Дънов, нали, понеже Лулчев, нали. Чудех се какво стана с г-н Дънов, тогава казаха, че Лулчев е задържан, нали, и тогава.

В: И бяхте минали през такива събития.

Л: Е, да и нали беше задържан и моят мъж тогава, и просто се чудех нали, какво е, и Той, г-н Дънов януари месец почина.

В: Края на декември, на 27 декември.

Л: Да де, точно тогава, 27 декември ли беше? Така беше, че трябваше да се ходи по затвори, да се види как се, какво е и бяхме въобще загубили връзка.

В: Да. Ами за другия Ви брат, този, който беше следвал в мебелното училище? Завърши добре беше в последствие.

Л: Добре е, и сега си е добре. Не е добре със здравето. Той синът му се удави пък на него. Имаше един син, който се удави и останаха двамата сами.

Л: Да, има хубав апартамент.

В: Други деца няма, така ли?

Л: Не.

В: А този син имаше ли деца?

Л: Не, той беше току що завършил.

В: Ами съдби човешки.

Л: Кремиковци отиде нещо и това е.

В: А другия, който се занимавал с финанси, счетоводство?

Л: Ами той беше генерален директор на Народната банка. Той има син и дъщеря инженери.

В: Значи Учителят му беше казал?

Л: "Той ще отиде в търговията." И тогава спомням си майка като казваше: "Стефко в Търговската гимназия ще го дадем в София. А Митко в Мебелното училище в Русе при Ватев." Той беше много симпатичен човек този Ватев, много симпатичен човек беше. Той имаше консервна фабрика (работилница) и така беше много човечен, хубави отношения имаше с брат ми. Той там завърши. Четири години все у Ватеви беше.

В: Все пак майка Ви е изучила и трите си деца. Това не е малко за онова време.

Л: А, как ще е малко. Много беше дори, много. Тя беше рядко интелигентен човек. И на нас държеше и ни влияеше. Много добре ни влияеше във всяко отношение.

В: Да.

Л: Делото за нея беше всичко.

В: Да, това поколение са били доста предани.

Л: Да, много, много, много. Никога няма да я забравя милата, като кажеше Братството, това Братството и в София редовно тя си ходеше винаги. И като отиде, ще се срещне с Учителя и Той така много любезен беше. А идваха у нас. У нас идваха бай Пеню Киров си идваше редовно. Идваше си от Пловдив. Аз си спомням имаше един Петър Чорбаджиев от Сливен, може би сте чували за него. На Райнова брат й. И той беше към Братството, и той беше така с брада. И той беше така много предан, много, и Димитър Добрев и той. Той нали ръководител беше на Братството в Сливен. Той нямаше, тя жена му е умряла, нямаше деца, самичък си живееше, живееха заедно с Калканджиеви. И там беше и салона. И той беше много човечен, много сърдечен.

В: Те си заминаха отдавна.

Л: Да, много отдавна. Аз не знам Маргаритка, тя си е в Сливен.

В: Тя вече тая година трябва да се пенсионира.

Л: Да се пенсионира вече, да.

В: Тая година 1987. Две деца има.

Л: Две деца ли има Маргарита?

В: Големи, госпожици.

Л: О-о, госпожици!

В: 25-26.

Л: Те пак там си живеят градината гдето е, градската градина до болницата.

В: Взеха си апартамент, живеят вече, взеха си апартаменти, мъжът й има хубава работа, добре са материално.

Л: Бати Иванчо с неговите фотографии.Ха-ха!

В: Знаете ли, че много неща не са запазени?

Л: Не са ли?

 

 

----------------------------

[1]Бележка на съставителя: Лалка и Митко (Димитър) Грозданови са деца на Райна Грозданова, която е рождена сестра на Минчо Сотиров.