Домашен хомеопатичен лекар

[Hristo Vatev]

https://petardanov.com/files/file/1298-%7B?%7D/

[Hristo Vatev]

д-р Георги Миркович -първият класически хомеопат в България

Доц. д-р Станка Михалкова

д-р Георги Миркович

Зараждането на хомеопатията в България е тясно свързано с името на д-р Георги Въл­ков Миркович (1828-1905). Той е роден в гр. Сливен. Завършва медицина в Медицинския факултет в университета в гр. Монпелие – Франция. През 1856 г. получава докторат с темата „За режима изобщо при здраво и болно състояние". Като студент взима участие в лечението на болните по време на холерната епидемия във Франция и е награден от Наполеон III със сребърен медал. Връща се в Сливен и става свободно практикуващ лекар за периода 1857-1858 г. През 1858-1859 г. е градски лекар в Стара Загора, след което заминава за Цариград и взима участие в учредяването на Унията. Участва в Униатското движение по въпроса за Българската църковна независимост. През 1860 г. отива във Влашко и става директор на Българската гимназия в Болград (Бесарабия) като едновременно е и градски лекар.

През 1864 г. се премества в Браила като лекар. Там взима участие в образувания през 1866 г. таен революционен Букурещски комитет. По-късно е арестуван. Лежи в затвора в Цариград и след това е изпратен на заточение в Диарбекир. След освобождаването си от Диарбекир и завръщането си в Сливен отново взима активно участие в политическия живот на Следосвобожденска България и Съединението. Става представител на Великото народно събрание при избирането на княз Фердинанд за цар на българите. Член е на Българското книжовно дружество - сегашната Българска Академия на науките. Издава много книги.

Той е един от тримата първи духовни ученици на Учителя Петър Дънов. В книгата „Писма на Учителя Петър Дънов до д-р Георги Миркович. 1898-1902" са включени дванадесет писма от Петър Дънов до д-р Миркович, съхранени в архива на Народната библиотека „Кирил и Методий".

В своята лекарска практика Георги Миркович успешно прилага хомеопатичния лечебен метод. Написал е книгата „Домашен хомеопатичен лекар", издадена за пръв път през 1885 г., която и досега не е загубила своята актуалност. Последното ù издание е от 1993 г.

Във въведението към книгата той посочва безспорното предимство на хомеопатичния лечебен метод пред алопатичния. Привежда сравнителни данни за процента на смъртност при прилагане на двата метода за различните заболявания. Посочва, че дори противник на хомеопатията се е удивил от добрите резултати, получени след хомеопатично лечение на холера в една лондонска болница. Оборва с безспорни доказателства доводите против хомеопатията. Като сравнява алопатията и хомеопатията, обосновава предимствата на хомеопатичния метод, при който с малки, безвредни дози лекарства се въздейства пряко върху причинителите на болестта. Позицията му е, че при хомеопатията е необходимо да се „съедини" наблюдението за характера на болестта с опита за свойствата на лекарствата.

Д-р Миркович убедително опровергава следните доводи срещу хомеопатията:

• Вярата. Срещу мнението на противниците, че „предразположението на съзнанието на страдащите много въздейства върху болестта и, ако хомеопатът изцери някого, то това е станало не от лекарствата му, а от това душевно разположение на болния", той противопоставя положителните резултати от лечението на деца и животни, чието здраве не може да се подобри само чрез вяра.
  
• Диетата. Твърдението, че „ако хомеопатите успяват в лечението, то това било вследствие на диетата", е неоснователно. Ако е така, алопатичните лекари също трябва да имат резултати, защото те са още по-драстични в прилагането на диетични ограничения. Хомеопатите забраняват на пациентите си само „кафето, зеленчуците, киселите храни и това, което въобще не може да се приема от болните. Те разрешават болните да приемат храната, с която са свикнали... Твърдението, че ние оставяме болните да гладуват, е една от многото клевети, които се отправят към хомеопатията".
  
• Безвредността на лекарствата. Ако се вземе голямо количество глобули от хомеопатичните лекарства наведнъж, не се наблюдават увреждания. Този факт се използва срещу хомеопатията с довода, че те не действат. Хомеопатичните лекарства се вземат в малки дози. Те действително имат слабо действие, ако се вземат от здрави хора, но при болните „имат силата да побеждават болестите". За да подействат върху здрави хора трябва това количество, което са взимали те опитно наведнъж, да се разпредели на дози, които да се приемат ежедневно по два пъти в продължение на няколко седмици. „Тогава ще се разкрие и осъзнае действието на малките глобули и върху здравия организъм."
  
• Малките дози на лекарствата. Твърдението, че е невъзможно малките дози да имат определено въздействие върху организма, се оборва от резултатите в хомеопатичната практика. „Лечебното действие на тези малки невидими частици може да се докаже с хиляди примери." Как точно става това е трудно да се определи. Единственото, което може да се предположи е, че „чрез физическото манипулиране на материята в процеса на нейното разтваряне, се произвежда и определена сила, която, така да се каже, е била преди скрита или като заспала в тази материя". Действието на хомеопатичните лекарства може да се обясни с „подсилване лечителната сила на природата и за тази цел малките хомеопатични дози са подходящи и достатъчни".
  

Ако двете системи - алопатичната и хомеопатичната, се сравнят, „ще се сблъскаме със съвсем противоположни начала", като хомеопатията „във всяко отношение има предимство пред алопатията".

Доктор Миркович посочва следните различия между алопатията и хомеопатията:

• При предписанието си хомеопатът „се води от едно точно и близко до здравия разум начало - да се основава на това, което опитът е доказал многократно". В сравнение с това, „алопатът не разполага с нищо, освен с различни взаимнопротиворечащи си начини на лечение".
  
• „Хомеопатията предписва лекарства, които действат пряко и специфично върху причинителите на болестта или върху заболелите органи. Следователно лечебният способ на хомеопатията е начинът, който лекува направо". Алопатичното лекарство, действащо на основата на противното, е само облекчаващо средство, което „временно премахва признаците на болестта, без да я излекува напълно".
  
• В хомеопатията лекарствата се дават в малки количества, и дори да се допусне грешка, „те не могат да бъдат вредни с едно силно въздействие". Алопатичните лекарства „често имат вредни последствия, понякога и злополучни, които поставят в опасност живота на болния и ускоряват неговия край".
  
• Прякото и специфично действие на хомеопатичните лекарства върху заболелите органи води до това, че „тяхното благоприятно действие се чувства много скоро при острите и опасни болести, отколкото това на алопатичните лекарства". В случай че хомеопатичното лекарство не подейства, „хомеопатът знае, че трябва да се ориентира към друго лекарство, докато в подобен случай алопатът обикновено не знае нищо друго, освен увеличаване на количеството на лекарството, което дори може да ускори смъртта на болния".
  
• „Хомеопатията не предписва лекарства, които да водят до отслабване и до изтощаване на силите на болния, както обикновено това прави алопатията." След хомеопатично лечение болният се възстановява много по-бързо.
  
• Хомеопатичните лекарства нямат лош вкус и могат да се дават лесно на всички болни. Те без възражение се приемат и от децата.
  

На базата на това сравнение между хомеопатичния и алопатичния метод д-р Миркович доказва, че „лечебният хомеопатичен метод има всички преимущества, които някой може да иска". Този метод лекува сигурно, бързо и безвредно.

Изборът на лекарство е от особено значение за ефективността на хомеопатичния метод. За да се направи верният избор, е необходимо много добре да се разбира и прилага законът на подобието. Д-р Миркович разкрива неговото основно съдържание, като посочва необходимостта да бъде спазено основното правило, дадено от Ханеман - хомеопатите „да не дават никога на един болен лекарства, които да не са опитани от здрави хора". Според него доказателството на закона на подобието се намира в едно просто обстоятелство - „то е, че съществата, които живеят чрез своя организъм, имат два противоположни начина на функциониране - действието и реакцията". Могат да бъдат посочени много примери на постепенна зависимост от вещества, които в началото са предизвиквали реакция, но след привикване, спирането им предизвиква обратно действие - като кафето, опиума и др. Следователно, „когато даваме едно лекарство, чието първо действие е подобно по своите признаци на болестта, реакцията ще бъде противоположна на тази болест и трябва да последва излекуване; ако обаче, действието на лекарството има признаци, които са противоположни на тези на болестта - положението на болния ще се влоши". Следователно винаги трябва да се съобразяваме с реакцията, ако искаме да постигнем траен резултат. Ханеман сравнява особените признаци на болестта и действията (т.е. изкуствените признаци, които лекарството би могло да произведе върху здрав човек). По такъв начин той доведе лечението до положението то лесно да бъде осъществено чрез съединяване на наблюдението и опита: наблюдението - като ни запознава с характера на болестта; опитът - като ни запознава със свойствата на лекарствата". Ако спазва указанията на Ханеман, хомеопатът трябва да обръща внимание не само на външните признаци на болестта, а и на всички други особености на болния. „Ханеман, ако ни е възложил да управляваме изборът на лекарствата съобразно комплекса от болестни признаци, също ни е заповядал да обърнем внимание на местните разстройства, за да не сгрешим при тяхната оценка."

Основен проблем при хомеопатичното лечение е как да се разкрият точните черти на болестта. Най-голямото изкуство за успешното приложение на хомеонатичния метод „се състои в това, щото да могат умно да се подредят характерните черти и белези на болестта в комплекс, от което зависят правилния избор на лекарството и сполучливото лечение".

Д-р Миркович обръща внимание на необходимостта да се прави разлика между остри и хронични заболявания. „Под остри заболявания разбираме тези, които се появяват бързо и протичат за едно определено кратко време, независимо дали се лекуват или не, и които могат да завършат с оздравяване или със смърт."

„Напротив, хронични заболявания са тези, които нямат определено време за протичане и които могат да продължават с години, и даже до края на живота." Има случаи, когато острото заболяване преминава в хронично, а също така по време на хроничното заболяване може да се получат силни пристъпи.

Острите заболявания се делят на спорадични и епидемични. Спорадичните могат да се появят по всяко време и са следствия от външно отрицателно въздействие като измокряне, преумора, преяждане и др. Епидемичните болести са заразни и се разпространяват за определен период от време на определени географски места. Такива са азиатската холера, едрата шарка, чумата и др.

Д-р Миркович посочва различния подход на хомеопата, в зависимост от вида на заболяването. „При остро заболяване трябва преди всичко да се постараем да узнаем причините, които са го предизвикали." При епидемичните заболявания хомеопатът „трябва да обърне сериозно внимание върху изучаването на общата таблица на епидемията, така че да се открият лекарствата, които да отговарят на характера на лекуваната от него болест". При хроничната болест е много по-трудно. Необходимо е хомеопатът „да изучи и узнае подробно и точно особеностите на организма на болния, неговия темперамент и неговото умствено и душевно състояние".

Във връзка с употребата на лекарството д-р Миркович посочва, че „има различия между отделните хомеоиати по отношение на начина и честотата на даването на лекарствата". Едни предписват по-ниски „разлагания"1 и ги дават по-често, други по-високи и ги повтарят по-рядко. Той посочва, че „ако сравним статистиката на едните и на другите, ще бъдем принудени да признаем, че последните имат по-добри резултати, особено при хроническите заболявания". Има хомеопати, които прилагат и ниски, и високи „разлагания" в зависимост от случая. „Този, който прилага и ниските, и високите разлагания, употребява ниските за хора, които не са раздразнителни и са малко чувствителни; той ги прилага за болести, където чувствителността е намаляла или е на изчезване. Напротив, същият прилага високите разлагания за хора, които са много раздразнителни и чувствителни (като жените и децата), както също и при болестите, при които чувствителността е засилена."

Д-р Миркович дава следните общи правила за употребата на различните „равнища на разлагане":

• „Когато ниските разлагания са в употреба на нераздразнителни хора, при болести, когато не се проявява реакция на жизнената сила, или пък за болести, които са твърде опасни, или пък протичат бързо - в такива случаи дозата трябва да се повтаря често - докато се появи подобрение. В най-острите случаи, като например при холерата, може да е необходимо дозата да се приема на всеки пет минути. При обикновените остри заболявания е достатъчен прием на всеки два, три или четири часа. Когато се появи чувствително подобрение, лекарството вече не трябва да се дава; но щом това подобрение изчезне, поемането на лекарството трябва пак да се поднови. Ако характерът на болестта се промени, необходимо е да се подбере друго лекарство, което да отговаря на промяната."
  
• „Когато употребяваме високи разлагания при лекуване на хронични болести или на твърде чувствителни и раздразнителни болни, не е позволено дозата да се повтаря в близко време. В подобен случай лекарството, разтворено във вода, се дава по следния начин: или сутрин и вечер по една лъжица в продължение на два до пет дни и след това се спира за няколко дни, докато не престане неговото действие, или в продължение на 10 до 15 дни лекарството се дава на болния всяка вечер преди лягане (това е начинът на Бьонингхаузен, препоръчван най-вече за болни, които не спазват строга диета), или да се дава по една доза (едно или две сухи зрънца наведнъж), веднъж на два, три или четири дни, и след три или четири дни болният се оставя в покой и се изчаква резултатът."
  

Приведохме подробно тези правила поради актуалността на този въпрос и в съвременната хомеопатична практика.

В своите трудове д-р Миркович категорично подчертава, че „в хомеопатията се дава само едно лекарство; никога не се смесват две лекарства на едно и също място". Той поддържа постановката на Ханеман, че при лекуването на болестта трябва да се дава само едно лекарство, защото „практиката да се смесват повече лекарства е противна на здравия разум". Посочва, че „само в някои случаи и то когато са препоръчани две лекарства, те се дават в замяна едното с другото."

„Продължителността на даването на едно лекарство се определя след като започне неговото приемане." Общо правило е лекарството да се дава, докато се появи една незначителна промяна в състоянието на болния, която при острите заболявания настъпва бързо, а при хроничните бавно. При острите заболявания могат да възникнат две обстоятелства - болният става по-добре или по-зле. Ако настъпи подобрение още от първата лъжица, лекарството трябва да се дава дотогава, докато признаците на болестта се променят и вземат друг характер, а това вече означава, че трябва да се предпише друго лекарство. „Изобщо, едно лекарство никога не може да се приема повече от 24 часа, ако не се появи подобрение, нито пък да се приема повече от 48 часа, ако подобрението е настъпило."

В случай че има влошаване на състоянието на болния, лекарството трябва да се приема най-малко 12 часа, т.е. до четвъртата лъжица включително, след което да се почака няколко часа без да се приема нищо. Ако по време на изчакването се появи подобрение, това означава, че влошаването е причинено от първото действие на лекарството; в такъв случай лекарството не се дава, докато трае подобрението. След като подобрението спре, болният се разпитва отново, тъй като положението му се е променило и трябва да се подбере друго лекарство.

Ако изобщо не настъпи подобрение, това означава, че лекарството не е подбрано добре и че болестта продължава. В такъв случай не трябва да се чака повече от 24 часа, за да се предпише друго лекарство.

При хроничните болести лекарството се дава в продължение от 5 до 7 дни. Ако през това време се получи подобрение, лекарството може да се приема още една седмица, като само се промени броят на стотичните разлагания или, ако болният е чувствителен, той може да се остави без лекарство няколко дни, например една седмица, след което да се повтори същото лекарство. Лекарството никога не трябва да се променя без болният да се остави под реакцията на първоначалното лекарство за няколко дни.

Д-р Миркович обръща сериозно внимание на начина на живот на болния по време на хомеопатичното лечение.

На първо място набляга на диетата. Той напомня, че Ханеман е имал много строги забрани, но опитът е доказал, че дори тютюнев дим и мирис на цветя не унищожават действието на лекарствата.

Д-р Миркович дава следните указания за позволените и непозволените неща по време на лечението:

• забранени - кафе, чай, алкохолни питиета, всякакво кисело ястие, твърде солено или твърде тлъсто, всякакви миризливи и ароматни неща;
  
• строго забранени - минерални води и всички неща, които служат като лекарства, всички прахове или тинктури за зъби, всички миризливи неща, които служат за тоалет;
  
• позволени - всички употребявани ястия. Този, който не може да не пие кафе, чай, вино и други, трябва да ги употребява в малки количества, като ги поема разтворени във вода или мляко.
  

За лечебния процес от особено значение е и каква ще бъде стаята на болния. Тя трябва да има добро изложение на юг и на изток, но никога на север. Слънцето не трябва да удря никога в очите на болния. Въздухът не трябва да е много топъл, нито да е мръсен от изпаренията на много хора. Около болния да няма много хора. Той „да е обкръжен от тези, които са му симпатични: душевното спокойствие за него е толкова необходимо, колкото и физическото". Най-малко четвърт час прозорците трябва да се отварят сутрин и вечер, като същевременно се открехва и вратата, за да стане течение. През зимата може да се отваря само вратата - течението на въздуха може да се осигурява през комина. През лятото прозорците могат да се оставят отворени по няколко часа през деня, но не и през нощта. Никога не трябва да се държат цветя в стаята на болния, тъй като те могат да предизвикат главоболие. Температурата в стаята да е между 18 и 20 градуса. При болния винаги трябва нощем „да има една малка светлина". Най-необходимото нещо за болния е неговото легло. То не трябва да бъде от перушина.

По време на болестта чистотата е много важна.

Храната на болните трябва да е съобразена с тяхното състояние и да отговаря на следното:

1. Да не се дава съразмерно с апетита на болния, а съобразно с нейното лесно смилане, като се вземат под внимание привичките и телосложението му.

2. Да се дава често, но по по-малко наведнъж.

3. Да се старае добре да сдъвква храната преди да я погълне.

Болните трябва да правят умерени упражнения без да се преуморяват. Възстановяването да става постепенно.

Винаги трябва да уважаваме съня на един болен. Когато сънят е тих и здрав, за предпочитане е да се отложи даването на лекарството, отколкото болният да бъде събуден.

Д-р Миркович разглежда и някои необходими условия, които човек трябва да спазва, за да бъде здрав. Това са:

• хигиената - т.е. правилата за запазване на човешкото здраве. Човек трябва да бъде поставен в условия, където „жизнената му сила да действува без никакво препятствие";
  
• храната - тя „трябва да се променя с възрастта на хората и според особените обстоятелства, в които те са поставени";
  

• въздухът - необходимо е постоянно проветряване на жилището. Трябва да „оставяме въздухът да влиза спокойно навсякъде". Това е от особено значение за децата, които имат „по-забързано дишане";

• светлина - в жилищата ни е необходимо да влиза много светлина;
  
• упражнения - те „ни позволяват да поддържаме добрата хармония в нашите органи". „Най-доброто нещо за здравето е всеки ден да се прави по една разходка на открит въздух: ходенето е едно от най-здравословните и най-удобните упражнения, което всеки има на свое разположение.";
  
• бани и миене - водата е „най-добрият преобразител на кожата". Д-р Миркович препоръчва хладната баня;
  
• облекло - то да бъде „според възрастта, организма, годишните времена, занятието" и др.
  

Представените постановки от д-р Миркович звучат много актуално и днес. В днешния напрегнат живот на всеки от нас липсва една комплексна система за здравословен начин на живот.

В статията сме се постарали да представим автентично, в стила и с езика на д-р Георги Миркович основните му възгледи като хомеопат. Тези възгледи са много близки до нашите и затова лесно долавяме в тях онова вдъхновение и вяра в хомеопатията, които и днес всички ние носим в себе си.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

• Миркович, Г. Домашен хомеопатичен лекар. 1993.
  
• Писма на Учителя Петър Дънов до д-р Георги Миркович. 1898-1902. Състав. Цветолюб Нушев. София, Нар. библ. „Св. св. Кирил и Методий" и изд. „Бяло Братство", 1999.
  

http://www.samuelhahnemann.bg/homeopathy-in-bulgaria/history/article/157.d-r_mirkovich

___________________________________

„Разлагания" - в смисъл на потенции (Бел. авт.)

[Hristo Vatev]

Д-р Миркович – възрожденецът, лечителят, ученикът

 

 

 

Има личности, от чиито живот блика такова душевно богатство, че дори повърхностният прочит на фактите от тяхната биография буди възхищение като че съзерцаваме пълноводен бистър поток. Такова впечатление създава житейският път на д-р Миркович, събрал в едно три ярки проявления: на възрожденеца, самоотвержено и безкористно отдал всичко лично на Отечеството си; на лечителя, вложил милосърдието си за изцеление на страдащите; на ученика, останал буден, за да посрещне своя Учител и да работи с Него заедно през вековете.

Роден в град Сливен през 1825 г., Георги Миркович завършва католическо училище в Цариград и медицина в Монпелие. Като студент е награден лично от Наполеон III със сребърен медал заради участието му като лекар по време на холерна епидемия. На 30 юли 1856 г. защитава докторска теза и получава докторат. Във Франция тай преживява опитности, които за цял живот го убеждават в реалността на парапсихичното и свръхсетивното познание.

Завърнал се в България, д-р Миркович работи в родния си град като лекар и активно участва в борбата за самостоятелно българско училище и независима българска църква. През 1860 г. публикува “Кратка и методична българска граматика”, получила висока оценка от съвременниците му и преиздадена през 1883 г.

По това време особено напрегната е борбата срещу асимилаторските стремежи на гръцката патриаршия. Затова д-р Миркович, Драган Цанков и Йосиф Соколски се включват в униатското движение, противопоставящо се на Патриаршията, и като делегати са приети в Рим от папа Пий ІХ. Тримата възрожденци предприемат този дипломатически ход с цел постигане на църковна независимост, но плановете им са осуетени от руската дипломация.

След този опит д-р Миркович заминава за Влашко, включва се с националноосвободителните борби и е един от основателите на Букурещкия таен революционен комитет.

Завърнал се в България той разгръща активна просветителска дейност и участва в рисковани акции за църковната независимост. През 1870 г. заради обществената си дейност и организиране на революционното движение във Видинския санджак д-р Миркович бива осъден на вечна каторга. Окован във вериги, той е изпратен пеша до затвора в Цариград, където престоява две години, след което е преместен Диарбекир, а по-късно – в Мердин. Там безплатно лекува заточеници и затворници. През 1875 г. е освободен от оковите, за да се справи с избухналата холерна епидемия. Оставен под гаранция, той е лекар на местното население до амнистията от 1878 г.

След завръщането си в свободна България д-р Миркович активно се включва в обществения живот. Главен инициатор е за създаването на първото у нас дружество на Червения кръст и на съединисткия комитет “Единство”. По това време издава вестник “Българско знаме”, директор е на Мъжката гимназия (1879-1880), градски лекар и управител на местната болница (до 14 март 1878), депутат в Областното събрание в Пловдив. От 1984 г. е пенсионер. Оттеглил се от политическите борби, той насочва вниманието си към просветна и обществено-благотворителна дейност.

Д-р Миркович издава списанията “Нова светлина” (1891-1896), “Здравословие” (1892-1896) и “Виделина” (1902). В тях пише за тайните свръхсетивни явления в природата, за жизнената сила, за лечебните средства и здравословния начин на живот. Той пръв заговорва за хомеопатията, прилага я в практиката си и в книгата си

“Домашен хомеопатичен лекар” изнася многобройните си наблюдения в тази област.

През 1893 г. в Париж чрез медиума мадам Гранж той получава съобщение за млад Вожд на българския народ, надарен с Божествена сила, който след много пътешествия се завръща в България. Миркович помества първите му слова в списание “Нова светлина” (год. 5, стр.119) и след 1900 г. (с допълнителни бележки) в списание “Виделина”

През 1899 г. д-р Миркович е един от тримата ученици, поканени от Учителя на Първия събор на Синархичната Верига. По това време той е озарен от залеза на земния си път, вече е на 74 години, но навлиза в един нов свят.

На 29 септември 1905 г. д-р Миркович завършва земния си път. Погребан е с големи почести от гражданството и обществеността на град Сливен. Той дарява личната си библиотека и изданията си (около 1400 тома) на читалище “Зора”, имота си – за благотворителни и общополезни цели и 3000 златни лева – на сиропиталището в Сливен. Посочва в завещанието си винаги да се иска съвета на духовния му Учител П. Дънов.

Като просветител, борец за църковна независимост, диарбекирски заточеник и лекар д-р Миркович живее самоотвержено, силно, с изключителен духовен устрем и щедрост, следвайки духа на възрожденското време. Той остава докрай душевно млад и буден, за да посрещне Вожда на Светлината, да приеме своя Учител и да работи с него сега и през вековете.