Jump to content

Петър Димков (1886-1981)


Recommended Posts

ТРЕТО ДЕЙСТВИЕ

______________________________________________________________________________

В Мировата пиеса са вплетени много и различни роли. Участници в третото действие са онези ученици, които са били способни да разширят своите роли и да ги обогатят творчески. У тях се е появил личен импулс да приложат принципите на Новото учение, като ги внесат в творческата си дейност. Участници в това действие са творците на Новото, те са пионери на онази епоха, която Учителят съгражда чрез силата на своето Слово.

В Третото действие Авторът работи вече с колектив не от човеци, не от актьори, а от души.

______________________________________________________________________________

Петър Димков

1886-1981

Sila_i_Jivot_1995_3_4_07.jpg?fbclid=IwAR

Художник Л. Димкова

Роден е в София на19.12.1886 г. като седмо дете в семейството. Баща му е бил свещеник, борец за църковна свобода през възраждането. Родът му е от Беломорска Тракия. Преселили се в София след подписването на Санстефанския мирен договор.

Петър Димков завършил началното си образование в София.През 1899 г. заминал да учи в Петербург с група деца на видни българи по специална покана от Русия. Прекарал 10 години там.Учил във военно училище и завършил висшата военна академия.През 1909 г. се завърнал в България и постъпил на служба като подпоручик в 25 Драгомански полк в Цариброд.

Като военен Петър Димков е взел участие в трите войни - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Раняван е 5 пъти, но винаги отпред! Куршум го е улучил и в челото, но рекуширал в кокардата на фуражката му.

През 1920 г. Петър Димков се венчал и същата година заминал с жена си във Виена. Надявал се там да изучи нещо, с което да е полезен на хората. Отделял много време за да чете. Особено се увличал в медицински четива. Скоро се върнал в България, неудовлетворен от онова, което чуждата страна му предложила. През 1922 г. отново постъпил в армията, където служил неотклонно до своето уволнение през 1936 г.

По време на военната си служба Петър Димков е обиколил много градове в България, и навсякъде е вършил родолюбиви дела. По негова лична инициатива, с помощта на войниците му били спасени много паметници на културата. Във Варна той възстановява Аспаруховия вал; в Карлово предприема реставрация на родната къща на Васил Левски като изнася една трудна борба за спасяването й от разрушение; в Свищов отново той заедно с войниците си е причина да се запази кораба “Радецки”; в Стара Загора по негова идея възстановили Аязмото; в Бургас става инициатор за събиране на помощи за бежанците от Тракия.

Казаното до тук е само опит за бегъл портрет на Петър Димков. Неговата истинска същност, неговата духовна природа е била твърде разностранна за да бъде представена пълно. И все пак, основната част от нея, не е военния Димков, а лечителя Димков. В действителност Петър Димков съчетава в себе си две изключителни качества: твърдост, изразена в себедисциплина и диамантена воля, и мекота, проявена в дълбоката му хуманност и милосърдие към себеподобните.

Първото качество, твърдостта, той хилядократно е доказвал във военната си практика, а второто постоянно е доразвивал и усъвършенствал през годините чрез лечителската практика, на която се е посветил с безпределна всеотдайност. Тя не е плод на случайно хрумване. Тази негова дейност е обусловена от по-дълбоки причини. Майката на П. Димков е била много добра познавачка на билките и цяровете, които могат да се извлекат от тях. Той наследил от нея тетрадка с подробно описание на лечебните билки и рецепти за тяхната употреба. У него се събудил дълбок вътрешен интерес и той веднага се заел да изучи този труд, да го допълни и разшири. Още през годините прекарани в Петербург, той с увлечение свободно е посещавал и лекциите по тибетска медицина и хомеопатия в Медицинската академия. Там му попаднал тритомния труд на Платен “Новый способ лечения”, а през 1903 г. се запознал и с ирисовата диагностика. Това бил един от най-важните моменти в живота му. Петър Димков почувствал дълбоко в себе си, че този метод за диагностика и лечението чрез “зелената медицина” т.е. билките са негов път и съдба. Интересите му в тази област се задълбочавали през следващите години. Той не пропускал случай да прибави все нови и нови знания към вече наученото. Водил стотици разговори с хора от народа по въпроси свързани с билколечението, извършвал наблюдения за действието на билките и постепенно стигнал до умението да лекува над 600 вида заболявания. Своите тетрадки с рецепти носел навсякъде, те били и в офицерската му торба, и в пътническата чанта, и в туристическата раница. Без тях той не тръгвал никъде. Хипократовата клетва Петър Димков дал пред всевишния и пред собствената си съвест. Никога не й изменил.

Петър Димков е направил своята първа крачка за самостоятелно лечение в Бургас, където бил на служба след Първата световна война. В книгата на Николай Антонов “Лечителят Димков" четем:

“Една вечер отишли с жена си на гости у техни познати. Заварили тъжна картина - единственото дете на тези хора умирало от дифтерит. Лекарите го лекували два-три дни и накрая си отишли с безнадеждно вдигнати рамене.

- Мога ли да го видя и аз? - попитал Лечителя. /Тогава той бил майор./

Разгледал зениците на детето. Бил преизпълнен с желание да каже нещо утешително в тази минута и го търсел.

- Но то ще оздравее! - възкликнал Лечителя. - То оздравява! - повторил в отговор на слисването, с което посрещнали спасителната диагноза.

В ириса на детето той “уловил” завяхващото червено петънце, което било и спасителния знак на оздравяването.

Лечителят смяташе този случай за начало на своето лечебно дело, макар че и дотогава много пъти бе помагал на близките си, на войниците си. Бе раздавал съвети, чиято полза бе научил от други.

“Бургаският епизод” бил за него “бойно кръщение”; сам бе поставил диагноза в един случай, сметнат от специалистите за безнадежден.”

През 1926 г. у Димков се родила идеята да издаде знанията си по билколечението в книга, наречена “Българска народна медицина”. Започнал да работи усилено по реализирането й. След уволнението си от войската той бил поканен да изнася лекции по здравни въпроси във вегетарианския клуб на ул. “6-ти септември”. Тези лекции спомогнали много за организиране на работата му по планираната книга.

Установил се да живее окончателно в София, Петър Димков започнал да посещава теософските събрания. Интересуващ се не само от физическото, но и от духовното тяло на човека, той естествено е стигнал до по-дълбоките истини за човешката същност. На едно от тези събрания случайно се запознал с Никола Нанков. Последният в разговор го попитал: “вие чували ли сте нещо за Учителя Петър Дънов?" От последвалия разговор Петър Димков усетил, че именно с такава личност, като описаната от Н.Нанков, той има нужда да се срещне. Казал тутакси: “Искам да се запозная с него...”

Срещата на Петър Димков с Учителя останала паметна в живота му и той се свързал с него завинаги. Тази среща е символичното му изкачване на едно ново, по-високо стъпало по стълбата на духовното себеусъвършенстване. Всичко, което вършел от сега нататък придобило нов израз и той съзнателно поел пътя на ученичеството. Окончателно решил да посвети себе си в служба на Цялото, Петър Димков навлязъл в своите най-плодотворни години. В живота си въдворил един нов ред, един ритъм, в който се включвало само най-необходимото за човека: умствено обогатяване, при което мисълта се развива и разширява, и служение, при което благородството, човеколюбието, милосърдието се практикуват в името на най-ценното - Живота!

От разговорите с Учителя у Петър Димков се събудили нови импулси. Един от тях: да се стреми да излекува не само тялото, а и душата. Учителят го поощрявал всякога за това. Давал му съвети. Същевременно Димков се уверил, че и досега благодарение на някаква Ръководна Сила вътре в него, той е действал с онези методи и средства, които в Новото учение са изведени на първо място. Неговото духовно естество, настроено на вълната на Новото, интуитивно го е водило в правата посока, за да го доведе до момента, в който Учителят му отворил врата към едно по-висше Знание. Това знание Петър Димков черпил с пълни шепи, осмислял го, преживявал го и го раздавал на всички около себе си, в продължение на дълги години.

Веднъж, забелязвайки че дъщеря му се увлича по индуската философия, той й казал:

“Моето момиче, за нас е Учителя. Това, което той ни дава е най-близо до нашата душевност!”

А на болните, които лекувал, П. Димков проповядвал идеята за чист живот, изразен в чисти мисли, чисти чувства и чисти желания - основата на Новото учение. И понеже всички велики духове, дошли да служат на земята, са смирени, Петър Димков предава своята жизнена проповед преди всичко със своя личен пример. “Не съм виждала по-безкористна и пo-смирена личност от татко.” - споделя Лили Димкова, неговата дъщеря, и продължава: “И в най-тежките си моменти той мислеше повече за болките на хората, отколкото за себе си!”

Нека проследим дейността на Петър Димков в рамките на един ден. Ще се уверим, че той стриктно е изпълнявал съветите, дадени от Учителя към неговите ученици. Ежедневната програма на Петър Димков е била подчинена на един духовен ритъм, почерпен от Науката за правилен живот, тя е текла по закони, движещи всички части на Цялото в един единен ритъм.

Sila_i_Jivot_1995_3_4_08.jpg?fbclid=IwAR

Домът на П. Димков

* Всяка сутрин П. Димков става точно в 5 часа. Минутата на събуждането за него е най-съществена. Той започва своя ден с положителна мисъл.

* Четвърт час отделя за гимнастика. Тялото също трябва да се нагласи спрямо силите и енергиите на Пространството; то трябва да се подготви за изпитанията на новия ден. Материята има свои нужди, тя се подчинява на специални закони, които той зачита.

* Закусва скромно - само чай. Пие го бавно, на глътки.

* След закуска сяда зад заобиколеното с книги бюро, винаги спретнато облечен, приветлив. Започва своята умствена работа с размишление върху прочетени мисли от “Завета на цветните лъчи на светлината” и “Свещените думи на Учителя”. Той обича утринните часове, защото е убеден, че са най-благотворни за размисъл, за възземане над материалното, за свързване с Духа и за зареждане с енергиите на Големия Живот.

* Към 10 ч. Петър Димков започва да преглежда болните, които понякога с дни и седмици стоят пред вратата му на ул. “Лука Кунин” 47. Полага длани на всекиго, изрича мислено щедра благословия с пожелание за помощ и избавление. С това той предава на всекиго от своето жизнелюбие и вяра. Общува с болните мислено! Така ги издига над болката. Говори им извечни истини, упътва ги към един побиеш морал, предпазва ги от простъпки за да запазят дарения им от Природата живот. Вдъхва им велик стремеж към Истината. И всичко това, докато се взира в окото, в онзи орган, който е символ на Истината! Там той вижда последиците, до които води отклонението от Нея, и верен на обета си да помага той дава рецепти, съветва, препоръчва изпитано лечение. Не прави разлика, лекува всеки - и умния и простия, и благородния и надменния, и богатия и бедния. За него всеки, потърсил го за помощ е страдалец. Следователно, трябва да му се помогне!

* Обядът му е лек, вегетариански.

* Следва малка почивка, отпускане, но не и сън.

* След почивката идва ред на кореспонденцията. Преглежда новия, току-що донесен куп писма, внимателно премисля всеки зов за помощ и веднага пише своя отговор. В своята практика не е оставил никога писмо без отговор!

* Привечер излиза на разходка. Глътка въздух и малко движение по познатите пътеки из Борисовата градина са почивка, и радост, но и необходимост след напрегнатия труд. На тишина, сред дърветата той премисля резултатите от изминалия ден и внася в себе си мирът, който само природата предлага.

* Вечерята е също скромна - чай, хляб, сирене.

* Следва подготовка за следващия ден. Бюрото се почиства и подрежда за да е готово за работа.

* Сънят го спохожда мигновено.

Така преминал и последния земен ден на Петър Димков - 4 октомври 1981 г. Той приготвил своето бюро и поръчал: “Нищо не пипайте, приготвил съм го за работа!”

И легнал, за да се събуди в един по-реален свят, където всеки, изпълнил с успех ролята си в Мировата драма, се събужда светещ!

Жизненият път на Петър Димков бе низ от събития, всяко от които е стъпка нагоре към съвършенството. Той бе един от преродените богомили в наше време. Излъчваше го с присъствието си и го доказваше с делата си. И лекувайки другите, повдигаше и себе си. Скромно и незабелязано, но постоянно. Не е ли това пътят на ученика? На ученика, който имаше пълно доверие в Учителя си, на ученика получил от Учителя си любовта и силата, които само това доверие ражда? Да, той извървя приживе Пътя на ученика следвайки с доверие своя Учител, познал го в лицето на Петър Дънов. Увери ни в това свое убеждение, написвайки следната мисъл в своята последна книга “Хигиена на душата”:

“Трябва да имаш вяра в Учителя си; трябва да имаш вяра в себе си. Ако си видял Учителя си ти ще му вярваш докрай, през много животи и смърти. Ако още не си го видял, ти все пак ще трябва да се опиташ да почувстваш Неговото същество и да имаш вяра в Него, защото ако не сториш това знай, че дори сам Той не може да ти помогне. Докато няма пълно доверие, не може да има и пълно излияние на любов и сила.”

Ученик! Това изписа и една Невидима Ръка на челото на Петър Димков преди да излезе от сцената на Мировата драма. С тази титла той ще остане завинаги в съзнанието на малцината, които се докоснаха до душата му и я обикнаха.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...