Jump to content

ЯНУАРИ 1918 г. - 15 ДЕКЕМВРИ 1918 г.


Recommended Posts

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

ЯНУАРИ 1918 г.

О, Драгомански заснежени височини и ти, Нишаво, буйна, пълноводна и сега вкована в лед. Ето ме отново край твоите брегове. Ето ме пак по чукарите самотна и мечтателна. Но какви ти мечти, това е тъга, даже мъка.

Защо тъй рано посивяха косите ми? Веднъж Иванова - тази с многото видения, запита Учителя защо тъй млада, а косите ми прошарени; Той отвърна:

- Защото слана я попарила.

Студ и мраз и в сърцето ми. Небето сякаш и то не е дружелюбно към мен. Гледай как се оцъклило, никаква надежда.

Псалмите са винаги с мен. Ето 63 ме кара да роня сълзи...

„Милостта Ти е по-добра от живота,

устните ми ще Те хвалят.”

Горещи сълзи калят по прекрасното ми ново палто. Студът ги вледенява и те стоят като блестящи перли.

Кому съм нужна? Нямам вече никого близък на света. Злият български цар Го пропъди, Него, Човекът, който ни събираше край себе си. Злият, надменният цар. За да угоди на поповете, а те да угодят на... дявола.

Омраза в къщи, не може да се диша. Надвивам с работа: пера, мия, мета, нося вода от градската чешма. Нито искрица благосклонност от никого. Възглавницата ми мокра от сълзи. Треперя в студената стая. Отнемат ми завивката. А прозорците нашарени с цветя. Само на голия сламеник. За „такава”, така се пада, чувам да гълчат със сестра ми. Завивам се с палтенцето си, слагам отгоре си и блузички, кърпи и престилки. Костите ме болят от свиване... Отвън месечината пълнолика грее както преди две години, когато тръгнах от тука. Същата месечина, сега отново свидетелка.

Купувам свещ вместо взетата лампа. Пиша на запалена свещ. Но всичко е такава сивота и такава безнадеждна скърб.

Почвам да разбирам беседите на Учителя. Става ми ясно почти всичко. Тънко подчертавам редовете, които имат отношение към мене. Колко хубаво!

Оттатък, на топлото не ме искат - „разплаквала съм децата”. Макар че аз насякох дърва и напалих печката, но, тя не позволява да съм при „офицерските деца”. Очув [втори баща, пастрок] ми сега е офицер. Той не е съгласен с мамината педагогика, но нищо не смее да каже - глас в пустиня, защото и той е под нейния чехъл.

Прочетох много книги, тук на студено. Препрочитам Кринчевите... Псалмите и винаги псалмите. Те са върху гърдите ми. Има ли по-съдържателна поезия от тази!

Децата ме викат оттатък да им разправям приказки, нотенардиерката [по името на семейство Тена

Елена Стоичкова е умряла наскоро след заминаването ми, а Софийка ми е наистина приятелка. Разказах й за Учителя, за Вазов, за Юлиус. Тя обърна внимание само на последното име. „Па кой знае, казва, може да се върне той от Галиция и ти да станеш майка на германчета.”

Всичките мамини маневри са да ме принудят да взема или Кола такунеца, онзи с голямата табачница към Желюша, или Кирил печатаря, който издава малко вестниче в града, или Андрея шивачът. Момите припкат и след тримата, но мен сърцето не ме тегли по никого. Това е причината за целия ужас в къщи, за голото легло и гладното лягане и ставане.

Хълцам в леглото, ридая. Така повече изстивам и не мога да дишам. Там са всички топли постелки и завивки; на закачалката висят две дълги шинели... Там самичка си приказвам, моля се, пискам. Тя внезапно влиза при мен със запалена лампа и вика: „Така за тебе, умри! Щом не искаш човек да станеш, по-добре да те нема!”

Обичам Хюго заради Козетка, обичам Хюго заради Есмералда и Квазимодо...

Тялото ме боли от удари, ръцете ми сини от коравите й пръсти. Веднъж ме замери с камък в главата. Цели два часа треперах на леглото си като ударена птичка. Такива гърчения, такива подскачания. Намерилия се наблизо ветеринарен лекар заявява, че тук има лош удар в тилната част. Препоръчва хладни компреси. Тя сяда на трапезата, почва да се храни и казва: „Да ги слага който ще”; Бека ме гледа със зли очи. Тя е дясна ръка на мама, десен крак и дясно око. Всичките ми и най-невинни прояви тя ги „отнася” преиначени и всеки ден е нов ужас, страх и трепет.

Крия книгите си под дърво и под камък, защото ще бъдат унищожени. Квартирантката ни г-жа Вучкова ме научи да рисувам с въглен. Посочва ми образци от Третяковската галерия. Почвам с портрета на Гаршин. Мама го намира и добре го размазва с разтришавката на петте си пръстта. Но не се отчайвам. Заемам се с Христос в Гетсиманската градина. Напредвам много бавно, защото не съм се упражнявала предварително, тъй ме насърчава горката туберкулозна красавица. Русите й сплитки завиват три пъти главата й. Но, до кога?!

А татко, играе на комар. Проиграва заплатата си, проиграва и пендарите на маминия наниз. Никой друг не е взел жълтиците, тя - онази. И почва жесток бой и гнъсни разпитвания. Отчаяна и ужасена викам: „Защо не питаш и татко?” Тогава и той, о, безочливост, стана и заши войнишка плесница на бледите ми бузи. Бека стои отстрани и очите й святкат.

Влизам в студената си килия, падам на колене и чупя тънки, слаби пръсти. Това е страшно, страшно, страшно! Погивам. Смили се, Господи, избавителю, пропадам-безумна, сирота, гладна и помръзнала. Прозорците заледени. Дъхът ми топъл, замръзва във въздуха. Вцепенено е тялото ми от бой, от студ. Принизена е душата ми от срам, ужас и възмущение. Искам да умра! Сладка смърт! Сигур си по-сладка от този живот. Ето ме, умирам. Веднага тръгвам с тебе, великий дух на спокойствието. Захлюпвам очи на студения под, притиснала чело върху твърдите дъски и плача безутешно. Тялото ме боли от тежките й юмруци, щипане и дебела тояга. Смазана съм и тел ом и духом.

Изведнъж ме залива мека светлина. Нещо ме изправя на нозете. Нещо велико и мощно докосва сърцето ми. Студеният покрив е пронизан от лъчите на едно невидимо и мощно слънце. Въздухът става мек зефир и ми става топло и радостно. Някой стои до мен, някой сякаш говори. Чувам:

- Тука съм, не бой се!

- Но кой си ти? Христе мой, ти ли си?

- Тук съм чадо мое, не бой се!

Баща ми ли е това? Но тази сила е сила Божия; тази сила е Христова сила. Тръгвам по стаята с разгърнати ръце и търся да прегърна този светъл дух. Целувам собствените си пръсти. Ръце или крила докосват раменете ми. Мразът се стопява и милиарди топли лъчи ме изпълват с блаженство. Неуловимо, нежно присъствие и несравнимо прекрасно. Нещо ме прониза с живот и сила, и бодро и весело е на душата ми. Лягам върху студения и твърд сламеник. Глас ясен и определен говори: „Не се свивай, отпусни тялото си; така, заспи.” Блажен сън, непробуден блажен сън ме обхваща. Събуждам се чак на сутринта затоплена и бодра изпод моите шалчета, престилки и блузи.

МАРТ [1918 г.]

Претърсен е чеиза ми до последната кърпичка. Правят сметка с Бека какво съм имала и какво ново съм изработила, откакто съм се завърнала. Влиянието на Бека тук е повече от пакостно. Тя рови ленените ми ръкоделия и прави тънки сметки...

А мама подочу нещо от колегите му. Смълча се, не повтори за пендарите. Татко хич не го е еня, че гълчат мене за него. Целият град знае за неговите ’’подвизи”, но той е горд и наперен в стегнатата си офицерска униформа. Веднъж я чух да нарежда за моя баща. Сърди му се, че умрял и я оставил с три сирачета, че трябвало пак да се жени и нови деца да ражда. Сърди му се, мрази го. Сякаш него мрази чрез мене. Чудна работа! Не иска да ме види. За нея аз съм грозна, сбръчкана баба, жълт папуняк и още нещо... Не ми вярва за Бахаровия подарък, не ми вярва за извънредните заплати и говори каквото й дойде на езика.

Нищичко не разбирам от Иполит Тен. Отново се заемам с Berlitz. Ледовете се трошат, снеговете се топят и смъкват към полята. Но има ли край моята скръб и моята тежка участ. Животът ми тук е невъзможен. Изкачвам се към гробищата. Сядам на снега върху гроба на самоубития офицер Кантарджиев. Оплаквам чужд, непознат мъртвец. Оплаквам себе си. През 1914 г. той е служил честно; гърдите му обнизани с ордени и медали. А тук сега, някой го обвинил в недобросъвестност. Не издържала честната душа - не издържал срама и горчивината.

Плача сега над клетото братско сърце, не срещнало съчувствие, не оценено. Сълзите се ронят и аз тихо нареждам. Никого няма - няма жива душа. Няма ги нито врабците, нито черните врани. А небето е облачно - гъсто заслано с непроницаеми облаци, обвива ме бяла мъгла и сякаш изчезва всичко. Той - градът до мен, сякаш моят гроб, моето тяло заровено тук и отгоре безприютна моята клета душа. Мрак се спуща върху земята. Изправям се на нозете си, притиснати върху снега. Дрехата ми се отпечатила върху него. Бавно слизам. Ето пушека от циганските къщи.

Минавам край църквата, училището. По тъмно съм у дома. Заварих гости. Излизам да донеса вода в котлите, дърва и съчки за утре. Плаха сядам в ъгъла и се заемам с плетиво за „мамините ангелчета”. Тя харесва моите ръкоделия, харесва моето шиене. Не напразно ме е пращала три години в стопанско училище. Това не й пречи, обаче, да ме цапне със срамен епитет и да ме удари по лицето или гдето й попадне с дърво или съсъд, или с железен предмет.

1 АПРИЛ [1918 г.]

Татко е пак на война. Плачем за него; ако не е комарджийството, той би бил добър баща и заплатата би стигала. И Бекиния съпруг е на война. Тя съвсем се пренесе у дома. Тя подпита и да ме бие. Ноктите й се впиват в лицето ми и кръв тече по бузите ми. Остави ми две копки до очите - тях ли искаше да извади, не зная. Съдра ми блузата на гърдите и я направи на парченца. Обля ме с мастило. Мама й помага да ме дотрепят. Викат: „Или да се ожениш, или да те нема от тука.” Разбирам, че не трябва да подяждам хляба им, но Господ да ми е на помощ. Тъй натика тя и кака да се ожени гдето и не беше мястото, нито Бека - те се подчиниха, но аз имам надежда.

Писмо от Спас Димитров. Този достопочтен брадат „апостол” съжалява, че не е отблизо, за да ме ръководи. Да му пиша и той ще ми пише. Използва заточението на Учителя, за да предложи своето съчувствие. Никога няма да му пиша - лъжец! Но аз ще изляза от този адски тунел, о, ще изляза! Тъй нещо у мен шепне. Не съм изгубила кураж и вяра, нека ме бият, нека ме кълнат, нека ме злословят.

3 АПРИЛ [1918 г.]

Плача и се разхождам по бреговете на Нишава. Мътна, буйна, силна, тя гърмоти в леговището си и сякаш не иска да знае за моите скърби. Времето се затопля. В душата ми се промъква слаба, неясна надежда... Писах във Варна, до хотел „Лондон”. Там е Той, Милият, Великият Човек. Писах Му и всичко, всичко Му разказах за тука. Писах и на Михайловски -не може ли да ми намери някоя работа.

Клепачите ми отекли от плач. Сълзите ми сами се ронят. Косата ми към ухото плисна в белота...

Природата се оживи. Кокичета, теменуги. Нашите теменуги имат особен лъх, не са като тия що продават по софийските улици. Синчец, минзухар. Навсякъде красота, навсякъде нов живот.

Немско писмо! От Юлиус ли? Не. Не зная дали някой е останал жив в Галиция... He, Richard Ohrtel - онзи високия красив немец от боровата гора, скоро запознат след срещата ми с Вазова. Беше неделен ден. Закъснях този път за изгрева. Той ме изпреварил. На моя „пункт” двама дойчовци. Съблекли куртки, открили розови гърди срещу слънцето, лежат на тревата. Искрено зачудени какво търся рано в гората. „Слънцето диря”, казвам на немски. Те веднага скачат, обличат и закопчават куртките си. Стягат се с колан. Ще ми бъде ли приятно да ме придружат в гората. Не помня що ми говориха, но своите си думи-говор и сега слушам: ,,lch bin zwei-und-zwanzig Jahre.” [(нем.) Аз съм на двадесет и две години.] Единият си записа името ми и где работя. Единият, по-снажният, по-слънчевият. Мисля, че не го видях повече. Не. Сега добре изпитал за адреса ми, дори от фирмата Рафаел Камхи. Те го упътили добре.

След писмото по пощата ме среща тукашен oberoffizier [(нем.) висш офицер] и ми донася устна вест, че неговият скъп приятел offizier [офицер] от София ще го посети, като моли Henzel да му уреди среща с мене. Не бих ли желала да пия кафе заедно с тях утре след обяд, когато колегата му от София ще пристигне.

Гръм от ясно небе, да пия кафе с немците, когато тук съм в затвор. Но мощен лъч пробива този затвор и аз почвам да се готвя. Увивам посребрените сплитки около главата си. Мия се, гладя блузата си, плисираната си пола, лъскам обувки. Като птичка на слънце, разпервам крилца. Не се боя, ще отида. Сърцето ми трепти, трепти, но не от страх. По-страшно е, че съм на края на гибел. А той, като пратеник на небето, предтеча на Спасението.

Моми и момци на сватовско хоро, нашите на представление. Още от двора ме срещат лъчезарния Richard Ohrtel и Henzel. Затоплена стая. Десетина немски войници около дългата маса. Представят ме: Die geliebte Freundin des Ohrtels. [(нем.) любимата приятелка на Йортел] (Кога пък станах Freundin? [приятелка]) Но това е най-любимата им дума, най-високото им отличие. Почваме с името ми. В Германия имало много това име. Радват се, че изучавам немски. Ядем сандвичи с крехко месо и пием чай. Нещо като вечеря, не зная. Стана дума за вегетарианство; казах, че наближава времето когато ще изоставя месната храна. На масата имаше двама антропософи - не разбрах що е това, но то се уясни, когато видях, че те оставиха сандвичите непобутнати. Говориха за Щайнер. Слушала съм за теософи, но антропософи... Колкото зная немски говорих им за Учителя. Те умеят да слушат внимателно, а дали ги интересува. Всеки случай, тук, в Цариброд, между шепа немци, аз чух за Щайнер и антропософи. И немците, значи, имат някакво духовно общество. Richard ме изпраща и моли за Spaziergang, morgen, ganzen tag. [(нем.) разходка, утре, цял ден]

Заспивам щастлив сън - прекрасно лице, прекрасен Richard! Това вече е щастие. Не ме лови сън. Ставам рано както за утринна в църква. Камбаните бият и аз излизамот града. Поемам по стръмнотокъм „Паметник”. Той е там горе - гдето се реши войната между сърби и българи през 1885 г. Сядам да почина. Той иде след мене. Господи, Господи! Грабва ме на ръце и ме носи - притискам се до гърдите му, обвила ръце около шията му. Чувам името си от милите му уста. Той ме носи като перо. Наистина, че съм олекнала доста от моя режим тук. Was ist geschehen [(нем.) Какво се е случило?], пита загрижено той, warum bist du so schwach geworden? [(нем.) Защо станахте толкова слаба?] Ох, ако ти кажа за всички ужаси, мой прекрасни човече, едва ли би проумял. Сълзи се ронят по очите ми, но той не дава да плача, не. Иска да се усмихвам. - So. [(нем.) Така.] Облягам се на гърдите му и той ме гали. Издига главата ми към устните си и ме обсипва с хиляди целувки. От онази паметна сутрин, той не ме е забравил. Непрекъснато мислил и страдал. Колко пъти идвал в гората, колко пъти обикалял алеите, но напразно. Колко пъти стоял да чака пред „бюрото”, но не ме виждал, отчаян че не може да ме намери. През това време си ходил в Германия на Urlaupt [(нем.) отпуск]. Когато се върнал, аз съм напуснала и Камхи. Мъка по моя адрес, мъка - чак в адресното бюро...

Този силен красив мъжага не е като другите мъжища. Той е човек. Вижда небето - сърдечен приятел, баща и брат. Той е zwei-und-vierzig [(нем.) четиридесет и две], по външност едва ли би му дал човек dreiliig -nicht mehr. [(нем.) тридесет - не повече]

Денят е наш. Слънцето е наше. Планината е наша. Всички зелени и цветни полянки - наши. Априлският ден, събрал всички прелести на пролетта. Той ме води за ръка, крепко обхванал китката ми. И пак ме грабва, и пак ме носи, носи и целува - жадна за обич, смъртно жадна за нежност. Устните ми са негови, цялата съм негова. Но светлата вълна, която ни обгръща и двамата е чистота и святост. За миг са излекувани всичките ми душевни и телесни рани. Горя от щастие в прегръдките на божието милосърдие. Косата му златна на меки къдрици кичи снажното му чело. Очи сини - синчец с капчици роса. Жизнерадостен, здрав и добър. Строен, изящен и красив. Усмивката му е като тази на Божята майка над младенеца.

Някога тука е имало кървав бой. Не седим ли ние върху изтекла геройска кръв? Не газят ли нозете ни върху разцъфналата кръв на мъченици?

Не е ли пратен той от свише сила!? Не го ли доведе милата майка природа, която чува моите стенания, вижда моите сълзи. И това ли е случайно?

Горе сме, горе, най-горе. Доле се вижда Нишава. Виж ме сега, мила водна пътнице. Погледни кой е при мене. Кажи, има ли сега сълзи по очите ми? Има ли бръчки по лицето ми? Градът - като в голяма кошница. Ние сме над всичко - и телом, и духом. Кой ме държи за ръка? Чия мишца е на раменете ми? На чиьо рамо е главата ми? Richard, Richard! Не питам кой е и отгде е. Той за мен е точно този, който трябваше да ме спаси в тия дни. Грабва ме и ме носи, носи и нещо тихо, нещо много нежно говори, което не разбирам, но усещам. Издига ме високо като малко дете; като че ли иска да ме покаже някому. После ме притиска на гърди и ме обсипва с целувки.

Ето го седнал на един камък. Приближавам се до него. Прегръщам главата му и му благодаря с хиляди целувки - къдриците, златните къдрици. Лицето прекрасно, шията, устните сладки като мед.

Целият ден щастие, целувки, блаженство. Няма глад за нас, няма грижа. Въздухът, слънцето, цветята ни опияняват. Вървим ръка за ръка, за да се спрем, да се прегърнем и пак да се прегърнем.

Mein GIQck, mein Kind, SOsse [(нем.) Моето щастие, моето дете, сладост] - това е едничкото щастие за него в света. Той не знае радост в живота си. Не го питам, но обвивам тънките си ръце около бялата му шия и го целувам както целувах някога иконата на Божята майка.

So schwach, so schwach - warum? [(нем.) Толкова слаба, толкова слаба - защо?] Играе с пръстите ми, целува ги един по един, после свива шъпата ми, държи я под брадата си, после разтваря дланта ми и сам се гали с моите ръце. След това ги целува, че са го помилвали - него!

Кой е той? Не зная. Зная, че е пратеник. Пронизва ни велика обич. Небето и земята се целуват.

На ръце ме сваля по стръмния път. Слънцето ни подканя да си вървим. Сякаш и то се спря днес и не иска да залезе. Ти светлина и Любов, ти светлина и Любов! Слънчице, постой, постой! Не навеждай още копието си към земята.

С озарено от щастие лице се връщам в ада. Заспивам блажен сън. Турям до бузите милваните шъпи - него самия. Той няма име; той е лъч от Слънцето на Любовта. Той е самият Бог.

30 АПРИЛ [1918 г.]

Кой ме буди тази сутрин от моята скромна постеля. Няма никой. Не, има някой. Някаква сила ми говори - обгръща ме, прониква ме и ми говори. Неземна радост ме докосва. Чрез самата мене Любов. Милувка по бузите ми - разтърсване, повик - заповед.

- Чух. Ето ме.

Тръгвам пак. Ти ме зовеш, по-силно от най-силната тръба на света. Познавам твоя глас. Ти си Любов.

Да, чух, тръгвам отново на път.

Влизам оттатък и казвам: Довечера заминавам ...

На обед телеграма от Михайловски. До вечерта още една от госпожата му. Назначение!

Вързопът в ръката ми - без изпращачи. Но обещанието ми е дадено още на 18 февруари 1916 г. там върху снега до петровката ябълка.

За ужас на свекървата, оставям багажа си при кака и литвам към Михайловски. Заканва ми се той с дебелия си къс показалец. Повлича ме по стълбите право в Министерство на търговия и земеделие. Елегантна стая - кабинет на министерския секретар Моллов. Незабравим образ -жълт, мургав, с прекрасни очи. Запознаваме се.

- Това е автодиакта, за който ви говорих, казва моя благодетел. Заповедта е готова, звъни за началника на отделението. „Г-н Митев, ето ви новата чиновничка.” Помъква ме той по стълбите в своя кабинет. И той звъни, и той ме предава някому. Този е с охлузена дреха и злъчна усмивка.

- Поделете си работата, казва г-н Стоян Митев.

- Но аз можех и сам да върша всичко, раболепно отговаря моя нов шеф.

Завежда ме в голяма стая от горе до доле с долапи, пълни с преписки. Завежда ме в друга стая при две елегантни книговодителки - Христова и Спасова. Те приличат на принцеси. Моята рокличка - басмена. Толкоз шум за една писарка - Михайловски, Моллов, Ст. Митев.

Дванадесет часа - обядвам в канцеларията с една кифла и чай. Искам да си отдъхна. Сама съм. Два часа на разположение. Крача по стаята и мисля, мисля. Сядам да пиша ново писмо до Учителя. Да му кажа, че съм отново тука и че особено съм благодарна на Бога за чудото.

Учат ме на новата ми работа - регистратор архивар...

След 6 часа право в „Опълченска” да питам Гумнерови за по-точния адрес на Учителя, защото писах до хотел „Лондон”, но може би съм сбъркала адреса.

Кака Гина казва: „Не си сбъркала. Адресът ти е прав, сега ще видим.” Стоя на двора. Стоя и гледам към вратата, където влезе кака Гина. Ето я тя излиза. Но кой застава след нея на вратата? Кой ми кима с ръка да влеза?!!

Целувам ръката Му, гледам Го захласната. Не вярвам на очите си.

- Получихте ли писмото ми, казва Учителят.

- Не, казвам, аз Ви писах, но отговор не получих.

- А, получи, получи, казва Той и в очите Му чудна усмивка.

- Гъска, гъска и половина. Че какво беше вчера сутринта. Не беше ли това отговор на писмо - особен отговор на писмо. Гъска съм и нищо повече.

Кака Гина казва, че Той се върнал още вчера от Варна - тъй, неочаквано - остава пак между нас.

Петърчо вече ходи. Кака се радва. Разправям й сто неща наведнъж. Казах й за чудното писмо на Учителя. Да, Той наредил всичко. Как да не е. Той прати и Richard да ме зарадва, а сега, всичко веч е добре.

Като че ли съм изкачила висок връх и задъхана почивам.

Имам квартира близо до какини, оттатък моста - бул. Сливница.

С бакшиш на разсилния пращам писмо на Richard, че отново съм тука. Моят Ароюп ме чака на другия ден на ъгъла на „Леге” с тънка сабя през кръста.

- Blume, Kind! [(нем.) Цвете, дете!] - вика той и грабва двете ми ръце. Отиваме в гората.

Отивам при Йончев. Бере душа. Каза ми, когато напусне земята, ще ми с яви. Като дете се свил в леглото си. Станал неузнаваем. При него е Бончо х.Бонев. Той пак рече: „Сестро! Моли се за мене.” Излизам покъртена до дън душа. Милата душица! Толкоз страдания, толкоз дълги страдания през изтеклите месеци

Свиквам с новата си работа. Гордо и весело припкам по улиците. Сякаш земята пее по стъпките ми.

Случи се да срещна Серафимов. Изпъчих се като младо войниче и тананикам весело: „Дружно вси да вървим, злото да победим...” и пр. Как ме изгледа. Извърна се и ме изгледа. Злосторник.

15 МАЙ [1918 г.]

Тия дни сънувам Йончев. Срещна ме на площад „Цар Освободител”, облечен с нови дрехи - жив, здрав, бодър. Какъв сън! Така се и събуждам с мисъл за него. Милият страдалец. Мъченик, адски мъченик. Смили се, Господи, за него. Отивам на работа и се заемам с новата си длъжност. Така изтичат часовете до обяд. Отивам си „у дома”, там при вдовицата македонка на бул. „Сливница”. Некролози по стените. Някои се спират, четат. Заставам и аз.

„Ив. П. Йончев нощес почина след дълго и мъчително боледуване.

Мир на праха му.”

Тичам по улицата. Тичам от мъка за Йончев, от мъка и от радост - той се освободи, удържа на обещанието си, яви ми се на сън. Лети свободна сега, мила душо! Оздравя за винаги! Когато дойдеш пак на земята, ще имаш ново тяло. Няма да обичаш сладкия смъртоносен ликьор. Той не е за тебе, нежни, сърдечни поете!

Скоро съм дошла и не мога да си позволя отпуска - не. Какво ще търся при останките? Ние сме заедно сега. Той ще дойде и ще ме учи на хубава поезия без „облаци”. Неговият стих е чист и звънтящ като скъпа кристална ваза. Той и Злъчкин първи в София ме нарекоха „сестро”, първи, сред толкоз вълци.

20 МАЙ [1918 г.]

С Richard посетихме гроба на Йончев. Колко плаках върху жалката купчина пръст! Струва ми се, че една частичка от мене почива там. Richard не дава да плача. Взима ме на ръце и ме носи. - Weine nicht, mein Kind, weine nicht! [(нем.) He плачи, мое дете, не плачи!] Ето гроба на Елеонора - разбира се, специална обстановка.

Срещаме весела компания китаристи. Правим обща снимка. Седнала до грамадния Рихард съм като дете. Лицето ми е тъжно.

Посещавам Саша Гладиева, винаги заета с благотворителност. Сърди ми се, че още не съм се оженила. - Ще съжаляваш, момиче, казва тя. И тя не се жени - късмет. А тя би могла да бъде съпруга на някой предостоен човек. Защо не става? Виждам, че желае. За себе си, не зная. Мисля, че това не е лъжица за моите уста.Струва ми се, че ми предстои нещо огромно да извърша, но не зная що е. Нещо необикновено. Съвсем, съвсем, съвсем не мисля за женитба.

Пак почвам изгревите. Туп-туп-туп през „Мария Луиза”, „Търговска”, „Царя”, градината, гората - към мястото на Ваучер. Никаква пречка, никаква неприятност. Сякаш гората пълна с добри духове, които тихо ме поздравяват. Минавам през тъмните алеи, като през параден портал. Славей раздира утринния час с гърлена здрава песен. Ако се захласна по него, ще изпусна изгревния миг. След мене припкат други - откъм езерцето, откъм обсерваторията. Някои ме изпреварили. Ето ме и мене. Изток е чист. Витоша блести вече в розов сняг - близо е. Неочаквано се показва само с игла да боднеш. Но мигновено се уголемява и се търкулва като прясно опечена пита по ведрото небе. Слънцето позлатява близките облачета. Жива струя се влива в мен. Протягам ръце към него - нещо ме топли и разтърсва от утринния хлад. Гората ечи от славеи. Всички дървета разлистени и по боровите клончета пресни зелени очички. Нови шишарки напъпили. А доле по земята се изронили миналогодишните. Иска ми се да бера, да бера и да си наклам голям огън. Опирам бузи до моите братя борчета. Те ме милват с грапави длани. Обръщам гръб да ме понагрее слънцето. Правим гимнастика. С нас е Учителя. Множество братя и сестри припкат,припкат от разни части на града. Всички се тълпим край Него -Любимият. Получил е много гевреци. Но Той ги чупи и раздава на всички. Целуваме благословената ръка. Тичам по алеята - отивам си на работа. Никога не закъснявам.

Купувам най-красивото букетче теменуги и - на Саша, заедно с радостта на моя живот. Радва с тя заедно с мене; за Richard, обаче, нищо не й казвам. Прави ми бегла многозначителна бележка: „Човек не бива да мени религията си.”

Срещам Вазов към двореца. Обаждам му се. Отвори широко зеници, позна ме и ме повежда към градската градина.

- Къде се изгубихте? - чувам гласа на милия поет.

Разказвам му печалната си одисея от декемврий насам. Иска да му прочета нещо ново. Наклонва ухо към мене...

- Много скръб, госпожице, много скръб. Там не е за вас. Искам да сте бодра и весела както преди.

„Бодра и весела, бодра и весела!” - тъй ми каза и Учителя.

ЮНИЙ [1918 г.]

Пак гладувам. Купони, оскъдица. Томова - хазайката ми дава по някое залъче... Дъщеря й носи брашно от село. Винаги съм гладна. На .Опълченска”, при Него, винаги има изобилна храна, но стеснявам се, също и при Паша. Скоро Richard ми даде цял войнишки хляб. Но той замина за отпуска; без него съм тъй печална. Сядам в градината и хвърлям трошици на врабците, докато някой скучаещ господин пожелава да ми направи компания, с което ме прогонва от там.

Обичам да се разговарям с деца. Малък вестникопродавец. Името му Постамир. Горкият беден, полугол и бос вестникопродавец. Седи до мене. Изсипва парите си в каскета и ги брои: толкоз за редакцията, толкоз ще му останат. Той ще ги спести; всеки ден ще спестява; ще си купи нов каскет, обувки и рубашка. Но, това, полека ще стане. Той и на училище иска да ходи, но - кой ще го храни. И аз мисля като него - ако уча, кой ще ме храни. Незабелязано слагам в каскета му 10 лв. Той пак ги брои, но, чудно, парите сега са повече. Светват детските очички, пламва бледото му загоряло личице. После отбройва няколко вестника и ми ги дава. „Защо?”, протестирам. „Ей тъй, моля, вземете ги...” Разбира се, аз не ги приемам; нека той си ги продава.

Отивам си у дома, но радостта на малкия вестникопродавец е с мене. Чедо! Томова пуши цигара след цигара, чака ме да се прибера. Оставила ми е парченце питка, която веднага изяждам. Македонка дългоглава с тумбесто чело. Единственият й преден зъб - опушен, очите - ласкави. Загатва ми приятелски да не стоя „така”, а да си намеря някой приятел да ме издържал. Думите й падат по мен като разпалени въглени, не, отровни жила. Лягам си покрусена, унижена.

След няколко дена намирам при нея млад ерменец кафеджия. Запознава ни тя и изчезва някъде. Чак когато момъкът си отиде разбирам защо е дошел и защо тя излезе. А ние се разговаряме за туй, за онуй. Питам го как се прави каймаклия, синджирлия кафе. Той ми обяснява, че се туря в кафето по малко сода за хляб. Разправя ми, че баща му е бежанец от ерменското клане. Казва се Махарджиян. Красиво и наивно момче. Разбра ли ме то, не зная, но вече не повтори визитата си.

Учителят сега държи беседа в „Опълченска”. Прозорецът - отворен. Той говори до него, така че могат да слушат и тия вътре, и тия - вънка. Също както на „Ивайло” 13. Срещам нови хора. Има вече доста млади момичета с родителите си. Стефан Белев е тук. Мрази декадентите - да се пазя от тях. Те са като болест, казва. Янакиева е тук, Динова, Райна - шивачката. Паша ме запознава със Спиридонова - учителка. Не ми харесва никак - постоянно й говорел Господ, постоянно. О, Аня и Паша нямат „видения”, но при тях е така весело.

Сестра Динова ме кани у тях. Гощава ме вкусна гозба и ми чете Библията. После заставаме на молитва и е тъй хубаво! Когато я заварвам да пере, избутвам я от коритото й - толкоз. Тя се уговарва, не дава, но кой я пита. Милото й личице грее от доброта - радва ми се. Ръцете й са такива тънички, слабички. А бельото е хубаво; има мъжки копринени ризи на сина й, и на брата й, току-що се върнал от Америка.

Няма вече Спас Димитров, няма Чакъров, но този евреин ме записал в теософското общество и постоянно получавам покани. Кого е питал да ме запише. На техните събрания говори Ников и Грозев. Някакви размишления, съзерцания в една невидима розова точка. Право да си кажа заспивам веднага. Ако някой ще плаща членски внос за да идвам тук да спя по един час, губи си времето.

Хористи от Операта с Рамаданов ме викат. Но не ми се пее вече по програма. Тука, при Учителя, пеем за удоволствие. А тамо, спевки, спевки

- надвикване и гласът се уморява. После - шепнеш.

Учителят говори за Любовта: Обичай, казва, обичай цветето, изворчето, слънцето, звездите, тревичката, обичай животното, човека. Бог е навсякъде. Той е вътре и вън в природата. Часовникът е направен от часовникаря, но той не е в него, а е вън от него. И майсторът не прилича на часовника, направен от него.

Самичка си правя превод: Природата, видимият свят е направен от Бога, но Бог е нещо повече от творението си, нещо велико и необхватно

- пълно с Любов и обич към нас. Ние, частиците на часовника, трябва да имаме сговор помежду си, за да върви добре, да има хармония в света, че Майсторът да се радва.

Подновявам десятъка си от 1917 г. Добре е така; човек свиква на щедрост, иначе да си себичен е животинска черта и не подобава на името човек. Тъй говори Паша, Аня, Надя, Янакиева, Балтов и др.

Намирам се на първа екскурзия с тях към „Бялата вода”. Тълпят се около Него, любимия. Припкам и аз с тях, нося мъничкото си пакетче с хлебец и сирене - вървя. Заоблачава се. Нахмурва се небето, трещи. Но кой се тревожи! Всеки с близкия си, вървят, вървят. Аз самичка подтичвам ту с едни, ту с други. Плисва проливен дъжд с буря. За миг съм мокра до кости - и батистена рокличка, и бели обувки, и сламена шапка. Те отзвучават нагоре. Аз се спирам, сядам на един камък. Шиба ме дъжда, зъзна чак до сърцето. - Що диря тук, питам се. Тия хора са ми чужди и аз на тях. Наистина, Той е с тях, но в този миг съм без никакво значение. И моите сълзи от рождение, изплакани и неизплакани, сега се леят по бузите ми и се смесват с дъжда. Ще си сляза, ето ще си сляза. Гледам пакетчето с храната - мокри. Кесийката ми с парите и тя мокра. Дъждът ме плиска, шиба, удря и аз добивам вид на мокра кокошка.

Изведнъж чувам бързи стъпки на слизащ човек по стръмната пътека. Стоя и не мърдам. Да отмине. Но той не отминава и стъпките запират на 10-15 крачки от мен. Той - Самият Той - Човекът стои и ме гледа. Ставам. Гледам Го сякаш виновна за това, че съм в такова състояние. Зъбите ми тракат.

- Добре сте се наквасила, казва Учителят и в очите му грее топла усмивка.

-Да, казвам, не съобразих тази сутрин.

Но, ето, юрват се по дирите Му братя и сестри. Виждат ме. А те зсичките, кой с пелерина, кой с мушама, палто. Изведнъж ми се подава талто, платнище, някакви обувки. Отгде се намериха? Обличам се и тръгвам нагоре. След малко дъждът престана, слънцето изгря и изсуши дрехите ми. Перцата на мократа кокошка пак бухват и тя е весела и доволна. Дават ми друга храна. Горе на поляната е тъй хубаво! Храната братски се поделя между всички - от единия до другия край, всеки има това, което има ближният му.

Казват сестрите: Вървим с Учителя. Стигаме горе на полянката, гьлчим, смеем се под шибащия дъжд. Изведнъж Учителят станал сериозен, огледал се и без да каже някому нещо се спуща по пътеката. Разбира се и те - по Него.

Значи, потвърждава се това, което чух тогава: „Може за другите да сте нищо, но има Един в света, който милее за вас повече от майка и баща, повече от брат и от сестра.” Благословено да бъде Името Му!

На изгревите идват и Толеви. Той издава списание. Има нещо демонично в него. Нямам работа с него; друг е брат Белев. В ранните сутрини след изгрева се събираме в горичката при една скрита полянка. Там, около Него, седим, греем се на слънце, пеем и се разговаряме. С нас идват и няколко генералши - Стоянова, Недялкова, Дикова. Последната е най-скромна. Другите две. са много надменни и самоуверени. Стоянова дъвче думите си сякаш говори на китайски език, а другата - и за нея, добре произнася думите си и добре стреля с очите си. Край тях мойта милост се губи и не струва нито петаче. Полковник Цветанова ми казва, че в миналото съм имала много лош съпруг и затова в този живот избягвам женитбата. Когато втори път я помолих да ми разясни това, тя отказа да ми е отправила такива думи. Мисля си, а ти каква ли си била, щом сега туряш един пръст пудра на лицето си и си боядисваш косите. Иванова разправя за новите си видения и разговори със св. Богородица. Другите сестри не говорят за видения, не си спомнят ничие минало. Сестра Пипелова донесе голям домашен бял хляб. Туря го в ръцете на Учителя. Той го разчупва с обичните си ръце и раздава по парче. Някои донесли гевреци, симидчета - всичко е поделено от Него и раздадено.

Веднъж отиваме на Дървеница. Някой е запалил огън на една полянка пред общината, гдето се вари голям котел с прясно мляко. Какво угощение! Всекиму се раздава по една голяма чаша, а не сме малцина. После събират пари, плащат го - моите пари не приемат...

АВГУСТ [1918 г.]

Richard си дойде. Донесе ми ябълки от своята градина. Заловени за ръка, излизаме от града като две братски души. Сякаш той ми е ангел пазител.

- Du bists meine Pupile. [(нем.) Ти си моята зеница.] - казва той.

Мисля си, че съм кукла за него, но после проверявам в речника - не, зеница съм за него, дете, цвете, обична, geliebte schwester. [(нем.) обична сестра] Говори ми за Щайнер, но моят немски речник не може да обхване философията на немския духовен водач. Но той ми пее, моят прекрасен

Richard. Носи ме на ръце из ливадите и ми разправя шеги. Колко се смяхме тия дни. Пита ме какво съм яла днес.

- Brot und Gurtel [(нем.) хляб и колан] - отговарям.

Моли ме да повторя израза.

- Brot und Gurtel und Salz [(нем.) хляб и колан и сол] - повтарям.

Той сваля каиша си, сочи към него.

- Das ist Gurtel. [(нем.) Това е колан.]

Разбрах, че нещо не е в ред. Но какво е това, което съм яла с хляб и сол. Обяснявам:

- Grune Gemuse wasserig, von manchmal ist bitter, [(нем.) Зелен зеленчук, воднист, понякога е горчив].

А той повтаря и се смее:

- Grune Gemuse wasserig - hart, [(нем.) Зелен зеленчук, воднист -трудно] Не, той не може да разбере. И тъй се смее: - Was hat mein Liebling gegessen mit Brot und Salz? [(нем.) Какво е яла моята любима с хляб и сол?]

Следният път, тържествующа го срещам с думите:

- Das ist Gurke. [(нем.) Това е краставица.] Изпърво той се чуди защо му отправям този израз, после избухва в детски, сърдечен смях.

- Also, meine ON hat Brot und Gurke gegessen. [(нем.) Значи, моята Оли е яла хляб и краставица.]

Попитах за Галиция... Облак мина по светлото му лице...

- So schlecht, alles kaputt [(нем.) Така лошо, всичко е свършено] -тъжен отговор с въздишка. Значи, свърши се с Юли, затуй не получих никога писмо от него - свърши се с Potsdam, свърши се с немските ми деца!

Сънувам Richard - хубав, прекрасен, но ръцете му отзад завързани с дебела верига. Застанали до Орловия мост, съобщавам съня си. Изведнъж той се натъжи; лицето му потъмнява и сладките му очи ме гледат тъжно и сериозно. Никакъв ответ. Но защо е толкоз мрачен и сериозен. Повличам го на една пейка и го моля да ми каже.

Той почва бавно, бавно, но без прекъсване:

- Имаш право, сънят ти е верен, ръцете ми са вързани с тежка верига. Никога аз не мога да те заведа със себе си. Първата ми жена умря от туберкулоза, втората е в приют за душевно болни. Имам единствен син.

Но, аз не искам нищо от него, не. Ний сме свободни души. Той е моят ангел хранител. Напразно Томова води при мене разни „кавалери”, напразно ме оставя сама с тях. Любовта и Чистота ми са щит и яка броня. Никой не ме познава друга освен весело, но много добро момиче и много симпатично.

Турям глава на рамото му. Той ме прегръща със сега свободните си ръце, притиска ме на гърди: - Mein einziges Gluck in der Welt, mein Sonnenstrahl. [(нем.) Мое единствено щастие в света, мой слънчев лъч.] Сега, ние наистина сме щастливи, въпреки всичко.

СЕПТЕМВРИЙ [1918 г.]

Колко е чуден нашият началник г-н Стоян Митев! Пази Боже да те види из коридора с наметната дреха. Казва ти направо, че си глупачка и това си е.Това да не е у вас или на улицата, казва. Колегите се сгушват, подчиняват му се, защото министър и секретари се менят, но той не уволнява никого за хатъра на когото и да е. Честен - честен и справедлив. Стегнал е здраво колегията и всичко пращи от работа.

Оттатък отделението работи чичо Генчо, директор на народния музей - духовит казанлъчанин и обича добрите шеги. Моите долапи с преписки са срещу неговата канцелария - така се запознахме. Той е представител още и на фирмата „Г.С.Гинев”. Владее отлично френски език. Чужбина за него е по-близо от Витоша. Често шари из Европа. Сам той е ловец и много обича задушени зайци и пъдпъдъци. Макар, че още не съм вегетарианка, но го предупреждавам да не яде вече месо; едно, че е възрастен, едно да не убива беззащитните животни. Защото, казвам, те ще се вкопчат в стомаха му и ще го мъчат извътре.

- Нищо ми няма, казва чичо Генчо, здрав съм като камък.

Веднъж ме покани да вечерям с него в една шуменска пивница.

Ядем що ядем и той казва, че сега ще ми покаже кои от клиентите край нас са влюбени, кои наскоро женени и кои по-отдавна.

- Ето, казва дяволития стар ерген, тия дето едвам се поглеждат току-що са се запознали и сега започват сближаването. Тия, които мило се гледат един срещу друг и се прехласват да се гледат са младоженци, а тия, които никак не се гледат са отдавна женени.

- А ние какво сме, питам чичо Генчо.

- Приятели, казва той - ако си малко по-възрастна, бих те взел за съпруга, харесваш ми много. Но ти си тъй млада...

Весело и бодро ме изпраща той донякъде, после припкам към дома, към моята мистериозна хазайка, която вечно пуши и е одимила и моето легьлце, съседно до нейното.

Архиварят ме пъди от архивата чак в таванските стаи да подреждам стара архива още от пловдивското изложение. Цяла съм прах и паяжини. Сега се ухитрих с тази вехта рокля, която обличам тук за работа. След работа се измивам добре и - нищо ми няма. Разбрах тайната на Таки Димитров - издава държавни тайни за „периметри”. Гузен е, казва колегата Касабов. Те се досещат първи, да съм кажела на Митев. Не е моя работа, те да си гледат.

Richard често ми дава по цял хляб. По някой път седим на някоя пейка и ядем резени сух хляб, като хлапаци. Той е такъв естествен и непринуден. За нас няма лошо време. След онзи разговор сякаш сме повече сближени. „Kette” [(нем.) верига] ние не искаме повече; нашите души са над всяка земна верига.

Слушаме тържествена беседа всеки неделен ден от 10 часа. Пеем обща песен, обща молитва и слушаме, слушаме. Тука са и генералшите, и ясновидките, и милионерите. Учителят говори, че ако българите не възприемат Новото учение на Любовта, Мъдростта и Истината, ще ги постигнат нечути страдания и изпитания. Всичко това се стенографира и готви за печат. Сега стенографира Гълъбов, също и Паша. Всеки разбира Учителя по своему, по своему се радва, че Приятелят е с нас.

Една сутрин в гората по стъпките ми дойде прекрасен младеж в бяла рубашка и въздългичка светла коса. Тъкмо шъпнех нещо срещу красивия изгрев. Спрях се. Той мина, поздрави усмихнато и си отмина. Сега го виждам тук, заедно с нашите хора. (Борис Николов).

(……липсва 52 стр.)

главата ми. Ръцете му, които са ме прегръщали до това добро сърце. Тича, скача, мята диск. Косите му златна коприна по морното му чело. Усмивка на устните му - познавам я. А очите, незабравките - милите очи! Здрач припада над града. Разотиване. Като закована до главния вход, сякаш не смея да мръдна. Група девойки и немци, ето носят лавровия венец... Неговият венец. Виж как го носи на ръката си. Едно сияющо лице се втурна към мене. Две прекрасни ръце ме прегръщат пред всички. Мъртва от радост в прегръдките му. Ръката му на рамото ми - той е мой и аз - негова. Вихърът на щастието ни отнася до езерцето. Луната е цяла над нас. Върху гърдите му чувам сладкия ритъм на дивното му сърце. Защо не съм се обадила? Защо не съм пратила ein Zettel. [(нем.) бележка] ' Той щял да излезе, той, честният, доблестният Richard щял да ме въведе вътре. Божествена целувка по ранено сърце, по разплакани от щастие бузи. Божествена Любов - бъди благословена. Остани за дълго, завинаги при мен! Richard е мой и аз негова. Не съществува Kette. Душите ни са над всички земни вериги. Ний сме свободни души. Стиснал крепко ръката ми, завежда ме до Лъвовия мост. Morgen! [(нем.) Утре!] - казва той и нежно ме целува за лека нощ!

Някой се допира до рамото ми. Жена съчувствено ме гледа с кротки очи и ме пита какво ми е. - Нищо, тихо отвръщам и с подути от плач очи, тръгвам наслуки.

Томова ме чака със запалената си цигара. Гледат си на карти със съседката...

Нашите войски хвърлили оръжието. Видях ги на тълпи да тичат по улиците, кални, гологлави, обезоръжени. Някаква мирна революция - не щат война.

Фердинанд на площада към запад. За пръв и единствен път го виждам. Напуща България завинаги!

Псалом 20:

„Едни с колесници,и едни с коне,

А ние ще поменем Името на Господа нашего.

Те се спънаха и паднаха,

А ние станахме и се възправихме.”

Учителят е горе. Прелиствам псалмите, чета, чета. Той свири горе - тихо, вълшебно свири Той, сякаш лекува душата ми. Едвам допира лъка до струните, но аз чувам що казва той: Това е покой, сладък покой, божествен покой. Те шепнат струните като майчини устни над любимо болно дете. (Откъде пък у мене такова сравнение...) Сдругарени акорди, милващи акорди, целебна тайнствена песен. Знае ли Той кой го слуша сега? Добрият Самарянин, знае ли? Сълзи на потоци обливат лицето ми. Той ходи бавно по стаичката, спира до прозореца, гледа кротко навън, но продължава да свири. После минава в друг ритъм. Сякаш на хоризонта ще съмне. Дивни звуци възвестяват зората. Птичките пеят, гората шуми. Слънцето стопля земята; ражда се новия ден. Всичко живо се движи, расте, цъфти и зрее. Като че ли носят стъпките на хиляди нозе в строен ход. В лек ритъм пристига бяла, слънчева войска лекокрила, жизнерадостна, приветна. Стъпките приближават. Ударът върху струните вълшебно дава изобразителност на несравнимата гледка.

Стоя неподвижна, не смея да шавна. Той сваля цигулката си, затваря я грижливо в кутията и после слиза на двора. Целувам подадената десница. Заглеждат ме Божиите очи. Десницата Му се издига и милва мократа ми буза. Топла, много нежна, сладка милувка. - Смелост, смелост, казва Той - Великият. И пак онзи тих изговор след мене: „Бог да те благослови!”

2 НОЕМВРИЙ [1918 г.]

Дъжделив, студен, неприветлив. Нозете ми гмичкат в студената кал. Горе в тавана работя над стари преписки, подреждам ги по дати, години. Зъзна.

Пак нова вълна ме блъсна да слушам тесняците. Върнах се у дома без златното перо в джоба си. Никога там! Никога.

6 НОЕМВРИ [1918 п]

Кашлям, особено кашлям - рядко, но страшно болезнено. И тъй горя. Свят ми се вие и лягам. Томова вика сестра ми. Губя съзнание. Умирам, свестявам се и пак умирам. Кака телеграфира.

9 НОЕМВРИ [1918 г.]

Майка ми „изплашена” изпраща зет ми с една сума или да ме ..., или да ме заведат там, при нея. Подпират ме, сядам във вагона. Кашлицата се усилва. Някакъв французки войник, защото сега тук е пълно с чужди войски, сваля от мрежата одеялото си и ме увива цяла. После сяда на най-отдалечения кът и гледа през прозореца. Дрешките ми тънки, също и чорапите, обувките... Зет ми не вижда това, стегнат с дебелия шинел над куртката, а този чужденец вижда... Край мене и младежи - съграждани -закачат се, смеят се отсреща.

На гарата още по-студено. Одеялото е в ръцете на притежателя. Merci, frere! [(фр.) Благодаря, братко!]

Лягам и не ставам вече. Осемнадесет дни между живота и смъртта. До възглавницата ми: „Съкровище на смирените” и петте брошурки на Учителя, също и коженото тефтерче с позлатени листи, металическа рамка и заключалка.

Това е смъртта. Виждам я как се приближава; всемогъща, зла, непобедима, пръстите ми - восъчни свещи и кръвта ми изтича. Кашлицата изхвърля дробовете ми и аз виждам това. До мен пакет с кървави кърпи -моите дробове [виж “Изгревът”, т. Ill, с. 101-102, сн. 86; т. XVII, с. 652-653, сн. 20.1 - през 1918 г. в България върлува испанска болест].

Дните минават и аз изчезвам. С треперящи пръсти турям до очите си „Съкровище на смирените”. Сякаш ярка светлина озарява мозъка ми и почвам да разбирам. Чета „Любовта” от Учителя. Всичко е логично, последователно, единно.

Псалом 25:

„Към Тебе, Господи, възвисих душата си.

Боже мой, на Тебе уповах.

Да се не посрамя;

Да се не зарадват враговете ми.”

Но ослепяла от страдание - книгата пада от ръцете ми. Внасят новата ми рокля. Мама влиза, излиза. Споменава името на татко. Тихо вие, като вълчица по рожбата си. Бека - с подути очи. Тодорка държи ръцете ми и ги целува. Софийка ме гледа втрещена.

Камбаните бият бавно и провлечено - биим - биим - биим - биим. Заран и вечер, и на пладне звънят.

- Тате, пиши на Учителя. Кажи Му, че само Той... едвам изричам и замирам.

Отворената карта е отлетяла. Камбаните все бият и бият. Приветствуват мъртвите...

Само по гръб и неподвижно. Кандилото гори. Излизат и влизат на пръсти. Ето я смъртта - виждам я, тя иде. Защо иде? Защо набляга тъй? Какво сторих до сега? Живях ли тъй както иска Учителя, както иска Бог? Учителят рече да уча, защо не послушах. Служих ли на Бога, достойна ли съм да се явя пред Лицето Му. Нали обещах пред Оногова, че „с тези ръце ще ти служа”. Свръхчовешки усилия. Смъквам разсипаните си кости на пода. Коленичам, не, лягам задъхана на пода и ридая:

- Дай ми възможност да ти служа; искам за теб да живея...

Влизат, с писък се втурват към мене и ме вдигат на леглото. Дъхът

ми го няма - няма го вече. Гледам само, гледам в една точка. Люлка, детска гергьовска люлка. Мъничко момиченце седи там, облечено с бяла рокля на сини чертички. Люлее се. Буйни коси на две тъмни сплитки върху гърдите си. Люлее се и иде, иде към мене. Прелестно малко момиченце -светло видение. Та това съм аз, моята душа, моята детска душа. Протягам ръце към него. Общ писък. Викам:

- Не, не плачете, аз ще живея. Видите ли го това дете, това е душата ми. Тя си е моя, пискам с тъничък гласец, със задъхващ, прекъсван глас.

- Тя си е моя, и падам изтощена върху кървавата си възглавница с леден пот на челото си.

30 НОЕМВРИ [1918 г.]

Заспала съм веднага. Заспала съм страшен, дълбок сън, след дълги, безумни от страдания нощи. Бдят край мене, бдят и чакат. До главата ми - новите ми дрехи, нова риза... На пладне раздавача носи писмо за мене. То е с надупчени первази, както писмата на Михайловски... От Учителя! [виж “Изгревът”, т. Ill, с. 102, сн. 86]. Изведнъж сядам на леглото и чета.

Кръвта престана да изтича. Смениха възглавницата. Дишам. Аз дишам. Подпряна на възглавници, пия горещо мляко-тъй пише Великият, моят Небесен Учител. Още и топли варени „картошки”. Поисках да ме окъпят. Измиха скелета ми в корито. Виждам глезените и бедрата си -сухи клони. Виждам устройството на всичките си кости. Висящата кожа на нозете ми и ребрата ми - едно по едно. Преоблечена - спя, непробудно спя. Оздравявам.

- Душата е по-силна от смъртта, казва Учителя в писмото, а вярата твори чудеса. Там, гдето Духът действува, всичко се урежда.

И подписът, магическият подпис на Неговото свято, светло, чисто Име.

10 ДЕКЕМВРИ [1918 г.]

Лазарина Гацева умряла, Николия и още много, много други мои връстници, съученички. Няма ги вече училищните другарки. Софийка идва да ми се радва. Бека плете край мене. Донка и Ангел си играят при печката, а за Тодорка има поздрав от Него, нали тя му писа.

Писмо от Паша - Учителят съжалява, че не му казали. Щели там да ме гледат, в София; не трябвало болна да пътувам.

Смъртта си отиде. Животът се връща бавно и сигурно. Чета моите святи книги и сега ги разбирам. Подчертавам, после бавно ходя по стаята и дишам със здрави гърди, дишам,свободно и леко.

15 ДЕКЕМВРИ [1918 г.]

Вече мога да сядам до прозореца. Виждам негри отсреща в светлосини шинели. Един арапин ме гледа и показва белите си зъби. Това е първата приветна усмивка на живота. Навеждам се над книгата. Мама ми носи дрехите „да си ги опера”. Тя не иска да пипа „такива” работи. Кой знае що съм правила по София... Бека избягва да ме гледа. Почти лягам до коритото и с клечковидните си пръсти пера изтеклия ми живот. Отново ми става страшно. Мраз сковава душата ми. Пера и лягам, и пак пера и пак лягам. Представят ми сметка за млякото, докторската визитация, сапуна... Плащам всичко до последната стотинка.

Още 1 месец отпуск. Г-н Стоян Митев разрешава официално, а неофициално - къса бележка-„Не се безпокойте за работата си. Починете, оздравейте.”

Декември мой, януари мой. Чета и си водя бележки в една тетрадка, както ме научи Михайловски.

Нов живот. Жилите ми се наливат и кожата ми става светла и розова.

Татко си дойде - радва се на моето оздравяване. Той иде от болницата - тежко ранен в плешката, едвам се спасява. По гърдите му ордени за храброст - български и немски...

Да, януари 1919 година.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...