ФЕВРУАРИЙ 1920 г. - ДЕКЕМВРИЙ 1921 г.

[Ани]

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

ФЕВРУАРИЙ 1920 г.

С мъжа си тя е в препирня за мене. Тя вижда „аурата” ми тъмно червена, а той - светло златиста, сякаш тече около мене. Кой е прав. Па как се случиха, че и двамата „виждат”.

Ние все слушаме беседи на открито. Покрай Учителя сега много осиротели майки, вдовици, сираци. Войната изрина към Него всичко, което плаче, страда и живее в неволя. Сняг, дъжд, вятър, ние стоим до прозореца и слушаме Учителя. После всеки по домовете; мисли, разсъждава и му става по-светло.

Няма никой у дома - прилагам учението. Изтупвам чергите, измивам дъски и прозорци, съдове, чистя пепелища, подреждам. Тя иде; приятно й става и за малко време „аурата” ми се подобрява.

МАРТ [1920 г.]

Дни на духовно подвизаване. И мъка кой да победи. Тя казва, че е първа писателка, защото лично се разговаря с Господа. Значи всичката мъка е, че аз пописвам и не можем да си разделим лаврите. Попитах я веднъж защо Господ чрез нея нарежда кому какво да подаря от чеиза си, а на мен, лично, нищо не казва [виж “Изгревът”, т. XVI, с. 173]. „Ти си нечиста, отсича тя. Затуй на теб не ти говори.” Пак питам: „Кажете ми, сестра, как да се очистя и аз?” Разбира се, поставям здрав катинар на големия пълен сандък и все пак изпълнявам що-годе от нарежданията „свише” чрез нея. Това предизвиква такъв гняв в нея, че лицето й става синьо и носът остър като брадва.

Правим братски вечери. Идват много братя и сестри и всеки носи по нещо. Дойде и Учителя. Как пяхме! Таванът се вдига от песни. Той яде и от моя, и от нейния месен хляб. Всички се насочват към мене да чета поезия. Учителят също казва: „Четете.” С вдъхновение изпълнявам номера си с това,което писах, че Бог чува всеки зов, стани сърце, викни към своя Отец и Той ще те подкрепи. Всеки намира по нещо свое в това. След това, тя [Николина Балтова - виж “Изгревът”, т. VII, сн. 34-35] става още по-непримирима и аурата ми става от черна по-черна.

АПРИЛ, МАЙ [1920 г.]

Червени карамфили върху масата ми всеки ден. Винаги пресни. Колежките знаят, прислугата знае. След няколко време дарителят ми прави предложение. След някой месец ще стане пълен началник на отделение. Има собствена къща и майка, баща и сестра.

Всеки ден пресни карамфили. Веждите му са като птичи крила -широки, гъсти и разрошени. Има бели зъби като вълк и очите му също като на вълк. Мене, та мене - никоя друга. Поискал ме писмено от майка ми и тя дала съгласието си. Камък - на сърцето ми. Ето, напълно „благородни” изгледи за мой покрив, другар и миндерчета. Усърдно посещава беседи с мене и „клони” към вегетарианството... Често пъти по време на разходките ни попадаме на същата пейка, където душа с душа седяхме с Richard. Каква разлика! - Хубав, завиден късмет - казват колежките.

Будевска чете моята „Дриничка” в Славянска беседа. Е, това се казва радост. Тя не я чете, тя я преобразява. Прави я жива и нагледна, че ти сякаш виждаш бедното средногорче да яде хляб със зелеви кочани.

Ах, тия очи черни въглени и тия гъсти щръкнали вежди като на разярена птичка. Това ще ми е съпруг. Да, той казва това. Иска час по-скоро. Гощава ме с плодове, пее ми руски песни. Изпърво не искал да се жени, но като ме видял, променил становището си. А ето как ми заяви това. На пейка в гората седя, а той на тревата.

- Кажете ми, казва, какво да правя, реших да си остана ерген, но една хубава девойка измени всичко.

Полазиха ме мравки. Излъчвам се геройски и питам:

- Коя е тя?

- Това сте вие, казва, вие самата, решавайте.

Глътвам си езика. Ставаме. Да се радвам ли, да скърбя ли. Притиска ме зла мора. Богат, висшист, голяма служба и... моите чужди миндерчета. Иначе, почти няма изглед за собствено миндерче.

ЮНИЙ [1920 г.]

Всяка вечер ме изпраща и все едно и също: „Решавай!” Иска да ми купи копринена рокля от соа екрю; това ще бъде първия му годенишки подарък.

Тия дни дойде при нас Чеков - фабрикант на коприни с различни мостри. Взимам пари от чиновнишката спомагателна каса и плащам 4 метра от прекрасната коприна. Райна Стефанова ми ушива прекрасен костюм. Не зная защо го правя, просто инстинктивно - за „самоотбрана”. За мене ли е тази скъпа премяна, когато... Но, усещам, че нещо изкупвам с това.

Той е разярен от постъпката ми, но повидимому се примирява. „Емансипирана” - клати пръст срещу мене, но после... Ноздрите му гневно потрепват, очите му зле святкат и бледовината на лицето го издава, че тук е надвит.

След някой ден, ний пак ядем плодове и пак говорим за близкото бъдеще. Юлий, края на юлий. Отпуските ще си вземем заедно към есента и... И все съблазнителната мисъл за свой дом и закрила, но тя се блъска в нещо невидимо и непоклатимо. Бог да го благослови за хубавите плодове, които ми поднася с пълна ръка. Казва ми, че ще си бъда волна като птичка, тъй щастлива ще бъда - няма да има като мене.

Връщам се от беседа. Изпраща ме Моис Басан - онова красиво еврейче - сега френски легионер. Красив е той, като самаго Йосифа великолепни. Говориме си наши работи, за Учителя, изгревите, пр. Сбогуваме се сърдечно. Моис стиска ръката ми, туря чест и се отдалечава. Хващам бравата на малката портичка. Бърз скок на разгневен човек ме спира. Лице бледо и очи грозно устремени към особата ми.

- Изменнице - ръмжи и разярените птички на веждите му сякаш ще ме клъвнат. Зъбите му едри, бели, равни. Сякаш само тях виждам.

- Еврейче от нашето общество, обяснявам. Ние си викаме „братя и сестри”, какво от това.

- Не, той се шегува - ей тъй, просто искал да се пошегува. Твърди, че вече е пълен вегетарианец, също като мене.

След някой ден ний пак газим всред мечтите на задомяването. Завежда ме в мебелен магазин да изберем... спалня. Единична ли да бъде или - двойна. Свят ми се завива - измъквам се на тротоара.

На другия ден - отсреща при Здраве дърводелеца заръчвам си креват, плащане на срокове. Той ми е съсед, съгласява се. Ново бреме свалям от плещите си.

Иска да го заведа при Учителя, та един вид да ни благослови и мене, и този тесен социалист. Прие ни Учителя. А той - нито гък пред Него, да говори за мене. Учителят все измества разговора на социалистическа тема, като че ли ей сега ще се „организира”, т.е. ще се запише член в партията. Тръгваме си, нищо. Връщам се да си взема забравените ръкавици. Учителят е там и ме гледа. Но как чудно ме гледа - сякаш гледа през мене и вижда оттатък други неща, друго, съвсем друго, не това.

После, жарка молитва на колене.

- Не, не, не! - крещи душата ми, ясно и категорично.

На другия ден - дъжд като из ръкав. Под навеса на портала пред турската легация. Той поставя вече ребром въпроса.

- Не, отсичам аз, няма да се оженя.

Неистов поглед. Разярените птички над очите са ниско полегнали като готов и съдбоносен скок.

- За подигравка ли съм? На всички казал. - Не искаш, а? Да не би да не си... да си... хм... Но аз ти прощавам и те приемам такава, каквато си...

Призлява ми от тия думи. Тогава казвам пророчески:

- Имам важна работа да върша в живота си.

- Ще те убия, крещи разлютеният ерген - тебе и себе си.

- Не, казвам аз. Ти скоро ще се ожениш.

В трамвая го виждам помъкнал бут овнешко месо. Сестра му страда от задух, майка сляпа, баща му куц. Хубаво миндерче щях да си имам.

Който излезе на комунистическа демонстрация, ще бъде уволнен. Той излезе и повече не се върна.

Таки взел бележника ми от беседите и го предал на новия министерски секретар. Уловка в някаква мистерия. Неприятно ми става - имам си тук-таме и лични записки - за книги, за чувства, за сънища. Вика ме секретаря и аз треперя... Той изважда подвързания ми бележник и усмихнато казва:

- Много запълнен е вашия живот, госпожице. Но крийте бележника си. Подава ми го с приветна усмивка.

Тичам с бележника право при Бъчварова...

- Крадеца му с крадец, фучи добрата жена. Иска час по-скоро да се освободи от вас, защото таванската архива е свършена, а сега трябва да работите заедно и ще видите търговията му с „периметри”.

Нов началник - просто изрязан от журнал. Също и съпругата му французойка. Персоналът се изрежда да му се представи. Добрият г-н Митев, славният г-н Стоян Митев си отива. Боже, пази България!

Чудовище е Таки Димитров. Чудовище - нагъл, циничен, прикрит и дързък. А новия често, често ме вика за справки. Все мене вика. Митев никога не ме викаше. Мълча, работя, треперя и спя на ново полирано легло. Получих и сандъка с чеиза си. Тя [Николина Балтова] веднага се разпорежда, че той трябва да се раздаде заради Господа... Посочва ми кому да го раздам...

15 ЮЛИ [1920 г.]

Днес пак ме вика - близо, близо при него да отида. Направи също като полковник Серафимов. Сборичкваме се. По-силна съм от него и го отблъсквам.

- Губите, задъхан казва той.

Оправям разчорлената си коса и тичам към вратата. Скача и моли:

- Никому нито дума, чухте ли!

Бездна е пред очите ми. Вълци - под една или друга форма, вълци - плачи, късай се младо сърце, ронете се сълзи потоци.

20 ЮЛИ [1920 г.]

Подавам си оставката. С нами Бог. Свободна съм. Нищо нямам, но свободна съм. Въпреки приятелските настоявания на Магнев, Бъчварова, Христов. Въпреки това Таки е даден под съд за рушвети за издаване на държавни периметри. Той ще бъде махнат, защо да си не остана. Но началника Ангелов, ще бъде ли уволнен, мисля си и нищо не им казвам. Чашата се препълни.

Тя [Николина Балтова] не може да търпи кревати. Това било „светско”, дяволско. Истинският Христов ученик спи на голата земя и не дири полиран креват, не носи копринен костюм. Тя не знае, че този креват и свилена премяна са талисмани за свещената свобода. Той е щит на моята самостоятелност като човешко същество, копринената ми рокля не е лукс, а броня, яка свилена броня.

След някой ден тя ми заявява, че Господ й казал да ме изпъди.

Като седя подвила крак на леглото си, личба ли е туй - до мен гори огън. Никого няма в къщи, сама съм. Скачам и се оглеждам. Пращи, гори до мене невидим огън. Нищо. Излизам на двора, обикалям стаите. Нигде нищо. Само до мен, до леглото ми огън гори. Косата се изправя на главата ми. Почвам пламенна молитва. Тогава пращението на главните утихва. Озарена от някаква идея изтичвам на площада и се връщам с празна каруца. Пълна месечина осветлява пътя ми с багажа към „Априлов” при Райна Стефанова.

Натоварвам се на влака и в Стара Загора. Райна е в Търново вече. Тука ме посреща ласкава вълна на искрена братска любов. Надпреварват се да ме канят по гости. Те ме знаят по стиховете ми в списанието - сестра и брат Маркови, Каишеви, Желеви, Караджови - все обич, все нежност.

Учителят внезапно дойде в ръководителя Ковачев. Само за няколко часа - към Търново отива. Как Го погледнах на сбогуване! Молба, упование, доверие и обещание в погледа ми. Молба, молба за помощ. Той улавя погледа ми, чудно усмихнат.

А пък заралии се готвят за събор. Всеки си чака поканата. По бр. Желев пращам писмо до Райна - да пита и за мене... Чакам денонощно за отговор. Моля се, трептя, плача. Ще получа ли високата милост да бъда поканена и аз? Заминават, заминават - Караджови, Каназиреви, Арабови, Маркови, Желеви, Каишеви, Мечеви. Господи, Господи, искам да отида и аз. Милост!

Колко тържествено е заминаването! Взимат най-новите си премени, събират се, пеят, благодарят, стискат десници, прегръщат се. Поканил ги е Той. Ден из ден, чакам и се моля.

18 АВГУСТ [1920 г.]

Писмо: „Тръгвай. Райна.”

Железницата е хубаво нещо, но все пак върви като костенурка, в сравнение с мисълта. Трак, трук, трак, трук. Лети машино, отнеси ме при Милия Учител. Между другите, Той зове и мен. Значи, нас младите остави за най-после. Все млади пътуваме днес. По гарите във влака се настаняват още наши. Забулен августовски ден. Янтра! Търново! Ти ли си старопрестолни граде, ти с многото боляри, с многото църкви, с многото попове, гърци и развалини. Къде са твоите славни царе и патриарси, где са тия, които изгониха богомилите. Ти ли си Търнов граде, опустяла столица, коруба, останала от древно величие? Где се премести твоята слава. София ли? Но и там е пълно с кръвнина, с побългарени турци, кърджалии, яничери, гърци българомразци. И София е пълна с бесилки и затвори, и огън и жулел. И там ще остане корубата само, а великият живот на българската душа ще се прелее в народа, в простия, глупав селски народ.

Сърцето ми усилено бие от радост, че отивам на събор. Гледам надменно старата столица и никакво желание да се отбия. Кола, файтони, посрещани за към „колибите”. Завиваме към западния край. Накачулили сме се на каруцата и пеем ли, пеем. Гордо изглеждаме любопитните минувачи, како че ли сме някои новоизбрани князе, които идват тук да получат своя скиптър. Да, князе и княгини, нищо повече. Всеки носи в сърцето си образа на скъпия, обичен Учител, който е благоволил да ни покани и събере. Всичко ми се види прекрасно: и надвесените дървета край пътя, и малките постройки тук-там всред зеленината, и конете, които ни возят, и измачканите дрехи на спътниците, и халосания поглед на всеки от нас, който за пръв път влиза в това древно богомилско светилище. А Търново! Някакъв мистичен ореол се спуска над него, някаква мрачна врата стои пред нас, на която ние още не сме взели ключа.

Пеят колелетата. Пеем и ние.Внезапно спираме до малка, тревясала пътечка, водяща за някъде. Грабвай вързопа си и тръгвай! Изведнъж става светло, светло, макар че слънцето не се показва. Ето Паша - подавам й ръката си, не, подавам й душата си. Стари, млади, мъже, жени - всички празнично облечени. Сякаш процесия от младоженци. Братята със светли рубашки: сини, бели, гологлави, а сестрите със светли рокли - гиздави, стегнати и гладко, и красиво вчесани. Сестра Янакиева, с. Пипелова, Иларионова - завили огромни руси кокове. Някои спуснали разплетени буйните си кестеняви и черни коси, завързани на темето със светла лентичка. Сотирка от Варна, с разкошна нимба от вълнисти руси коси на бледото си личице и сини, теменужени очи. А пък колко селяни и селянки! Ето бозави и кафяви потури с бели ризи, червени и сини пояси, и пъстри салтамарки. Селяни от северна и южна България, селяни от „Влашко” с дълги ризи, извадени до над коленете, говорят меко, с чужд акцент, ако и да са само от Видинско. Действующи и запасни офицери, търговци от Търново и разни градове, лекари, ветеринари, работници, ученици и ученички, студенти и студентки...

Сотирка ме повежда по дървените стълби на една постройка с открита веранда към всичката тази гледка. Оставям вързопа и сядам - гледам, гледам, гледам. Захласната стоя тук цяла вечност. Дълъг път, страшен път, корабокрушенка - сега тук съм на спасителен бряг. Неусетно, сълзите ми на бързи ручеи обливат бузите ми и горещо капят върху сключените ми длани.

- От къде си, питат теменужените очи със златната нимба от коси.

- От далеко, изхълцвам и продължавам да гледам към широкия оживен двор; усещам почва под нозете си и широк, безкраен, светъл хоризонт. Събират се около мене мили, обични лица... Те знаят ли що е страдание? Сотирка нежно ги отстранява и ме оставя сама.

20 АВГУСТ [1920 г.]

Изпърво нощуваме тук, но още на сутринта по нареждане на Учителя се опъна огромна палатка за сестрите, напослана добре със слама. Тука постиламе одеялата си и слагам вързопа с премяната за възглавница. Появяват се нови палатки. Става малък град.

Райна ми разправя как няколко дена все питала Учителя за мене и Той все мълчал.

- И току виж изведнъж се приближава при мене и казва с усмихнато лице: „Пиши й да тръгне на 18-ти.”

Запознават ме с много младежи.

- Вие ли сте ... поетесата, ме обливат радостни очи и друсат десницата ми.

Подпряна до висок кичест бряст пея: „Благославяй, душе моя, Господа.” Ето пред мен се изправя тъничък, изящен младеж, пее терцата и нежно ръкомаха с деликатната си ръка. Хубав тенор, прекрасен. Като онзи Тодор от Рамадановия хор. И тъй както си пее, отминава с лъчезарна усмивка. Сякаш е младо французойче. Казва се Георги Радев - студент физика. Моис Басан, също е тук, сега в цивилно облекло. Онзи студента естественик, който ме настигна веднъж в боровата гора към изгрев слънце.

Ето ги и прехвалените от Райна и Спиридонова нови св. Кирил и Методи... [Михаил Иванов и Кръстю Христов - виж “Изгревът”, т. I. 2.изд. 2011, с. 340-359]. Мрачни младежи с тъмни лица и остри, взиращи се очи. Единият често прави изкуствени усмивки да се видят бисерните му зъби... Само те не взимат участие в общата работа, а стоят в страни като икони. Имат си много обожатели. Край тях повече стълпени хора, отколкото при Учителя. Тук неизменно е Спиридонова, Райна и Иванова, онази с многобройните видения. Край тях е и Толева, и генералшите; край тях е и сестрата, която вижда моята аура в тъмни краски. И още, още. Спиридинова казва, че „Духът” й казвал, да им бъде всегдашна закрила, защото са напреднали души. Студенти и студентки, ученици и ученички, обаче ги отбягват. Нищо не разбирам, ама нищичко - гъска и половина. Казват, че те често падали в „транс” и разговаряли направо с Бога. Ех, това вече ме изпълва с благородна ревност и аз ридая, облегната на едно дърво, буквално ридая. Направо с Бога! Ех, това вече е много. И моя милост, отпуснала тъмни сплитки, здравата натискам челото си до грапавия бряст.

Някой застава до мен - Моис Басан. Пита ме човекът, братски ме пита що ми е и аз му казвам, че искам и аз да бъда като тях, и с мен Господ да говори. Моис се смее, с глас се смее. Той наистина е много красив, и добър, и умен. Казва ми:

- Аз пък като те гледам, желая все да си такава, каквато си сега.

Отминава си. Като че ли с ръка отмахна мъката ми това добро прекрасно еврейче. Пак съм весела. Грабвам метлата. Събирам нападалите книжки и сламчици, клечици по двора. Измитам целия двор и пея и мета, и пея и мета. Като че ли съм царска слугиня.

Не искам да ги зная вече; нека си падат в транс, от мен това - далеко за мен. Метлата и стомните за вода. После се спущам при дежурните по кухня - те ме пъдят. Не било сега ред на софиянци. Когато им дойде реда -тогава. Те сега са търновци - Иларионова, красивата Деветакова, Зорица Петкова, и др. др. Грабвам кошчето с кромида и заявявам:-Господ е винаги дежурен. Те се смеят. Викат ми „сестричката” - тия търновските болярки и се радват, че се отървали да не „плачат” от лютивината на лука.

Драго ми е, драго! Душата ми наистина е крилата, волна, добра, чиста и красива.

Завирам се в нивата царевици да си мия главата. Насапунисах се, току-що почвам. Някой вика с цяло гърло: вика, мене вика. Обаждам се и аз с цяло гърло:

- Какво има?

- Учителят те вика, обажда се гласът.

Доизмивам се криво-ляво, изливам кофата върху главата си и я връзвам с бяла чалма. Той стои до брястовете и ми сочи група елегантни дами и господа, дошли от града.

- Посрещни тия гости, казва и отминава.

Постилам одеялцето и ги каня да седнат: - О, търновци, добре дошли! Та вие ли сте българските боляри, все отбор царедворци. Весело ги здрависвам и гледам хубавите им, изтънчени лица. Те се смеят, радват се, става им драго, че ги наричам „отбор царедворци” - търновски боляри. Подире им чета нещо от Учителя... Те са доволни и предоволни от приема - разхождат се навред и казват: - Ние пак ще дойдем.

Чудно, мисля си, толкова много братя и сестри, а мене чак от кукуруза измъква да посрещам гости!

Мярва ми се специалния поднос храна, който отнасят на „Солунските братя” [виж “Изгревът”, т. I. 2. изд. 2011, с. 343-344] - те не благоволяват да седнат до нас при Учителя. Навярно и те са от много висока йерархия, стари души, а пък ние с Паша сме „млади души”. Навярно и Георги Радев е млада душа, щом като дете застанал до мен и придружи песента ми в терци и дирижира с ръка... Ставаме сутрин рано - при звездно небе. Венера сияе над нас. Братя свирят с цигулки и ни будят. Натъкмени отиваме на полянката пред Горницата. Идва Той. Правим обща молитва, и на роената трева - гимнастически упражнения. Изпърво ни е студено, но дорде правим упражненията съмва все повече и повече, и всички стоплени и бодри, посрещаме слънцето. Ето го, то се показва и ни облива с животворни лъчи. Закуска. Тичаме, разнасяме панерки с хляб, кани с чай - всеки му доволно и предоволно, сирене и маслини - чудесно сирене и маслини, и захар...

После - беседа от Учителя. Нареждаме се в двора до Горницата -близо до беседката и слушаме, гледаме, слушаме и гледаме Божествения Учител. Слънцето вече хубавичко ни стопля. Боже мой, как Той говори - обикновени думи, познати думи, но как Той ги съчетава и изговаря, че дават живот. И какви песни!

Погват ме редовните четци на „Всемирна летопис” да им чета поезия. Къде е заставала Сафо, не зная, но аз - до брястовете. Събират се млади и стари, сядат по тревата. Със свитък в ръка - стоя и чета. Цяло тържество! Тук са варненци, видинци, пловдивци, сливенци, айтосци, бургазлии, ямболци, старо и ново загорци, търновци и всички селяци от цяла България. Всеки стих е стих от душата им. Сякаш сами „са ги написали” чрез ръката ми. После ме карат да пея. Имат ме и за певица. След малко дружна песен ечи и се чува надалече. Събират се още и не се знае вече кой е първия певец. Всеки пее от сърце и душа, всеки е първи певец.

Тук на трапезните маси е и Михалаки Георгиев. [За Михалаки Георгиев (24/11.08.1852-14.02.1916) виж „Изгревът”, том XVII, стр. 425-470.] Сгушен, болничав. Пеем вдъхновено неговата песен: „Грешна душо, ти копнееш”. С него са и старейте от всяко едно селище. Наричат ги ръководители. Те ръководят братските кръжоци. Тук е славният брат Куртев със своите хора - и този Божил, който тъй работи и шета, сякаш е ангел дванадесетокрил. Той раздава захарчета, маслини, едрите сочни маслинки и буци мазно овчо сирене. Коя работа може да му се отърве. Няма услуга що не е готов да извърши всяка минута. И студентите са покрай него, помагат, припкат.

Докарват огромна кола с дини и пъпеши. Друга - с пресен хляб, друга - със зеленчуци. Изобилие, блага, радост. Сякаш благодатна река тече и залива всеки злак. Учителят слиза и сам преглежда всичко. Веднъж не одобри хляба - върна го. Друг път - зеленчука - хич се не церемони. Гълчи братята - ще купувате за тука най-хубавото, най-прясното...

А някои хич не вземат участие в никаква работа. Все пременени, като пред олтар. Тук-там под сенките, разискват, или четат, или спят. Всеки е свободен, никой никого не... Всеки работи по доброволна инициатива.

Събирам изметената смет в кошче и я нося далече. Вървя и пея. Учителят и брат Жеков седят до трапезните маси.

- Много весела сестра, казва брата на Учителя.

- Тя е многострадална душа, отговорил Учителя. Каза ми го брат Жеков.

Влизане в Горницата [виж “Изгревът”, т. V, с. 376-381]. На редици - в големия бял салон послан от край до края с нова пъстра вълнена черга. Отдясно на горния край врата; салонът с много прозорци, блести от чистота и слънце. Виенски столове, маса - по стените невиждани оцветени геометрически чертежи. Антиминс и Пентаграм. На масата - Библия. По чорапи сме. Къде отиваме, какво ще видим? Ето някои се връщат. Мъж и жена - лицата им озарени. Сълзи по бузите им. Пред нас, зад нас – редици - бавно се придвижваме напред. Ето още двоица - бледи, осияни лица. Още, още - все едно и същото - или тихо ридание в бяла кърпичка, или по една търкулната сълза по бузата, или бледи, осияни лица. Идва ми реда, пристъпям с белите си закърпени чорапки. Вътрешна малка стаичка, с отворена врата към дълга стая, успоредна на послания бял салон. На тия врата, застанал Учителя.

- Помолете се, казва Той.

Гледам вътрешността-по стените разноцветни атлазени пентаграми. На средата огромна поставка със 7 горящи кандила. Всяко едно прилича на пламтящо сърце. Наредени възходяще към средния най-висок. Светлина, красота, чистота, блясък. Тайна.

- Искам Чистота - през сълзи шептя и гледам Този, Който е като нас, но не е като нас. Очите Му! Где съм виждала това лице, тази усмивка. В кои времена, в кои векове - свещен трепет в гърдите ми. Излизам озарена и нищо не виждайки, приличам на тия преди мене, с търкулнати сълзи по бузите и бледи лица, светящи, озарени.

Съборци си отиват. Учителят каза: „Младите могат да останат." Старейте ни гледат, сякаш - Петровци, с поглед питат Христа: А този -„тези” що? Тогава беше Йоан, а сега сме ние. Но кой пита Петровците - „Йоан” ще остане дордето е речено. А ние шетаме, прибираме вещите от събора, чистим, метем, носим вода, готвим. А Той, разположен към нас - сияе. Наше слънце - баща, брат, приятел. След обяд се разговаряме. Георги Радев, Моис, Чорбаджиев, Паша задават такива интересни въпроси. Учителят казва, че целият звезден мир е населен със същества от висша и по-висша йерархия. Говорят за математика, висша геометрия, за тесаракт - четвъртото измерение. Нищо не разбирам, но сякаш душата ми разбира и се радва, радва. Йони, електрони, атом. Чувам Паша да говори - пак нищо не разбирам, но нали ги слушам, нали гледам лицето на Учителя. Господи!

Най-после и ний се изтъркулваме кой отдето е дошел. Връщам се в Стара Загора. Сега пък буля ме вика да й гостувам: „Стига при братята, ела у нас.” Хубаво, почивам си и не зная що ме чака. На „Бидечка” в братската градина берем орехи. Поделват си ги по равно, а мен любимата им - нито шепа. Същият ден се разболявам. Над лакетя ми бял мехур. Някой лют комар, от него ли? Цяла съм в треска - горя. А викат ме от Панагюрище. Брат Боев ме кани от името на тамошните братя и сестри. Кръстът ми сякаш с брадва пресечен. Но пак шега ми се струва и весело се сбогувам с изпращачите на гарата. Лети влака, а мен душата излиза от тялото. Болна съм. На Пазарджишката гара ме чака изпратен брат посрещач – брат Сава Танчев. Качвам се на файтона и - по Панагюрския път. Припадам - изопвам се във файтона, горя - умирам. Цяла се треса и подскачам. Смаян е Сава. Слисан. Искам да се простра на земята. Моля се на Сава да ме остави на полето. Всичко наоколо ми - зелено - и слънце, и къщи, и път, и хора. Огънят ми се сменя със страшен студ. Слънцето пече, а мен - студено, като в хладен гроб.

Той ме оставя при брат Величко в Бъта Баня и с хиляди извинения заминава в Панагюрище. Кораво легло. Не ща да видя зеленото биволско мляко, зелената диня, зеления пъпеш. Огън и студ, огън и студ и воняща пот от горкото ми тяло. Дядо Петко, баща на Величко - протестантин се досеща - оцет и захар. Само това мога.

20 СЕПТЕМВРИ [1920 г.]

Не умирам, не здравея. Все по-зле. Дрехите ми мокри от пот - вонят, преобличам се с други, а тия - вънка на слънцето... Кръвта се обръща на вонящи потоци и излиза от порите ми.

Оцет и захар; дядо Петко, милият, гърбавият дядо Петко! Как бил пъргав, здрав левент момък, и как така го грухали православните му братя за протестантството, че го изгърбавили, направили го „половинствен”. Тогава отглеждал гълъби. Всякакви гълъби: бели като сняг, сиви, бакърени, червени, с лъскави гердани, гладки и с качулки - пъстри, едри и дребни. С каква любов ги отглеждал! Деца нямал, а деца му били гълъбите, с тях живял, за тях се грижил. И те го познавали, кацали по раменете, по главата му, ръцете, сякаш го целували и нежно гугукали.

Избрал два най-красиви и ги занел за сватбата на Фердинанд. Турил ги в нов кафез и сам ги отнесъл в двореца. Нищо не искал, само лично да ги предаде на княза и наистина, дали му желаната среща. Той сам отворил и предал своето съкровище в царските ръце. Монархът обожавал птиците. Стиснал горещо ръката на левента Петко от Бъта Баня и го изпратил до вратата. Там го срещнал чиновник и му връчил царска милост - пет златни наполеона.

Разказва ми дядо Петко и разбърква в паницата моя елексир - оцет и захар. И снахата, и синът се грижат за мене, но кой може да сподели мъките ми - и да се досети, че тия вонящи дрехи трябва да се операт. Студ, огън, студ, огън и пот, отвратителна пот.

Смъквам се до стола и пиша отчаяно писмо до Учителя в Търново. О, само Той! Че нали веднъж Той вече ме спаси; Той и сега може, стига да иска.

Чистота, нали искам Чистота! Но умирам всъщност в Бъта Баня - и вече нямам и сила да се преобличам.

ОКТОМВРИ [1920 г.]

Отговор не иде. Жива, мъртва, трябва да си вървя. Жива, мъртва ме отправят за София. Сестра Стайка Танковска мие лицето ми и ръцете ми с хладка вода, пее ми песни и ме подпира да се кача на каруцата.

Влакът ме отнася към София. С вързопче в ръка слизам на гарата и пеша, пеша чак до „Априлов” 15. Как стигнах, чудя се. Как изкачих тия 35 стъпала, чак на третия етаж. Лягам на полираното си ново легло. Пия гореща вода, отговарям на въпроси. С. Динова се моли за мене, Сийка също, Райна също. Но никому не идва на ум да опере вонещите ми дрехи.

Хубава е софийската вода, хубаво е и слънцето. Опрах се, ни жива, ни умряла. Слънцето ги грабна, вятърът ги издуха, сякаш са бели пеперуди. Умих болното си измърсено тяло. Но... треската отново ме поваля, потта престана, но далакът ми се поду като краставица. И все на гръб - не мога да се преместя. И всеки ден към три часа студ, студ, ужасен студ и после огън, горя, горя, изгарям. Лицето ми в рани, струпеи и по челото, и по брадата, и по бузите. Сякаш някой с кал ме облепил.

Изведнъж в стаята се събират много сестри. Ето я Ковачева, Матеева, Савова, Пипелова, Динова, Толева, Янакиева, Велева, как Гина, Колчакова, Райна. Надвесва се с. Динова над мен и тихо ме пита:

- Ще служиш ли на Бога; ето те ще се молят за мен, но само да обещая.

- Искам, прошепвам аз с уста, покрита с рани.

Дълго се молят добрите сестри и после ме обикалят, всяка поред пипа главата ми, ръцете ми, всяка ми „дава” силица. Лежа и след тях. Все не смея да мръдна, че тази краставица от ляво тъй боли. Привечер влиза брата на с. Динова, онзи гдето се върна от Америка - строен, бодър, елегантен. Държи ръцете си отзад. Мило ме поздравява, пита ме как съм и казва: - Днес вървя по улиците и си мисля за теб - болничката. Спомням си веднага за моята Лиляна, оставена в Америка. Може би и тя сега е болничка там - и решавам да те зарадвам с нещо.

Изнася ръцете си напред този красавец и ми поднася грамаден букет от най-избрани цветя. Изведнъж сядам върху леглото. Никаква болка. Нищо, ама нищичко. Сякаш не съм била болна. „Вуйчо” ми поднася още и пакет с бонбони и сладкиши. Всички се зарадваха, че „седнах”. Едни го отдават на общата задушевна молитва, други - на букета. Нито този, нито другия ден се яви треската - краставицата изчезна.

6 НОЕМВРИ 1920 г.

Звъни се на вратата. Раздавачът търси мене. Лично мене -препоръчано писмо. Луда от радост скачам на тънките си крачка. Отварям плика, маркиран с Борисовия лик. Красив почерк, красиво написано от начало до край, особено красиво. Обична... Той ме нарича обична. Всяка дума е милувка, сякаш и целувка.

Моето писмо от Бъта Баня се скитало много. Чакало в Търново, после във Варна и пак в Търново. Ето го и самото съдържание на милото писмо. (Прилагам писмото) Той знае, че съм вече здрава и пр. пр.

Пия прясно сварен пелин, що всяка сутрин милата сестра Матеева ми носи да пия и се .доочистя”. Раните ми паднаха и лицето ми се очисти. Оздравям напълно и бузите ми пак блестят от здраве.

Настанявам се в консервната работилница при вегетарианската гостилница. Сега шеф ми е професор Кацаров - педагог. Той рядко се явява при нас, но големите му красиви очи ни гледат дружелюбно. Има голяма черна брада и наистина изглед на учен.

Вечер уча есперанто и тичам у дома. При нас с Райна са още три студентки - Виктория и Дафинка от Варна, и Мария Зафирова от Стара Загора. Пет души спим в стаята и пак ни е широко. Сутрин рано се раздигат постелките от пода и всичко отива на мястото си.

Учителят го няма. Още не се завръща от провинцията.

ЯНУАРИ 1921 г.

Няма го Учителят. Напущам временната работа при консервите и шия с Райна. Тя добре разбира занаята си, но много бавно работи.

Образуваме сестринска комуна, заедно със с. Динова. Калабалък хора - но малцина работят. Студентките нищо не внасят и нищо не работят.

И аз обичам шева. Някога учих занаята цели три години над прогимназията. Райна е доволна от мен. Учи ме на нови „тайни”. Да обичам разпарянето, така се учи по-добре.

Зима, студ, но вече няма скитане по канцеларии и няма глад. Работим, печелим, а и Учителят праща 1000 лв. за „сестринската комуна на свещения труд на благословената работа”.

Райна има кризи - понякога оставя работата си върху коленете, вдига очи и гледа, гледа в една точка. Или така ги подбелва, че страх да те хване.

Братска вечеря в Матеева. Наредили сме се на посланата черга и чакаме. Всяка минута и Той ще дойде. Във всеки новодошъл, чакаме Него. Но Той не идва. Изпраща известие, че по много важна работа е задържан и да сме се „веселили” ние. Ех, като почват ония ми ти наши песни! Една през друга, една през друга; от весели по-весели, от бодри по-бодри. Като почнеш от „Грешна душо”, от моя Ковачев „Благославяй душе”, „Благословен Господ”, „Изгрява вече ден тържествен”, „Любовта е извор”, „Напред да ходим смело”, „Братство единство” и още, и още, и безкрай. Писал ги е дядо Благо, а мелодията, коя от Учителя, Ковачева и др. Тъй радостни сме, сякаш Той е с нас. Дядо Матейко пее с нас и с такова умиление гледа младите певци, като да сме небесни ангели: Невенка, Марийка, Сийка, Ана, Паша, Савка, Дафинка, Виктория, Марийка Савовата дъщеря, Гълъбовата дъщеря и още, още - Г. Радев, Басан, Борис, Коста, Георги, друг Георги, Ивановци, пак Георги, все отбор певци - братя и сестри.

А колко прекрасна гощавка от бедничкия мил стар пенсионер. Ориз с много захар и канела, жито с орехи, орехи, лешници, фъстъци, пресен хляб - бели лъскави питички - благоуханен като мляко, халви, фурми, мандарини, портокали, ябълки, печени бадеми и захаросани лешници. Разбира се, голяма част е донесена и от гостите. Тук няма гладни и всички сме равни. Всички си викаме „брат" и „сестра” и наистина се чувствуваме такива.

Комуната ни расте. При нас е и Толева - разведена вече. Работата натежава. Грубата работа никой не похваща. Студентките се вестяват само на обяд и вечер късно, много късно от Университета. Дали толкоз много се учи там. При това оставят ламбите и през нощта и после трябва да се плаща. Никой не помага. Те не признават дежурство. Взема всяка своята чинийка и с пръстче по дулото на чешмата... А въглища, дърва, пепел, миене, триене... не ги е грижа! Хубави, здрави, вакли, червени, само за хубост и дръзки, самоуверени, красиви, интелигентни. А Райна все изпада в транс и работата се бави, парите не идват, клиентите се сърдят.

Взех наведнъж 2000 лв. пенсията си от татко за няколко години. Всичко се стопи. Учителят го няма. Тя ни налага пост 40 деня от негова страна. Той е в нея и той ще ни ръководи. Студентките му намират колая, купуват си от вън закуска и обед, но другите. Идва час на вечеря. Отпостване... Ядем за трима, какъв ти пост! Но изкарваме 40 дни и почваме пак по старому. „Учителят” ме фиксира чрез Райна и тъй страшно ме гледа, че у мен трепери всяка фибра.

Навеждам се да шия, но „Той” крещи и вика: „Не смееш да ме гледаш, а! Нима не те знам коя си. Стой мирно.” Стоя мирно с иглата и напръстника в ръка и цяла треперя. Сестра Динова казва: - Моли се, тя има „кризи”.

Тръпки ме побиват, косата се изправя на главата ми. - Господи, Господи, плахо шепна и тихо плача. Учителят, та Учителят. Той и тя били едно и също нещо. „Гълъбите” (Солунските братя) са истинските ученици на Учителя, а ние - сгурия. За тия „гълъби” тя може с часове да съзерцава и да вика: - Гълъбчета, гълъбчета.

Къде да се скрия. Трябва да работя. Наистина съм дежурна за всички.

Страшна, грозна, свирепа, тъмна. Тия „номера” тя ги прави само при мене, и никой, освен с. Динова не може да разбере когато казвам. А като запее своите безумни арии! Ужас, ужас! Мраз ме побива и не зная какво да правя. Студентките по следване, старите по работа, гости и събрания, пък аз, лице срещу лице с този демон пребодам, шия, кроя, гладя, готвя, мия, пера - и все „Учителят ти говори”, все това.

Моля се, моля: „Господи, дай ми сила да изтърпя, искам да видя моя Учител!”

МАРТ [1921 г.]

Толева отново се сдобрява с мъжа си и него довежда при нас. Те са гастрономи, искат гозбата по-тлъстичка, зехтин в зелето, компот, сладък компот. Парите не стигат. Кое първо: дърва, въглища, осветление, наем, храна - и толкоз гърла. А Толеви са стиснати и сметкаджии. Недоборите запълва с. Динова от своята „пенсийка”.

Толев [Иван Толев - виж “Изгревът”, т. V, с. 477-480] започва да ни праща тук-таме да му пласираме „Всемирна летопис”. Чак в Народното събрание... С Виктория отиваме, не смеем да му откажем, че е голям човек - адвокат. От там ни изпъждат, разбира се. И той е „недоволен” от българското общество - той, българският Петрарка - македонец -редактор.

Работата не ми тежи - свикнала съм още от дома. Леко изкачвам нагоре двете кофи въглища, снемам боклуците, натрупани на балкона още от след потопа. Работата не ми тежи. Но този „учител” не ми се харесва, треперя от него и няма кому да се оплача.

Веднъж, чистя основно, като при всяко мое дежурство. Измъквам непрани дрехи. Чии ли са и ги избутвам към балкона.

- Изпери ги - ясен глас от вътре.

- Не, вирвам глава - моите никой не изпра, когато бях болна.

Правя що правя, тичам от стая в стая, работя и все този настойчив глас:

- Изпери ги.

- Не, не! - почти крещя и тропам с крак. Само мене ли ще човърка вътрешния глас; само на мен ли ще се шепне да ставам, когато всички спят и да им лъскам обувките; да измивам съдините на чуждото дежурство. А защо на тях не се внушава това, а само на мене? Те се правят, че не виждат, не чуват, не разбират.

Ритам нечистия вързоп и се правя, че не чувам вече нищо. Изведнъж ги грабвам и в топлата сапунена вода. Да се изперат, но не „през пръсти”. Хубаво, хубаво! А дрехите били някога от фино хасе, обточени с красива шевица. После да ги позашия тук-таме, да ги огладя и добре сгънати да ги оставя на видно място.

Късно е. Лягам да спя с лице към стената. Чии ли са? Часовете се търкалят. Бие 11 часа. Ето ги, идат. Постилат си, шепнат си да не ни събудят. Обръщат хартията върху масата с изпраните дрехи. Двете не казват нищо - лягат си. Зафирова, болничавата държи пакета в ръцете си и се моли. Захърквам „дълбок” сън.

Тъй ми се внушава всякога: Върни се, вдигни метлата, закачи тази дреха добре, изхвърли пепелта, раздай ризите от чеиза си. И чорапите, и кърпите, всичко. За Христа, нали ти обичаш Христа.

Загъвам голям пакет. Излизам от къщи, никой да ме не види; после като крадец стоя до чужда къща и се оглеждам. Събувам обувките си и се вмъквам в стаята. Мушвам под възглавницата пакета и дим да ме няма. Вън обувам обувките си и - като че нищо и не било. За Христа! Вместо Нему, на тях, на голите! Никой не ме лови на местопрестъплението. Крия се.

Нещо се шушне между сестрите за някоя си баба Мария и дядо Георги, много престарели - там, на „Парчевич”. Един празничен ден взимам престилката си и право там. Грохнали старци, потънали до шия в смет. Та този старец е същия превит старец, когото срещнах преди време и му изсипах кесийката си. Познах го веднага. Не му се обясних. Доверяват ми се веднага. Изнасям всичко навън и почвам небивало чистене. Ех, крилати мои сили! Малко са 50 кофи чиста вода, малко са. После светват прозорците, съдовете, всичко.

Тръгвам си, свалям ръкави. Но те ме викат, двамата старци, нещо ще ми кажат. Да стана тяхна - при тях да живея, всичко мен ще оставят. Всичко!? Навярно и този голям медник, и тия изрязани сахани, тепсии, тенджери - не видели калай още от Освобождението на България. Целувам ръка и излизам. Те се тътрят до самите порти с вдигната длан над очите.

- Пак ела, пак дойди - викат и двамата.

7 ФЕВРУАРИ [1921 г.]

Навестявам и Дуда на ул. „Странджа”, цяла отечена е, дребна като муха, а с огромен корем. Връщам се пеша от Княжево, защото трамвая запря. Пред мене тепа и се хлъзга малка жена с вързоп в ръцете. Перачка. Заболяла вече. Вземам вързопа с едната ръка, а с другата водя нея, еврейката Дуда. Тя не знае български - или тук-таме. Прала цял ден някъде и сега се връща у дома с тази тежичка бохчичка. Оставям я на тротоара. Тя ме целува по бузата. Вдигам ръка да се избърша от тази, болна, нечиста жена, но не - пак този глас:

- Това е най-чистата целувка - това е Христовата целувка.

Да, при Дуда ще ида и днес. Това бе тогава, отдавна, не помня кога. Наближавам „къщата” - срутена пустош. Вместо стени чували и скъсани рогозки. Кално, хлъзгаво, поледица, мраз. Вътре в дрипи. Линда, дъщеря й - ще ражда. Внучката разголила коленца до тлеещото мангалче. В ъгъла тавичка с парченце печена тиква. Навярно за продан от Дудиния съпруг, сега отсъствуващ. Линда е гола още сега. И Дуда е вече на постеля. Коремът огромен, лицето покрито със струпеи. Събличам палтото си, после полата и блузата си, и фланелката си. И пак обличам палтото си. Плачат и двете. Искат да ме целунат.

- Ису Ристи, Ису Ристи, шепнат моравите устни на Дуда.

Тичам на улицата да се сгрея. У дома, навличам басмяната си рокличка и сядам на моя шев. „Учителят” в Райна, нищо не разбрал, ме ругае най-жестоко. Ходя вече да „миткам”, тя (той) няма да търпи в дома си нечисти хора.

Връщам се от разходка. Моис Коен - теософа - масона ме изпраща. Има благородното желание да отиде в Адиар - Индия и да се срещне с най-възвишените хора на земята. [В Адиар, предградие на гр. Мадрас (от 1996 г. - гр. Ченай) има център на Теософското общество.] Той иска да ги види. М. Коен е несметно богат - директор на дружество „Апис”.

- Искате ли, още тази вечер да ви заведа в Индия, полушеговито, полусериозно му казвам. Готов ли е да ме придружи. Ето ни на „Странджа”. Отмятаме скъсани платнища и чували, вътре сме. До мангала Линда и Лунка, а в постелята - горката ми Дуда. Сядаме на някакви сандъчета. Почват да се разговарят на еврейски. Хубавият Моис Коен после ме взема за ръка и ме извежда. След 1 час се връщаме, натоварени с пакети, подобно Дядо Коледа. Лицето му сияе - сякаш се е докоснал до живата скала, очите му греят. Оставяме благата на живота, честити и блажени газим новия сняг. Вън светят електрически лампи, в небето ясни звезди, в сърцето - слънце.

След някой ден, Моис Коен ме търси. Дава ми 500 лв. - за тях. Купувам бархет и в празничен ден, в една сестра шия дрехи за Дудини. Никой нищо не разбра. Измъкнах се от ясновидците и си върша своята работа. После той ми дава още 500 лв. за друго семейство; левицата да не знае каквото прави десницата. Всред зима съм с тънка басмяна рокличка, но мен ми е топло, защото на „тях” е топло.

Всичките тия ,деяния” не са моя измислица: В Саша Гладиева, в Аня Тодорова, а още и от амвона ги чух в Цариброд, когато младият поп Рангел го казваше.

Лена Станкова, болна, превита, лежи на тъмно, нямат пари за „видело”, нямат захар за чай, но после Лена получи всичко, в тайно го получи, не знае от кого.

- За всичко благодари на Бога, казвам на Елена, не искай да узнаеш дарителя. Малко ли добри хора има в света. _>

20 ФЕВРУАРИ [1921 г.]

Все нови ужаси от Райна. Тя вече съвсем престава да работи и фиксирана в мене, или в тавана, все това си повтаря:

- Аз съм Учителя, мене слушайте...

20 МАРТ [1921 г.]

Учителят си дойде. Всички отиват да го поздравят. После разказват как Той грижливо ги разпитвал за „Бялата сестринска комуна” и те отговаряли, че всичко е много хубаво. Хвали се Райна, хвали се Динова и Толева, хвалят се и студентките. Питал за мене. Питал два пъти.

- Иди, казват сестрите, само ти не си отишла, иди.

Искам да видя Учителя, Него. Тука мирише на мухъл - затвор, подземие, решетки. Той питал за мене... Господи, Той, Истинският. Но какво ще говоря, не зная какво да кажа, не, страхувам се да не кажа хула против Духа Святаго.

Пристъпям през свещения праг, гдето Неговите нозе се допирали.

Слънце грее, небето ведро, чисто. Влизам. Сякаш ме чака. Ето Го, прекрасният, ето Го, същият, моят светъл Учител. Лицето Му е сериозно, непроницаемо. Като че ли е висока желязна врата със здрава заключалка. Дланите си опънал върху седалото на стола, въси вежди, както се въси Витоша, когато ще почне да вали.

- Разправи, казва отривисто, разправи ти.

- Но те всичко ви казали и, че \Л/ий сте доволен.

-Ти разправи за „свещения мързел”.

Сълзите ми запирани дълги месеци се леят по лицето ми, струи, потоци. Казвам, казвам, казвам. За всички поотделно казвам, пресичана от ридания.

Целувам ръка за сбогом. Лицето Му е още свъсено и сякаш завонява в стаята и Той едвам диша.

- Какво ще ми кажете, Учителю!

Отговор само това:

- Ти трябва да се научиш да ги разпознаваш.

Кои са тия „ги”, значи, има неща еднакви по форма, а различни по същество, но трябва да имаш усет да ги разпознаваш. И в Писанието казва: “Изпитвайте писанията, всякому Духу не вярвайте.”

5 АПРИЛ 1921 г., Варна

Използувам и двете покани за Варна. Скоро след срещата ми с Учителя, дойдоха двете писма. След мене рухва комуната, отива си слугинята...

Учителят е тъй радостен: - Слез в Жекови, там иди.

Защото другата покана е от Списаревски. Влакът ме отнася и право да си кажа, мисля си, в тази работа има пръст Учителя. Как тъй изведнъж две покани - и то след като открих бояджийския кюп на бялата комуна.

15 АПРИЛ [1921 г.], Варна

Ето го морето! Синьо, синьо. Вижда ми се мъничко. Хоризонтът му тесен, близък - не отговаря на онова море, за което съм мислила в мечтите си.

На гарата. Списаревски изпревари с файтона. Д-р Жеков закъсня със своя Марко. И Списаревски с апостолска брада, фю! Някога ми посвети нещо в „Летописа”, без да го познавам. Добре пише. А брат Жеков познавам от събора, когато ми каза, че Учителят казал, че съм многострадална душа. Докторът е голям шегобиец. Може да те разсипе от подигравки. Много обича магарето си, което го носи на плещите си; кръстил го е Марко. С него прави всички художествени и нехудожествени сравнения. На събора бе назначен по хигиената. Постави надписи върху дъсчици - забодени на колове: тук бивак, там за смет, по-нататък за пране и за още друго и друго. Но Списаревски предвари. Видях и доктора и магарето му чак, когато файтонът излезе от гарата и Списаревски победоносно свали шапка на доктора.

Чудно! А не съм писала никому във Варна. Как стана това, че съм изведнъж при Черното море?!! Това ме спасява от някаква Райноподобна инервация. И аз почвам да подбелвам очи, и аз фиксирам очи към тавана, изоставям работата.

Стаята ми е хубава, но защо и тук този потаен страх? Защо всичката любезност на тия съпрузи се пречупва в мен като необясним ужас?

Събранията тук ръководи мичман Емануил Иванов. Лоши очи има, въпреки усмивката му. Сотирка е често с мене - с нея ми е леко и приятно.

Често съм в морската градина. Запознавам се с един мастит руснак, бяла рубашка, бяла брада, бяла коса - но скоро изпитвам разочарование. Той нарича Толстоя „ретроград”...

Но защо морето не ми носи тази отрада, както планината. Дори ме плаши, отблъсква. Обичам планини, реки, езера - но морето не, не!

Генчо художникът ми подарява кадифено албумче, правено от него, с различно оцветени листи. Вътре извадки от беседите на Учителя - песни. Той свири и на китара. Често идва в градината и си приказваме. Голям шегаджия е и ме пои с пълни шъпи със здравословен смях.

Тук са и Солунските братя. В тази морска обстановка не ми се виждат „лъчезарни”, не искам да приличам на тях. Никой тук не им предлагаше подаръци. Никой не искаше техния съвет, или специално свиждане за нещо „много важно”. Даже, мръсничките момчетя (защото са нечистоплътни) се разхождат по градината с разни момичета.

18 МАЙ 1921 г.

Ужасът ми в Списаревски не е неоснователен. Сестрата и сега е душевно болна, след смъртта на единствения им син. Завчера в готварницата такива неща ми говори, че трябваше да избягам навън. Но как вкусно готви! Никога по-добре сготвен грах, бизеле [бакла] и зелен фасул не съм вкусвала.

Покрай лехите с много цветя, горката жена сее и разни готварски билки - магданоз, джоджен, копър, джинджифил. Но ги поставя в такава пропорция, че винаги се получава изрядно ястие. И двамата ме глезят. И двамата ми дават по половинка от десерта си, освен моя.

Той страшно гълчи жена си. Ругатните му не отговарят на красивата му философска брада. Към мен проявява необичайна привързаност, несходна нито на възрастта му, нито на светлото име брат. Това ме дразни, измъчва, озлобява. Чак сега разбирам защо Учителят двукратно ми каза: В Жекови!

Искаше да ме вози на лодка. Но аз натиках в „Лебед” и Генчо, и Елиезер, и Сотирка. Тогава той се разсърди и избяга. Но и разходката по море не стана, защото още щом лодката се плъзна по зелената морска вода и аз се разписквам: - Към брега! Всички ми се смеят, но чак когато стъпих на брега се успокоявам.

Обичам земята. И най-малката тревичка ме пълни с възторг. И тия бубулечици, и мравчици, и пчелички - и този неспирен кипящ живот.

Събранията стават в сестра София. Там има един брат Велко -изпитвам към него някакво страшно недоверие без да има видима причина. Може би затова, защото се шегува, прави си „майтапи” с най-светите неща. Благочестив ли е? Нямам отговор.

На събранието довеждат красивата сляпа Янка от Провадия, ясновидка. Привеждат я при мене да се запознаем. Тя хваща и двете ми ръце, заглежда ме с красивите си невиждащи очи и казва: „Ти си св. Евдокия, ти си св. Екатерина.” Говори ми още, но само туй помня.

Взе ме на обяд Радка Стефова, току-що оженена. Разправя ми за своето детство. Страдалчески живот, изхвърлена гладна в един бордей, зъзне, не може да заспи от бой и студ. Но ето сънува сън или кошмар, не знае тя. Вижда неземно хубаво жена, дошла при нея и носи дълъг бял плат. Почва да я увива с плата, както майка увива бебето си да не изстине. Събужда се Радка топла, бодра, макар че завита само със своята престилка.

28 МАЙ [1921 г.]

Марко взима багажа ми. По пътя докторът ми разкрива одисеята на Списаревска и нейната повтаряща се неизлечима лудост. Откакто умрял едничкият й син.

На Кьошковете [виж “Изгревът, т. XXIII, с. 276-277, сн. 26], вън от града. В двора две млечни червени крави - те са негови. Сутрин към 10 ч. Йорданка ни прави попара с мляко - после обядваме и вечеряме към 6 часа. Свикнах - по-леко ми е.

Има чудесни вишнини. Постоянно ги обикалям - сядам край тях и пиша:

Аз бях нявга там, където

Скръб раздираше душите

На сълзите в морето...

А сега в цветя от радост

Между липи разцъфтели.

Няма комуна, няма лъжеучител и няма мързеливи хора да оставят друг да работи за тях... Няма.

Тук изпитвам морския вятър. Че той непрестанно си духа. Значи, това се казва морски климат. Сега го научавам.

Веднъж закъснявам в морската градина. Буря се извива, вдига се прах, извиват се дървета; помолих едного от св. Солунски братя да ме заведе до кьошка на доктора. - Зает съм, казва този с белите равни зъби. Момиче до него. Господ знае къде вървя и как загазвам в един войнишки бивак, разположен на полето. Едно младо войниче, братски ме извежда на шосето, по което си отприпках дома всред бурната нощ.

ЮНИЙ 1921 г.

Вдъхновението ми расте. Тук довършвам „Великото Славословие” от събора, първият ми събор, и други лирични откъслеци.

Веднъж Жекови очакват копач за лозето си, но той не идва, а времето бяга. Една сутрин незабелязано взимам мотичката и право на лозето. Не се прибирам целия ден - без хляб и вода. До вечерта лозето е прекопано. Скривам мотичката и се прибирам. Но тъй ме болят ръцете, несвикнали на такава работа. След някой ден, копачът дойде. Отиде на лозето, но се върна. Прекопано било вече, казва. Тогава чак Жекови разбраха защо тъй ме боляха ръцете тогава.

А какъв шегаджия е докторът! При него никой не може да има мрачно настроение. Понявга ми се струва, че Райна пак ме фиксира, подбелва очи срещу мене, но неговите шеги веднъж завинаги ме освобождават от този мислов фантом и аз се връщам към поезията.

Един малък Телемах, дете на беден рибар, често ми е другар из полето. Гледам от високия бряг голата, безприютна морска шир.

Една сутрин виждам слънчевия изгрев иззад Калиакра. Тогава ми хареса морето; да, когато светлината е над него цялото стана златно и плиска по гладката повърхност.

15 ЮНИЙ [1921 г.]

Запознавам се с Терзистоеви. Завеждат ме на Соук сулар на лозето си. Колю Терзистоев се лекува по Луи Куне. Прилича на отшелник. Чиста душа. Нощуваме там. Другите по стаите, пък аз по стълбичката, че на ореха. Там върху удобно легълце, като първобитен човек спя на моето звездно легло.

По цял ден съм между кошерите. Те жужат на облаци край мен, но нито една не ме жили. Тъй им се радвам!

А сега в цветя от радост

Между липи разцъфтели.

Всред гори на вечна младост

И пчелички разбръмчели.

Тук оставам за цяла седмица. През деня домакинствувам на Колю, бера му „калъчеотту” за зимата, готвя му и му пея. Другарки ми са Станка, болничката и сестра й. Идва един от светиите, изведе ги на събрание. Останах при пчелите. Чак когато превали икиндия, глъчката утихна и аз намерих Станка. Когато се прибирам в Жекови, Йорданка едвам успява да ме очисти от „гад”. Кой е спал там преди мене?

И докторът се къпе по Луи Куне. Намира, че и у мене има много чуждо вещество и настоява да почна бани. Речено, сторено. Всеки ден наливам кладенчова вода в една вана и когато слънцето я нагрее почвам „обтривните” си бани. После се обвивам в одеало и лягам по гръб.

Очаквам чудесната „реакция”, както казва Луи Куне. И да почне да излиза от мен „чуждото” вещество.

Един ден, ставам от сън, но главата ми се замайва, сини кръгове пред очите ми - дизентерия. Докторът е във възторг, но болките ми са ужасни и положението ми плачевно. Кръвта ми изтича като вода. Падам на легло, без да мога да стана вече. Юрданка се плаши. Тя не споделя мнението му, че това, което изтича от мен е чуждото вещество, а моята кръвчица. Животът ми е в опасност и той трябва да вземе мерки. После да си отваря добре очите, че как ще отговаря пред Учителя.

Сепна се добродушния човек, вари ми билки, мляко с магданоз, подлага ме на строга диета, като ми прави многократни горещи компреси на страшно простудените ми черва. Той забрави собственото си лечение. Две седмици на легло. Бавно оздравям - едвам се изправям на нозете си и пак сядам да си почивам.

16 АВГУСТ 1921 г., Търново

Учителят ме изглежда странно. Казах Му, че съм се лекувала по Луи Куне и че чуждото вещество си излязло от мен заедно с дизентерията.

- Кой ти каза да правиш тия бани, ме запита Той?

- Д-р Жеков.

- Нека той извади първо от себе си чуждото вещество...

Толкова съм отслабнала, че даже и в Търново не мога да се съвзема.

В лицето съм жълта и тялото ми е като дъска - тази година нямам сила нито да мета, нито да пея.

Той, брат Жеков, иска от мен благодарствено писмо за „полученото изцеление”, което заедно с други такива щял да обнародва; той вече се пенсионира и ще почне „частна практика по водолечение”. Такова писмо от мен той не получи.

20 СЕПТЕМВРИ 1921 г.

Тази година рано се прибирам от Търново. Багажът ни с Райна е изнесен във вестибюла от някоя си Ризова и ние щем не щем, спим в него. Полираното ми легло е пълно с дървеници и едва ли някога ще мога да го очистя.

Сийка Динова не желае да гледа спалня във вестибюла. Но с. Динова ме взема на своя миндер в стаята. Майката примирява недоволната си дъщеря, като казва, че това е временно.

Тук-таме сама шия на надница и печеля прехраната си. Комуната отдавна се разтури по понятни причини.

Слушаме беседи в Турнферайн. Влизам в двора, там където някога Richard взе награда в гимнастическите игри. Само далечно видение и тъга в сърцето за нещо невъзвратимо.

Беседите се предшествуват от струнен оркестър. Колко е хубаво! Имаме си вече собствен хор. Младите се умножават. Салонът се пълни с много хора, които идват да слушат Учителя. Тук Той каза, че ще основе Школа.

Запознавам се с Дафинка Доганова [виж “Изгревът”, т. XXIV, с. 158-190] по случай декпамацията ми „Мария Магдалина” [виж “Изгревът”, т. XXIV, с. 173-174]. Едновременно пожелаваме да се сближим. Тя прилича на синчец. От цялото й протестантско семейство, само тя ми е близка. Почвам да й шия туй-онуй и тя ми плаща добре. Тя е частна ученичка по английски език.

Около Учителя все онзи офицер със зелените очи и увиснали мустаци. Неприятен ми е като дявол. Кой ли е? Госпожата му е такава красавица, но той...

Страшно ми е от Сийка Динова. Майка й не може да ме отварди от нея. Но що да правя, где да ида с тия оскъдни средства! Шиене и пак шиене - имам добър похват, търпение да разпарям и отново да почвам. Научих се на тайната при тропосването, направа на яка и ревери при костюм. Също тъй правя и отлични джобове, било рязани, било - горни.

Сега Райна твърди, че „духовно” съм я ограбила. - Нека - тя казва.

ДЕКЕМВРИЙ 1921 г.

Моят есперанто върви добре - но нямам особено влечение да го продължа. Предпочитам някой нов европейски език отколкото тази галиматия.

Сийка открито ми заявава да се махам от стаята й.

- Иди, казва, в света да работиш. Не искам чужди хора.

Не й се отдава учението. Едвам се измъкна от IV кл., заора в V и спря. Не може по-нататък. Натъкми се чиновничка в банка. Приема труда ми в къщата - миене, шетане и пр. Тя е галено дете, не й дават да се мъчи. Дордето я няма, ние с Динова си правим обща молитва и тя все вярва, че Бог няма да ме остави.

Наближава Нова година. Сърцето ми се препълни от чужда омраза. Сякаш съм отровена. Раменете ми се смъкват и духът ми огорчен. По някой път отивам при Него. Помагам на как Гина, за да ми бъда сладък техния хубав хляб, тяхната сладка гозба [домът на Петко Гумнеров - виж “Изгревът”, т. Ill, с. 21-23].

Вазов умря, неочаквано. А само преди няколко месеца се срещнахме с такава радост. Неговото светло чувство към мен усилва вярата ми в доброто. Разговорът ни беше върху неговия юбилей. Шумът, подаръците, лавровият венец. При тия мои излияния той мълчи. Казах му, че бях приготвила едно стихотворение по този случай с цел да го поздравя, но после размислих. Що е то, в сравнение с тия прекрасни материални блага, които е получил народният поет. Но той каза тия думи: „Вашето стихотворение за мен щеше да бъде най-скъпия подарък.” Насърчи ме да пиша; напомни ми да изучавам чужди езици, изпрати ме почти до в къщи.

И ето, сега, внезапно умря. Няма да видя вече скъпия приятел, моя почтен добромисленик и насърчител.

Стоя до гроба му, покрит с венци, сякаш съм му на гости. Топло чувство ме изпълва и сълзи на гърлото ми. Обични, добри, милосърдни поете! Да бих могла да имам твоя устрем към доброто и красивото!

В Михайловски съм винаги добре дошла. Те са винаги сърдечни към мене и пълни с гостоприемен дух. Когато ме запознава с някоя важна личност, било у тях, било на улицата, не забравя да каже: - Моята ученичка. И сега би ми намерил пак някоя служба, стига да искам. Но мене ми е сита душата на чиновничество, сита.

Паша ме води на своите лекции по химия. Мисля си, завидна участ е да си гимназиален учител, въобще учител. Колко е мила на ученичките! Тя им обяснява. Скоро говори за наситен и ненаситен разтвор. Аз си правя жизнени преводи: Насищане и недоимък. Това ме навежда на философски мисли. Ето и аз усещам в сърцето си пресищане от страдания, пресищане от горчивини.

А при Учителя се тълпят толкоз хора със своите болки и горчивини. А Той носи; носи с велико търпение и всекиго изслушва и насърчава. Гледаш, дойде при Него някой наскърбен, с потъмняло лице от мъка, а видиш, излиза с прояснено чело и радостен, обнадежден поглед. Дали се препълва Неговата чаша.

Тия дни плача в двора на Гумнерови; глава подпряла на зида, никой да ме не види, никой. Къде да отида, как да се върна у дома при това жестоко момиче? Но къде ме намери кака Гина. Ето я до мене, мъничка, пъргава с тия червени бузи и топъл глас. Не ме остави на мира, докато не изкопчи всичко. Тя се мушна доле в кухнята; подир малко ето ти и чичо Петко, и сестра Янакиева [Анастасия Янакиева - виж “Изгревът”, т. IX, с. 166-170]. Тя ме гледа със сините си проницателни очи и изведнъж отсича: При мен ще дойдеш - сама съм в моята стая. Но аз повече ридая и не искам да чувам нищо. Бягам към друг край на двора и давам воля на мъката си.

След малко идва сам Учителят при мен. Казали му.

- Иди при сестрата, казва Той.

- Не, пискам пак. Не отивам вече при никакви сестри (наситения разтвор на Паша).

- Иди, повтаря Той. Тя е умна сестра.

Газя лапавицата към дома. Духа студен вятър и нов сняг се стели по земята. Дорде стигна „Априлов”, снегът се трупа на преспи и хрущи под нозете. Казвам на сестра Динова [Анна Динова - виж “Изгревът”, т. XVI, сн. 14]. Тя се радва, радва, че Бог е милостив над мен, но аз все се дърпам и не зная да отида ли. Тя ми се види такава строга и очите й тъй проницателни.

Няма я Сийка, няма го сина й от другата стая, прекрасния Колю комарджията и ние заставаме на молитва. Тя знае какво да иска и как да го каже. Тя моли силите небесни да просветнат на душите ни, за да вземем най-доброто решение, да хванем най-верния път. Отваряме си по един стих от Библията; после тълкуваме, идваме до положителни заключения и се оставяме в ръцете на Бога.

През нощта чуден сън. Всички Георгьовци от нашето общество подкарали натоварена кола с багаж. Моят багаж. Вървя с тях. Те подкарват силните коне - отвозват ме някъде. Сестра Динова казва: „Отличен сън. Сам св. Георги вози колата ти. Св. Георги е сила небесна.” Помага ми да опаковам вещите си, праща ме за каруца, докато тя приготви закуската.

Ето, наистина като в съня. Само че, няма Георгьовци. Само той - коларят и аз. Пристигам, чувство на сигурност в сърцето ми. Няма я сестрата, но стаята е отключена. Влизам, паля печка, мия, чистя и нареждам леглото си. Ето я след малко и тя пристига. Хубаво, топло, приятно и едно „ново пиле” в гнездото й. Чаят на печката ври - онова „калъчеотту” що брах във Варна. Тя го нарича кантарион. Тъкмо слагаме да вечеряме що е дал Господ, ето ти я свахата, разчорлена, червена като рак, гневно влиза, застава до вратата и вика:

- Вън тази... Ако тя си не отиде, ще разваля годежа на дъщеря ми с твоя брат.

- Разтури, изправя се с. Янакиева. - Още сега разтури годежа. Не давам вече да гоните тази душа.

Сестра Янакиева сякаш порасва до тавана - от сега побледнялото й лице излиза сила, строгите й очи мятат светкавици. Свахата грабва падналия си чумбер и се измъква. Тя ще иде чак при Учителя, ще ни даде да се разберем.

Въздухът след нея сякаш е озониран. Ние сме весели и безкрайно щастливи. Вечерята минава всред шеги. Тя се не бои от никого. Дала им е двуетажна къща с всички потреби, а сега и в собствената й едничка стая се бъркат. Печката весело буботи, докато вън вятърът сбива снега и фучи над покривите. От врялата вода леглото ми изгубва част от лъскавината си, но иначе е здраво.