Jump to content

3 ДЕКЕМВРИ 1926 г. - 29 ДЕКЕМВРИ 1926 г.


Recommended Posts

1.1. ДНЕВНИЦИТЕ НА ОЛГА СЛАВЧЕВА 1916 - 5.09.1928 година

3 ДЕКЕМВРИ 1926 г.

ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА:

3 декември 1926 г.

Мила сестра,

Постарах се да доизкарам „Гълъбицата” доколкото можах. Мъчно е понякога в поезията да се правят смели размествания на думи. Понякога по този начин се разрушава цялата постройка, влиза друго настроение, явяват се несъответствия с общия дух.

Вярно е, че само хищните птици „кълват”, остава да приемем, че гълъбът ужасно се е изплашил и...

,Двери на щастието” може да стане цяла епопея на човешкия живот, ако попадне в талантливи ръце. Направих и аз един опит, не зная дали ще Ви хареса. Днес Учителят лично ми даде да разработя сюжета за „Двете моми”. Дадох му битов характер. Колко радостна бях при Него! Тъй поласкана се чувствувам, че ми даде поетическа тема за разработване. С каква радост почнах да работя! Попитах Го за интуицията. Той каза, че тя е онова живо трептение в симпатичната нервна система.

Питате ме за образци в мировата поезия! Че кой просветен човек не ги знае. От древните не е ли Омир, Виргилий, Ариосто, а от класиците: Пушкин, Байрон, Гьоте, Лермонтов. Това са гении в словесното творчество. Мога само да ги изучавам и обичам, но не и да им подражавам.

Отговарям на зададените Ви въпроси:

1) Вдъхновен човек и бликащ извор са едно и също нещо.

2) Изворът не очаква никого да пие от него, нито вдъхновения човек. Той пее за себе си.

3) Човек дарен с материални блага прилича на тежко натоварено добиче, а вдъхновения - лекокрила птичка в царството на любовта, гдето няма хищници.

4) Не зная колко, но Сириус е много по-голямо слънце от нашето. Светлината на последното идва до нас за 8 минути, а тая на Сириус за няколко години.

Искате да Ви опиша някоя случка с А. Моля Ви се, не искайте това от мене. Наистина, че аз не обичам Ж., но и Вие не обичате моя Гълъб. Пък нали казвате, че тая връзка с него е пакостна за мен и ще трябва да се разделим! Аз се смея, аз пея. Никой не знае, че вечер обливам със сълзи възглавницата си за него. Учителят осмива човешката любов, Вие също, пред Вас трябва да мълча.

Получих новата сума от 100 лв., която ми пращате. Премного Ви благодаря!

Приемете моята дълбока благодарност.

Хелмира.

ДВЕРИ НА ЩАСТИЕТО

ДВЕРИ НА ЩАСТИЕТО

Душа съм малка на земята,

Но с потик смел към небесата.

Животът вечен аз жадувам

Със Божи Дух да другарувам.

Затуй се трудих цяла вечност

Аз, живий дух в таз безконечност.

И дирех щастието красиво

Във звездното небе светливо

И в слънцето на изгрев рано,

Как грейше светло и засмяно.

Планински връх висок и снежен

То поздравлява с поздрав нежен.

А сетне слиза по ливади,

По сенки горски и прохлади.

Живот навсъде то разлива

И росни лист с брилянт покрива.

И в горски ручейки сребристи

Оглежда ликът си лъчисти.

И много йощ на всяко време,

И мене то доволно гря ме.

Подирих щастие и в човекът -

В творение бляскаво на векът.

Венец бе той на вси създания,

Но той дари ми сал страдания.

Но що бе той, дете безсилно,

Що гледа майка си умилно

И чака гладно от ръката

Дали му носи тя храната...

Нима от туй създание клето

Ще чакам щастие за сърцето?...

И всичко исках да обгърна,

Но щастие до мен не свърна

И много, много аз се кая,

Че исках тъй направо, в рая

Да влезна само за наслади,

Но Божий Дух не ме пощади.

Духът ми жив през вековете

Летя безсмъртен в боевете

Напразно дирил щастие, радост;

Изпитал само скърб и жалост.

В миг един за мен ужасен

На кръстопът стоех опасен

Безпомощна и нажалена

От тежки път обременена.

Припадна нощ над мене тъмна

И мислех веч - не ще осъмна.

Сама бях, гинех в мраковете

На враг потаен във ръцете.

И във последно издихание

Извиках с горест и стенание:

„О, Творче мой и мой създател,

От вси най-верни мой приятел,

Аз гина веч, духът ми чезне,

Като че падам в тъмна бездна...”

Но ей дочаках аз Вестител,

Приятел, скъп и благ Учител.

Човек бе той със вид прекрасен

Кат ангел кротък сладкогласен.

И словото му живи пламък

Живот събудило би в камък,

Гласът му беше тих, дълбоки,

Зовящ ме в мирове високи.

Той облекло ми прашно, вето,

Докосна с жезъл от небето.

И каза ми: „Стани отново!”

И с име назова ме ново.

„По тоз път тръгни очертани:

Тоз път е само за избрани.”

„Прости!”, аз никому не казах

И с Вожда в път трънлив навлязох.

По стръмната пътека тесна

Изкачвахме скала отвесна.

О, всеки миг да падна в бездна

И никога да не излезна

Във пътя хлъзгав ази можех

И там живота си да сложех

Но Вождът крепеше ме често

Там где бе най-опасно место.

И пътят ни скалист и труден

Изведе ни в мир нов и чуден.

Пред нас разцъфнали поляни

С цветя и билки украсени;

Где извори течеха с радост

Разказваха за вечна младост

И птички пееха безгрижно

С изкуство чудно непостижно.

И дишахме ний волно, леко,

От въздух сладък като млеко

Небе се ново тук показа

Като сапфира и елмаза.

О, чисто беше тук небето,

Кат ясни поглед на детето.

Но в този миг света обител

Посочи моят покровител -

Ясписови врата блещеха,

На щастие Двери” се зовеха.

Брилянтни букви там личаха

И с плам свещени ме съгряха.

Открити бяха тук вратата,

Зад тях цареше красотата.

Там още беше по-красиво -

Блещеше слънце по-светливо,

Души летяха белоснежни

От земни път тук гости нежни.

Скърбта горчива на земята

Избелила им бе душата.

Те тук свободни като птички

Блещеха светли кат звездички.

И пееха си сладки химни

С възторг и радост непреривни.

Те Бога хвалеха с песни

И милостите Му чудесни.

Облечени сега със слава

Царици бяха в таз държава.

На Бога те служанки бяха

И „Господарю” Го зовяха.

О, ето тук и аз пристигнах

Да влезна вътре крак повдигнах.

Затуй се трудих цяла вечност

Аз, живий дух в таз безконечност.

И радвах се веч с ликование,

Забравих всякакво страдание.

О, ей сега аз там ще влезна

И ще забравя вси болезни...

Но в миг вратата ми обична

Пред мен стесни се кат магична.

И стана ми така стеснено,

Като че през ухо иглено

Напразно мъчех се да мина

Оттатък в светлата градина...

И паднах назем в отчаяние

И викнах с горестно ридание:

„О, Вожде мой, нима напразно

Дойхме тука без да влезна?”

Той близо пак при мене беше

И с поглед благи ме тешеше.

Ръка Му сочеше надесно

Где видях знамение небесно...

Човек тайнствен там стоеше,

Ключът на тайната държеше.

Той можеше ми тук отвори,

Но смеех ли му проговори?

Аз погледа си в него взирах,

Кат че познайник го намирах.

И ужас ми смрази душата -

Той враг ми беше на земята...

О, не веднъж във пътя тежки

От него леех сълзи жежки,

Той хвърковатите ми кули

С духване едно обрули.

На всичкия ми копнеж за щастие

Изпращаше ми рой злощастия;

И на мечтите ми човешки

Стоварваше ми удар тежки.

И гдето бягах да се скрия

Той пак се вмъкваше кат змия.

И тука, тук при тези двери

Тоз страшен дух ме пак намери.

Да гледам го аз веч не смеех,

Горчиви сълзи само леех...

„Не бой се!”, каза Вождът благи.

„Поглеж на този образ драги...”

И аз повдигнах се, о, сили -

Видях във него образ мили,

Усмивка блага озарила,

Сърдити образ променила.

Пред него бях аз на колене -

С любов той гледаше на мене.

И от гърди му пламен чисти

Разливаше поток лъчисти,

А от чело му озарено

Шарилки грееха засмено.

Лъчи блестяха кат дъгата

И в тях четяха се словата: ...

„Привет, каза ми, душе скъпа,

В скърбта доволно ти се къпа;

Във твоя път съм пак поставен,

Във твоя път към Бога славен.

Но както Бог дългът прости ми

И с милости си озари ме,

И аз отхвърлих отмъщение,

Омраза люта и презрение.

За злото вече те не дира

И веч оставам те на мира.

Словата светли прочети ги

И във сърцето си сложи ги.

Те Божия са светла същност

И да ти бъдат кат насъщност

Великодушие и Всеопрощение -

Да бъдат тебе вдъхновение.

И трето, знай, това е Благост;

Носи навсъде тази радост.

Приемеш ли ги за водител

И всекидневен твой учител -

През дверите тогаз свещени

Ще минеш вече без стеснение...”

Отново паднах на земята

На щастието пред вратата.

Душа ми радостна възкликна,

Реших се всички да обикна;

На враговете ми с милувка

Ще да отвръщам без приструвка.

Що чаках благото от века

Във Бога бе и человека.

О, зная вече тази тайна,

Що носи щастие безкрайно.

Тя в любовта се крие свята

И стълба е към небесата.

Живота бе сега приятен -

Аз имах вече ключът златен.

Отново дверите пред мене

Разтвориха се пак големи.

Там веселба си пак цареше

И Божий Дух над нас летеше.

Душите кимаха благатко

И „дружке” викаха ми сладко.

О, можех там да бъда вече -

Не ще ми никой веч попречи.

Но пак поисках да работа,

Отново върнах се в живота.

Ще ида там при сестри, братя

И всички стисна в обятия...

Със песен нова на устата

Пристъпих прагът на земята.

Със мене Вождът благи беше

И с поглед мил за мене бдеше.

И новият ми приятел мили

Ний вече бяхме се сдружили.

Ей слизаме с надежда свята

Кат лъчи на светлината

Да носим радост и утеха

На тез, що много сълзи ляха.

И знаме носех аз свещено

От мирът светъл мен дарено.

Там грееха словцата кратки

За вси създания думи сладки:

Душа съм радостна, щастлива;

Духът на Бога в мен се влива.

Стремя се към животът вечни -

Звезда блестяща в пътят Млечни.

Разбрах що е Великодушие

И видях що е Всеопрощение.

Почувствувах и що е Благост -

Изпълни се духът ми с драгост.

Туй новото научих горе

В мирът на чистите простори.

При дверите на щастие сияйно

Найдох съкровище омайно.

30.XI.1926 г., вторник.

P.S. Вярвам, че много може да се пише още и могло би всичко по-хубаво да се изкаже, но това ми се удаде сега. Още отсега виждам как биха могли да се сменят някои думи с други, по-красиви, но то ще остане за бъдаща преработка. Моля Ви, кажете си думата. Много Ви благодаря, че ми обърнахте предварително вниманието върху кое именно трябва да се спра. Вярно е, че при една прекрасна идея, каквато е тази, разработката на действующите лица и обстановка е от важно значение. То ще ми бъде за ръководна нишка и за напред. Колко бих се радвала ако „Двете девойки” излезнат сполучливо! Също и за школната песен. О, Душе Святий, не ме напускай, за да мога да живея красиво чрез тебе!

Бих желала да си препиша и аз настоящето, защото третият оригинал се доста различава от другите две черновки.

Съща.

4 ДЕКЕМВРИ 1926 г.

Деревянко пак донесе да му шия ризи. Много приятен момък -прилича на българин; тъй трезвен и сериозен. Отначало не исках да приема поръчката му, знаяйки че са сантиментални и натрапчиви, но този ми харесва. Тъй хубаво ме гледаше днес като кроях, като че ли бяха очите на баща ми!

От оная американска фланела, донесена ми от рускините - си уших две великолепни рокли. Тъй са семпли и елегантни. Едната е сива, а другата светло гълъбова. Изглеждам чудесно с тях! Colombo много ги харесва. Чудо! Подари ми прекрасна нова ученическа чанта. О, сега мога да събера вътре своите учебници, а не в оная мушамена торбичка. Но още не смея да я нося, срам ме е; нека да свърша поне 7 кп., че тогава ще посмея да взема в ръката си тая скъпоценна вещ.

Знаменателно! Един единствен път в толкоз години имам случай да отида тая вечер на кино и не мога - защото имам мислена среща с Добринка! Да съжалявам ли? Може би, да, малко. Но с нея ще бъда, вярна на поста си, за да създам в себе си мощен характер. Не, няма да отида!

У хазаите ми е също непрекъснато празненство! Почти всяка вечер хора и танци над главата ми. Сякаш за тия люде няма грижи на тоя свят. Едвам смогват двете слугини и великата германка. За по-голямо дине идва специален готвач. Понякога ми изпращат по някой сладкиш - за да почувствувам след туй още по-силно въпиющата си оскъдност.

Но защо никога не ме канят на своите празненства, а само на своите женски евангелски събрания, гдето много се плаче и страда за Христа? Ето, вчера напр. пастир Симеонова тъй много ни разплака, че после ме боля главата и не можех да уча уроците си.

Colombo ми пише хубави писма от Рим, Неапол, Basilipo [(Posillipo) -квартал на Неапол] - тъй хубаво е да задрасвам дните от календаря и да чакам завръщането му.

Понякога идват при мене Соничка и Здравка. Те са тъй мили и добри, но жалко, сякаш болни. Здравка се прегърбва по малко, а Соничка изгубва гласа си. Ах как учи тя! А Здравка е така съсредоточена в своя немски език, тъй упорита в работата си! Майка им ги обожава. Соничка почна по някой път да ми снема по някоя порция и това е тъй хубаво! Как съм гладна, винаги, винаги! Само когато видя Colombo, забравям всичко и знам, че в гърдите ми почва да бие едно огромно сърце.

8 ДЕКЕМВРИ 1926 г.

ПИСМО ОТ ОЛГА СЛАВЧЕВА ДО ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА:

8 декември 1926 г.

Мила сестро,

Проверих в Библията 1-2 ст„ но не намерих същите стихове. Прочетох също 20 гл. - също липсваше. Радвам се за Вашите впечатления относно „Дверите на щастието”. Темата „Двете моми” вече е завършена -написана е в битов маниер. Не подхожда на две моми с патриархален дух да се занимават с проблемата за небесните светила. Ще оставим тия поетични образи за някой друг сюжет.

Защо Ви поставям в недоумение? Защото Ви казвам как чувствувам нещата, без да се старая да угоднича. Обичам А. Свършено. Нека възрастнат нашите чувства до святост, до божественост! Той е добър. Да; добър човек. Бих се свързала с него во веки! Съдбата не дава. Добре. Кой може да ми пречи да го обичам? Само от обич искам да се приближа до него, за нищо друго! Искам да остана независима през целия си живот.

Утихна сърдечната ми буря. Ангел на мира невидимо уталожава мъката ми. Оставям всичко в Божиите ръце, защото както казва пророк Еремия в 1 гл., Той още от утробата на майка ми е определил що ще бъде с мене. Помня, ах, още малко дете и не можех всичко да говоря, не можех да достигам ръчката на бравата да си отворя, когато в душата ми ставаше буря. Усещах се така самотна, така изоставена. В душата ми пърхаше с крилата си огромна птица, която искаше да полети. Тя беше вързана и тя в мене и аз в нея - страдах. А как всички много ме биеха! Първо у дома сестрите ми, майка ми като същински тенардиеровци в „Клетниците”, после съучениците ми. Извадиха ми прякор първо „царицата”, после „светицата”. Кой им внушаваше тия смешни прозвища. Как страдах! Търсех самотата по крайбрежието на реката, горите, нивята, дневниците..., книгите.

Но, сега птицата ми ще полети. Откак срещнах Учителя, вярвам че то ще стане.

Не е страшен А. за мене, а лъжата, която е у нас и която ще ни откъсне от истинското щастие, което имаме. Съдбата чертае всичко. Никой не ми го посочи изпърво. В душата трепна далечен, жив спомен, после - всичко стана така естествено. Ще минат години. Ние ще се разделим тук на земята. А може би, когато отново се родим, срещнем, пак живо ще трепне далечен спомен на много мъка, много сълзи, много обич. И тогава пак ние ще се приближим.

Простете ми, ако пишейки тия редове Ви оскърбявам. Писмата Ви вече получавам в изправност. Раздавачът тъй силно ги плъзга под вратата, че ги намирам всред стаята.

С благодарност: Хелмира.

Приложение:

ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:

София, 6 декември 1926 г.

Хелмира, сестрице мила !

Само Божията Любов е Любов !

„Виж, Господи, защото съм в утеснение.” ([Плачът на] Йеремия, 1; 20)

Вярвам да сте разбрали от знака, който Ви оставих, че в изправност приех оставения пакет. Благодаря много! Преди да споделя с Вас, казвам Ви с една само дума - всичко намирам „изрядно".

Радвам се на всички Ваши преживявания в школата и около Учителя, радвам се и на възраждащето се Ваше творчество. Отлична тема ви е дал Учителя „За двете девойки”, пожелавам Ви успешна разработка. Може би Той ви даде и очертания как да развиете идеята? Макар и неканена, така да кажа, мина ми мисълта да Ви съобща, че едно от развлеченията на двете девойки са техните разходки до слънцето, гдето им указват тамошните жители радушен прием, понеже малцина са гостите, които посещават това светило. От там те разглеждат любимият ни Сириус и множество още светила, за които получават неземни знания. Това е осмисляне на живота им, което в бъдаще ще възприемат днешните посетителки на балове и подобни развлечения на днешните земни жители.

Ако намирате ценна тази мисъл използувайте я, напълно сте свободни в това.

Бих желала скоро да Ви пиша, но ще зависи кога и как ще разреша известни недоумения, в които ме поставяте за сега. Вие можете да ми помогнете, като ми пишете пак нещо, макар и кратко, оставено по същия начин. В случай, че не сте получили моят пакет (знака) бъдете предпазливи, защото може би ще Ви следят. Тогава използувайте прозореца на галерията, за когото Ви писах преди.

Мил привет от

В. В. Добринка.

19 ДЕКЕМВРИ 1925 г., събота

„Получих друго писмо от Добринка Емануилова, придружено с 700 лв., за да си купя обуща и галоши... Чудно! Отде е видяла, че те са належащи за мен? И без това нигде не излизах през туй време, отде знае, че ми са необходими? А беше ми всичко отмиляло! И учене, и работа, и всичко! Беше ме обзело безразличие, отчаяние. Колко студено и влажно е вън, пък аз почти боса трябва да ходя из снега.

Разгръщам писмото, чета и плача. Щастливи сълзи се ронят по бузите ми. Нима заслужавам това? Но тя ми пише: .Добра г-це Славчева”. Тя „пътьом ме видяла с тетрадка в ръка и схванала, че се нуждая от чифт галоши за нозете и шапка за главата.”

Думите й, стилът й, дишат мекота и чистота.

Още колко хубави думи пише тя! При което се чувствувам отново успял и добър човек, способен за полезна творческа работа.

Плувам в неземна радост. Стоях до 1 ч. след полунощ, варих си гозба върху печката и й посветих три стихотворения:

Зората на живота

Майко, недей скърби и

Хубавата щерка.

23 ДЕКЕМВРИ 1925 г.

Ето ме с топли обувки и галоши. Колко приятно е това чувство!”

Ето Ви тогавашните ми бележки. Никога не съм мислила, че ще искате да ги четете.

Питате ме за „Гълъба”. Не крия,че той не ми дава никакви надежди, поднасям някои думи, изказани от него:

„Ние сме добри, истински приятели; аз те обичам, както никога и никоя в света, защото ти си добра, честна и разумна. Ти работиш всред ужасни мъчнотии, и при това си тъй сериозна и трудолюбива. Твоята интелигентност ме възхищава. Твоят научен интерес ме заразява. Да бих могъл, бих записал и аз някой нов факултет. Но аз не мога да ти дам заслуженото щастие; друг ще ти го даде; друг по-добър от мене...

Аз трябва да отида в своята родина. Моята престаряла майка ме чака. Знаеш ли колко е тежко далеч от свои? Нима ти би могла да сториш това?

Далеч от мен ти ще бъдеш пак щастлива. Ти имаш Учител, Школа. Ти ще следваш университет. Ще издадеш други книги, ти...”

Тогава аз ридая. Той ме прегръща и бърше сълзите ми.

„Ще мисля винаги най-хубавото за тебе; ти ми даде истинска радост; ще си спомням с благодарност и възхищение за едно чисто предано сърце, за една пламенна душа. Но аз нищо повече не мога да направя за тебе, това, което ти с право го изискваш като всяка любяща душа. Друг ще ти го даде...”

Едвам вървейки се отделих от него. Нозете ми трепереха. Стоях за да си почивам. Ридания разтърсваха гърдите ми, но аз ги въздържах със страшни усилия, за да не обърна внимание на минувачите. Над мен се усмихва звездно небе.

А знаете ли, че го сънувах отдавна, още у дома! Срещу Бъдни вечер го сънувах, когато момичетата оставят първата хапка под възглавницата и питат кой ще е техния избраник. Сънувах знаменито нещо тогава: Вървя труден и самотен път. Идвам до голяма река или море, не зная, и не мога да го премина. Отсреща се разкри разкошна земя, с много цветя и плодове. Тогава от градината излезе голям и хубав човек, простря ръце над водата, взе ме и ме заведе в своята градина. Този човек беше Allessandro - Гълъбът.

Питате за качествата му? Че те са хубави, ценни, всичките. Той е весел като дете, добър, много чете и разбира всичките ми учебници. Но той скоро ще заминава за дълга отпуска.

Всички, които го познават, казват, че е добър човек. Смеят му се малко, че е вегетарианец и че обича самичък да ходи из планините. Мислят, че е саможив, но това не е вярно; той обича да стои у дома, за да чете и работи. Той постоянно чете и пише.

Благодаря Богу за Вас, която и да сте; обичам Ви, която и да сте. Ще Ви слушам, която и да сте.

Приемете моята велика благодарност.

Хелмира.

Приложение:

ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:

София, 29 декември 1926 г.

Хелмира, мила !

Само Божията Любов е Любов !

„Турил си в сърцето ми радост.” (Псалми 4; 7)

Днес Ви изпращам обещаната разработка на сюжета „Гостуване у Слънцето”.

Не съм особно доволна, но и аз ще кажа като Вас „Днес това можах да създам!” Оприличавам написаното на една от Витошките морени (големите нахвърляни като река блокове) и Вам предоставям да обработите всичко с похват и нежност на поетичната Ви душа, та от тия морени да се построи път, от който да се всички възхищават.

Първо, запитвам удобрявате ли заглавието и мотото под него? После, това предаване във вид на разказ би могло да се оживи с някакъв разговор между двете дружки, тъй че и „Хелмира” да се почувствува, че е живо същество - другарка на Асавита. Когато гостите пристигат в домът на слънчевия жител, може да се отбележи, че там научват неговото име, написано по някакъв начин над вратата или гдето намерите за добре. Намирам доста несъвършено предадени поученията за небесните светила, тъй че към това що Учителя Ви съобщи, разпитайте за някои положителни подробности и за други големи слънца, които заслужават внимание, та Вие ги опишете с подходящи думи и изрази. Мисля че и тук Учителя може да Ви помогне, а така също и някои от братята владеющи астрономията.

Ще добавя - работете бавно върху този сюжет, но да излезе нещо много красиво.

Копнее душата ми по нещо велико! За Бога вложен в човешката душа, когото някога ще видя може би да блика из Вашите очи, въплотен в погледа Ви светъл!

Изтръгвам нещо из нежните пазви на моята душа и слагам го пред Вас! Ще стъпите ли върху него или ще накичите Вашите гърди?

Привет:

В. В. Добринка.

29 ДЕКЕМВРИ 1926 г.

ГОСТУВАНЕ У СЛЪНЦЕТО

„Към светлината за светлина!”

С десница другарката си мила обвих и факел блестящ в другата приех. Учителю, с нас да бъде Твоят дух, пропуск свещен ще е за нас през световете, на Слънцето всесилно ще бъдем гости ний. Лъч светъл е прострял светъл път за нас, по него смело тръгваме напред. Бърз е полета що души ни носи и крилца по две имаме си ний. Земята скоро тъй малка е зад нас остала, прашинка що губи се в простора, а светлий лъч все води ни напред към огнената маса, все повече що расте и по-красива става. Скоро с жителите тамошни ще вкусим живота благ, що имат изобилно та пращат го и нам. Ах, езици огнени веч милват нашите чела, кръщение приехме от силний техен трепет. Те сами веч водачи наши стават, посрещнати сме веч в този миг сред Слънцето могъщо, живо!

Но как, безмълвие ли мислите цареше в този мир велик и необятен? Хармония и музика що знаем на Земята ний, тук преливаха се всеки миг; шуртението на ручея сладък, славея влюбен, що в май гласът си кършен вие и песните на човешките радости и скърби - всичко съдържаха вълните огнени около нас. Можехме Бога да открием в грохота топовен и в тихий нежен тон! Всеки тамошен жител велик бе дух, кат в общото се сливаше, знаеше и свойта длъжност и свойта мощ!

Дошли са гости, веч всеки тука знайше и то такива що от тук излезли бяха нявга! „Това са те!”, „Това са те!” от всякъде до нас достига глас. „О, как много от тогаз, кога от нас искра мъничка се отдели. Земя и човешка душа приеха името тогаз. От първите сте Вий, деца, що идвате сред нас след толкоз време на радост и тъга! Ний идваме при Вас кат слънчеви лъчи, а ето дойде час и Вий да идвате при нас. В епоха нова ще почнем да живеем и новото по-добро ще е от всичко що знаем до сега!”

Пред нас вече дух в човешки образ беше. С колесница огнена в двореца свой ни той отведе. Красотата на неговият дом стоеше над всичко що можем да опишем! Въведе ни той и на събраните там с думи малко и отбрани ни представи: „Хелмира и Асавита - две души от Земята при нас са дошли. С нас ще песни да попеят в хвала на общия Творец. Чрез огън изчистихме сандалите им прашни, а трапезата ни обилна знание и храна за духът им ще даде. Те от първите са, кои към нас път проправят и чрез тях ще вест изпратим при нас и други да дохождат. От тук по-ясен става наший общи път, към Херкулес как задружно ний летим, где десет пъти по-силни ще да станем. От съседите ни мощни Сириус, Плеадите и Ориона, усмивки сладки всеки миг ни пращат - живота смислен става и знаем длъжността си свята.” (Пророчествата...)

„Сега е време веч обратно да ви върнем, към нас се ...............

[Еммануил - добавено от О.С.] обърна, искам да изслушам и вашето желание, дар какъв да отнесете.”

Хелмира и Асавита - погледи срещнахме, пред този зов що всичко значеше за нас. Без думи ний разбрахме що трябваше да кажем:

„Разумни да сме постоянно,

на Бога всемогъщ

с Дух и Истина да служим!”

„За този ваш стремеж с венци от чисто злато украсявам вашите чела” - продума....... „Привет от мен, на този що ви води, отнесете!

Той брат е наш и с него работим щем пак кога в Херкулес пристигнем, где десет пъти по-мощни ще да станем.”

„Хелмира и Асавита” по целий път обратен се ний зовяхме; какви имена сладки и приятни! Импулс нов още в нас те вливат! Чела ни със светлина нова озарени от слънчевия жител придобити. При Учителя сме пак с вяра нова крепка и Вам привет донесли за бъдащето светло - кога по-мощни десеторно ще да бъдем.

Ни една радост земна може да отмени развлечението сред небесни светове! Ходете всички към Слънцето красиво, Вам светъл лъч път светъл ще показва и прием по-чаровен от наший Ви очаква.

„Към светлината за светлина!”

29.XII.1926 г.

Приложение:

ПИСМО ОТ ДОБРИНКА ЕМАНУИЛОВА ДО ОЛГА СЛАВЧЕВА:

През последните няколко четвъртъка от моя страна редовно спазвах часът на нашето общение. Знаете ли в какво се състоеше то? Идвах при Вас, обгръщах Ви с десницата си и двете отлитахме към Слънцето. От там у мен се зароди идеята за един сюжет „Гостуване у Слънцето”. Отделно ще Ви изпратя една малка разработка, записана така, както я преживях още при първото ни с Вас пътуване. Може би си спомняте, че еднаж цялата школа предприе такова пътуване и сега поисках да го повторим с Вас. Даже още еднаж да го направим и идния четвъртък, за да преживеете сама това, върху което ще пишете. Освен това, за успешното предаване този така да кажа необикновен сюжет, моля да се срещнете с Учителя, от когото да измолите някои пояснения, потребни за работата, тъй като може би сами не сме в положение да ги постигнем.

Именно, срещнете Учителя и кажете Му приблизително това: „Искам да пиша върху един сюжет „Гостуване у Слънцето” и моля да ми опишете какъв вид има един слънчев жител, какъв характер може да има, с какво име подхожда да се нарече. После едни от поученията на този дух са някои пророчества, които ни дава за близкото и далечно бъдаще, относително устройството на нашата Земя, обществения живот на човечеството, както и силите, които човека ще владее в бъдаще.”

Ако Учителя се заинтересува за подробностите по тоя сюжет, разбира се ще Му разкажете каквото е потребно, а това вярвам ще даде повод и Той да допълни известни неща. Запитайте също Учителя, как да опишете „билета”, даден ни от Него за свободно пътуване.

Въобще по стиховете, които ми изпращате, не е нужно да преписвате за мене отделен екземпляр, а този, който бихте ми изпратили, след като го прочета няколко пъти ще Ви го връщам, след като си го препиша, разбира се.

Всяка беседа на Учителя ми дава по някой сюжет - вече имам записани няколко такива. Най ми се нрави един и може би следният ще Ви изпратя него.

Радвам се, че сте довършила .Двете девойки”. Но ето, че и слух се носи, като че ли Вий сте ги чела някъде в интимен кръг! Предизвиках някои от тия що са присъствували да заговорят и получих интересни критики. Едни намираха неуместен народния мотив що сте избрала за изложение, други - трябвало по-кратко да се излагате. Обаче, имаше и такива, които намираха много ценно това съпоставяне, особено за нас младите ученици, които трябва да схванем нашето истинско призвание, както това е сторила една от двете девойки, поела път в дясно. Търпеливо очаквам да я чуя и аз някога, а ако желаете може да ми я изпратите за няколко дни да я прочета и Ви я върна.

Тук мисля е място да поговорим за декламиране „Двери на щастието”. Идеята за сестра Здравка е приемлива, макар че не във всяко отношение намирам превъзходно четенето й. Да Ви кажа и моята идея. Слушах еднаж една малка сестра - ученичка, която декламира нещо на една братска вечеря, мисля че Катя се нарича, някъде из провинцията. Понеже има голямо значение когато се декламира едно стихотворение, то бих предложила именно ней да възложите декламирането, и то при задружни ваши срещи да я изслушате как предава важните моменти и гдето трябва да допринесете с Вашето разбиране. Вярвам, че тя ще се съгласи и че ще пази тайна за автора, който все пак може да й се извести, за да го каже гласно при декламирането, както някъде се практикува.

На край, искам да Ви предложа две интересни работи, които преди време още, мислих, че трябва да извършите. Ако обичате да ги възприемете, ще бъдете тъй добра да ми явите резултата.

1) В продължение на една седмица мислете и си отбелязвайте ония познати, близки и далечни, било братя или сестри, които някога може да срещнете пред дверите на щастието. Ония с добро разположение към вас поставете в дясно на списъка, а другите в ляво. Това да се отнася за всички, с които помните, че сте се срещали тук на земята. Ще е интересно да знаете работата, която Ви предстои във вид на една равносметка.

2) В продължение на три дни отбелязвайте по една най-забележителна мисъл, която би Ви занимавала за даден ден. И двете тия неща можете да отложите колкото искате, но добре е да знам и аз кога ще ги изпълните, за да приложа и към мене си този товар, т.е. и аз да направя също за своите, които бих срещнала при дверите. Там ще срещнем и ония, на които сме показали виделината на новото учение. Очаквам Ваше писмо.

„Виделото на праведните е весело” (Притчи 13; 9)

В. В. Добринка.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...