Jump to content

2.2.4. ЗАДАЧА ЗА ПОЧИСТВАНЕ НА 10 ИЗВОРА В ПЛАНИНАТА


Recommended Posts

2.2.4. ЗАДАЧА ЗА ПОЧИСТВАНЕ НА 10 ИЗВОРА

В ПЛАНИНАТА

Учителят каза, всеки от нас да почисти по 10 извора на Витоша. Речено - сторено. В една ранна сутрин не знам как излетях нагоре като „пиле соколово”. Сякаш имах крила на нозете си. Роса по челото, пламък в гърдите. Освен хляб, взех си и една лопатка, а също така и една тенекяна кутия за изгрибане.

Оставих далече и града, и тухпарната фабрика, и селото даже. Ето ме по „Бери душа”, най-стръмното откъм моста; монастиря още спи - и аз си почивам за малко на „Зеленка”.

„Излитам” към околността на „Ел-Ше-дар”. По влагата, по баричките - та при изворите. Природата запяла своята победна песен: пролетно слънце, синьо небе, развита шума, цъфнали цветя, птички - но, кой ти ги гледа - изворите, та изворите! Учителят каза -10. Не е лесно да намериш същински извор. Той си е нещо съвсем самостоятелно; блика си от едно и също място, дава начало на поточе, а понякога и на силна водна струя.

Ланската шума вече я няма никаква. Млада зелена трева е облякла полето с билки и цветя. Бубулечки важно-важно лазят по скалите и тревата. Птички прелетяват и тишина - светла тишина. Влага - нозете ми гмичкат във вода, но где е извора? Ето го! Блести като живо око - гледа нагоре. Коленичила се навеждам, отмахвам от него сухи тревички, клечици. Мия дъното му и нареждам по него бели камъчета. Изгрибам водата, а тя бърже пълни новото коритце - мехурчета се пукат на повърхността. Обграждам го с по-едри камъни, после му прокопавам вадичка да си тече по наклона, да не се разлива така навсякъде. Готово! То радостно тича. Знае си пътя -плиска води по скалите, лази, провира се под тревата и бързо се спуска към други поточета и вадички. И слънце, и птички, и бубулечки - всичко мълчи. И тревата мълчи. Всичко затаило дъх сякаш чакат да видят що ще стане. Само тих ветрец вее по косите ми - разхлажда челото ми от напеклата горещина. Готово! Гледам го с радост; той е мой - частичка от мене. Да е жив и здрав да пои мушици, птици и тревици, също и бубулечки, също и зайче мило. Защо пък не и сърнички, а и жадния пътник. Довиждане, изворче мое!

Търся друго. Где? - Пак по влагата. Ха, намерих го. Сега има да се справям с тревни бустори, натрупали го с жабуняк. Вън, всичко вън! Обграждам го с едри камъни, изгрибам набралата се вода, нареждам дъното му с нови, чисти скални уломъци и - готово! Лопатката ми помага да изкопая нова вадичка.

Наблизо мравуняк - сякаш черна глава необичайно се мърда -мравка до мравка, ако не и мравка върху мравка. Ей сега ще дойдат и ще се напият. Ще си кажат: Я, какво е станало с този извор! Кой наслага тия бели камъчета по края, та и ние по тях да си близнем водица.

Към третия извор - таралеж. Много важен и безстрашен. Върви си грозничката животинка. Изведнъж - друг подобен нему го сподири и двамата се сборичкаха. Захапаха ли се, убодоха ли се, не зная; чу се къс звук, като квичене. Заемам се с работа. Пак изгрибане жабуняк, пак изгрибане мътна вода; каменна постилка, каменна оградка и, ето -чиста като сълза вода се вдига отново и пълни новото бяло коритце. Със запретнати ръкави, боса. Водата изпърво пари, но после - приятно - не ти се оставя. Дъното се вижда - белите камъни там се-засмели - усмивка на красиви уста с бисерни зъби...

Аромат се носи-здравец. О, той цъфти! Обувам сандалите и се лутам край скали и храсти. Охо! Готов направен извор! Някой ме изпреварил -минал от тука. По работата личи - не от женска ръка, даже чучурка от дърво му направена и тече бистра струйка. Да е жив, който е! Юначага е, я какви големи камъни е примъкнал да го огради. Кой ще да е? Не е важно, но само наши хора се занимават с такова нещо.

Слънцето е високо, високо. Само трички мои досега, а трябва още седем.

Пак търсене; не се отчайвам, ще отида чак до „Алеко”, ако е нужно. Ето и четвъртото очистих, и петото, и шестото... Изморих се - сядам да почина. Но какво мърда там от храсталака? Не, това не е от тихия ветрец. Нещо черно главесто се приближава... Костенурка - изплаши ме! Къде се е затирила?! Тя даже и не ме забележи, пък мен сърцето ми се преобърна... Запяха 6 златни струни. Блеснаха 6 звезди. Почувствувах се безкрайно щастлива! Стори ми се, че не на земята чистих тия извори, а в душата си. Сякаш в себе си нареждах чисти, бели камъчета - сякаш клавиши, по които някой просвири стънки невидими пръсти...

Седмият извор ме измъчи, отчая - просто бърлога от тиня. Колкото повече изгрибам, толкоз по-гъста черна тиня заглебват ръцете ми... Оставям го за най-после. Осмият е хубав; просто нямаше нужда от мене... Деветият също е блестящ от собствената си красота. Има и свой наклон, има си и готова вадичка - отмахнах само някои сухи клончета и по края ланска шума. Дъното му чисто, чисто. Малките бели камъчета-осветени от слънцето, сякаш бисери със седмоцветна градация. Мушица се изкачила по висока тънка тревица и се навежда - да се огледа сигур горската малка животинка. - Мили, миличък, викам и пляскам с ръце. Навеждам се над него - плискам лицето си.

Кой си ти, горски красавец? Може би си големият батю на всички останали! Плискам главата си, пия в шъпите си, пея му нещичко. Изворче, изворче, усмивка мила имаш ти! Дай да те целуна, дай още да пия! И поточето му - сребърна струя тече, тече - тича с всички сили в своя път. Но, седмият ме чака подобно ненагласена струна от арфа. Ох, що ми трябваше. А слънцето вече доста наклонява - Люлин цял в светлина. Едвам го намерих пак. Отново влизам в бърлогата. Изгрибам с всички сили. Нареждам домъкнатите скални отломъци. Бърже ги нареждам. Събирам пълен скут дребни камъчета - изсипвам ги върху едрите дано затисна междините. Нареждам други камъни околовръст. Обикалям, пухтя; косата ми се разчорли - падна върху лицето ми. Завързах я както и да е и отново почвам лудо изгрибане. Мисля, че го изчистих... И за да не ме застави пак да изгрибам - просто избягах.

Цяла съм в пот. По лицето ми - порой се сипе. Мокра съм до кости. Нозете ми червени - сини. Направих вадичка и - беж да ме няма!

Ох, мъчно ми е, не съм весела... Седмият - сякаш дракон черен... Простирам се на слънце да се поизсуша. Хрускам корица от хляб. Трябва да вървя. Обувам сандали, грабвам лопатката и торбичката си. - Стой! Внезапно някой ми извика от близкия храст - горският. Уж усмихнат, уж другарски - пък със зъл глас ме запитва: „Какво правиш? Цели два часа те наблюдавам - какво само се навеждаш, а?” Никак не се смутих, но реших да бъда лаконична: „Извори чистя за здравето си”, рекох и се спуснах надолу като планинска коза. Сякаш хвърчах. Тъй тичах надоле, едвам, че не се търкалях. Нищо ми няма - нито паднах, нито се охлузих. Стигнах до Ел-Ше-дар. Нямаше никой. Само чешмичката ни шурти, шурти с пълна сила и сякаш ми вика: „Отивай си, отивай си.” Слънцето забоде остен на Люлин и аз вече се смъквах към монастиря. Изтичах през селото. Сега, по равно шосе. Не виждам никого. Но светът ми се видя тъй красив, както никога. В гърдите ми пее десетострунна арфа. (Да си призная, на седмата струна сякаш... черен дракон бълва, бълва черна тиня. Но мисля, че го прочистих.)

Дома - простирам се за сън, мъртво уморена.

На другия ден - при Учителя. „Кажи нещо за изворите?” - пита. Оплаках му се от седмия. А Той: „Като ги чистите, на кого ги наричате?” „Никому” - невежествено отвърнах. „Не знаех, че трябваше да се наричат.”

Тези извори и сега са пред очите ми, а също и онзи любопитен горски, комуто много се искаше да му поразказвам нещо за изворите.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...