Jump to content

3.2.1.4. Разказът на едно детенце


Recommended Posts

РАЗКАЗЪТ НА ЕДНО ДЕТЕНЦЕ

Аз ще кажа нещо за красотата на моята майка... Тя е богата личност. Има разкошни дрехи, които облича и променя от време навреме - сутрин, вечерни и нощни. Тя се облича по магически начин. Колко е хубава тя, нигде няма подобна ней жена - из целия свят. Нейно дете съм аз. Тя често ми позволява да се качвам по коленете и по раменете й да ме носи на гърба си. Аз мачкам пеновидните тантели и ленти, но, тя не ми се сърди за това, защото много ме обича. Щом се изморя и се нахраня със сладките плодове, коитотяспреизобилиемидава, аз лягам да спя върху мегко легло, изтъкано от зелена коприна със златни и сребърни цветчета и дордето се любувам на чудесното удобство, ето, пак виждам мама променя дрехата си. Но, вуала й сега е нещо безподобно. Косите й са увити с тъмносин прозрачен плащ, осеян с брилянти, по форма сънливите ми очи не могат ги определи какви са, но те изглеждат на милиарди златни капчици, разсипани по великолепната и благоуханна коса. Точно над величественото й бяло чело грациозни ефирни служанки забождат грамаден брилянт... Някога той е кокетно ощърбен от едната страна, друг път ощърбеното огладено като с много остър нож, а повече пъти цял целеничък, кръгъл, блестящ и тогава майка ми, милата ми прекрасна майка е омайно хубава, неизказано добра и малко натъженото й лице говори колко много грижи има тя, на колко деца трябва дрехи да приготви, да ги нахрани, немирниците да усмири и на много недоволни и оскърбени нейни деца сълзите им да избърше и да ги утеши.
Аз я гледам, съзирам тъгата й и сълзи покапват от очите ми; сълзи на неизказана любов към нея и възхищение, и сълзи на състрадание от мъничкото ми сърце към онези, чийто жалостен вик постоянно слушах. А особено вечер ясно долитаха до мене стенанията и плачовете на моите братя, подтиснати от ненаситността на по-силните, които им отнемаха и дрехите, и храната, и жилищата. Но, тя ми се усмихва приветливо, макар да усещам как се ронеха сълзите й по дрехата; казва ми да спя и аз заспивам възхитена и тъжна.
Още не отворила добре очи от сладкия сън, ето аз пак я виждам с нови накити... Чудна майка! Никога не спи, постоянно работи и всякога е чиста, спретната и благоуханна. Думата ми е за зеления костюм. Не мога да кажа само зелен, защото има и други цветове, втъкани в плата - разни: розови, жълти, червени, бели, всякакви, всякакви... Общата гледка е, че всичко е хубаво, хубаво, хубаво... По стройната й талия дълги сребърни ленти се проточват, на някои места цяла градина от рози са затъкнати по величествения й стан... аз се покатервам по влажния плюш на мегката й дреха, оросена от нощните сълзи, цалувам я, цалувам ненаситно, лягам цяла върху нея, мириша я, дишам от нейната сила и красота и се радвам, радвам... косата й е малко влажна - тя ме милва и муши главата ми из розите, играе пред мене с лентите си и те блещят, блещят...
Пак вуал, пак брилянта блещи на челото й. Нежно син, изпъстрен с бели вълни или нежно розови къдрави главички е вуала, който окичва милата ми майка сега. Но светящия брилянт е нещо невъобразимо по сила. Блещи, блещи! Лъчите му са толкова силни, че аз гледайки го кихнах от набрани сълзи в очите и мене, мъничката буболечица ми беше добре от лъчите му, които при светлината си изпускаха и мегка топлина, която топлеше мене, майка ми и всички буболечици - мои братчета и сестричета. Тази дреха най обичам..Тя е най-чудната. Някой път ставам рано и гледам как магически изплаваше из вълните на нежно синкав вуал чудесният брилянт. Цялото тяло на майка ми като че потрепваше и като сънлива красива девойка протягаше към него ръце. И в сълзите й пролени през нощта се къпеха лъчите от този брилянт и цялата й дреха тогава заприличваше на нещо невъобразимо прекрасно... Аз се търкалях из това бисерно зелено кадифе, пиех светлото украшение... Мама пееше тогава. Всичко пееше в нея. И сребърните ленти, и розите, и разкошната й дреха с благоуханните цветчета... Тя пееше и в нейните песни аз дочувах копнеж за моя баща, когото аз никога не бях видяла, а заедно с нея пеех и аз, и без да познавам баща си го обичах и плачех от радост, че разбрах нещо за баща си. Той бил цар. Силен цар. Много пъти искали да го убият и изпъдят от Царството Му, но той бил толкова силен, че всичките си неприятели победил, дал ги работници на майка ми, тя да се грижи за тях, като се покоряват на неговите заповеди. Колко го обичаше майка ми! Тя го хвалеше за добротата му, за преголямата му любов и кротост. Наместо да обърне в пустиня страната на неприятелите си, той там насадил градини, паркове и им дал най-сладки плодове за храна. Хвалеше го тя за хубавите подаръци, които й пращаше, за великолепните дрехи, за нежните воалови покривала и за дивните диаманти... И в унисон от сладката песен, аз заспивах на раменете й. Тихо се движи тя, макар и много бързо, не разваля сънят на никоя буболечка дори. Тя е грациозна и нежна, гостоприемна и милостива е. На колко измъчени души е дала подслон. Колко сълзи е изтрила със своята красота и любов. И на всекиго казва: „Мое дете, мое дете", че.аз почвам да вярвам, че имам милиарди братя и сестри. Тя и на животните казва „мои деца", че аз не смея вече да скубя вълната на овцете и да развалям гнездата на песнопойците. Напр. вчера каза на един бръмбар: „Ах, мое детенце!" Ха... ха... ха... детенце! Значи, че аз си имам брат бръмбар! И понеже той е толкова малък, аз го турям на носът си и го нося. Той полази по лицето ми, очите ми, полази в ухото ми и бръм... - Мамо! - писвам аз и грабвам бръмбара и го хвърлям, но той не пада, а хвърчи!... Какъв крилат брат си имам! Че той макар и малък, могъл да хвърчи, а пък аз не мога!...
Или спомням си кога понякога мама се разгневи! Ах, страшно е, страшно е да се помисли! Тя плаче, къса дрехите си, цяла се друса, крещи и ни облива с цели потоци със сълзи... Това е когато ние много не мируваме, измъчваме животните, разваляме гнездата на песнопойците или скубеме цветята. Тогава тя ни бие, хвърля ни от коленете си и нас понякога твърде много ни боли главата, а Понякога и тежко боледуваме. Но после тя е пак милостива и нежна. Като, че нищо не й е било, забравя нашите оскърбления и пак ни милва...
Спомням си, а това беше твърде отдавна, казаха, че дойде големия ми брат, който още от рождение бил при баща ни на чужбина. Майка ни тъй се зарадва, тъй се зарадва, че се разтърсва цяла от радост, насмалко не се търкулнах аз, мъничката. И аз се радвах. Мнозина се радвахме и го чакахме с нетърпение, защото ни разправяха, че той бил много хубав, приличал на баща ни. Когато щеше да пристигне брат ни, този наш баща ни изпрати на мама специален рядък диамант. Той беше наистина чудесен. Приличен на ясно очертана звезда, той пръскаше около себе си вълшебни лъчи и грациозно се движеше по главата й. Донесоха го бели крилати великани, много хубави и много добри. Той беше едно хубаво бебенце, едно мъничко сладичко бебенце. Ах, колко хубаво блещеше личицето му, колко нежно и кротко гледаха очите му и мило се протягаха нежните му белоснежни ръчици. Крилатите гости свиреха на някакви инструменти, които до тогава никой не бе видял и пееха:
„Радвай се, ти свещена майко,
дойде най-добрият ти Син,
дойде братът на твоите деца
и спасителят на онези, които грешат.
Бащата те благослови, приеми го.
Откърми го и дай го на онези, които се нуждаят -
на болните той раните ще цери,
на онези, които плачат, ще ги утеши,
гладните ще нахрани, жедните ще напои,
затворниците на свобода ще изведе
и мъртвите от смъртта ще възкръснат."
И тогава беше голяма радост. Мама пееше. Пеехме и ние, които бяхме очаровани от хубостта му и вярвахме, че Татко го е пратил. Радвахме се, защото много от братчетата ни оскърбяваха мама, биеха се и се измъчваха помежду си... Много деца плачеха, защото бащите им ги бяха убили лакоми хора. Плачеха те, а заедно с тях плачеше и мама. И аз дочувайки често този плач, ронех сълзи и се молех час по-скоро Татко да ни помогне.
Някакви женици негодуваха и рогати буболечки скърцаха с роговете си. Бебето растеше и аз му пеех песенчица:
„Расти, мой брате, ти, който ще ни спасиш от злото.
Разкажи ми за славата на Татко и заведи ме при Него.
Аз ще живея с тебе и където ти отидеш, след тебе и аз!"
И порасна той. Започна да посещава скараните, болните, сирачетата и вдовиците. Навсякъде утешаваше, цереше магически раните, казваше ни колко е хубаво при Татко, разправяше, че ни там е по-хубаво отколкото тук и ни канеше да си поправим грешките, за да станем хубави за хубавото царство на Татко. Лекциите си държеше ту застанал на крайчеца на сребърна къдрава лента, ту върху рамото й, ту кацваше върху устните на мама и благо и кротко ни разправяше за хубавата далечна страна. Ние се радвахме, радваше се мама и сълзи течеха по страните й. Но в някои от онези, които татко беше победил се събуди старата злоба, ядовито бръмчеха покрай него и се гавреха на думите му. Те казваха, че той лъже, че татко отдавна умрял, че брат ни не е никакъв негов син и искаха да го убият. Той ги пъдеше само с подухване и правеше чудеса й ние все по- силно се привързвахме към него и по-силно го обиквахме. Тогава един от враговете му се престори на разкаян, дойде и го цалуна, от тази цалувка той умря, но след три дена пак дойде при нас жив и каза, че ще си замине при татко, за да приготви място на онези, които го обичаха и слушаха неговите заповеди.
Той си отиде. Ах, как чудесно си отиде той. Отиде към синкавия вуал и скри се в блестящите диамантени лъчи. Ние плакахме, но същевременно се радвахме, защото знаехме, че ще го видим пак, той ни беше обещал това, стига да го слушаме. Майка ни от жал се затресе, трепери, трепери... Разкъса дрехите си, зарони сълзи реки и три дена не видяхме никакво було на главата й. Три дена бяхме потънали в мрак и плачехме за него. Той ни се явяваше понякога и ни казваше да не скърбим, че пак ще дойде и да се готвим, да бъдем добри, да помагаме на онези, които имат нужда от нас, да се молим на баща ни да ни прости грешките, че всички тук сме братя. Животът пак потече по старому. Майка ни пак се кичеше, но скришом ронеше сълзи за Големия ни брат. Ние растяхме, променяха ни дрехите, които често цапахме за голяма скърб на майка ни; тя ни казваше да ги държим чисти, празнични, че като дойде брат ни да ни завари готови. Пак бръмчеха недоволни и зли онези, които мразеха брат ни и баща ни; мама често им пращаше нови дрехи, но те ги изцапваха, биеха се, хапеха се; мама от скърб раздираше дрехата си, плачеше, биеше ги, но те лазеха по очите й, цапаха премяната й и плюеха нежния й вуал. Често плачеше мама, плачехме всички, които я обичахме, плачехме, защото преди победените се повдигаха, силеха се да осквернят хубавата ни майка като биеха децата й. И ние често се молехме да дойде и ни помогне.
И Брат ми пак дойде. За идването му знаеше мама, защото тя пак получи особеният диамант, аз и тия, които и преди го обичаха. Той дойде с прости дрехи, макар че под тях блещеха елмази и струя на живот от чудното царство на баща ми да изтичаше от него. Сега, той беше много силен, той казваше и ние вярвахме, че отново ще усмири жестоките бунтовници и явно се готвеше за открита борба. Сега ние си съградихме къща, в която се събираме и правиме планове за работа. Майка ни много ни помага. Когато градим, тя ни праща вода, топлина, праща ни ягки стълбове, семена за засяване цветя около къщата, храна в преизобилие и каза ни, че когато бъде готова къщата ще ни прати такива плодове, каквито никога не имало в света. Брат ни, сега беше станал много по-хубав, отколкото преди. Очите му гледаха нежно и благо. Гласът му галеше като тихо свирене на кавал, усмивката му беше светла и радостна и всичко от него лъхаше на неземна сила и красота. Някои се догаждат, че пак е дошел и ни се надсмиват, че още вярваме, но, ние не ги слушаме и тихичко си работим и помагаме на онези, които имат нужда от помощ, и весело си пеем хубави песни, които ни донесе брат ни от Царството на Татко. Често полазваме по мамините рамене, но Той, брат ни, беше по-голям и по-хубав от мама... При неговото появяване нейните дрехи бяха по-хубави, по-блестящи и по-благоуханни. Вуалът и беше по-нежно синкав и по-ярко блещеше ненагледния елмаз. Като че ли цялата тя беше осенена от неговата красота; песните й по- нежни при негово присъствие и любовта й по-голяма. Той ще остане за дълго време с нас и тъй радостни, и пеящи сладки песни, и чакаме времето да отидем в царството на добрият ни баща, с когото после ще се върнем при мама и ще останем да живеем всички заедно завинаги.
Исках да разправям още за другите дрехи на мама. Тя има една жълта като злато, друга злато червена, друга бяла, бяла!... Но сега много, много ми се спи, очите ми сами се скпопват за сън и думите ми замират на устата. Исках да изпея и някои песни, които пееме с брат ни; друг път някога аз ще изпея тези сладки песни, ще поразправя нещо за мама, за речите на милият ми лъчезарно хубав брат, за онова как онези злите млъкнаха посрамени и се крият, как сирачетата пораснаха весели и здрави, болните оздравяха, които плачеха се утешиха и гладните нахраниха, и за онези, които оживяваха от смъртта и пееха с нас весели и сладки песни... А сега лека нощ на всички. Аз заспивам.
Искам да видя Вечната Красота на Създателя; но, още слабо свети кандилцето на Святата Любов в сърцето ми и не може да издигне факела ма изгряващата зора, за да се види Той, Благият, Вечният.
Искам да изброя чудесата на десницата Му, но те са неизброими и неизследими. Искам да Му пея безконечни хваления за Непреходната Му Любов, ала съм слаба да сторя това, защото тя е неизмерима.
Искам със сълзи да напоя рано осланените негови създания, ала не стигат ми сълзите; много са онези, които страдат и непрестанно разгръщам ръце да ги прегърна, ала малки са моите обятия, а неизмерим е света на скърбящите и самотните страдалци.
Учителю! Трънлив и скалист е пътя към прекрасното възвишение. От слабост се прегъвам под собствения си кръст, викам в безконечно стенание и кървава пот облива лицето ми.
Но тръгнала по стъпките Ти, аз се засилвам, вървя из цъфналите след заминаването Ти цветя, дишам ароматите им и се изправям под кръстното знамение. И шъпна Благото Име, което Ти ме научи да възлюбя и сладко е на гърлото ми да Го произнасям; весело ми е да пея песните ти, донесени от неземни светове и радостно ми е, когато мога да изтрия една сълза на страдания, да ... една радостна усмивка.
Учителю! По стъпките Ти никнат бели кремове, от Словото Ти протичат чисти извори на истинен и вечен живот.
О, всички вие, които въздигате глас на моление към Него, молете се за онези, които безкрайно и безпросветно страдат. Като млади сърни тичайте из полето на страданията и идете при ония, които никого нямат, бедни и безпомощно скитащи по света и мислят, че Бог ги е забравил. Колкото повече гребете от кладенеца на Любовта, толкова по-чист става той, по-прозрачен и по-дълбок. И в неговите тихо бликащи води ще се огледа образът на Оногова, който го е създал.
Аз виждам падналите от ръцете на разбойниците. Тях левитите ги отминават, книжниците ги не забелязват, ситите не ги виждат, а странниците, капнали като роса от далечен свят, превързват раните им и ги напояват от животворното вино на Добрият Домовладика.
Молете се за тях! В тях живее Оня, комуто трепетно се молят молитвующите, търсещи Го в небесата. Най-висшето благо е да слеем сърцето си с общото, да затъгуваме за болките им и да избършем сълзите им. Тъй тези, които търсят Бога ще Го видят в Ония, които изпълняват Неговата Воля, а тя е - Любов.
Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...