Jump to content

28. Запознанството с Толстой


Recommended Posts

28. ЗАПОЗНАНСТВОТО С ТОЛСТОЙ

Шопов, Г. С. На гости в Ясна поляна.

София: [печ. Пряпорец], 1929, с. 33-40.

(Библиотека Свободна мисъл)

След тия скъпи за мен спомени, които споделям с читателя, нека ми бъде позволено да разкажа накратко, кога и как се запознах с учението на Лев Толстой и как влязох във връзка с него.

Това бе през 1900 г. Като всеки млад човек от онова време, и аз се въодушевявах от идейните течения на своето време. Най-модното тогава течение бе социализмът. Четейки литература от тоя род, следейки развитието на това движение у нас, аз все пак не се определях на негова страна. Не чувствувах пълна удовлетвореност от него не защото теоретично можех да му се противопоставя, а защото някак си душевно не можах да се пригодя към него.

В такова духовно състояние бях, когато през 1900 г. постъпих в казармата за отбиване военната служба. Още с влизането в казармата аз изпитах едно силно болезнено чувство, преди всичко от това, че почувствувах свободата си ограничена. Не закъсняха първите уроци за младия войник, най-напред теоретично, после практично. На словесни занятия не можех да скривам своя вътрешен бунт против това, което слушах. Търпяха само със забележки моите отрицателни отговори, като считаха, че това е извинително за един млад войник.

Един ден, споделяйки мисли и чувства с един от фелдшерите в честта, Д. Ц. той ми даде да прочета книжката „Времето наближава” от Лев Толстой. Това бе историята на един отказ от военна служба на белгиеца Вандервеер. Много се зарадвах, като огледах своя вътрешен мир в тая книжка. Всичките ония смътни мисли и чувства, които вълнуваха душата ми аз ги видях канализирани, оформени теоретично, а практично изразени чрез един отказ от военна служба. Тая форма на протест и борба, непозната ми дотогава, ми се видя единствено вярна и целесъобразна. Все пак, това не бе достатъчно да ме обоснове тъй здраво, за да започна и аз борбата си с милитаризма по тоя път. Преработвайки идеите в себе си, аз си противопоставях вътрешно всички съображения за и против. Смущаваше ме обстоятелството, че всички хора на науката както у нас, така и другаде, се гордеят със съвременната общественост в различните и нюансировки, теоретизират я и я поддържат на практика с личното си участие в нея. Нима професорите, Владиците, съдиите, писателите, журналистите - нима, казвах си аз, тия хора не разбират, че войната е зло и че срещу нея можем да се борим само с личен отказ от военна служба; нима - продължавах да си мисля аз - само аз мога да мисля и разсъждавам правилно. В тоя род на вътрешен самоанализ и критика протече цял месец. Колкото повече продължавахме и навлизахме в същността на военната служба, толкова повече вътрешна неудовлетвореност чувствувах и от службата и от себе си, че не мога да излея протеста си в един личен отказ от военната служба. Аз искрено все още продължавах да се колебая по отношение формата на борбата с милитаризма, но не и по отношение неговото съдържание.

Служех в с. Княжево. Един неделен ден идвам в отпуск в София. Спирам у своите съграждани и приятели братята С. и Н. Б. На въпроса, къде си, леля им ми отговори, че току-що излезли, защото цялата нощ чели една книга, която ги просто „влудила” и ми посочи книгата „Какво трябва да правим” от Лев Толстой, превод пак от Сава Ничев. Жадно почвам да я чета, докато се върнат те. Наистина, тая книга може да „влуди” човека, който честно мисли. Връщат се за обяд моите приятели и споделяме взаимно възторга си от тая книга. Като не можах да я дочета в града, аз я вземах със себе си, и като пътувах пешком за Княжево, продължавах да я чета, не виждайки никого около себе си. При Павлово чувам глас: „Войник, защо не отдаваш чест?” Вдигам очи и виждам пред себе си подпоручика от нашата част Давидов, сега убит генерал в църквата „Св. Неделя”. Извиних се, че съм се увлякъл в четене. Той взе книгата, прегледа я и ми я върна със забележка да внимавам относно даването чест, а за книгата нищо не каза. Навярно, защото не познаваше нито автора, нито съдържанието й. Мръкна се, стана проверка, но книгата остана недочетена. Не мога да заспя, искам да дочета книгата, но как? Издебвам дневалния, когато стои на външната врата, издърпвам войнишкото си сандъче изпод кревата, поставям го под снишената лампа и с усилие на зрението продължавам да чета. Сварва ме в това време дежурният фелдфебел, смъкна ме и ме блъсна в кревата, а книгата и той не прегледа. След като си излезе фелдфебела, аз отново продължих тая операция, докато допрочетох книгата.

Тая книга разкъса веригите на авторитета на ония, които освен, че поддържат злото, но с учените си и големи титли му дават и нравствен престиж. Толстой ме хвана за ръката, повдигна ме, за да видя, че тия хора са ми изглеждали големи, защото съм ги гледал легнал по корем. Тогава аз почувствувах двойното качество на робството - физическото и моралното - и ми стана ясно, че духовното робство е много по-страшно. Видях не цял народ, но цялото човечество оковано в духовно робство - видях го да почита и се кланя на кумира на злото, да вярва и служи на Молоха против собствените си интереси. С такава светлина заля душата ми тая книга, че аз веднага се освободих от лабиринта на вътрешните противоречия и заживях вече с ясна мисъл и поглед върху нещата.

Настъпи време да ни обучават с пушки. С така събудена и осветлена съвест аз не можех да живея в такова страшно противоречие. Почнах да измервам силите си за една борба и за едно примирение с най-тежкото наказание. Знаейки силата на милитаризма от една страна и неподготвеността на обществото да разбере такава една постъпка, аз очаквах най-тежкото наказание - смърт. Има моменти, когато човек не се бои за собствената си кожа, но страшно много страда за своите близки. Чувството на милост и болка към близките в повечето случаи сломява волята и характера у оня, който чувства злото и иска да се бори с него. След дълги вътрешни мъки аз реших да откажа от военна служба.

И един ден аз напущам казармата, идвам в София, срещам се за пръв път със Сава Ничев, преводача на прочетените от мен книги, и му казвам, че съм се отказал от военна служба. Запечатвам дрехите в колет, изпращам ги на командира по пощата заедно с едно писмо, че аз не мога да служа военна служба по религиозни съображения и давам адреса си. Вече на свобода, аз продължавам да чета и други преведени съчинения на Толстоя, докато на третия ден един стражар на ул. „Леге” ме покани в градоначалството. Върнаха ме със стражар в казармата. Почнаха се увещания и след тях малтретирания. Най-после, дадоха ме на военен съд.

Печатът съобщи тоя факт с разни коментарии. Писаха и вестниците и списанията, като разбира се, всеки от своя гледна точка, разглеждаше случката. Между многото статии по тоя въпрос появи се една статия „На тихо пристанище” от г. Найчо Цанов в издавания и редактиран от самия него в гр. Видин вестник „Народен лист”.

Като разглеждаше тая случка, г. Цанов завършваше статията си, че може и да не се солидаризира човек с нея, но не може да не адмирира един младеж, който е готов да страда за своите идеи.

Броят на в. „Народен лист”, в който е напечатана тая статия, попада в Москва в ръцете на Николай Николаев, преводач и популяризатор на идеите на Хенри Джордж. Николаев препраща вестника на Лев Толстой в Ясна Поляна. Като прочел статията „На тихо пристанище” от Н. Цанов, Лев Толстой я изрязва и я изпраща в Женева на Павел Бирюков да я напечати в издаваното там на руски задгранично списание „Свободная мисль” и с поръка да влезе във връзка с мене. Още в един от най-близките броеве на списанието статията бива напечатана и аз влизам във връзка и с моите задгранични съмишленици в Женева и Лондон - П. Бирюков и Владимир Григориевич Чертков, които продължаваха делото на Толстоя зад граница, при най-близкото сътрудничество на самия Толстой. Все по същия случай Толстой отправи и едно писмо до българския вестник „Свободна мисъл”, редактиран тогава от г. д-р Н. Петков. В това писмо Толстой съветваше българското правителство и българския народ да не подражават на милитаристичните държави, а да вземат пример на миролюбие от „милата” Швейцария.

Вече осъден в затвора, посети ме г. Найчо Цанов, станахме големи приятели и си останахме такива до край. В многото срещи, които имах с него тогава, па и после във Видин и София, за мен се разкри голямото сърце и благородната душа на тоя старец „Дядо Найчо” както го познават у нас. Макар политически деец, той лично за себе си избягваше властта. Неговата широка душа не можеше да се побере в тясната и студена рамка на властта. Той в личния си живот въплотяваше принципа на непротивенето на злото със зло. На обявен му от унгарския консул дуел той се яви и като му се падна да стреля последен, той не стреля. Когато се отвори оставеното от него завещание, там то пишеше, че отива на дуела, за да не го обвинят в страхливост, че ако стрелят първо в него и не го убият, той ще откаже да стреля, защото не желае да убива. Той молеше препис от неговото завещание да се изпрати на Толстой. В камарата, като депутат, той посрещна една плесница със скръстени ръце.

Дядо Найчо бе голяма фигура у нас; той бе се превърнал в народен трибун и респектираше дори и политическите си противници. Със силно развита съвест и тънко чувствителна душа, той страдаше особено силно след войната от широко развилата се корупция. Никога няма да забравя, когато еднъж през войната, разхождайки се с мене в градската градина, внезапно спря и като ме погледна втренчено, пророчески изрече; „Георги, помни ми думите, че ако не друг, Бог ще ни накаже, че вдигнахме ръка срещу русите”.

Ето именно тоя човек със своята статия „На тихо пристанище” е първата връзка на Толстоя с мене. Трябва дебело подчертано да кажа, че ако политическите мъже поне у нас имаха нещо що-годе от добродетелите на дядо Найчо, животът би бил несравнено по-добър. И аз вярвам, че колкото повечето времето ни отдалечава от него, толкова повече неговият ореол на добър човек ще расте в нашите очи.

Освободил, както много други свои ученици, така и мене от властта на авторитета, Толстой често пъти ставаше жертва и на критиката на своите ученици. В такива именно случаи той разкриваше величието на своята душа повече от всеки друг път и даваше израз на велика любов и велико смирение. Ако не бях изгубил известни писма, аз още сега бих документирал още веднъж неговото смирение и неговата любов към истината, която за него бе едничкият кумир. Тия сведения, които имат биографичен характер, ще дам по-късно, а може би ще ги оставя след своята смърт, за да се ползват бъдещите негови биографи.

Едно мога да кажа, че след Христа аз не познавам човек, който така, без остатък, да е служил на Бога и на истината. С умиление си спомням сега всички ония щастливи минути, които съм преживял във връзка с тоя велик човек при неговия живот и след неговата смърт. С умиление си спомням посещението на неговия гроб в Ясна Поляна; с умиление си спомвам разказите на неговите живи сподвижници за неговата личност и неговия достоен за подражание живот.

И аз съм твърде благодарен, най-малко, че съм съвременник на такъв велик титан на духа и мисълта, аз съм твърде много радостен, че делото на човека, който обяви кръстоносен поход на лъжата, измамата и насилието и чиято уста не се затвори пред всяка коронована лъжа, расте от ден на ден, за да награди бъдните поколения с една по-висока общественост, при която мирът и братството да са ръководни стимули. Калта, която закъснели в своето духовно развитие хора, са хвърлили някога върху Толстоя, хвърлят някъде още и сега, в бъдеще ще се превърне в злато и ореолът на Толстоя ще порасне до размерите на ореола на светеца.

Тоя пророк на новото време, чийто зов към чист и свят живот огласяше не само пространната руска земя, но се отекваше зад нейните предели и зад пределите на нашия век, не е вече сам. Делото му е подето от перото на много негови другари по цялото земно кълбо и понеже е дело на Бога, то няма да умре, а ще възтържествува, за да се сбъднат великите думи на Исуса, че небето и земята ще преминат, но неговите думи не.

Фарът, чиито лъчи надхвърляха всяка граница, за да ориентират кораба на човека, със кончината на Толстоя не угасна, а продължава да свети още по-силно и да озарява душата и съвестта на човечеството.

Пред нас и пред бъдните поколения стои един живот с такава всестранна, многошумна и благотворна дейност, който вечно ще вдъхновява към по-високи и светли идеали; един живот, който бе най-голямата и страшна опозиция на всичко долно и мръсно; един живот, който създаде преврат в идеите и в общественото мнение в целия свят; един живот, който е най-скъпоценното съдържание на своя век; един живот, преминал през съмнения, борбите, паденията, ставанията, огорченията и духовните тържества, за да стигне славата, която още нито един смъртен не е виждал приживе. Това е животът на Лев Толстой, чийто изумителен гений не остави неразбутан нито един болен въпрос на живота.

Нека този живот в черната рамка на нашата действителност блести като огромно слънце, което да осветява пътя на човечеството и да огрява сърцата и душите на ония, които копнеят за братство, мир и любов на земята.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...