34. Колонията на „Възражданци” в България. Практическо осъществяване на нашите задачи.

[Ани]

34. КОЛОНИЯТА НА „ВЪЗРАЖДАНЦИ” В БЪЛГАРИЯ.

ПРАКТИЧЕСКОТО ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА НАШИТЕ ЗАДАЧИ

Досев, Христо. Съчинения. Т. 1, Разкази и статии.

София; книгоизд. Възраждане, [1923], с. 112-124.

Христо Досев

Ние решихме да се занимаваме с градинарство, понеже този род стопанство най-много отговаряше на нашите знания, нашите сили и на нашето желание да живеем без животни, обработвайки с мотика или лопата своя къс земя. Нашата земя беше малко - всичко 15 декара. Но, ако се обработи хубаво и умело даже такъв малък къс земя, той би могъл да удовлетвори всички наши малки нужди. Освен това ние се надявахме да получим малко доход и от печатницата.

Да возим продуктите си на пазар съвсем нямаше нужда. В Алан-Кайряк и околните села нема зеленчукови градини и селяните сами биха дохождали при нас за зеленчук.

Нашата градина беше накрая на селото при рекичката, в долина. През нея минава вадичката на съседната воденичка. Ако тази вада не пресъхваше лете, тя би ни била много полезна, ние бихме могли да напояваме градината си и да имаме хубава реколта, независимо от времето. А в нашето положение ние бяхме напълно във властта на времето.

На първо време, когато още печатницата не беше наредена и нямахме никаква работа, ние се заехме да подобрим земята си. Накрая на селото имаше няколко грамадни камари прогнил тор - селяните изхвърляха тук своя тор, считайки за излишно да си торят нивите. И ние решихме да използуваме този прекрасен гнилек. Направихме си малка ръчна количка с две колела и започнахме да караме с нея тора. Но количката се оказа много неудобна и тежка. Трудно ни беше да я влачим даже на четвърт натоварена. Като се помъчихме с количката няколко дни и като не видяхме големи резултати от работата си, ние решихме да направим компромис, да наемем един селянин, който да ни превози с воловете си 60-70 кола тор. Ние се радвахме, че в бъдеще ще ни се удаде някак да отстраним тези непредвидени трудности и да избегнем по този начин тъй нежелателните за нас компромиси.

По това време ни се удаде да превземем пресата - печатницата и хартия. За хартия ние похарчихме последните си 40 лв. И затова трябваше да се бърза с печатането, за да можем, като излезе първия номер от списанието, да съберем пари от абонаменти и да продължим по този начин както издателското си дело, така и живота си. Ние вече съвсем нямахме от какво да живеем. До идущата реколта беше още далече и цялото ни спасение беше само в печатницата.

След дълги усилия, удаде ни се да нагласим печатницата си и да получим задоволителен печат. Пристъпихме към печатането. Материала за списанието беше отдавна готов. Трябваше само да се набере и напечати. В първо време в общината ни живееше добър славослагател Атанас Зидаров, който пожела да работи безплатно, като равен другар. Той не беше наш съмишленик. И ето, благодарение на Зидаров, работата ни се нареди скоро и хубаво. Ние се учехме от него да набираме, да натъкмяваме пресата, да печатаме.

Но и тук трябваше в много неща да се разочароваме. Зидаров ни уверяваше, че за един месец ще успеем свободно да напечатаме около 10 печатни листа. Затова ние се надявахме, че като отпечатаме списанието /то трябваше да излезе в размер 4 печатни листа/ и някоя брошура, ние ще имаме достатъчно свободно време, за да работим на градината - да я прекопаваме за пролетната сеитба. До пролетта беше още далеч и ние се надявахме, че ще успеем съчетавайки печатарската и умствена работа с физическата, да се справим навреме с всичките си работи - и с печатницата и с градината.

Но не излезе тъй, както ни се искаше. Работата с печатането напредваше бавно. При набирането, разбира се, нямаше спънки. Зидаров свободно набираше на ден по 8 страници. И ако имахме повече букви, той би могъл да набира непрекъснато и работата би вървяла по-скоро. Но ние имахме букви само за 8—10 страници и Зидаров трябваше да чака, докато се освободят заетите букви. Цялата спънка се оказа при пресата. Въпреки, че работехме много усилено /ставахме рано и напущахме работата почти в 9-10 часа вечерта/ ние успявахме да направим всичко 600-700, най-много 800 отпечатъка. А трябваше да печатаме списанието си в 1000 екземпляра. Тъй че 8 страници ние печатахме за 2 дена, 16 страници за 5 дена. А целия номер, с брошуровката и всички неочаквани пречки ще ни отнеме 22-25 дена. Първият номер трябваше да се вози в града, да се разпрати и наново да се залови работата. По този начин, за всеки номер нам едва ни стигаха 30 дена. Неделните дни ние празнувахме, посвещавайки ги на общение с народа.

Понякога, нощем, ние захвърляхме работата и изтичвахме на двора, за да послушаме смеха, свиренето и плача на чакалите, които рязко и грубо нарушаваха величествения покой на тъмната замислена нощ. В този див концерт имаше нещо присвиващо сърцето, дразнещо и приятно. Или пък до нас достигаше плясъка на разбиващите се о брега вълни - сякаш този звук се извиваше по долината на реката и лазеше по земята, като я караше да потрепери. Ние оставяхме работата, присядахме до стената и слушахме „салютите" на вълнуващото се море, вгледвайки се в красивите мигащи звезди, които осяват черното южно небе с милиарди ярки и разноцветни огънчета Ние се вслушвахме в тишината на нощта, рядко нарушавана от самотния и глух лай на някое закъсняло куче. И в тези прекъсвания на любимата работа, чувствувайки и съзнавайки нещо ново, неузнаваемо и величествено - ние се изпълвахме с нова радост, нов възторг.

Още от първия номер ни стана ясно, че ще успяваме да печатаме само списанието и че тази работа ще заеме цялото ни време - няма да имаме време да се занимаваме с обработката на градината.

Пред нас застана въпроса: или книгопечатането, или градинарството. Разбира се, че да захвърлим стопанството си, ние не можехме - това беше главната основа и смисъл на нашия общинен живот. Можеше да се направи компромис само в печатната работа. И ние решихме цялата зима до пролетта да работим всички заедно в печатницата, а през пролетта да наемем да ни се изоре градината, да изоставим печатницата и да се отдадем само на земледелска си работа. А списанието и брошурите си да печатаме в чужди печатници. За воденето на тези работи се отделяхме по ред аз и Жечков, понеже ние имахме възможност, живейки в града у роднини, да водим цялата печатна работа, без да харчим за себе си нито стотинка от общите пари.

Като решихме това, ние се отдадохме всецяло на печатарската работа. Можеше да се работи още януари, февруари и март. Цели три месеца.

Работата закипя. Един набира, друг коригира, двама печатат, петия сгъва напечатаното. Всички са в повдигнато настроение. Пеем, шегуваме се, сияем. Та нали ние сами печатаме онези книги и статии, които са ни дали светлината и щяха да пробудят - ние бяхме убедени в това - и да осветят и други души.

Това беше наистина творческа работа. Ние вмъквахме във всеки печатен ред цялата си душа. Гледаш набраното и се радваш. Печаташ, сгъваш, брошироваш и все радост и радост. Но ето вече отпечатани са кориците - сиви, прости корици. Първият брой е готов. Ние сияем от възторг. Ето още няколко дена и цяла България ще чуе гласа на „Възраждането". Като приготвихме книжката, залавяме се да надпишем адресите. След два дена вече всичко е готово - натъпкваме дисагите, вземаме коня на нашия приятел Георги Ив. Керанков, който ни беше дал земята, и се запътваме към Бургас. Предстои ни цяла одисея: пътищата развалени, реките се разляли, никъде няма мост, бродовете се изменили. Но ние не можем да чакаме, на 28 декември трябва да бъдем в Бургас и да предадем на пощата списанието, за да го получат абонатите редовно към първото число. Завиваме торбите с наметки и двама от нас се отправят смело на път. Преминавайки реката, нашите другари едва не потънали, а реката едва не отнесла нашето „Възраждане”. Но коня направил последно усилие и излязъл на брега. Торбите се намокрили. Тъй че въпреки всичкия ни труд, списанието изгубило „изящната” си външност. Но ние не се отчайваме. Сега трябва да се съберат пари, да се купи хартия и да се продължи печатането. Жечков, Жеков и аз се разпръснахме из околността на Бургас, събираме от абонатите на бърза ръка няколко стотин лева, връщаме се в Алан-Кайряк с вързоп евтина хартия и в нашата мъничка печатница наново закипява работата. Така излязоха втория и третия брой на списанието и няколко брошури.

В първия брой на списанието ние напечатахме нашето религиозно-философско „кредо” - „Новото животоразбиране” от Толстоя.

А в третия брой ние поместихме нашия обществено-анархистичен „символ на вярата”.

По-видните списания и вестници хвалеха нашето списание за неговата сериозност и разностранност в разработката на всички въпроси на живота от гледна точка на нашето мировъзрение. Но някои вестници писаха и против.

„Пак се чува проповедта на едновремешното богомилство, което погуби старото българско царство! И тази проповед пак се разнася в тежките години на нашето младо царство. Правителството трябва да вземе мерки против тая смела община от анархистите".

Но правителството не бързаше да се разправя с нас. Ние не бяхме толкова страшни, както се струваше отдалече на страхливите вестникари.

Но наскоро, поради убийството на един министър и разгорените се политически страсти, излезе закон, който ограничаваше печата, особено оня, който се занимава с обществени работи. Искаше се зарегистрирането на всяка печатница, искаше се отговорен редактор с висше образование и пр. По този повод полицията ни посети - дали сме изпълнили наредбите и ни предупреди да не печатаме.

Ние и така бяхме решили да спрем, понеже беше време за градинарска работа. Пролетта беше дошла.

Стопи се снега, зашумяха реките, заквакаха жабите. Помня радостта и оживлението, които ни обхванаха, когато за пръв път, стоейки надвечер около къщичката си, чухме квакането на жабите, този глас на пробуждащата се пролет.

Слънцето вече припече, тревата и гората се раззелениха. Всичко се съживи.

Време е значи, за работа!

Ние закриваме печатницата, построяваме си в градината колиба, пренасяме се в нея и пристъпваме към засяване.

Най-много от всичко посеяхме фасул, защото той най-много се търси в нашия край и защото той беше главната част от нашата храна. Засяхме също голямо парче с картофи, лук и чесън. Останалата земя заехме с бостан, патладжани, моркови и др. зеленчуци.

И тук ние работехме усилено, макар, както изглеждаше, много непродуктивно. Най-лоши работници на градината се оказахме аз и Жечков.

Ние ставахме рано сутрин и почвахме да копаем градината. Дежурния подклаждаше огъня и вареше чай пак в същата онази тенжера, в която се вареше и фасуля. Нашият чай беше не китайски или цейлонски, а наш, местен и свеж. Ние събирахме наоколо по полянките и под храстите и цветове от ягоди и си варяхме от тях ароматен вкусен, с янтаров цвят чай. За усилване миризмата и вкуса на тоя чай, прибавяхме му и цвят от мента. Този чай ние пиехме с голямо удоволствие.

Когато чая биваше готов и слънцето се издигаше високо, дежурния даваше сигнал. Ние веднага захвърляхме работата, тичахме на рекичката, къпехме се и освежени, отивахме в колибата. След закуската, като отдъхвахме малко, ние пак отивахме на работа и работехме така до обед. Тежко беше да се работи в горещите летни дни. Слънцето пали, въздуха трепери от горещина, а ние, наведени все удряме и удряме с мотиките засъхналата глина.

Слънцето е вече над самите ни глави. Всички чувствуваме умора и постоянно поглеждаме към огъня - не се ли чува свирене? Най-сетне чуват се познатите звуци на сигнала. Ние захвърляме работата и пак тичаме да се прохладим в рекичката.

Обеда ни е все същия: неизменния фасул с постно масло и пипер. Само когато излезе наш зеленчук, започнахме да си разнообразим яденето.

След обед всички се изпокриват в своите кътчета: един в колибата, друг под храстите, трети чете или пише.

Така, във физическо бездействие и отдих, ние прекарваме времето до 3-4 часа. След това отиваме пак на работа и работим докато залезе слънцето. И пак се къпем, и като се навечеряме, отиваме да спим, да четем или пишем.

Когато ни се свършваха дървата, ние захвърляхме по-рано от обикновено работата и с брадви и върви отивахме в гората всички, та да си приготвим запас за няколко дена. Аз и досега не мога да забравя онази радост, която изпитвахме от тази работа - разходка. Навлезем дълбоко в гората, разлутаме се във всички страни и търсим сухи клончета полуизгнили пънове или отсечени вече от някого стройни дъбчета. Ние избягвахме да сечем живи дървета.

Неочаквано и страхливо, сякаш страхувайки се да нарушат покоя на гората, се разнасят равномерните и силни удари на брадвата, които се предаваха от ту продължителното и глухо, ту късо и рязко отчетливо ехо на съседните балкани. А през дърветата, зад планините, се вижда красивия диск и червеното небе на заходящето слънце. Някой ще запее някоя креслива песен като я е прекъсва, за да чуе ехото.

Но дървата са вече достатъчно; ние се натоварваме и с бавни, предпазливи стъпки се спущаме към рекичката. Долу, на полянката ние сядаме да си отпочинем. Плещите ни болят от вървите, но тази болка ни е приятна - нали така си носят дърва всички бедни, вдовици и сираци.

И да се чувствуваме между „последните”, да бъдем сред природата и да очакваме от нея всичко необходимо за нас, да се вглеждаме в нейната красота, да съзнаваме себе си като частица от общото и прекрасното -това беше за нас безгранична радост.

Понякога, нощем, ние запалвахме огън и насядвахме около него. Пламъка с трясък осветлява със своята бледо розова светлина околните дървета. Чува се далече еднообразния шум на воденичния камък. А от страни до нас тъжно скърца щурец. И всички тези звуци и бледните сенки на околните дървета, и черното небе и ярките звезди, всичко това навява някакво тихо и тъмно чувство. Всички следим и гледаме огъня. Някой подхвърли дърва, огъня пламне, затрещи, дърветата изпъкнат по-ясно върху черния фон на окръжаващата нощ, и огъня пак стихва. А ние все седим и гледаме. За какво мислим? Ние повече чувствуваме. Чувствуваме присъствието на нещо тъмно, тихо и безкрайно. И това чувство навява скръб - ние още не сме се приобщили към нещо близко, свое. У нас има малко любов, малко търпение и кротост.

А аз обичах и нощите без огньове, без разговори. Изкачиш се на дъба, във въздушната си постелка и мълчиш и гледаш черното небе с неговите горящи като фосфорни огънчета звездички. И спомняш си своите стремежи към най-доброто, своите мечти и своите грешки, и се каеш, и обичаш и искаш единение и с тези далечни звезди и с другарите, които спят дълбоко тук близо и с онези животинки, на които внимателните стъпки и звуци се долавят в тишината на нощта...

Но прозата на живота ни възвръщаше към земята. Ние трябваше всеки ден да виждаме своите несполуки и грешки, които водеха неизбежно към разпадане на колонията.

Поради това, че ние изорахме градината не през есента, а през пролетта, когато в почвата имаше влага, земята стана твърда като кирпич. Работата над нея стана много тежка и посеяното пропадаше. Фасуля растеше бледничък и нисичък. А при това в него се завъдиха зайци и здравата го огризаха. Тъй че от фасуля ние не се надявахме да получим доход. Картофите се разболяха от някаква болест и почти съвсем изгниха. Бостаня също беше слаб. Само лука и чесъна бяха хубави.

Но това, което те можахада ни дадат, беше много малко, за да можем да се прехраним. Трябваше да мислим за идущата година. А немаше нищо утешително напред. Явно беше, че всичките ни планове и надежди се рушеха. Неизбежно трябваше да се разруши и общината - тя немаше на какво да се държи. Немаше нищо и в духовен и в материален смисъл.

Но на помощ ни дойде правителството. В същото време, когато колонията доживяваше последните си дни, яви се при нас един полицейски и ни заяви, че трябва да напуснем Алан-Кайряк, като ликвидираме с работата си в известен срок.

Но, като напущахме колонията, ние имахме друга работа, на която се отдавахме с голям ентусиазъм. Това беше нашето издателство. Като видяхме нашата непригодност към земеделската работа и към осъществяване на колония, ние се заловихме с тази работа, която ни беше по способностите и по силите. „Възраждане" разрастваше и закрепваше. Около него се образуваше все по-голям и по-голям кръг от другари и съмишленици. Брошурите на нашето издателство се разпространяваха между всички слоеве на обществото. Нам се удаде да създадем, въпреки големите затруднения, едно образцово списание и голямо издателство в наша насока.

Задачите на „Възраждане" са много широки. „Възраждане" трябва да дава всички най-добри религиозни, философски, нравствени, социални и художествени произведения на автори от всички времена и народи. То трябва да даде серия биографии и изложения на учението на най-добрите представители на човечеството, обширна популярна библиотека, която да запознава народа с всички онези най-добри и най-важни знания, които са добити от човечеството във всички области на науките. Най-сетне то ще дава на децата всички най-хубави художествени, исторически и научни трудове, които биха им помогнали да разберат живота и знанията.