Jump to content

2. Аз съм човекът


Recommended Posts

2. АЗ СЪМ ЧОВЕКЪТ...

Той приемаше всички, които идваха при Него обременени от някакъв товар. Вратите на Неговия дом бяха винаги отворени за всички, които имаха какво да искат, какво да споделят, какво да кажат, от какво се нуждаят, от какво страдаха.

Да знае човек, как да застане пред него, да знае какво да каже и как да го каже, какво да пита, кога да говори и кога да мълчи, беше изкуство, което малцина владееха. Днес по многото сигнали, които стигат до нас виждаме, колко много хората се различаваха и изправени пред Него, те изпъкваха с целия си вътрешен облик. Светлината като факел прониква скритите гънки на човешкото сърце и душа и човекът нямаше къде да се скрие, той стоеше пред Учителя без покривала и маски. Една бегла дума, един поглед разкриваше същността на човека, неговите интереси обикновени и себични или неговите съкровени копнежи. За Учителя човекът беше отворена книга четливо написана и страниците една по една се разтваряха пред Него, за да разкрият не само миналото, но и настоящето и бъдещето. Целият човек стоеше пред Него, разкрит отвътре. Той владееше едно познание, което го правеше едновременно и сърцеведец и Човекът. Който единствено можеше да помогне на ония, които пристъпваха при Него с чистотата на сърцето, на мислите и на желанията. Той беше винаги готов да даде на всекиго онова, което му бе нужно, за да го освободи, обнадежди, повдигне. Отношението между ученик и Учител се изработваше мигом и погледът безпрепятствено проникваше в глъбините

Твърде е рано да се говори за степента на Неговото виждане. Материалите лежат в изобилие и науката ще бъде принудена един ден да се занимава с Неговото виждане, което беше необикновено и което за сега не може да се подведе под никоя степен или рубрика. При наличието на един установен опит твърде стандартизиран по отношение идеята за ясновидството изобщо, фонова, което притежаваше Той стои неизмеримо и неуловимо за обикновеното човешкото мислене, за да може да се улови с перо. В желанието да бъдем точни и да спазваме до максимум казаното от Него, ние се стараем да построим нашите теми изключително върху документацията - беседите и лекциите. Една скоба се открива, една завеса се открехва, мимоходом сякаш Той казва няколко думи за себе си и следите са вече ярко очертани, следи, които водят до високи върхове чиято височина се опитваме да надмогнем. Без да сме искали, без да сме мислели, че можем да се натъкнем на тия сигнали, ние се отзоваваме пред този необозрим свят, където езика звучи необикновено, а облаците стоят непознати и пречудни. Знаем ли ние докъде ще стигнем и пред какво ще се отзовем? Може би е късно да си задаваме този въпрос. Старателно Той е скривал Своята личност, Своята самоличност в духовен смисъл, познавал добре възможностите на човека и градусите на неговата топлина и светлина. Нещо се е случило с нас, което трудно бихме могли да обясним, нещо като непобедим кураж и нужда да тръгнем по обозначените сигнали и да се спираме очаровани и пленени от картините които се разкриваха пред нас. Величието на един път и живот, който ни говореше на познат език, ясен и точен, и премного съкровен за нас. Картината е цялостна и богата жадно днес я съзерцаваме, за да оставим следа от преживяния миг. Бихме желали, когато говорим за Него да говорим без въведение и направо. Ала поетичните хрумвания бликват спонтанно, нашите съзерцания си остават плод на внимателно и осторожно вникване в същността на принципите и законите и най-вече в същността на онова, което Той разкрива за себе си. Нямаме желание да засягаме личността на ония, които идваха при Него с определени цели. За нас е важна принципността, която искаме да уловим и предадем строго и неподправена, както сме я доловили в момент, когато Той ни въвежда в Своя свят и като Учител на ученик, показва вътрешната обстановка, вътрешното съдържание на отношенията, на целите и на интересите на ония, които заставаха пред Него. Страничните обекти не ни интересуват, нито дори тези, които не са знаели как да застават пред Него и какво да искат. За нас е по-важно не фона, а как се очертава той. Групата е пред нас - Учителя и ония, които бяха от категорията на тези, които не знаеха, как да застават пред Него и какво да искат от Него. Те добре знаеха силите и възможностите, които Той притежаваше, те бяха добре осведомени за търпението, щедростта, богатството на Учителя, всичко знаеха, ала едно нещо само не знаеха - къде да застанат и как да застанат. Грубо казано те бяха крадци и разбойници, които на преден план слагаха своите себични цели. Оная плеяда от духове, които носеха прозвището “велики ленивци”, чакаха да им се даде наготово, чакаха подаяние. Като пред богата трапеза те простираха ръце, алчни пръсти да заграбят всичко, да изтръгнат колкото може повече скъпоценности, да станат господари на една тайна, на един магически ключ. Те вечно се промъкваха меко и тихо и с мек кадифен глас питаха и разпитваха Учителя и всичко това имаше вид на човъркане, на невинна любознателност. Никак не беше трудно да се отбият тия домогвания, защото Той беше най-изкусния оратор, шпагата му беше едновременно и твърда и гъвкава и нямаше човек на земята, който можеше да го постави в неудобно положение или да изтръгне насила знанията. Такива обикновено Той ги наричаше просеци и често направо крадци. “Аз зная, какво искат те от мене. Да им открия тайни. Няма да бъде това. Аз познавам техните лъжи.“

Времето мигом сякаш загубва своята власт и ние не сме вече изправени пред съвременността си, а се връщаме назад през хилядолетията, за да слушаме ония, които се спираха пред Христа, учени, книжници, явни и незнайни ученици, да питат Христа не за да уталожат своята жажда, а да го опитват, за да го впримчат и за да научат някое лесно средство за влизане в Царството Божие. От прословутото питане на Пилат, до въпроса на знатния момък - “Що да сторя, Господи, за да наследя Царството Божие?”, до въпроса на Никодим: “Как може стар човек да се роди наново?" Една цяла верига от хора изпъкват и всички те жадуват само за едно - да задоволят своите обикновени цели и лични домогвания. Жадният за истина ученик отсъствуваше. Такива учени ученици, такива вълци в овча кожа не са липсвали и при Учителя. Те имаха само една цел да използуват знанията за користни цели. На такива Учителят казваше: “И хиляди години да стоят при мене, нищо няма да получат.” Думите звучат строго, и предупреждават всички. “Вие не знаете, какво мога аз, мога да пренеса материята на ръката в очите и тя да вижда. Възможно ли е това? Ще го опитате. Ако се приближите при мене с любов, знайте, че аз съм човекът който може да ви помогне.” Напрежението намалява и ние се връщаме от един шеметен връх. “Стойте далеч и не се приближавайте безразборно.” В света има свещени места и човек трябва да знае, как да се приближава при тях и как да застане. Никъде не може да се научи това изкуство, както и никой не може да научи човека да се моли на Бога. Отношенията се определят между ученика и Учителя от мислите, чувствата, живота. Те не се определят от механически закони, а от дълбоки вътрешни побуждения и изблици, които идват направо от сърцето - това е любовното отношение между две същества, които се разбират и обичат без думи. Само любовта е атмосферата, средата, почвата, където може да вирее цветето на душата, да се развива, цъфти и зрее. Само чрез любовта ученикът може да влезе в една нова среда, нови условия за нов живот. Нямаше нищо по прекрасно от състоянието на ученик, който застанал пред лицето на Своя Учител с всичката си любов и със всичкото си смирение с дълбоката вяра, че ще получи тъкмо онова, което е необходимо за неговия духовен растеж. Ожиданото през векове сбъдновение изпълва душата му с радост. Беше се случило великото, което променяше из основи живота, като го насочваше към нови върхове. Тези ученици знаеха, как да застанат пред Него, какво да искат и какво да питат. Никога те не простираха длан, за да им гадае по линиите на ръката. Той не беше гадател, а хиромантията беше наука, която ученикът трябваше да учи; никога те не питаха за своите пререждания, миналото се губеше всред блясъка на настоящето; те не искаха от Него да им се открие магическа тайна или ключ, как да запазят здравето, младостта, парите, положението си - това бяха неща, които стояха като задачи пред ученика, сам трябваше да се запретне да учи, да работи, да твори. Магичното се беше случило и то бе най-великото, което той можеше да очаква - срещнал е Учителя си.

Волност е за ученика да иска неща, които лежаха пред него четливо написани в страниците на Живото Слово - предстоеше му сериозно учение, а не готови дадени и решени уроци. Срещу такива запитвачи Той биваше строг и на въпросите: Защо брадата ми е такава, носа или веждите или устата? -казваше: “Защо да се връщате на миналото, ако ви кажа, какво сте били, главата ви ще побелее.” Имаше неща, които ученикът трябваше да знае, имаше неща, които предстояха да се откриват, ала имаше и много неща, които не му бяха нужни сега. Важно беше да знае, как да застане и какво да пита, какво да иска и как да учи. Ученикът трябваше да вярва, че ще получи само онова, което му е нужно в момента. Ония, които се опитваха да изтръгнат насила нещо, ония, които се опитваха да Го изнудват, оставаха жестоко излъгани. За такива Той имаше образен език и без да ги засегне, караше ги да се засрамят, да се червят, да се замислят.

Към казаното можеше да се прибави още много от Него по този повод за да изпъкне ярко образа на самозваните учители и тоя на отявлените врагове, които не преставаха да се проявяват и когато Той не беше вече на земята. Всички обаче рано или късно се натъкваха на Неговата здрава ръка, която ги държеше и на мощното Му слово, което превръщаше всичко на добро за тия, които вярваха. Трудно можеха вече да излъжат някого, трудно можеха да заробят “учениците” - да прелазят през прозореца, за да погубят и убиват, откраднат. Нещата лежаха ясно и стрелките на пътя сияеха. Не беше вече трудно и за учениците да различават фалшивите монети от истинските, човешкото от Божественото, лъжата от истината. Нито хитрините, нито дипломатическите ходове, нито привидната мекота, можеха да прикрият себичните подбуди и честолюбивите замисли на такива отявлени врагове на светлината, които се силеха още да атакуват Неговото дело.

Ученикът трябваше да знае, как да застане и какво да иска. Отношението към Учителя и отношението на Учителя към ученика трябваше да се къпе в атмосфера на любов и взаимно доверие, на дълбока вяра и смирение пред Великото. Ученикът трябваше да може да отзвучи на любовта на Учителя си. Всичко друго, което се е случвало тогава, всичко, което днес се сили по същия начин да дезорганизира и внесе дисхармония, е вметнато положение. Тази категория хора се влачат като паразитни растения и тяхната участ е огъня.

“И хиляди години да се въртят около мене, нищо няма да получат. За другите обаче, които с любов се приближават, аз съм човекът, който може да им помогне.”

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...