9. В името на какво ще ме съдите.

[Ани]

9. “В ИМЕТО НА КАКВО ЩЕ МЕ СЪДИТЕ!...”

Биография за Учителя в онзи обикновен смисъл на думата не знаем, дали някой би дръзнал да напише, а още по-малко дали би успял да напише. Учителят представлява свят, който непрестанно предстои да се разкрива и опознава. Всичките словесни видове и начини с които бихме си послужили, за да предадем облика на вътрешното съдържание, не знаем дали ще се укажат сполучливи. Опитваме се в естествена и правдива форма да дадем живота покрай Него без да намаляваме значението и смисъла на събитието и без да преувеличим, или намалим достоверността му, спазвайки основната линия на главните принципи, върху които е построена цялата монография.

Всичко край Него дишаше живот и всичко до което Той се докосваше моментално получаваше свой дълбок смисъл, превръщаше се на светлина и топлина, които насищаха винаги атмосферата край Него. Затова по някакъв вътрешен, установен закон, никога не липсваха хора, аудитория, която слушаше и възприемаше това бликащо богатство, този словесен поток на идеи и мъдрости проникнати от светлина и жив магнетизъм. Няма човек, приближил се до Него да не е изпитал онова лекото, светлото сияние, което се излъчваше от Него, за да проникне в съзнанието, за да повдигне и озари човека. Преживяното край Него не можеше да се сравнява с нищо което човек можеше да получи и преживее при други случаи на земята, изправен пред красотата.

Един въпрос спонтанно изникваше, прокрадваше се и някои го поставяха понякога ребром - Кой е Той? Когато един човек след дълго пътуване през някоя студена зимна нощ се добере до човешко жилище, застанал близо до огнището, където гори буен огън, не би имал време и желание да пита: Кой запали този огън, или какви са дървата, които горят, откъде са изсечени и пр.? Той стои там, топли се и е зает само с една мисъл, да възстанови загубената топлина и да благодари, че се е добрал до нея. Същото преживява човек, когато дълго време е жадувал за вода, или е гладувал, когато се намерят пред извора и пред хляба. Една единствена идея ги вълнува, да се напият с вода и да уталожат глада си. Мълчаливи и благодарни, хората са заети само с една мисъл - уталожване на жаждата и на глада. Опитността по отношение на Учителя е същата. Онова, което Той даваше, приличаше и на огнище, и на вода и на хляб. Водата казва на човека: Пий, за да ме разбереш; хлябът казва: Яж за да ме разбереш; огънят казва същото. “Опитайте” - казва Учителят, “опитайте всичко, което ви говоря. Не случайно ви го казвам, опитано е , всичко, каквото ви казвам е опитано. Нищо, което не съм опитвал не ви поднасям.” Принципите, истините, правилата, методите, законите, цялото идейно и духовно богатство, което Той беше донесъл на Земята, можеше да се опита след като се приложи. Едва тогава всеки би могъл с право да се произнесе и да съди. Но, за да се приложи и опита се изисква голямо усилие и воля да промениш живота си из основи, да надмогнеш личното, старото, установеното, човешкото е изкачване на висок връх. Не всеки е готов за такава експедиция. Кои бяха готови и дали ония, които задаваха този въпрос бяха готови? Кой си ти? И защо питаха? Дали от дълбок вътрешен интерес, дали, за да Го познаят истински, дали, за да приложат учението Му, или, за да Го проверяват и съдят?... За всички, които питаха в миналото и за тия, които питат сега и за ония, които щяха да питат в бъдеще, Той беше дал отговор, класически отговор. Ще разгънем страниците на Неговото Слово и ще потърсим ония знаци, които ще ни отведат до целта. Отговорът е ясен и определен, звучи като документ, който щеше да помогне да се възстанови образа. Този образ щеше да сияе през вековете. Отделните контури са дадени от Него, нашата цел е само да съпоставим тези контури, за да се даде цялото. Благодарни сме, че в известни моменти, бегло и между другото по силата на известни обстоятелства, Той е бивал принуден да говори за себе си, разтварял е скоби, за да ни покаже страница от един живот, който Го прави гражданин на едно друго царство. Благодарни сме, че с обич позволи да се нанесе образа Му на платно, за да ни подари физическия портрет на нас. Той не обичаше много фотографията, но беше неудържимо да се противопостави на желанието на ония, които държаха фотографическия апарат и само чакаха да уловят образа Му. На Земята имаше ярък документ и никой някога нямаше да дръзне да каже, че Той бе легенда, както се опитват да направят това с Христа.

Без да променим една рязка от казаното, грижливо зърно по зърно ще ги съберем, за да поднесем не на себе си, а на ония, които питат и ще питат: Кой бе Той? Какъв бе Той? Ето какво казва Той: “Кой съм аз? Не е важно. Аз съм човекът в сърцето на когото живее Правдата, в ума на когото живее Истината. А Святостта е съединителна връзка между тях.” Отговорът е даден в Негов стил. “Кой съм аз, не е важно.” И как ще бъде важно за Него, Който в продължение близо едно столетие се опита да живее без име, наричаше себе си, пътник, странник, екскурзиант, дошъл да направи една услуга на човечеството, да научи хората, как да работят, да им попее с желанието да си остане Неизвестен, Незнаен. Важно ли беше Кой бе Той? За Него важно беше да свърши работата на Своя Отец, да подари на човечеството духовното съкровище, което Той донесе. За ония, които щяха да питат, Той беше приготвил отговора. С няколко линии Той нарисува този образ - един чист акварел, който щеше да трогва и да вълнува с чистотата и простотата на тоновете - три тона блестяха там: Правдата, Истината, Святостта. В един общ синтез те щяха да обогатят епохата, за да подарят на човека:надеждата, радостта и мира. Продължава с думите: “Такъв е Божия закон, Аз живея и се подчинявам на този закон. Аз живея и се радвам в изпълнението на този закон.” Думите подреждаме грижливо, имаме чувството, че казаното представлява скъпоценна течност от която не бива да се излива нито капка. До тук всичко е казано ясно и определено. Трите скъпоценности блестят като диамант. Те отразяват вътрешния свят. По този повод Учителя ни подарява цяла беседа. В нея разкрива вътрешния смисъл за новия човек, мистичното съдържание на идеята за идването на Христа и за познаването на Христовото учение. Правдата трябва да изпълни сърцето, Истината - човешкия ум, а Святостта човешката воля, Святостта ще бъде като звено между Правдата и Истината. “Светлите мисли, чистите чувства и добрите постъпки са единственото условие за идването на Христа. Само при такъв човек Христос може да дойде и да направи жилище в него.” "Без Истината в ума, без Правдата в сърцето и без Святостта във волята Христос не може да дойде." “Аз съм, следователно, човекът в Когото Христос живее - т.е. Любовта.”

Казано е всичко. Когато четем тази беседа изпитваме дълбоко вълнение и дълбока радост едновременно, че през едно преходно и бурно време, наситено с тревогата, насилието и жестокостта на двадесетия век, се бе случило едно събитие, което безшумно премина и изпълни огромната си задача. Видяхме Човека, Който носеше в сърцето си Правдата, в ума си Истината и Святостта като съединително звено. Видяхме Кой беше Той. "Ще ме познаете - продължава Той - когато Правдата влезе във вашите сърца, Истината във вашите умове и Святостта стане съединителна връзка между тях, тогава ще ме разберете.”

Великото и необикновеното се приближи при нас, или ние при него и когато животът ни зазвучи в същата гама, тогава ще Го разберем. Човек може да разбере величието на трите принципа - Правдата, Истината и Святостта, само тогава, когато е успял да приобщи сърцето, ума и волята си за техните животворни струи. Нечистия, как ще разбере чистия? Лъжата, как ще разбере Истината? Омразата, как ще разбере Любовта? Неправедният, как ще разбере праведният? Кой може да обхване необятната красота на възвишеното чувство, крилатият полет на правата мисъл, озарена от лъчите на Истината и несъкрушимата сила на доброто? За да доловиш Правдата, тя трябва да живее в сърцето ти. За да познаеш Истината, тя трябва да обитава в ума ти. За да прозреш Святостта, тя трябва да стане съединително звено между двете.

Кой тогава ще се произнесе за тия три извора на съвършенството, за тия три светилника, които правят човека мощен? Имаме ли ние представа, какво представлява такъв човек? На земята дали би се намерила съдба за него? С право се питаме, дали някой от нашето време би могъл да съди Учителя? Православната църква и съвременната държава се опитаха да направят това. През годините, когато живя и работи нееднократно е бил отзоваван пред лицето на прокурори и съдии - колко пъти нека не кажем, много кал бе хвърлена върху делото Му от религиозната и светската власт, посмъртно Той продължава да бъде отричан и съден, ни една мъка и ни една клевета не бяха Му спестили. Издевателствата им гонеха определена цел.

Днес, когато оглеждаме миналото и размишляваме върху случилото се теглим равносметка и нямаме желание да я пазим само за себе си. За това казваме: Нито църквата, нито държавата могат да Го съдят, защото нито едната власт, нито другата носят в сърцето си Правдата, в ума си Истината, във волята си Святостта. Нито справедливостта, нито Свободата, нито доброто са граждани на съвременните власти. Великите принципи не са проникнали нито църквата, нито държавата, не са и достояние на ония, които се опитваха да Го съдят. Следователно в името на какво ще го съдят? Всичките опити излязоха безрезултатни. Не успяха да спрат Неговото дело, не можаха да изтръгнат онова, което беше дълбоко посято в човешкия ум и сърце. Със своите опити, те само се оголиха, за да се види, че в тях не живееше Правдата, Истината и Святостта. Ако притежаваха тия съкровища, те биха Го познали и приели. Мярката им беше остаряла и негодна. Дали учението Му беше съгласно с църквата и със вселенските събори и с държавата, за Него не беше важно дали Учението Му се съгласува с тях, за Него беше важно то да се съгласува с Великия Божи закон с трите важни принципа. Църквата трябваше да се съгласува с Бога, а не Бог с тях. “Всяко учение, което не е съгласно по Дух с Божия закон, не е от Бога." - казва Учителят. Така стоеше въпроса.

Кой е Той и какво е Неговото Учение? Той отговори кратко, ясно недвусмислено - Правда, Истина, Святост. И понеже не се намери власт почиваща на тези принципи, не се намери кой да го съди - една рязка от учението не пострада и един косъм от главата Му не падна. Той започна едно дело в името на Бога, и докрай си остана верен на Божиите закони. Затова и с право каза: ”Не аз ще се координирам с тях, а те с Него.” Така стоеше истината. Неговият ден започна при пълен изгрев на земята рядко явление и завърши пак при пълен изгрев. Работата бе свършена, защото през всичкото време животът Му бе израз на Правдата, на Истината и на Святостта. За него те бяха факли и затова всичко у Него лежеше много светло, много прозрачно, нямаше нужда да се проветрява и доказва.

Какво мислеха за Него и как щяха да съдят, не беше важно за Него, нито как щяха да Го приемат. Остави ги да се проявят свободно. Остави ги да действуват, както намерят за добре, но не ги спаси от един въпрос, който на Свой ред им зададе. Нека той да звучи необикновено. Зададе го на всички, които щяха да Го съдят тогава и по-късно задочно: “Вие носите ли Правдата в сърцата, носите ли Истината в умовете, носите ли Святостта във волята си като звено между двете? И ако ги нямате, в името на какво вие ще ме съдите?...” Затова неуловим и неуязвим Той живя и работи и свърши оная работа за която беше дошъл на земята, преодолял негостоприемния прием, с който обикновените хора винаги посрещат великите хора.

Малката река може да се отбива тук, или там от нейния път, малката река през летния пек може и да пресъхне - водите й идват от близо и от плитко. Ала огромните реки от рода на ония, които прорязват нашата земя като артерии, огромния океан, който мие и освежава нашата земя, дали би могло да се отбият?

Той започна при пълен изгрев и свърши при пълен изгрев. Един миг от вечността докосна земята с магическия си жезъл, ала уханието, силата и красотата на духовните съкровища щяха да стигнат за хиляди поколения.