6. Песните на Учителя, 6.1. “Излязъл е сеяч да сее”.

[Ани]

6. ПЕСНИТЕ НА УЧИТЕЛЯ

6.1. “ИЗЛЯЗЪЛ Е СЕЯЧ ДА СЕЕ”

За музиката и за песните на Учителя има писано - не казваме достатъчно, намираме, че тепърва ще се пише и говори за тази част на Неговото дело. Към казаното, което представлява скромен коментар - съкровен израз не само на красотата и дълбочината, които те разкриват, но и на топла благодарност и радост, които учениците са преживяли при всяка нова песен. Към този коментар сякаш няма какво да се прибави и ако се осмеляваме да се изкажем, то е само за това, защото намираме, че всичко казано и направено за музиката е голям дял от общото дело на Учителя - при тази монография би се чувствувало празнина, ако речем да го подминем. И нека прибавим - ние не сме музиканти и нека между многото изказвания от специалисти, има още едно, за да дадем спонтанен израз на преживяното.

Преди да пристъпим към темата, нека да кажем онова, което се случи с нас - необикновеното, рядкото явление, което смеем да кажем ще бъде като исторически белег и сигнал в историята на Неговата музика. Да се отмине това явление ще рече да снишим ролята на музиката, метода на работата и влиянието което тя упражни върху обикновените хора - случи се нещо прекрасно. Личната история бе обща. Преживяното бе еднакво за всички ония, независимо дали това се бе случило в София край Него или в провинцията далеч от Него. Хората живееха по онова време - първите десетилетия на нашия век - по установени правила, норми, обичаи, привички. Ние идвахме от един свят в който имаше някаква схема на живот, която не можеше да не я надянат и на нас - младото поколение, не ще описвам този свят и този живот, но търся мястото на музиката в живота по онова време, когато нашата млада държава се опитваше да живее с музика и усилията за това постижение не бяха малки. Провинциалните сцени се оживяваха от музикални спектакли. Идваха видни изпълнители, даваха концерти, а и усилията не местни сили не бяха малки, Всеки помни времето на популярните концерти, които неусетно се превръщаха на музикални школи. Които имаха талант учеха музика, пееха в хорове, които обичаха музика ги слушаха. Навик за пеене, за свирене не беше явление от масов характер. За съжаление до ден днешен то не е станало. Хората не пееха тогава, не пеят и днес и като че ли тогава пееха повече. Но и тоHва не е наша тема. Спираме се само за миг върху тази история, за де отбележим състоянието на музиката като душевна потребност, като всекидневна нужда.

Другояче не можем да си обясним бликналите чувства, когато пристъпвахме прага на събранията през неделните и школните дни. Посрещаше ни не Той, не и хората, които вглъбени в себе си, не извръщаха глава да видят кой е влязъл, посрещаше те музиката - непосредственото преживяване стои там, отбелязано, вдълбано, като неумолима картотека в един идеално подреден библиотечен шкаф. Времето не може да го заличи, близо половин век, а то е ненакърнено, преживяването стои близко до тебе и сега те гледа ласкаво. Помниш, че това се случи през пролетта, помниш деня - неделя, помниш, че в града има сбор, обикновен градски сбор. Улиците са пълни с хора дошли от всичките краища на околията. Помниш часа към десет часа сутринта и улицата, където срещаш приятели селяни и един от тях те гледа дружелюбно и те кани на събрание неделно събрание в един салон, който не познаваш, но за който вече знаеш. И ето изведнъж прескачаш всичко, което до тогава те е спирало да отидеш и решаваш изведнъж, че е време да идеш и да видиш тези хора, да се приобщиш към тях, да почувствуваш отблизо средата, да преживееш радостта. Запокитваш всичко настрана, не мислиш за ония, които следят всяка стъпка, на осемнадесет години си и ние сме полуориенталска страна и тръгваш след този едър селянин от равнината. След толкова години се връщам на този ден, не за да пиша спомени, не ми са нужни те, нужно ми е само проблясъка на този ден, проблясъка на музиката приемът, който музиката ми устрои - лично на мене.

Какъв разкошен ден. Спираш се на вратата и слушаш. Салонът бе изпълнен с музика. Сядаш и слушаш. Слушаш внимателно, съсредоточено. Усещаш, че текст и мелодия ти говорят едновременно - предимството, когато пеят не квалифицирани хористи. Едното милва сърцето - текста, а другото -мелодията те отнася в незнаен свят. Стоиш будно и следиш рецитала и неусетно разбираш, че не бива да мълчиш, щом като веднъж си дошла, усещаш, че и ти си частичка от това цяло - братство е това и всички издигат гласовете си, всички пеят. Започваш да пееш и ти. Каква мелодия и колко бързо я усвояваш. Тя има чудесен рефрен - и слушаш до ден днешен “Излязъл е сеяч да сее”. А рефренът звучи, издига се, кънти сякаш това не е някакъв малък, обикновен салон, а акустична зала - ’’Безценен дар е любовта, красиво чувство обичта, благо дело милостта, обилен извор мъдростта.”...

За пръв път слушаш братска песен - четеш в коментара - мелодия от Учителя, текст съставен от ученик по идеи дадени от Учителя. Това нещо късно научи. Трите принципа - основа на учението блестят с всичкото си великолепие, някой ти подава песнарката и през този ден научаваш първата песен.

Необикновеното се случи - всеки човек по всяко време трябва да пее.

Музиката бе език, говор, който трябва да се учи, да се живее. Музиката е нужда, хляб, вода, въздух, светлина, музиката е слънце. Как ще се живее без слънце? Как живееха хората без музика? Не зная. Онова, което научих за нея, научих го още тогава, там през онзи неделен ден, когато в града ни имаше сбор.

Учителят иска всички да пеят. В София има хорове, в София се ограмотяват музикално. Тогава и ние трябва да направим същото. Там учат и инструмент. И ние ще направим същото. Няма млади и стари, няма пределна възраст - всички учим ноти, пишем музикални ключове, пишем гами. Нека не ставаме големи музиканти и певци. Ние само трябва да пеем, да пеем с разбиране, да пеем от сърце, да пеем вдъхновено. За това пеят всички млади и стари. Купуват се цигулки, търсят се учители, отварят се курсове, съставя се хор. Пее се на събрание в неделя, пее се и през школните часове, пее се вкъщи, пее се организирано по половин час дневно, пееш, когато работиш. Музиката е навлязла вече в бита на Братството. Всяко събиране по къщите по време на празниците не е нищо друго а музика.

Така открихме един свят, чийто съществувание никога не сме подозирали. Музиката върши точно онова, което Той казва за нея. Имаш непосредствено усещане, че не си на земята, а в една по-рядка среда и дишаш друг въздух. Нищо вече не ти тежи, песента прави живота лек, приятен. За пръв път идваш в досег е вътрешното дълбоко съдържание на онова, което се нарича радост и веселие.

Днес казваме - това бе път и метод. И Той успя, вложи всичките усилия, направи го и пожъна успех, затвърди традицията и музиката си остана краеъгълен камък в основата на това здание, което Той изгради здраво, чисто, красиво - живот, където имаше музика. Никога вече музиката нямаше да изчезне от нашия живот, тя ще го украсява от една страна, да го смекчава от друга и да го задълбочава от трета. Нашето ежедневие нямаше да е вече делнично и празно. Щеше да се превърне на време богато със съдържание, със смисъл, с идея. Стремежът ни към музика стана стремеж към повече красота и човечност. Чрез музиката животът ни се обогати и задълбочи, а съдбата щеше да притъпи своето острие.

Музиката бе приета като ожидан гост - слънце, светлина и топлина, като свежи струи на въздух и влага, които щяха да поят и да възрастват всичко, което Сеячът бе посял в нашите тучни ниви. Нататък музиката щеше да ни разкрива своите скрити чудеса. Ние открихме, че музиката беше най-близкото нещо до човека, тя проникваше човека, нейният ритъм отзвучаваше на Великия ритъм на хармонията, за да внесе в човека ред и порядък, да стигне до всяка клетка, която докосната от магическия й дъх се изпълваше по своеобразен начин. Музиката подържеше вътрешния пламък - тонуса на живота, координираше и хармонизираше процесите на тялото и на душата. Ние идвахме от гимназиите, където едва успяваха да ни ограмотят музикално. Съвременното училище и програми почти нищо не дава на всички ония, които не претендираха за талант. Те не успяваха дори да всаждат любовта към музиката. Но ето, че сега музиката чакаше човека, чакаше търпеливо поколенията, за да им подари магическото средство, магическия ключ към постижения, към красотата, към живота. Предстоеше на човека да научи смисъла на живота, смисъла на страданията и как да ги посрещне, смисъла на противоречията и как да ги разрешава -музиката идваше като помощно средство да помогне на човека да се справи по-леко със сериозните задачи, които времето поставяше, задачи, които по-късно щяха да се задълбочават. Музиката беше съкровище и целебен балсам за душата. Музиката криеше тайната на хармонията и на здравето. Един ден тя щеше да се превърне на жив стрък в науката за възпитанието, щеше да се превърне в школа на човечността. Музиката бе средство, оръжие, метод и чакаше своето време и своите дръзновени пионери, които щяха да строят път не само към музикалните училища, като средство за препитаване, не само към концертните зали като място за музикална наслада, а към простото обикновено човешко жилище, към всяко човешко сърце и ум, към всеки човешки глас, за да пеят не само даровитите, талантливите, а всички. Ни един човек на земята не бе лишен от органически, великолепен и сложен инструмент - човешкия глас. Всеки значи можеше и трябваше да пее.

Да, нататък след онзи паметен ден, когато в нашия град имаше сбор, когато за първи път прозвуча оная песен - всичко остана да звучи все така живо и свежо, за да се разкрият безбройните музикални празници, които нямаше да стихнат. Възторжено щяха да звучат и маршовете този величествен апотеоз на текст и мелодия: “Братство единство” с който щяхме да посрещаме и изпращаме празниците, гостите, с него щяхме да пътуваме към планините, с него щяхме да посрещаме Учителя. Мощната вълна на Братството щеше да се влива и излива, за да стигне до всички народи зовът на Любовта, Мирът на радостта за които човечеството ожидаше.

Вдълбочени в съзерцание, ние щяхме да преживеем необикновеното вълнение, че си изправен пред очите на Великата Реалност, душата е изпълнена с благодарност и в тоя миг можеше да пееш задълбочените песни: “Благославяй душе моя Господа” - интимен разговор с Бога, чийто глас стига до тебе, за да те въведе в свят, където никога не трябва да забравиш милостта Му, благостта Му, обичта Му, любовта Му. Не забравяй!

Ражда се нов образ и ново разбирание. Строгият Йехова е вече само Любов и новият човек трябва да се запознае именно с новата идея за Великото което те обича и благославя непрестанно, което те обсипва с безброй блага. Искаш да забравиш всичките напластявания на миналите разбирания по този въпрос - идеята за Бога е била опошлена и невярно представена на много поколения, сега жадуваш да се потопиш в тази мека и светла атмосфера, където те посреща Любовта.

Непосредствено след това преживяване, навлизаш в друго - ароматите се различават, уханията влизат дълбоко. Изпитваш невъобразим покой, изпитваш чувства, които никога не си изпитал и слушаш далечния зов, който е събрал в мелодията си всичката сладост и всичката топлота на майчината ласка, която буди своя син. “Стани" - текст и мелодия от Учителя. Имаш чувството, че никога няма да се умориш да слушаш тоя глас, превърнал се на шепот или издигащ се до небесата зов - “Стани”. Песента щеше да звучи винаги нова, всичката красота на движението е вплетена в тоя зов, в това безкрайно и безначално “Стани”, което щеше да звучи по всяко време и при всички случаи. За всеки отшумял ден, час и минута думата имаше какво да ни каже - програма и благословия - път безкраен на ученика, който щеше да върви напред, за да усвоява нови знания и реализира нови постижения. Стани, за да те оживи Бог, стани, за да те възкреси - Стани и с Любовта започни, в Истината се облечи. Нищо по - задълбочено сякаш не можеше да се подари на ученика - този зов на новия изгряващ ден.