6.5. Музикален живот

[Ани]

6.5. МУЗИКАЛЕН ЖИВОТ

Юли 1926 година - Младежки събор.

Времето през този сезон е прекрасно в София. Витоша на потоци подарява на столичани свежест, слънцето се излива на потоци, въздухът е приятен, небето кристално чисто, улиците не са задръстени от хора, навред се чувствува една лекота и ние сме канени на събор. Голяма част от тези, които участвуват живо в събора са студенти, някои завършили, някои още следваха. Почти всички останали са със средно образование, а тези, които го нямаха, бързаха да се сподобят с него. Младежта работи трескаво - има проект да се издава списание. Идеите зреят и начинанията получават своя облик. Навсякъде се усеща живота, който кипи, атмосферата е динамична, същевременно спокойна - може да се работи и да се твори. На събора присъствуват ученици от цяла България. Салонът на улица “Оборище” едва побира всички ни. От едната страна на катедрата сядат братята, а от другата сестрите.

Сега прелистваме беседите от онова време, в тези малки спретнати томчета са напечатани и докладите на отделни братя, които са работили върху известни теми. Съборът обещава да бъде интересен. Ще говори Учителя, ще говорят и учениците. Три дни наред бяхме ангажирани - непрекъснато слушахме. Обядвахме, където намирахме най-скромен обед. За последния ден е определена музикална програма. Тъкмо за това се отзоваваме на ул. “Оборище" - днес от онзи салон няма и следа. Не скърбим за никоя форма изградена от човешка ръка, формите се менят статичността в природата е отречена за винаги и със закон - ние сме против музеите - Оборище е само име на улица, където имаше салон, където Той говори години наред, където прозвуча първия за нас хоров концерт - инструменталистите тогава още не бяха организирани. Беше твърде рано да се мисли за оркестър, макар, че музиканти не липсваха.

Съборът приключи с концерт. Това е първият концерт, който слушаме ние - нека ми бъде позволено да кажа, кои ние - тия, които идваха от провинцията. Преживяното не се забравя. Искаме сега да си припомним как изглеждахме -между двадесет - двадесет и четири годишни. Не можем да кажем, но помним радостта, ентусиазма, устрема - днес аромата на тези години ухае, навлиза в нашите скромни жилища и ни приветствува и ние, ние, които наброихме три пъти повече години, абсолютно за нищо не съжаляваме, не се обръщаме назад и не разказваме с тъга спомените - нашият полет си остана същ и нещо решително се измени, промени, разцъфтя, раззелени и стволите се уякчиха, а корените отидоха много дълбоко - еднакво красотата като шпалир ни струва път и еднакво музиката на Учителя ни вдъхновява и укрепва. Случи се нещо, което не може да се разкаже, но което всички докоснати от Неговия пламък, ще го разберат.

Песните, които ще бъдат изпълнени са от Учителя, през всичките следващи години традицията не се промени. Навсякъде можехме да слушаме други композитори, ала музиката на Учителя, никъде другаде не можехме да я чуем, освен в нашите салони. Песните, които са предвидени в програмата бяха аранжирани на четири гласа. Искаме да си спомним програмата на това първо музикално тържество и не можем - времето е заличило следите, би трябвало тогава да се водят бележки, не веднъж вече го казваме това. Сега си спомняме само за трите песни, чийто изпълнение остана незабравимо. Те бяха: “Изгрява слънцето”, “Бог е Любов”, "Аум”. В света не липсваше музика и хорова и инструментална, ала тази беше необикновена. Нека оставим бъдещето да говори за нея. Нашето желание е само да разлистим тези страници и по оцелелите следи да дадем със пестеливи средства картината на музикалния живот на Братството.

Кое представляваше центъра, сърцевината на този живот? Изворите, езерата, реките имат това преимущество, че винаги носят прясна вода - в тия водохранилища има постоянно преливане и изливане. От една страна в тях се втича прясна вода, от другата тя се втича - течението, движението подържа най-красивото нещо на земята - бликащ живот, пулс и ритъм на сърце, което тупти, било в човешкото тяло, било в тялото на едно общество. Богатството на музикалния сезон се обуславяше от факта, че се твореше непрекъснато. От 1922 година до последната 1941 песните прииждаха, нареждаха се в оная жива поредица на безсмъртни творби, които никога нямаше да престанат да звучат. Песните се раждаха, за да стигнат до едно внушително музикално съкровище. Песните се даваха непосредствено по време на школните часове. Учителят ги свиреше на цигулка, музикантите ги отбелязват, започват да пеят тия, които бързо я схващат, после се подема от по-голяма група и накрая песента се пее от всички. Които имат слух я разнасят, песента излита от салона и обикаля провинцията. Всяка песен е празник.

Сега слушаш концертно изпълнение на песните. На четири гласа - младежки и добри гласове, изпълнението звучи като тържествен хорал, преживяването е незабравимо, то те отнася в друг свят за който неудържимо си копнял. Музиката ти разкрива дверите на нещо свещено, прекрасно, кристал но чисто, онова което си търсил не през един живот. Спомняш си добре и музиканта, който дирижира хора - К. Икономов. Дълги години след това той ръководеше хора. По това време песните се умножават, прииждат като благодатен дъжд, като слънчеви лъчи през ранните пролетни дни, извират като струите на обилен и дълбок извор. Грижливо те се записват, съхраняват се и се готвят за печат. Кои пеят? Ние вече казахме - Пеят не само тези, които имат дарование, не само хористите официално зачислени към хора, пеят всички. Така започна Учителят в първите години и така си остана - нямаше абсолютно никакви изгледи вече да се лишат учениците и всичките хора, които щяха да стигнат до Него, от голямата привилегия, от голямата милост бихме казали да пеят. Нищо по прекрасно не можеше да се подари на човека от двадесетия век - утехата, надежда, красота, радост - неща, които музиката по най-непосредствен начин изпълва душата, сърцето на човека. Музиката беше нужда, необходимост -така преживяхме ние музикалната идея, която Той ни поднесе в най-съкровен вид като дар и като благодат. Учителят искаше всички да пеят. Дошло бе време да разгъне най-хубавото, което притежаваше; бялата раса трябва да се разпее, за да изпълни задачата, която й предстоеше, за да манифестира Божественото, за да даде пълен израз на оная култура, която не идваше от тъмните пазви на обикновения човешки порядък и човешки морал. Много трябва да се пее, непрестанно трябва да се пее.

Музиката е свързана с празниците и празничното настроение на хората - за нас имаше през годината три важни празника - Петровден, есенното и пролетното равноденствие и четвъртия празник годишния събор. През тези четири дати се пееше най-много. Не може да се забравят съборните дни, те не бяха само духовни тържества, защото Словото се изливаше като пълноводна река, но те бяха и музикални тържества, когото и музиката се лееше като река. Един човек с цигулка на ръка, седнал и прав до Учителя винаги даваше тон на тези музикални празници, които никой не може да забрави, както никой не може да забрави брат Симеон Симеонов. Години наред той ръководеше спонтанните концерти, вдъхновяваше всички като насищаше атмосферата с музика. По мелодичност, по ентусиазъм и по красота тези спонтанни хорови концерти се превръщаха на истински празници, неповторими мигове от които уверени сме всеки е закътал по една скъпоценна частичка в душата си.

Кои песни се пееха най-много? Трудно може да се каже. Понеже се пееше много, пееха се всичките песни. По онова време нито една песен не можеше да излезе от репертоара, защото за всяка песен имаше и време и желание. Тяхното разпределяне зависеше само от обстановката, от часа, от школния момент. Имаше молитвени песни, които се пееха по време на молитва - те представляваха една важна страна на музикалния ни живот.

В първата песнарка твърде скъпа за нас, защото тя бе първата музикал на ценност, която ни връчиха преобладаваха маршовите песни, мелодиите на които някои бяха от Учителя, някои от ученици, както и текстовете на песните. Тази скромна песнарка беше подвързана с твърди корици. В първата страница имаше картинка и мото. Излязла е през 1921 година. На корицата картината представлява млад човек, облечен като турист отива на планината; а на другата страница - пак млад човек посреща слънцето. Авторът на двете илюстрации не ни е известен. И двете скромни табла представляват пролет. Пролетта не беше само в природата, но беше пролет и в човешкия живот; прииждаше пролетта на епохата - затова пееха всички.

Песните в тази песнарка са аранжирани от капелмайстора А. Ковачев. От него са и мелодиите на песните: “Милосърдие”, “Сърдечен зов” и “Небето се отваря". По мотиви дадени от Учителя е дадена песента “Сърдечен зов”. Има песни и от И. Попов и още други ученици, които безкористно са включили своите сили и дарование при изграждането първите стъпки на нашия музикален живот.

По-късно, когато песните на Учителя се напечатват в стройни сборници, беше истинска радост близо до себе си да имаш песните и да разчиташ нотите.

Едно име, което липсва от 11 сборник на всичките песни на Учителя и тия на учениците липсва - това е името на Христо Дързев. Той напусна рано земята и остави две песни, които също липсват от сборника, песни, които никога не са преставали да се пеят, песни които звучат чисто и мелодично, бълбукащи като зареяно в планините кристално изворче. “Аз съм бялото кокиче” и “Който живее под покрива на Всевишния”' - първите стихове на 91 псалом. Тези две песни влязоха в музикалния живот и се влязоха дълбоко в сърцата на учениците.

Много бяха ония музикални работници, които безкористно се включиха в този поток от нестихващ устрем и работа при изграждането на музикалния профил, който блестеше и сияеше - Учителят по-късно закръгли образа и му даде внушителен вид. Ония, които се погрижиха да уловят, да съхранят и да предадат в печатно произведение цялото музикално наследство, бяха самоотвержени и добри работници - музиканти и обичаха премного музиката на Учителя.

До 1958 година, когато салонът и братските имоти бяха одържавени по време на школните часове и неделните събрания, по време на празниците и съборите се пееше много. Даваха се концерти, сега вече не само хорови, но и инструментални, салонът се пълнеше и животът течеше. По-късно, обаче, заедно с външния облик на братския живот, музиката сви знамената и общата братска песен стихна.

Тя бе забранена без закон.

Трудно сега може да се пее без простор, без сърце, без душа които не туптят в едно единно цяло - да, музиката не може без простор, без широта, без свобода, без акустика. Не може да се пее там, където акустиката е ограбена. Но нека спрем до тука. Човекът не само можеше да пее, но и да мисли, човекът не само можеше да пее, но и да се моли, не само с кимвал може да се славослови Великото. Молитвата и мисълта се движат по същите закони - закони на хармонията. Разликата е само в това, че акустиката на мисълта не може да бъде ограбена от никого и никога.