Jump to content

7. Молитвата. 7.1. Разговор с Великото


Recommended Posts

7. МОЛИТВАТА

7.1. РАЗГОВОР С ВЕЛИКОТО

Когато големите дават нещо на децата, те простират доверчиво ръката и взимат онова, което им се поднася. Те не питат: що е това и защо ми го даваш? Те вярват напълно на големите и в техните чисти сърца няма сянка от съмнение. Започне ли да пита, детето вече не е дете, то е пораснало и е навлязло в друга фаза - не на взимане, а на даване. Същото става и с големия човек до известно време той е в положението на взимане, дойде момент, когато навлиза в процеса на даването. На физическия свят това е естествено положение - животът оперира с два знака минус и плюс. Те се редуват непрекъснато и по този начин човек гради взаимоотношенията с ближните си. Има един свят обаче, където човек трябва да си остане дете с ония специфични качества на детето - абсолютна чистота и абсолютна вяра - доверчивостта на детето ни дава идея за това естествено състояние по отношение на Великата Първопричина. Какво би спечелил човек, изправен пред Слънцето да пита какво представлява Слънцето, каква е неговата сила в момент, когато той има вопиюща нужда от слънчевата топлина и светлина? За него не остава нищо Друго, а мълчаливо да си даде гърба и да се пече. Или какво би спечелил жадния, спрял се пред бликащия извор да пита и да изследва качествата на водата? Единственото разумно нещо, което трябва да направи е да се наведе и Да се напие. Нито жадния, нито гладния, нито измръзналия има нужда да питат и да умуват, когато се намерят пред благата от които се нуждаят. Разумният ги използува. Човек може да пита само, когато се намери пред своя майстор, който му преподава известно изкуство. Ученикът по скулптура или по музика може да пита своя професор - когато той говори ученикът ще мълчи, ще слуша, когато ученикът пита, професорът ще му отговори. На Земята този процес се нарича учение и работа. Способният ученик знае, кога да говори, кога да мълчи, кога да слуша. Той спазва при това идеалната пропорция - никога приказките да не надвишават работата. Той знае, че истинската наука не е в говоренето, а в учението. Това е правилния метод и правилното отношение между ученик и учител.

Същият процес се забелязва и в живота, където човекът е ученик във великата школа. Отношенията са същите. Няма нищо по - важно от това да знае, кога да слуша, кога да учи, кога да възприема, кога да разговаря. Зависи къде се намира. Когато ученикът е изправен пред Учителя си, той трябва да слуша-предстои му да получава знания. Когато се намери пред извора или трапезата, той трябва да приема; когато се намери пред лицето на Безконечността, той трябва да се разговаря. Това са три важни процеса в живота, които дават тон и смисъл на неговата дейност. Да слушаш Учителя си, да приемаш онова, което ти се дава и да се разговаряш, това с други думи означава учение, приложение и молитва. Силата на човека се състои в тези три процеса - три метода от които зависи неговия успех. Те са непреривни. Както разговора на студента с професора определя взаимните им отношения, така също и отношенията на човека към Великата Първопричина се определят от това непрекъснато общение. Трудно човек разбира тези прости неща и още по-трудно стига до тяхното приложение. Неправилните разбирания на миналото и праха на времето е нарушила тези чисти и първоначални отношения, без които животът е немислим. Друг е въпроса дали хората вярват или не. Независимо от техните вярвания, законът стои непоклатим и неизменен и човекът опитва плодовете на своето разбиране и неразбиране, прилагане или неприлагане. Светът е загубил много време в прения и доказване, изследване, умуване и чоплене с игла един въпрос, който стои реален и ясен. Колкото на земята човек може да живее без дишане, толкова той може да живее богат и пълен живот отвътре без това общение с Великото, без молитвата - която не е нищо друго, а дишане в духовния свят - музиката на душата и на духа без които животът на човека не може да се изрази в пълнота. “Няма човек на земята, който да не се моли, само, че едните признават това и съзнателно го вършат, а други не признават и не искат да го съзнаят” - казва Учителят. Молитвата като музиката прониква целия свят - тя е процес на дишане. Да се молиш, значи да се разговаряш. Разговарят се хора, които се обичат. От този разговор зависи и дишането. От тези разговори човек се връща обновен, окрилен, вдъхновен. Неизвестно как към него се втичат сили и импулси, които при друг случай не може да получи-Хиляди примери и опити е събрало човечеството и като ценно наследство, те го отвеждат до необикновените извори на живота и до необикновените люде. които преди да започнат своята работа - да потопят перото в мастилото, или да вземат първия тон върху клавишите, са се разговаряли с Безконечността, отправяли са своя взор към Великата Реалност. Този предварителен разговор наречен молитва им давал полет, окрилял тяхната мисъл, разведрявал тяхната атмосфера, давал криле на въображението и фантазията. С тая искра в душата си Бетовен, Хендел, Бах и още много класици на миналото сътворявали своите произведения - велики творения на изкуството, които днес ония, които не вярват поставят на видно място, правят събори и фестивали за тях и нямат намерение да ги снемат от сцената. До един тези гениални представители на класическата епоха са били в досег с Великото, вярвали са в Бога и са пиели от дълбоките извори на молитвата. Благоговейно те са чели “Отче Наш". Цялата Западно европейска култура е рожба на Християнството, което днес се отрича от половината Европа. Защо се връщат към тези гиганти на изкуството? Защо Бетовен не е слязъл от сцените на всичките театри в държавите където идеята за Бога е отхвърлена? Дали защото те са величествени или от любов към големия гений? Не, причината е само една - нямат нищо, което да ги надвишава; не е сътворено нищо, което да звучи по-хубаво, по-вълнуващо, по-величествено от музиката създадена тогава. За да се стигнат върховете на тези гиганти, нужен е тласък, нужен е импулс, нужна е душа и дух - които да могат да се извисят до там, че да пият от безсмъртните източници на Великото - слънцето не грее отдолу и дъждовните капки не валят от земята.Всичко каквото ни идва, за да възрасти живота, да го осмисли, да му предаде красота, блясък, смисъл ни идва отгоре.Човек трябва да разбере тази проста истина и да не чака вдъхновение от обикновените извори, от тия плитчини на живота и света, където може да се събере само шепа вода, която също идва отгоре. В живота цена имат дълбоките, непресъхващите извори, блясъка на Слънцето и на звездите, красотата която на потоци извира от природата, величествения хорал, който през ясните слънчеви утра извира от слънчевия изгрев или от феерията на майското небе -нещата в живота не лежат така просто, както ние ги мислим. Вдъхновението не се движи по човешки закони и Любовта, която прониква целия живот - цялата Вселена, не идва от малкото човешко сърце, където едва има място за един човек - Любовта е нещо, което човек тепърва трябва да срича, за да си обясни отношенията, които лежат между човека и Великата Първопричина, Която е благоволила към него като му е дала възможност да намира широко отворения път към Себе си - великата утеха и великата милост да се приобщава към Бога, да се обръща към Бога, да се моли в час на дълбока скръб и непрогледна тъмнина. “Един е Той, Който никога не забравя човека, Единствен Приятел, Който му остава верен, Единствен, Който може да го извлече от голямата тъма на небитието, няма друг” - казва Учителят. Ако тази истина е още неразбрана за хората, причината седи в заблудата на миналото и в силите на злото, които винаги са спирали правилния развой на човека. Но на земята страданията са метод и условия да се домогне човек до тази истина, за да опита Голямата Любов, която го чака. Какво е човекът - съсъд малък, за да побере великото, величествените тонове и багри и сътвори велики произведения, какво е човек, за да се справи със себе си и бурите на живота? Предстои му да учи голяма наука и да извърши велики дела. Дали е много силен човекът? Дали може да притури или отнеме един миг от живота? Притокът на сила, на светлина, на топлина трябва непреривно да тече към него. Към този източник той трябва да отива и се връща, за да изпълни задачата си като човек. Като студента и като ученика той трябва да учи и се разговаря с. професора си. Дълбокия смисъл на молитвата е именно този - да влиза в контакт с огромния извор на сила, на светлина, на топлина, на знания, на красота, за да може да живее, учи и се развива правилно. Животът получава смисъл и цена само тогава, когато човек е в непреривна връзка с Великата Реалност, със своя Учител и с всички възвишени същества, които му съдействуват.

“Да мислиш за Бога, това е дишане”.

Животът се обуславя от дишането. Душевният живот се обуславя от Духовното дишане - от молитвата. Животът не се изявява в пълнота, когато човек се задоволява само с обикновеното дишане на физическия свят. Само Духовното дишане осмисля живота отвътре, задълбочава го и му предава оня облик, който радва сърцето, храни ума и дава полет на душата. На земята това дишане с нищо друго не може да се замени. Няма нищо, което може да изпълни тази функция, която изпълнява общението с Бога - молитвата. Без това дишане човекът непременно ще стигне до безсмислието, до пустотата. Ролята на религиите в света е била тази да притъпи остротата на тази пустота - религията е стояла винаги на границата на тези два свята и се е борела да не изгаснат последните искри, които поддържат топлината и светлината, които могат да се противопоставят на духовното опустошение до което неминуемо стигат материалистите.

Няма живот без дишане на земята.

Няма душевен живот без духовно дишане - без идеята за Великото. Другото е живот на сенки. В сянката няма живот, няма реалност. Физическият свят е само условие да се прояви реалността - животът на душата. Реалното е вън от сянката. Реалното е невидимото, незнайното изтъкано от сложна и непреривна реалност. Трудно може да се осъвременят тези неща и да се обяснят на обикновения човек, който едва оперира със сетивата си и с ограничените измерения с които иска да си обясни неща, които лежат в друг свят, където мислите, чувствата, стремежите, идеалите образуват атмосфера рядка и чиста, неуловима с нашата сетивност..

Всичките страдания, изпитания, бури и противоречия не са нищо друго, а методи чрез които се цели да намери човек смисъла на живота и застане на онова място откъдето се открива Реалността. Тогава той не диша само на физическия свят, преодолял е сетивността си и вижда света на многото, безкрайните измерения - дошъл е в досег с Безконечността.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...