Jump to content

9. Двете поколения


Recommended Posts

9. ДВЕТЕ ПОКОЛЕНИЯ

Две поколения се срещнаха в Братството през първите десетилетия на нашия век. Те се поздравиха сърдечно и си размениха най-съкровеното, което притежаваха. Първото, което се роди в началото на века и второто, което можеше да ни бъдат майки. Деветнадесетият век се различаваше по разбиране, по бит и по идеи от двадесетия, който започна още в началото бурно, за да даде основния тон и очертае главната линия, която остана почти непроменена до Шестдесетте, а и няма изгледи да се промени в основните си контури. Срещата между тези две поколения се състоя в Неговото присъствие. Не се съмняваме, че бяхме очаквани, не само от Него, но и от ония, които бяха край Него. Приливите в обществото са закони, които съществуват и в природата, приемствеността е признак на живот и хармония. Човешките общества представляват разноцветен букет, чиято хубост се състои единствено в разнообразието на багрите.

Всички ние образувахме едно цяло - преливаща картина от различни тонове, хармонична музикална пиеса, чието съзвучие се сливаше в общ акорд. Тогава беше красиво да се живее, беше леко да се живее в атмосфера на мекота, на топлота и нека кажа и на безгрижие. Младостта не се тревожи за нищо, гледа на всичко леко и премного самоуверена, за да бъде тъжна или сериозна. Винаги тя е преливаща от сили, богата, оптимистична. А ония, които бяха преполовили живота бяха спокойни, уверени, и нека кажа дори и безгрижни. Край тях растеше и крепнеше едно поколение, което нямаше да спре победния си ход, на това поколение като в скрижали можеше да се скрие всичко ценно и хубаво. Всичко чисто и прекрасно, което бяха получили спокойно можеха да го сложат в тези чисти длани. Те щяха да съумеят да се справят с големите богатства. При това на земята е Той. Имаше ли за какво да се тревожат?... Радостта идваше по много пътища. Събитието беше епохално, раждаше се епоха, чийто златни оттенъци нямаше да помръкнат от нищо, а напротив щяха да се увеличават все повече и повече. Всичко беше светло, фосфориращо от красота, устрем, живот. Светът, който в първите години на века изглеждаше спокоен започна да се вълнува и да изригва като вулкан. Спокойната атмосфера се раздвижи и когато първата война Балканската официално бе оповестена, тътнежите на войната не спряха до телените мрежи. Прелюдията на онова, което щеше да се случи, започна. И онова, което започна, нямаше да спре и до наши дни в много по-голям мащаб. Конфликтите се задълбочаваха, противоречията се увеличаваха. Учителят казваше, че “настъпват добрите условия за бялата раса”, казваше още, че “социалната буря ще трае пет десетилетия, ако хората са умни, а може да продължи, ако не постъпват по новия начин.”

Завареното поколение пораснало и закърмено с бавния и спокоен темп на миналото, не искаше да се откаже от вътрешното си спокойствие и от стила на живота си - продължаваха да живеят спокойно, да се събират на кафе, да си поприказват за новото, да си попеят, да четат и накрая да се помолят. Беше топло и уютно край тях и приказките им се лееха мъдри, светли, обвеяни от строга принципност - така разбираха те Учителя и учението беше се врязало дълбоко в техния бит. Бяха благодарни и доволни и човек би казал, че крилете на щастието бяха разперени над техните мирни селища. Ние ги слушахме с удоволствие, ние се вслушвахме дълбоко в думите, идеите, чийто извор ни беше познат. Бяха вкусили от най-прекрасния плод и бяха доволни, гостоприемни и топлосърдечни към нас те се отнесоха майчински топло и ни показаха първи картината на новия свят, който се пукаше като зора. Доста им дължим. Поклон пред тяхната светла памет - от това поколение са останали много малко на брой и ние продължаваме да ги тачим.

Ала другото, другото, което пристъпваше самоуверено и твърдо криеше в сърцето си неутолимия копнеж към познанието, жадуваше за нови върхове, то страдаше и мислеше, мислеше и търсеше, не лишено от известна тревога в устрема да усвои новото и го направи на плът и кръв. Жадуваше да реализира идейното съдържание на онова, което възприемаше. За това поколение, което взе решение да запази независимостта си и свободата Той откри Специален клас. От катедрата тогава се понесе неудържим поток на нови идеи, които идваха да задоволят жаждата на младите двадесетгодишни студенти - ученици, които бяха успели да преценят великото, което летеше към тях. На новото, което задоволяваше техния глад за научни и окултни познания, те отзвучаха крепко. Спокойно и красиво живееха ония, които ни посрещаха, бурно и красиво живеехме ние край тях, ала непощадени от много противоречия на младостта, много конфликти, които ни държаха будни и нащрек.

Разликата се очерта. Отношенията се определиха. Младите набираха сили и мъжество и бяха премного погълнати и заети. Към тях бяха всички много щедри. Най-много Той, който беше застанал близо до тях, снизходителен, внимателен, готов всеки момент да протегне длан и запали светилник. Специалният клас се превърна на топъл, уютен дом - семейство братство, чийто копнежи и интереси се задоволяваха. Приличахме на редки цветя за които градинарят имаше специални грижи. Столетието вече кипеше, ала вътре приличаше на кошара закътана и спокойна, безопасна и защитена до момента, когато Той беше на земята. Тогава, тогава едва дойде равносметката и ясно беше - от тия на които много се дава, много и се иска. Налетите със сила мишци трябваше сега да напрягат силите си до висша степен.

Сега вече не беше леко да се живее. Двадесетият век еднакво щеше да обогати това поколение, еднакво щеше и да го ограби. Всичко, което бе дадено, съкровищата с които беше натоварено, едва сега намериха пълно оправдание. Ние приличахме на ония деца от приказката, които преминавайки през реката бяха направили своя избор и си бяха пожелали добрата част да мине на младини. Не сбъркахме - всичко беше чудесно съчетано и ние за нищо не съжаляваме, от нищо не сме недоволни, от нищо не се оплакваме, от всичко сме благодарни. Дадоха ни всичко на младини, ала бързаме да добавим - от силния, от богатия се очакват подвизи, снаряженията лежаха и чакаха героите - всички в пълна готовност лежаха до нас, винаги ни бяха под ръка, изключителен сбор хора, които щяха да понесат големите тежести, големите изпити.

Столетието през втората си половина щеше да стовари върху ония, които бяха свидни деца на едното поколение, и свидни ученици на новото, родени и кърмени в една слънчева обстановка в една страна над която сияеше едно дълбоко златисто небе. Мъчните задачи не се дават на обикновени ученици и от слаби ученици не се искат големи подвизи, важните роли не се дават на обикновени артисти. Ние останахме на поста прави и когато ни казаха - времето е такова, векът е бурен и страданията са повече от радостите, ние не обърнахме глава назад, за да се утешим с миналото - силите за настоящия момент стояха непокътнати. Отчитаме големите богатства, които страданията и изпитанията подаряват на всеки човек, скъпите уроци се изцеждат винаги от голямата мъка и безлюбието те кара да копнееш повече за любов, насилието повече за свобода, грубостта на века, повече за нежност и мекота. Времето стовари всичките тези неща върху ни с всичката си бруталност. Нашите добри майки от миналия век не биха издържали на това напрежение и на тая скръб и биха казали - добре, че не се родихме по-късно, ала ние, ние нямаше да кажем - защо не се родихме по-рано. Всеки се ражда на своето време и задачите на всички бяха точно определени и страданията и изпитанията строго дозирани и съобразени със здравите плещи - нашето поколение имаше и здрави плещи и здрава душа. Като ония изследователи, които цял живот не се уморяват да служат на своята наука, така и ние нямаше да се уморяваме да учим и да изследваме най-дълбоката наука - живота.

Беше преинтересно, беше великолепно да се учи, да се живее, да се наблюдава, да се сумират сборове, за да се стигне до изумителния извод, който ни разкрива накрая богатството и несломимата мощ и красотата на едно Учение, което ни бе поднесено с много обич. Всичко онова, което бяхме научили имаше цената на светлината, на въздуха, на водата и на хляба - беше величава гледката, която се разкриваше пред нас - две сили се бореха - беше последен двубой и краят вече се виждаше - лъжата беше загубила всичките си условия за живот. Никога сякаш епохата не е била толкова интересна, никога панорамата на света с живота на милионите същества не е представлявала такава импозантна картина. Човечеството опитваше плода на миналото, на старото разбиране за живота, основано на насилието и лъжата - културата се разпадаше и всред пожарите никнеше новото - фениксът на новата култура, културата на любовта. Бяхме зрители и свидетели на вътрешната драма на целокупния живот - три десетилетия с Него и две вече без Него. Началото и краят се сливаше в една безначална линия, която криеше за нас не само духовни ценности, но и чиста красота - страданията, издевателствата, мъката, изпитанията губеха своето отровно жило. Братството стоеше на същите основания, пазеше вътрешните позиции и за нищо на света не искаше да продаде свещеното на което здраво беше изградена най-великата и най-светлата идея на нашето време - идеята за братството.

Ученикът е член на това братство и усещаше в душата си ненарушим мир и дълбока радост, че бе успял да прозре Великото на своето време, зад лика на преходното и хаотичното.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...