2. Човекът и планината - нашия живот

[Ани]

2. ЧОВЕКЪТ И ПЛАНИНАТА - НАШИЯ ЖИВОТ

Тогава нямаше хижа. Малката поляна на брега на второто езеро стоеше равна и спокойна, окъпана в слънце и в тишина. До нея стигаха нежния шепот на водите, които вечно си тананикаха някаква песничка, когато времето беше лъчезарно и спокойно. Водата, която се вливаше и опресняваше езерото идваше откъм чешмата и от третото езеро, стичаше се към първото езеро чрез един широк улей, който се спущаше като водопад - тук винаги беше шумно. Имаше мост, удобен, здрав, широк. По този път минаваха всички, минаваха и конете, които превозваха багажа и припасите.

Първият отдих беше на тази полянка - там имаше заслон и огнища. Но имаше нещо друго, което сега искаме да отбележим, за да съхраним отчасти профила на това прекрасно място, където години наред протече нашия живот. Приличаше на средище, където ние се срещахме, разговаряхме, обядвахме, получавахме дажбата гореща вода и минавахме, когато отивахме на екскурзия. Вечер тук се палеше огън. Да, там нямаше хижа. Не съжаляваме, сега хижата обслужва най-много нас, ала това ни най малко не пречи да разгънем тези страници и да продължаваме да се възхищаваме на ония безименни творения на природата, чисти и недокоснати от нашата цивилизация. Мястото беше прекрасно - на тази височина растяха клекове - декорът откъм двете страни беше възхитителен - гъста мрежа от преплитащи великани, свежи и ухаещи. Пестеливо и внимателно, твърде скържаво трябваше да нарушаваме техния покой, когато трябваше да се намерят места за построяване на палатките. В центъра на това място беше огнището а околовръст грубо сковани пейки за сядане, а встрани една скулптурна група - изникнала по чудо, спонтанно. Един одър с форма на кръг, своеобразна идея, спираловидно иззидана настилка от бели камъни - всичко това имаше форма на охлюв и на най-горната част огромен рилски камък, изваян и бял, взет направо от многовековното легло - много мишци трябваше да се напрягат докато да го откъснат от каменното му корито и бъде пренесено тук - наричахме го царицата. В центъра на тази поляна се обядваше, а вечер се палеше огън - тогава рилският бивак се устройваше. Рила сякаш ни принадлежеше, приличаше на роден дом и упорито се стараехме да не променим профила, мъчехме се да запазим нейния стил и всичко, което се правеше там за улеснение на пребиваващите трябваше да не нарушава красотата на планинския релеф. Когато напущахме планината, нямаше никакви следи, че тук са прекарали толкова много хора - оставахме всичко чисто като в един дом в който пак ще се върнем. Снеговете, валежите и бурите щяха да направят останалото, за да се възстанови първоначалната красота и свежест. Лагерът от година на година се разрастваше, палатките се увеличаваха и всеки жадуваше за красота, хармония и тишина. Трудно може да се разкаже и опише, как се пазеше стила на този живот. Целия ландшафт не загуби нищо от красотата си. Онова, което се правеше улесняваше само превоза и пътуването - оправяха се пътеките и се правеха нови, строяха се мостове и чешми. Колкото и странно да звучи, беше добро, че на това място нямаше хижа, по това време. Трудно биха ни разбрали съвременните хора, жадни само за удобства, тая фатална приятелка на човешкото здраве - която между всичките блага, които предлага на човека, лишава го от прекия контакт с природата. Съвременните удобства крият редица неудобства и тъкмо против тях ние решително се обявяваме. Да, беше щастие, че тогава нямаше хижа; един обикновен човешки порядък стоеше далеч от нашия бит, който се стремяхме да го изградим върху здрави принципи. Отношението към планината стоеше като звено и всеки се стараеше да не наруши с нищо хармонията, реда и чистотата на планината. Беше много важно да не се виждат следите на човешкото пребиваване, нещо, което говори за културата, за възпитанието на една нация. Неудобствата и липсата на хижа ни гарантираше пълното спокойствие, чистотата и тишината на планината, която всеки пазеше. Да се приобщиш към порядъка на планината, да не нарушиш с нищо планинската хармония беше всекидневна програма на всеки по отделно. Всеки се стараеше да се приобщи към този ред и порядък. Планината лежеше пред нас позната и ласкава - познавахме я добре и бяхме успели да открием нейните красиви места, за да се възхищаваме еднакво от високите върхове и от малките чудни цветя които цъфтяха изпод канарите. Щастие беше да прекараш на Рила тридесет дни...

Тогава нямаше хижа. Нямаме нищо против хижите, ние всички през останалата част на годината живеехме в хижи - тези глинени дупки както ги нарича Киплинг, но тия сгради построени и обзаведени над 2000 или 2400 метра над морското равнище с течение на времето, неизвестно как получаваха облика, специфичната психология на хотелите или хановете с неизбежната миризма на същите, тия бездушни кръстопътища, където се кръстосваха пътници от всички страни и всеки по отделно оставаше нещо от себе си там. Един живот оставаше своите следи там и ония, които имаха изострена чувствителност трудно понасяха атмосферата на тези уредени станции от човешката ръка, безсилна по някакъв начин да запази чистия и изрядния стил на светло и уредено жилище. В планината идваха много хора, по хижите нощуваха много хора, които знаеха и не знаеха защо идват в планината, помъкнали заедно с раниците и своите атавистични навици. Човешката цивилизация не можеше да се похвали с много неща, а най-вече с отношението към планината. Изискани не бяхме и ние, за да стане нужда постоянно да ни се говори за идеалния ред на планината, за нейната чистота, за нейната дълбока непозната същност, която криеше несметни богатства, които планината открива на ония които я обичаха и разбираха. Планината беше жива и редът в нея беше идеален. Никак не беше безразлично, как пристъпваш праговете й, какво отношение имаш към лесовете, към цветята, към водите, към цялата външна украса, която с нищо не трябва да се наруши. За това и една от главните ни задачи, когато сядахме и ставахме да унищожим следите от нашия живот - нашия лагер светеше от чистота - поливахме дори и палатките, ако годината се случваше суха и нямаше достатъчно дъждове. Постепенно беше внедрено чувството, че тези високи върхове, издигащи се шеметно пред нашите възхитени очи и развълнувани сърца, представляват свещени места на които трябва да знаем, как да застанем. Не беше безразлично дори какви мисли и чувства вълнуват човека. Вътрешната хармония, вътрешната чистота, вътрешният мир на човека са нещо твърде важно за приобщаването към хармонията на планината. Ние си давахме сметка за тези неща. Много може да се говори по този въпрос и нека не звучи нескромно, ние се съобразявахме с този порядък и с тази хармония. Сега вече нищо не е в състояние да ни засегне - има време да се стигне до нашия опит, както се стигна до много неща, които някога звучаха смешни, невероятни, чужди. Цялата природа е жива и човекът трябваше да изработи правилно отношение към нея, ако иска да бъде здрав, да живее нормален и естествен живот, да се развива правилно като индивид. Ние бяхме ученици в една велика школа; школата външно закрита продължава да функционира и уроците, които учим в нея са безценни - учат ни на правилен живот. Нито запада, нито изтока погледнато на широк мащаб не може да се похвали с правилен живот - правилно хранене, правилно дишане, правилно мислене, правилно чувствуване. Не можем и ние да се похвалим с големи постижения, а сме стигнали до там да видим и разберем голямото невежество и голямата неестественост, които съществуват в живота на хората. Връщането към природата е вик на загубени пътища и съкровища по тези важни въпроси.

Нямаше хижа, нямаше подслон срещу големите депресии, нямаше удобства, единственото нещо, което имахме беше топлата вода - тя ни спасяваше. Нямахме печки, нито удобни легла, имаше, обаче, нещо друго, което надвишаваше цялата материална култура, която подаряваше на цивилизования човек удобствата на техниката и му поднасяше на хилядите метра височина новините за всичките недомислия и престъпления на една загиваща и жестока култура. За сметка на всичко /никой тогава нямаше транзистор и безкрайно сме благодарни за това/ имахме нещо, което надвишаваше всичко и срещу което за нищо на света не бихме го заменили, имахме онова, което ни помагаше да живеем красиво, да надникнем в света на хармонията, да се потопим в планинската атмосфера, да слушаме, как зефирите пееха вечер, как звездите повеждаха хороводите, как оная чудна тишина на планината те обвива като в мека пелена и ти шепне най-сладките приспивни песни, които някога си слушал. Изворите на всичката тази красота стояха открити и достъпни. Нещо величествено нежно подемаше нашия младенчески дух, за да преживеем всичката хубост на тези първи срещи с планината. Цялата атмосфера и обстановка дишаше простота, красота и една невъобразима романтика, която едва ли някога вече щеше да се повтори, толкова набега и грохота на цивилизацията навлиза дълбоко в бита на съвременния човек.

Защо се връщаме назад с поглед устремен към миналото, свързано с живота ни на планината? Може би с желание да го свържем с настоящето и открием ония следи, които искаме да оставим свежи и трайни, за да ги покажем на всички? Ще бъде ли интересно да се знае, как едно поколение изживя своята младост и своя живот? И да и не - животът препуска, формите се менят, миналото не се връща. Надничаме в него и казваме: Къде е плюса? С какво днешният ден надвишава миналия? Какво спечелихме ние, хората, света, когато заставаме на онзи масивен и широк и много здрав мост, който стои непокътнат след толкова години, и гледаме хижата, тя е предимно рибарска, планиран е лова на пъстървата, а още по-нагоре се подава комина на другата хижа пак рибарска и рибника в чийто басейн ще се втичат водите на четвъртото езеро - Близнаците е успял да промени целия този прекрасен кът на планината? Все по-нагоре и по-нагоре пълзеше човешката култура и оставяше трайните си следи и нямаше закон, който можеше да я спре и да каже не пристъпвайте този праг, оставете красотата необезпокоявана и старата романтика да й пее чудесни песни - не нарушавайте дълбоката тишина и голямата хармония, събрани заедно те струват много, много повече от едно бюджетно перо при продажбата на скъпата риба. Толкова богатства има в планината, които можете да вземете без да нарушите красотата й... Създайте закони за да се пази осторожно тя... Какво не прави човекът, за да постигне своите обикновени стремежи и човешки замисли. Нека сме мечтатели и нека рязко се различаваме от нашето съвремие, нека ни бъде позволено, свободно да изразяваме нашите поетични хрумвания. Неумолима е човешката логика - себична и първобитна. Когато културите залязват, когато процъфтяващи империи падат, когато цивилизациите изчезват, добре е учените, пророците на своето време да се питат защо? Но нека не се отклоняваме от нашата тема за планината - въпросите са много комплицирани и нищо не е лишено от връзка, от причини и последствия. Ние знаем как ще прозвучи нашето виждане в хаоса на днешното време на обикновено материалистическо разбиране по важни въпроси. Никак вече не е важно как ще прозвучи то, положително то няма да се съобразява с нашето отношение към планината и към нейната красота. Собствено, кое нарушава това отношение, кое дразни нашата чувствителност? Хижата, удобствата, хотелите? Не. А нещо друго - живота там, порядъка, навиците, скрупулите, отношението към човека и към планината, всичко онова, което прави тези места неприветливи и бездушни и често напоява атмосферата с димни и алкохолни пари, като ги прави крайно неудобни и нечисти. Да, тогава нямаше нищо, нямахме удобства, нямахме печка и покрив над главата освен един опънат импрегниран плат, ала имахме всичко и въздух и светлина, и слънце и чистота. Всеки си има свой вкус. Ние също. Затова предпочитаме едно, отбягваме друго. Светът трябваше да се научи на ред, на дисциплина, на хигиена физическа и духовна - закони, които повеляват на човека как да пази този порядък, реда и чистотата когато се намери на хиляди метра над морското равнище.

Полянката с която започнахме нашия фрагмент лежеше неузнаваема -декорите отдавна бяха унищожени, красотата беше похабена от нашествието на много хора, от попълзновенията на обикновени търговци. Ала малко по-нагоре, на един хвърлей може да се каже, където шумяха водите на четвъртото, на петото, на шестото езера красотата се разливаше непокътната и чиста - макар, че по бреговете се търкаляха консервени кутии. Тук човек още можеше да се потопи в света на хармония и на тишина. Дали щеше да пълзи обикновеното, човешкото към тези места и с помощта на техниката да наруши съществуващата още красота, беше неизвестно. Изпитваме странно чувство и малка болка, когато мислим за огромните суми, които се изразходват за опазването на музеите и паметниците - бихме желали същите грижи да се полагат за запазването и охраняването чистия и забележителен стил на планините - най-прекрасните места на нашата земя, тези живи антени, които ни подаряват несметни съкровища, неоткрити и неразбрани още за хората, но преживяни и почувствувани от всички ония, които имаха правилно отношение към планината.