Jump to content

4. Неуязвимият


Recommended Posts

4. НЕУЯЗВИМИЯТ

На този ден нямаме възможност да се съберем, за да изпеем общо една от Неговите песни, или да прочетем общо една беседа, или да си кажем общо “Добрата молитва”. Това беше най-малкото, което някога можехме да направим, когато имахме пълна свобода; за нас то беше нещо голямо и дълбоко, то даваше тон на общия ни живот. Добре познавахме силата на общото, радостта, че се чувствуваш едно цяло, колективното изявление на онова, което се таеше дълбоко в сърцата ни за нас беше нещо свещено.

В света има неща, които никога не се обезценяват, те са валидни и ценни през всичките времена и за всичките светове. Науката ни учи, че нищо не се губи. И ако този закон е верен за грубата материя, чийто отличителен белег е преходността, колко повече това ще бъде вярно за духовните ценности, за духовните съкровища и идеи, които създават, моделират и поддържат живота на формите, докато те са нужни. Нещо непокътнато и здраво стои вътре в нас, отлято съвършено от ръката на Майстор - Ваятел, който знаеше кое къде да сложи, как да гради и как да моделира най-същественото у един човек - убеждението. Ние сме безкрайно благодарни, че станахме нива и градина, разорана и посята от ръцете на най-добрия Сеятел. Ние не тъгуваме. “Зад голямата скръб не е Бог" в редки моменти си спомняме за тъжните епизоди из нашия живот. Опитваме се тогава без горест и без мъка по право без горчивина, да се върнем на тях, да ги оглеждаме и да разберем цената на оня скъпоценен сок, който живота е отлял в тях.

Днес ние мислим за много неща, които някога сме отминавали, не поради нехайно отношение, а поради неразбиране, поради липса на навика да се задълбочаваме - тогава това като, че ли беше невъзможно - днес работим и учим по своему, намирайки един от методите, най-подходящия за всяка отделна индивидуалност. Той е дал нещо за всички. Неговият начин на работа беше своеобразен - не лекуваше двама души по един и същи начин, не възпитаваше по един и същ начин отделните хора, не говореше на двама по един и същи начин. Всеки човек за Него беше различен, оригинален екземпляр, отделна величина с която трябваше да се подходи различно.

Ако живота на всички ни би се изразил по друг начин, сега нямаше да стоим на това място, да съзерцаваме живота, да търсим главните линии, за да доловим онова, което Той ни даде през последните дни на живота си тук на Земята. През тези четири месеца на най-суровата година за нас 1944, за която недвусмислено през една неделна беседа беше казал и уточнил, кога ще напусне катедрата. Ще кажат някои защо се връщаме на тези години толкова отдалечени от днешния момент. Защо докосваме тази болезнена дата и тази незаздравяла рана? Бихме желал и да разкажем и да си спомняме нещо радостно и да усетим близо до нас дъха на надеждата. Но нима в света има радост? Нямаме желание да разкрасяваме нещата, нека перото ни стане изразител на ония мисли и чувства, които ни вълнуват в края на 1962 година. Преливат светлини от два свята, от чието кръстосване се получава нещо, което нямаме желание да отминем, нека то зазвучи с острия звън на твърдата стомана, или като свистенето на камшик. България не Му даде добър прием. Нещо повече, достатъчно хули бяха изсипани върху Него и достатъчно клевети се говорят още до днес. И нещо повече, след като Го отрече, опита се да Го унищожи задочно. Няма да забравим и да искаме не можем да забравим грохота на тежките камиони, които отвлякоха библиотеките с Неговата литература и Неговата библиотека богата и масивна. И да искаме не можем да забравим - това е съдбоносно събитие, което никоя история не ще може да отмине равнодушно. Да се ограби един автор по този начин, това значи да го убиеш втори път. През всичкото време на нашето ученичество сме подреждали библиотеките си. Искахме в пълен ред, картотекирани и подвързани да стоят близо до нас, за да можем всеки момент да сверяваме, да учим, да се самообразоваме, да се вглъбим в това огромно духовно богатство, за да приложим най-хубавото за деня, най-възвишеното занимание с което ние влизахме в пряка връзка с Него. Пълно течение сега на книгите, беседите и лекциите нямаме. Нашата книжнина почти в цялата страна с малки изключения претърпя голямо крушение. Нека от Северна Европа да не са слизали по това време вандалите и нека Атила да не е държал с железен пестник врата на Средноизтока с хунската си мощ, и нека не сме съвременници на онзи турски султан, който заповяда да изгорят Александрийската библиотека, и нека днешните пазители на ценности, хленчат, когато си спомнят как преди двеста години е била изгорена Етиката на Спиноза. Нека грижливо пазителите на духовните ценности през двадесетия век цени класиката на миналото и тачи културните традиции, беседите на Учителя бяха иззети и унищожени - натъпкани в чували като вторични суровини и карани неизвестно къде - хартията беше дефицитен артикул, още хартията не стигаше... Не можем да забравим. Не казваме не можем да простим, ние сме обикновени хора и не си позволяваме тези приказки; ние не сме съдници, нито прокурори, има кой да държи сметка за всичко това, има кой да ги съди, ала не можем да забравим и нещо повече, двете дати се съвпадат и незнайно, как се сляха, покриха се в едно, да, защото и второто, което се случи пак през декември беше смърт. Първата ни ограби по един начин, втората по друг, като ни лиши от наследството. Странно невъзможно е да мислим за едното без да си спомняме за другото.

Питаме се, успяха ли в намеренията и помишленията си? Успяха ли ония отгоре и тия отдолу да направят онова, което си бяха начертали? Опитаха се, ала пред тях, както навремето пред православните свещеници стоеше Той, Неуязвимият човек, който не притежаваше нито тяхната власт, нито тяхната сила, нито техните пари, затова Той не се бори, както се борят те, не се бори нито тогава, нито сега, нито никога нямаше да се бори. Той мина край тях спокоен и невредим и най-вече неуязвим, мина достойно след като свърши всичко. Странно съвпадение, незабравима картина, която израства сега, тъкмо сега, за да се затвърди идеята за голямото и закръгленото дело, което Той завърши в пълнота и съвършенство. В с. Мърчаево Софийско, където Той живя част от последната година един художник направи репродукция от една фотография. Той се разхожда сам между класовете на една узряла и натежала от плод нива. Онова, което прави впечатление е големия контраст между нивата, която е буйна и златиста и Неговият образ, Който далеч не напомня доволното и радостно лице на жътваря при такъв богат урожай. Лицето на Учителя е замислено, сериозно и бихме казали тъжно. Защо? Ние няма да отговорим. Люлеещите се жита, сити и зрелите класове не отнемат нищо от тая тъга, която лъха от Него и от целия пейзаж вън от нивата с едно небе, лишено от щедрия блясък на лятното слънце. Ще кажем само, че Той знаеше, че настъпваше края на една сватба, края на едно голямо празненство, казано с езика на Евангелието - Женихът се готвеше да напусне земята - идваше зимата, сурова и студена погледнато с нашите очи и разбиране и моментът, когато Той беше казал: "Ще дойде ден, когато аз ще напусна катедрата." Беше дошъл. Неговите думи никога нямаха обратен смисъл. Работата бе приключена, концертът се свърши, вълшебната приказка пресекна. Онова, което остави представляваше голямо съкровище, богат духовен залеж и капитал. Историята нямаше да подмине този факт - случилото се в началото на декември на 1957 година, когато това съкровище бе отнесено, за да го хвърли в пещите под топилните. Пропагандата по това време гълташе тонове хартия. “Ако имах време, бих ви доказал, как всичко се превръща на добро, бих ви доказал как нямате право да убивате нито една лоша мисъл, нито едно лошо чувство, защото всичко ще се превърне на добро. Същото се отнася и с човека, какъвто и да е той. Никъде нито на небето, нито на земята има закон с който се дава право на човека да убива, няма такова нещо." Никой на земята до ден днешен след Христа не се е застъпвал толкова много за охраняването на човешкия живот, никой до сега не бе се обявил така остро срещу смъртната присъда и никой не е ратувал толкова много срещу войната, както Той. Документите по този въпрос са на лице и един ден това ще се отчете.

Човешката кръв за Него беше най-скъпоценната течност, животът беше отлят в нея - природата изразходва огромни усилия и средства и бди за всяка пролята капка, държи сметка, и никой не остава пощаден от неумолимите й закони. ‘Провинилите се най-големи грешници - казваше Той - Бог изпраща в ада да се учат и възпитават, но не ги убива”. Цяла тема може да се изгради върху това изказване, но днес ние искаме да уловим основната следа, която Той остави да бележи един светещ, нагорен път, който можеше да стане програма през онова бурно време, може да стане и сега и в бъдеще, когато войната ще бъде вече невъзможна. Хиляди хора загиват, милиони умират по бойните полета и по време на революции и още толкова остават негодни за живота. Той не мълчеше, Той никога не мълчеше, когато трябваше да се каже истината. Този път онова, което каза Той прозвуча като тревожен вик, не само към отделния човек, не само към българския народ, а към цялото човечество, което не преставаше да точи ножовете, да лее стомана и да се готви за най-ужасната изтребителна война. Късно човечеството отчита заблудите и грешките, ала каква полза - кръвта се е разляла и недоволната земя издига глас на протест и гняв. Полза няма дори и от това, че се наказват виновните. Едно върху друго се трупат престъпленията, докато положението на народите се комплицира, сгъстява се, за да се изрази по-късно в буреносен облак. Злото не трябва да се допуска, със злото не бива да се воюва по старите методи, злото не трябва да се предизвиква. То е сила, то е стихия, срещу която само Любовта, Мъдростта и Истината могат да се справят. Никой Мъдрец и никой адепт и ни един от Великите учители на човечеството не е излязъл на двубой със злото. Те избягват дори да говорят за него, стискат устни и сякаш не са чули въпроса. Знаменателни са думите на Христа, които би трябвало да станат програма в живота на отделния човек и на цели народи: “Не противи се злому". Сила се иска, за да се изпълни този кратък и обикновено звучащ стих, който в сърцевината криеше вярна, реалната философия на живота. “Не убивайте" -нееднократно щеше да каже Той и ние свидетелствуваме за това, чухме го и се опитахме да го запишем в сърцата си. “Не убивайте нито една лоша мисъл, нито едно лошо чувство, а ги трансформирайте - превърнете ги на добри, на правилни - те ще ви бъдат нужни.” Но системата беше тежка като чудовище, възпитанието беше още далеч да се справи със старите форми на насилие, на жестокост, на робството, неща от които хората трудно се освобождаваха. Системата ореше върху човешките глави и не искаше да знае количеството на кръвта, която се проливаше и нямаше милост, нямаше сърце, ни слух ни очи, за да прозре пътя на една отживяла култура, на един остарял и негоден морал, израз най - вече на човешкото безлюбие.

Незабравими останаха тези дни - края на 1944 година, те бяха като заключителен акорд, сгъстеното Слово и драгоценният сок на всичко онова, което искаше да запише с огнени слова - главното, което трябваше да помним за винаги. Задачите лежаха не само пред нас, но и пред всичките народи, пред които щяха сега да изпречат изпитанията, конфликтите и големите недоразумения, които щяха да обхванат всичките хора на земята - огньовете, които пламваха вътре в самия човек. Войната щеше да се пренесе на по-широк и по-дълбок фронт и тя щеше да въвлече всички в този водовъртеж и нямаше да остане човек незасегнат, нямаше да има човек да не се интересува от мирната конференция в Женева, от съвещанията на Обществото на народите, от подмолните войни, които се водеха в колониалните страни, от схватките между бели и черни по джунглите на Африка и от развитието на международните отношения. Двадесетият век беше забележителен, края на една епоха и началото на друга, края на една култура, чийто плодове отдавна бяха обрулени - човечеството жадуваше за нови перспективи, за нови постижения, за нова етика, за нов живот. Пред нашите очи тя разкриваше не само миналото, пашкула от който тя се измъкваше, но и от перспективите в чийто бледи очертания се виждаше светлата следа на зората. Философията, която още се развяваше като добре облечена чучула не можеше вече да спаси нашия свят и нашата култура. Всичко беше вече опитано, изстискано, изцедено. В света нямаше философска права мисъл съобразена с великите закони на природата, която да отмери пулса на световното сърце, за да се притече на помощ, нямаше верен и точен компас, който да посочи правия път и помогне на обърканото човечество накъде да се ориентира - човечеството беше объркано. През втората половина на нашия век всички авторитети бяха развенчани, най-малко и религията можеше да представлява здрава и непоклатима опора, тя беше стигнала до онова равнище, когато безсилна може да издига глас, колкото иска, ала отвътре всичко беше вяло и безсъдържателно - и тя на свой ред беше проиграла всичките си възможности - тя изобщо нямаше какво да каже, а най-малко, какво да даде. Формите й бяха станали съвсем негодни, а блясъкът не правеше никому впечатление - човечеството имаше уредени театри и стадиони и беше преситено на зрелища. Науката беше направила огромни скокове и беше отишла толкова напред, глупост и лудост беше отстрана на църквата да я догони с китка босилек или с кадилница тамян и да я благослови. Тя беше получила вече благословението по други пътища и не чакаше нищо от никого, за да благослови великите преобразования с кортеж от мощи, с целувания на кръста и с всичките форми на един преминал вече ритуал, на един институт, където още беше в сила изповядването на греховете и всичките ония форми, които нямаха вече силата и очарованието да бъдат привлечени сърцата на хората, на масите, които бяха възлюбили новата религия на труда. Всичко от страна на този институт и на всичките ония, които се стремяха да покорят тези маси, беше проиграно. Губеше се време, ценни минути летяха. Хората бавно се научиха да мислят - хората мислеха и отчитаха. Онова, с което се опитваха да ги хранят духовно, представляваше останки от престаряла философия, дъвкана през вековете - нямаше вече нищо ново, което можеше да се поднесе на порасналия човешки дух и на изострените духовни нужди. На нищо вече не можеше да се разчита, защото поражението вече беше станало; то беше като свидетелство за жестокостта и насилието, което бушуваше през петдесетте години на нашия век. Човекът беше обезобразен. “Съвременната философия - каза Той през тези дни на 1944 година - е отрязала главата на човека и я турила отделно; съвременната философия извадила стомаха на човека и него е турила отделно" Нищо по-страшно не бихме могли да си представим от тази картина, която представя човек без глава, вместо глава шапка, човек без дробове, човек без стомах. Какво страшно поражение? Най-главните системи разпръснати. Къде да търсим тогава човекът, когато той нямаше глава с която да мисли? Каква цена имаше човекът, когато не можеше да мисли? Беше ли станало това, или щеше да стане, когато човекът нямаше да има нужда да мисли със собствената си глава, както това се случва през вековете на черното робство, най-черното духовното робство, когато други мислят вместо човека. Как да си представим човек без дробове - това значеше, че никакъв приток на въздух може да стигне до човека. Или как да си представим човек без стомах, лишен от живителната алена течност, която се влива в артериите и храни цялото тяло? Погледнато с очите на символа, такъв човек представлява жив труп, поразен в света на мисълта, в света на чувствата и в света на волята.

Трите свята на човека бяха поразени от един незнаен враг, който Учителят нарича - “Съвременната философия”. Защо? - питаме ние и веднага си отговаряме - защото философията беше крива, защото беше лишена от компас, защото не помагаше на човека правилно да се ориентира, правилно да изгражда своя живот, своето духовно благополучие, своя прогрес. Една крива философия е в състояние да запали целия свят - всичките пожари се дължат на кривите мисли и чувства на хората, всичките конфликти от какъвто и да е мащаб в основата си имат нещо изкривено, опорочено. От жестоките закони на Мойсея, до Римското право и от етиката на първобитния човек, до днешната на двадесетия век с ония жестоки походи на смъртта, ясно личи, че всички те се учили от един и същ учител и са били сподвижници на един и същ институт. Философията и методите са били израз само на безлюбието. Етиката, философията, системите получиха две лица, за да постигнат завоевателните и честолюбивите си цели и домогвания. Цяло съсловие от сатрапи се кичеха с имена и титли, а бележеха черно минало на робство и насилие от които днес се срамим, а утрешното поколение ще се ужаси. Много е сложна и дълга тази тема, докоснахме се до нея, когато видяхме венеца на нейното дело -обезобразения човек, който насечен на парчета стоеше объркан, поразен, лишен от притоците на трите главни извора, на трите главни системи, чрез които мислеше, дишаше и се хранеше. Да, човекът беше обърнат с глава на долу. Това беше Неговата констатация, не наша. Само Неговият поглед можеше да обхване положението на човека, и само Той можеше да даде израз и идея за днешното му положение. Картината на света и на човека по отделно беше нарисувана с твърди и драстични тонове и ние слушахме констатацията изтръпнали с молив в ръка и отбелязвахме словата Му, които в сутрешния здрач на есенната утрин, първите развиделяващи отблясъци нахлуваха през широките прозорци на салона. Положението на човека като апокалиптичен образ стоеше пред нас и ние бяхме и тъжни и смутени и после, после, когато вдигнахме глава и Го погледнахме, Той стоеше спокоен и излъчваше светлина. Не разбирахме тогава скритото в думите, днес го разбираме, един ден и ние ще бъдем разбрани. Като опитен хирург и като най-добрия приятел на човечеството се беше заел с най-сложната операция - заради тази работа Той слезе на земята, това именно беше Неговата мисия през най-бурното столетие и тъкмо заради това Той рече посмъртните слова: “Една малка работа се свърши” -Коя? - питаме ние и не ни е трудно да отговори - Да намести отрязаната глава на човека, да научи човека на правата мисъл, да мисли със собствената си глава, а не с чужди, да се води по своя ум, а не по чужди, да предпочете едната глава - своята, а не две чужди, да мисли, да мисли, да мисли... Беше великолепно, беше идеал, който човекът можеше да постигне. Никой, никой през последните векове не бе говорил толкова много за мисълта, за правите мисли, светлите мисли, топлите мисли, чистите мисли. За него мисълта съдържаше огромна сила. Една от Неговите цели беше именно тази, да научи човека да мисли. Да намести дробовете на човека, тоя фин апарат, който поставяше човека във връзка с голямото благо въздуха и с животворната прана във въздуха. Да може да диша правилно, да може да възстанови първоначалната връзка с този резервоар от енергия - дробовете бяха във връзка с чувствата на човека. Да се възстановят те, беше една огромна работа - колосална. Чувствата като мислите не бяха нищо друго, а ръце на душата, криле на духа. Не може да става и дума за духовен живот, докато те не бъдат възстановени и поставени на чисти и здрави основи - те бяха и това, което се наричаше духовния свят на човека, те даваха градивния материал за този живот. И тази работа беше великолепна. Да се възстанови дейността на дробовете, да се даде свободен път на кислорода, да може човек да чувствува право, да се радва на красиви, топли, нежни, чисти чувства. И най-после да намести стомаха на човека - този важен съществен орган с обособена физиономия, тоя висш химик, този майстор, който не търпеше от всичко най-много лъжата, този изряден и чист домакин, който беше толкова прецизен в своите изисквания, в своите интереси, вечно воюващ с човешките стари привички и недомислия около науката за хранене, този верен служител, който от всичко най-много презираше ерзаците. От неговата дейност зависеше качеството на кръвта - продоволствието на милиардите клетки, които като него бяха също така изискани и от всичко най-много обичаха също като него дисциплината, реда и чистотата. Как се живее без стомах? Как се живее без кръв? Кръвта символизираше живота - кръвта, това беше истината в живота.

Учението Му беше построено върху тези три принципа - Любовта, Мъдростта, Истината. Не е нужно да се тълкува, всичко казано е премного живо, сами за себе си те премного говорят на ясен и отривист език. Човекът трябваше да се научи да мисли, да чувствува, да действува правилно – човекът трябваше да се научи да диша, да се храни, да работи правилно. Човекът ще го видим в тези три вида дейности. Да се наместят трите системи бе огромна работа. И Той я свърши - показа и доказа, как може да се постигне това. Един ден това щеше да се види, разбере и опита, както днес виждаме и разбираме онова, което Той направи с нас и онова, което ние направихме със себе си. Защото нека кажем и нека не бъде нескромно, нашия поглед, нашия устрем беше обърнат изключително към тези три свята - жадувахме за права мисъл и чувства, за прави действия като ученици това беше наша работа да работим усилено върху мислите, чувствата, делата - живота. Обилна беше светлината, която Той хвърли върху всичките проблеми свързани с тези три свята в човека, богат беше материалът, който Той даде, много бяха методите, правилата, които улесняваха работата при постиженията; общо взето този неоценим духовен фонд за който запада бленува и преминава хиляди километри, за да се отзове пред източните школи, където всичко се дава с милиграми. Учителят го даде просто, ясно, обилно без много шум и блясък също както дава извора, както дава слънцето. За Него това беше естествена проява и не представляваше никакво усилие. “Ще кажете, ние си имаме възгледи. За какви възгледи може да става дума? Възгледи има само този, който има прави мисли, прави чувства и прави постъпки.” За такъв човек казваме ние, може да се каже, че има глава, има дробове, има стомах. Само този човек може да разбере, какво значи живота, какъв е смисъла на този живот и как да живее. Животът за такъв човек е ясен, прост, разбран, той разбира вкуса и сладостта му, както детето разбира сладостта на ябълката.

Днес е 27 декември, върнахме се назад и с последното слово в ръцете си, имахме желание да се потопим в света на Неговата мисъл. Не е било да не се натъкнем на светли и нагорни пътища, които чакат не само нас, а всички хора по света. Много неща се случиха оттогава, много промени настъпиха в живота отвън и вътре, много бури изживяхме ние и човечеството - Неговото Слово остана живо и богато да стои пред нас и непрестанно да ни разкрива Великото, което стъпка по стъпка изгражда новото; бавно планът на Битието се изпълнява, едно платно се разнищва, друго се тъче, старото се събаря, заблужденията се откриват, лъжата се дискредитира и “Всичко става, както е определено" - големите страдания се допущат, за да се подготвят условията за големите радости, допуща се насилието, за да се докаже безсилието им, дава път на омразата, за да се прецени силата на любовта, остава се да се прояви злото, за да се разбере цената на доброто. Неизповедими са пътищата на Любовта, Мъдростта и Истината, които опасват света като три реки, които обилно текат в света, като едно от великите проявления на онова, което идва на света. Въпреки всичко принципите държат нишките в ръцете си и дирижират великата драма, коват съдбините на човечеството и целят всеобщото благо, което уверено крачи по този път.

Той свърши работата - намести трите системи, обърна човека с глава нагоре и неуязвим от стрелите на закъснелите мина по този път и оповести свободно на целия свят новото. Полунощният час беше преодолян. Новото идваше за него, народите несъзнателно или съзнателно строят път и дигат арка. То идва безшумно и в незнайни часове. Човекът ще го приеме със слънчевата светлина и топлина, човекът ще го приеме чрез въздуха, чрез водата и чрез хляба. То е отлято в тези четири елемента и никой не може да се освободи от него. Новото ще влезе вътре в човека и само по радостта, която ще бликне в сърцето, той ще разбере, че нещо е станало; нещо се е случило на Земята, нещо велико - наместена е главата, наместени са дробовете, наместен е стомаха. И човекът ще каже: “Мъртъв бях и оживях; болен бях и оздравях; гладен бях и се нахраних, жаден бях и жаждата ми се уталожи, затворен бях и се освободих; скръбен бях и се утеших.” Ще минат години, векове, историята ще отбележи - забележителен бе 20-тия век, не само с откриването на много тайни като тази за атома, а и с това велико събитие в една малка Балканска страна, която роди Един Учител - Майстор Хирург, Приятел на човека, Който направи най-сложната и най-необходимата операция - спаси човека от най-опасното заболяване.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...