Jump to content

7. На този ден...


Recommended Posts

7. НА ТОЗИ ДЕН...

Необикновено усещание и вълнение... Днес е 27 декември. Случи се пак сряда. Годините преброихме, макар, че ги знаехме. Зимното утро беше студено. Снегът тогава не беше дълбок и не обвиваше земята като с пелена. Сега наоколо всичко е побеляло, нощес е валяло продължително. Въздухът е чист и кристален. Изгрева лежи тих и поляната лежи недокосната от стъпките. Никой не е станал рано и не се е погрижил да направи пътеки до салона, до градината и до поляната. Лозницата там е натежала сега от снега. Ранният автобус, който всяка утрин профучава покрай нас, днес мина транзитно. Не слезе нито един човек, дошъл през този ден на Изгрева, за да изпеем общо една песен. Да не говорим за тъгата, която ни обвива, както снега обвива сега земята. Сега не можем да се видим, да си кажем две сърдечни думи и да се погледнем, както се гледат приятели. Общата песен не се чува, общата молитва стана бленуван час. И преди друго ние не правехме, друго и не искахме. Това беше най-хубавото през това време изпълнено с тревога и тъга. Колко страдания има по света. Към всичко, което оттеква в нашите отворени сърца се прибавя и нашата скръб - образите се нижат, но има нещо, което не забравяме и далеч е от нас мисълта да се оплакваме - целият свят страда. В сърцето си носим надеждата на утрешния ден. Решаваш да излезеш. Обличаш топлата си дреха и в смълчания час на утрото, излизаш навън. Искаш да погледнеш небето и звездите, които още светят и ти кимат сякаш дружески с очи, на изток още не личи настъпващия ден, нощта упорито още стои над целия град и над нашия Изгрев. Небето е плътно, тъмносива облачност плътно го забулва. Рано е още. Зимната нощ е дълга. Улиците са смълчани и безлюдни. Само белината на снега ти сочи пътеките които браздят тук и там. Тръгваш наслуки в ранния час на ден - 27 и искаш да видиш дали няма клас, дали неговите хора са дошли на поляната или в салона... Уви! Изгрева е тих и безлюден, тишината е безмълвна сега, ала не е жива, както някога. Колко тъжен изглежда света и колко тъгата е опряла до нашите мирни прагове. Защо сме излязли толкова рано, какво търсим в този здрач? Нищо. Искахме само да видим, как изглежда Изгрева на 27 и да прочетем по незнайните пътища на звездите неговата съдба. Кога на Земята не е било тъжно?... Колко се промени тя откогато Той я напусна. Дали всичко това не бе сън, дали утре няма да се получи известие от висока инстанция: “Всичко, което се случи е грешка" - Каква мисъл, която неусетно, лекокрила като снежинка докосна те в миг и се превърна на крилата пеперуда. Жадувахме за вести. Искахме да нямаме хора в затвора. Да, поне само това, а беше година 1962...

За тази новина бленувахме всички. Оглеждаш Изгрева. По даден знак всичките прозорци светят. Струва ти се, че след малко вратите ще се отворят и всички облечени с дебели дрехи, ще се опътят към салона. Тогава разбираш, че всички бдят, всички будно дочакват зората, всички като един човек ще си кажат “Добрата молитва”. Светят там две очи и едно човешко сърце тупти и ти знаеш за какво, защото и твоето тупти и го усещаш живо и пламенно да желае само едно нещо... Какъв дълбок и прочувствен миг, каква тишина и какъв покой... Изгрева свети и отмерва часовете, когато ще се съмне - гледа отлитащите сенки и шепти: Да бъде ден!

Тогава беше сряда, сряда е и днес. На този ден стоим и чакаме -светло ли е вън, премина ли нощта? Бледа изглежда електрическата светлина, снежинките се гонят около светящите лампи, а ти вървиш и ти е някак си леко всред тия малки блещукащи слънца и неволно забравяш, че е декември, че зимата едва сега започва, че мъглата притиска целия пейзаж, че ти разбиваш пъртина и вървиш, вървиш на някъде без план и цел и малко си изненадан, когато се сещаш за всичко, което се бе случило тогава и за първи път календарното число се повтаря, потретва и сякаш няма край - 27... Да, когато останахме сами... Незная, не помня, къде сме застанали точно и защо, защо?... В миг запокитваш скръбта, някой незнаен отнякъде дошъл я грабва и в миг пак става тихо и светло и отдалеч проехтяват камбани. О, не камбани като за Рождество или Възкресение... Да, като че е Цветница и не искаш да мислиш за нищо друго, а да вървиш все напред и напред нататък при Неговите хора, в тия малки скромни жилища със светящи прозорци, пред чистите прагове. И там да си отдъхнеш, да се спреш, да изтърсваш снега и да кажеш: Мили мои, отворете: Христос воскресе. Припряно ти отварят, на рамката на вратата застава човек, леко се усмихва и казва: Воистина възкресе. Заповядай влез. Днес е 27.

Едно обикновено календарно число, което ни връща назад. Броим ли годините? Времето има ли власт при несъизмеримите величини, неизмеримите неща, които са достояние на Безконечността и на нашия дух, който е частичка от нея? Този ден и този последен месец от годината който отива и се връща, отбелязва онзи миг от нашия живот и ни връща на един богат сезон, когато градините бяха отрупани с плод, изворите и реките преливаха, небето благосклонно напролет и наесен изливаше благодатните дъждове, нивите раждаха сита и едра пшеница, лозята едро грозде. Защо да броим дните, месеците, годините, те ни дадоха всичко, както по-късно ни отнеха всичко, без да докоснат само едно нещо. Везните се изравняват. Две будни очи отгоре и две силни ръце отмерват нещата и изпитателно ни гледат. Един велик закон прониква живота. Везните стоят строго уравновесени и Великата справедливост ни поверява една тайна, една истина се открива в душата ни. Две очи ни подаряват една усмивка и една истина засиява както някога в света на материята; величието на безсмъртната красота стана достояние на земята и десетилетията блестят с непомрачен блясък. Загубата не съществуваше, нищо се не губи, вечният кръговрат на водата, на живота, на времето очевидната приказка, вълшебна и трогателна бе достояние и на децата. За нашата радост ли си спомняхме през това календарно число - на тоя ден? Някога тя се изливаше като водите на обилен извор, като щедрото слънце на пролет, като градина през есента натежала от узрелия плод. Всичко това не беше изчезнало от земята и звездите кротко свидетелствуваха за това, и първите бледи очертания на зората ни гледаха дружелюбно от изток. Сиянието нахлуваше не само в нашите домове, но и в нашите сърца. Всичко успяхме да видим и да преценим. Казваме го и днес: Нашият век беше забележителен: онова, което трябваше, ние го казахме - Великото за което копняхме от векове, дойде при нас и ни поднесе най-богатия дел. Срещата ни приключи - такъв беше закона на земята. Човек узрява за великите моменти. А сега, сега, какво искахме да кажем? Да изразим в мерена реч нашата скръб, за нашата печал или за това, че скръбта винаги граничи с радостта и обратното. Разчитаме великата философия на живота и се опитваме сега да гледаме на всичко като силни и възмъжали хора, които разбираха вече езика на реалното. “Скръбта ви ще се превърне на радост” - Великото ни гледа със светли очи и ние слушаме... Добре чухме и разбрахме. Опитваме се да ги живеем. Загуба в света не съществуваше. От материалната частичка до най-висшата есенция на духа се подчиняват на великия закон на безсмъртието. Смъртта в този смисъл не съществува. Колко е пищна дрехата на радостта изтъкана от нишките на светлината и на топлината. Ние я опитахме и тя остана да звучи като съкровена песен през едно време наситено с много светкавици и гръмотевици - нашето време. Как можеше да се забрави онова, което Той ни поднесе? Когато радостта ни се превърна на скръб, вече не знаехме колко време тя щеше да се гнезди в сърцата ни. Не се питаме и няма да се питаме - събитието беше отбелязано със своята неповторимост и календарното число е живо и ще ни разкрива непрестанно силата на нетленните неща и безсилието на тленните. Радостта ни остави дар, тя не се загуби, ала тя се превърна на изстискан сок от щедрия гроздобер и се вля вътре в нас и дълбоко и от неотразимото движение на вечния кръговрат ние си запалихме светилника. Предстоеше ни посятите семена да поникнат, да растат, цъфтят и зреят. Радостта криеше големи запаси и когато скръбта дойде като изкусен ваятел, започнатата работа продължи в друга гама, която също така беше нагорна, светяща и богата. За една нощ се променихме, животът мигом получи други очертания и друг смисъл, а Неговите очи ни гледаха сериозно и топло. Радостта се видоизмени, за да потекат от нея нови струи -предстоеше ни важна и сериозна работа.

Календарната дата ни гледа живо и дълбоко, сякаш има да ни каже нещо много важно - през тоя ден ние винаги сме готови да отзвучим крепко. Великият закон на справедливостта държи везните и оповестява закона на правдата - вечните съкровища никога не се губят, а ние добавяме: Опитахме го, живяхме го в продължение на много години, за да стигнем до тази, която ни направи силни, калени, будни да познаваме хората и охраняваме богатствата си.

Позволяваме си днес след толкова години да кажем онзи стих от 16 глава на Йоана “Скръбта ще се превърне на радост.” Днес можем да го кажем. Кое ни дава право, не можем да кажем - може би нашия устрем и нашия копнеж да възрастим всичко, което сме получили.

Времето сякаш се връща назад - годините като големи страници, една незнайна ръка ги прелиства и книгата продължава да се пише. Двадесет години - две десетилетия от оня ден, който помним. Помним като последен откъс от нашата необикновена повест, която ни завеща прощалния миг, когато се сбогувахме. Да помним и да забравим - заплашителния лик на световния ред, който жестоко и безпощадно ни каза - помнете този декември. Колко неща се случиха през тоя месец... Да забравим и да помним - суровия студ тогава и леденият дъх на това календарно число, изпълнено с огорчение и унижение. Защото ето, двадесетте години стоят там и ранният ден стои като поличба и знак, който вещае за един път и една съдба, които си дадоха дума в оня кръстопът на века да спрат движението на времето, за да кажат една дума и оповестят една вест. Нямаше да бъде леко и светло...

Тази нощ и това утро, разтворила врата за оная тъма и онова насилие, които в един и същи час порази и господарят и съкровищата Му. Искаме да помним, искаме и да забравим. Тази нощ започна и свърши. Свърши вече, по небето имаше звезди и блестящите им пътища водеха към незнайни светове и чертаеха и нашия неизвестен път. Светът лежеше облян в светлина и за нас вече нямаше нощ и суровия дъх на 27 сякаш се стопи в мъката и скръбта на две дълги десетилетия, изпълнени с вътрешни борби и външни поражения. Искаме да забравим, ала не можем. Времето ни връща назад и надвесени над отворената книга - живот, ние четем и препрочитеме историята на тия двадесет години, които ни делят от него и на тия седем години, които ни делят от голямото покушение над Неговото Слово. Връщаме се на тия календарни дати и бавно разчитаме ударите, които се опитаха да ограбят нашите съкровища и да помрачат нашата младост.

Дни и нощи - времето лети вихренно напред. Не броим вече отлетялите тежки мигове натоварени със сгъстената мъка на нашето столетие. С непомрачен взор останахме, здрави и будни и познахме врага. Сърцето ни е окрилено и ръката ни е здрава. Калихме се през тези години и успяхме да опазим непокътнати нашите вътрешни духовни ресурси. Забравихме нещо, помним друго. За едното нека мислят враговете ни, за другото ще мислим ние.

Факлите пламтяха. Зората светлееше на изток; младокът нямаше да изчезне; като орел се подновява младостта и плодоносни лежаха годините на богатия урожай. За всичко щяха да ни въздадат и пустинята щеше да се превърне на цветуща градина. Нямаше да изгасне светилникът, защото учениците живееха, учеха и работеха - готвеха се и устояваха крепко.

Неговата ръка беше силна, ръка на Майстор, и сито беше Неговото семе, и богат беше нашия чернозем.

Ще забравим ли скъпия урок? Никога.

Ще помним ли часа, когато ни връчиха светилника? Всякога.

Изцеденият сок на страданието се превърна на елей.

Зад всичко, което се случи и преживяхме, прозряхме безмерната сила на Любовта, която не престана през годините на тъма да излива светлина и топлина. Благословена да е тя.

На този ден искаме да забравим всичко - полярната нощ, ледения дъх на студа, острите игли на омразата и тежкия пестник на насилието, нека всичко да се стопи в зората на новото, което настъпва в света - нашата бленувана пролет, която събра въжделенията на едно цяло поколение. Искаме да помним златистите дни на младостта и през тоя час в сърцето ни да прелива жаждата за много светлина и вярата за нови светли дни.

Пристъпвай светла Стогодишнина и нека светлината и топлината се увеличат и нека звездите ни подарят ново съчетание, за да усетим не само твърдата длан на нашето време, но и меката длан на Любовта, топлия дъх на прииждащата пролет към която сме устремени.

Да забравим едно, да помним друго. Земята се върти. За едни настъпва нощ, за други е ден.

За едните настъпва пролет, за други настъпва зима Ние стоим и съзерцаваме предутринния час. Какво ни вещаят звездите?

Всичките тъмни и дълги нощи спират до бледия лъч на зората, до изгрева на слънцето. Такъв е неумолимия закон на земята

Да станем и посрещнем изгрева на слънцето, настъпването на новия ден.

Пак е декември.
Споменът се върна и ни погледна с горящите си зеници.
Позната песента, зазвуча в заснежения простор;
Дълбоко отнякъде прозвуча Неговия глас.
И думите стройни и живи редят светящия поток на мъдростта.
При нас е светло и спокойно.
Небето извисено осеяно с едри звезди,
Млечната река повела поток oт искряща красота.
Познато, спокойно небе, задушевно и топло ни гледа.
Катo в храм ние на среща мълчаливи и без блясък идваме,
да поднесем не само благодарността,
за да изразим, не само обичта,
но, за да преживеем великолепния миг, че никога не сме били сами.

Откъс от една поема

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...