2. Над ягодите

[Ани]

2. НАД ЯГОДИТЕ

Градините на Изгрева бяха братски. Какво точно и определено понятие, което за нас звучеше естествено тогава, когато Учителят беше на земята. Тогава приемахме нещата в техния даден и съществуващ вид, в оная форма, която Той им беше предал. Никой не се замисляше и не определяше техния вътрешен смисъл. Разликата, която съществуваше между обикновените, познатите стопанства и това на Изгрева беше огромна. Но ето, че ние не виждахме това и на ум не ни идваше да сравняваме или, че това можеше да бъде другояче. Знаехме, че всичко у нас и тук трябваше да бъде друго, несравнимо особено, както и беше. Реформата беше станала безшумно. Изгревските градини се различават и понятието “стопанство” в познатия вид не можеше да се прикачи на тези цветущи места, градини, където всичко изглеждаше необикновено, различно. Това понятие би загрозило Изгрева, би нарушило изцяло хармонията която съществуваше, би му отнела очарованието, което съществуваше. Общият пейзаж на Изгрева би загубил от своя блясък и своето съдържание.

Плодовете и зеленчуците от тези градини не се продаваха. Търговията в познатия вид не беше нахлула в този мир, а заедно е нея и целия човешки порядък, цялата постановка на един живот, претоварен със много сметка, себичност, делничност. Учителят беше поставил здрава преграда между едното и другото разбиране и този човешки порядък на света не успя да нахълта и се загнезди на Изгрева. Изгревът не беше стопанство с обособени норми, цели и навици. На Изгрева имаше стол и продуктите се консумираха там. Една голяма част се складираше за зимата и за традиционните празници, когато плодовете се раздаваха. На Изгрева по времето на Учителя не се продаваше нищо. За целия този необикновен ред ние си спомняхме късно. Тогава градините оживяваха и благоухаеха през всичките сезони, тогава ние преживявахме наново някои чудни моменти. Защото, какво бяха в същност градините - най-прекрасния декор на един живот, различен и необикновен, нов. Той беше тук и често Го срещахме да се разхожда напролет, когато цъфтяха дърветата и атмосферата на Изгрева благоухаеше от пролетния цъфтеж, или на есен, когато плодовете зрееха и той се спираше пред някое отрупано с плод дърво. Спомняме си за всяко кътче, за оная пейка от която се разкриваше цялата панорама на Софийското поле и Витоша накрая, за катедрата, където беше толкова хубаво да се стои и да се слуша, за оная голяма скамейка под електрическия стълб в средата на поляната, където често сядахме наред с Него през ония дни на великденската ваканция, а когато тя се случваше през април или май, беше щастие да прекараш на Изгрева десетина дни.

Далеч или близко ли бяха тези дни от нас? Ние не се питахме и не живеехме с миналото, гледахме напред, ала не можехме да отминем това минало, не можехме сега да не се спираме от време навреме, за да отбележим онези знаци, които смятахме, че трябва да останат някъде като незнайни жалони може би по един извървян път.

През един от многото наши дни отидох при една наша приятелка, наша сестра, която не била добре.

Казах й: Разкажи ми нещо за онова време. Сега е вечер. Ти си болна, но можеш да говориш. Времето днес е друго, ти си тъжна, зная, носиш скръбта в сърцето си. Хайде, говори!

Да се пренесеш на онова време е истинска радост. Смяната става бързо и моята сестра ми разказа нещо за Него, за изгревските градини, за онова време и ред, което днес звучи толкова далеч, сякаш са минали векове. Всичко прекрасно от онова време нахлу в малката стаичка, разшири нашия хоризонт и нашето виждане. Ние се докоснахме не само до външната страна на случая, но и до вътрешното съдържание на новото, което Той градеше на земята и в съзнанието на хората.

“Помниш ли нашия учителски живот, нашите села и нашето сиво ежедневие там. Но ние бяхме щастливи, ние живеехме с мисълта и копнежа за Изгрева, за Него, за Школата и за всичката красота с която беше наситена нашата кратка ваканция. През пролетта на Изгрева имаше ягоди. Градината долу, дето е лозето, дето има пейка и чешма и два реда лавандула и уханието на пресни ягоди. Учителят беше там и късаше ягоди. Като ме видя, повика ме: Ела! Ягодите са първия пролетен плод и има ли човек на земята да не ги обича! Но нима в тоя час гледах ягодите!... Е, ти всичко знаеш, що е било, защо да ти разкажа това. Стоях и гледах самата хармония слязла от някъде и стъпката и думата и погледа и сиянието и дълбокия мир, който царуваше навред. Знаеш всичко това, нека ти разкажа за онова, което не знаеш. Каза ми Той: Направи си шепа от ръцете. Помислих си, че иска да набере ягоди и понеже нямаше кошница, моите ръце щяха да свършат тази работа. След това започна да бере и всяка ягода грижливо я почистваше и я слагаше в моите шепи. Накрая, когато те се напълниха, рече: Яж! Той продължаваше да слага ягоди и продължаваше да казва: Яж! Плодовете бяха нашата обич, ти знаеш това и след дългия зимен сезон, колко желани са пресните, първите плодове. Тия ягоди останаха незабравими, заедно с всичката красота на този пролетен ден. “Идвай, когато ти се яде” - рече като излизахме от градината.

Знаеш как протичаха нашите дни тогава “Идвай, когато ти се яде", какво значи това - влез в градината и нека не е твоя, хапни си, опитай плода. Дали бих могла да изям повече от килограм?... Ех, красота, ех години!...

- Това ли е?

- Не, почакай - рече тя след дълга пауза - това е първата част, това е хармонията, необикновеното, красивото. Сега следва другата част, човешката, обикновената. Божественото е отшумяло далеч... Слушай!

Изгрева пак сияеше. Пак беше пролет. Пак градините ухаеха и пак ягодите зрееха. Ала Той не беше вече на земята. Никога нямаше вече да го видя над ягодите, на същото място, където днес чешмата си стои там и два реда лавандула ухаят силно, ягодите пак зрееха. Ние бяхме пак на Изгрева. И аз, аз исках да вярвам, че казаното тогава не беше валидно само за един сезон, че аз пак можех да откъсна някоя и друга ягода, след като Той ми е разрешил. Влязох в градината, преживях същия миг и се наведох да откъсна от пресния плод. Ала времената бяха други. Извика някой и малко твърдо ми каза: Не, не е позволено! Ще ги продаваме. Беше този, който сега се грижеше за ягодите. Той ги пазеше сега. И не само той но и друг, който осторожно следеше как се изпълнява плана.

Млъкна. Не каза нищо след това и нямаше нужда. Тя се закашля, а аз останах да мисля. Колко чувства и колко мисли нахлуха в главата ми, в сърцето ми. Исках да излея всичко с перото, с думи с четка - да бих могла да уловя образа - Величествения образ, Който противопоставяше новото, прекрасното, Божественото на всичко, което носеше земен отпечатък, обикновен, човешки -от земята, градините и нивите, имуществата, всичко, което носеше прословутата идея за частна собственост с целия онзи порядък дребен, обикновен, който с часове държеше човека във вериги, за да го превърне на роб.

Случаят беше обикновен може би, но той беше рязка линия между два порядъка - единият, който съществуваше, когато Той беше на земята и другият, който бе въведен, след като Той не беше вече тук. Този порядък беше обикновен, узаконен, наложен може би по принуда. Градините вече бяха стопанство, а заедно с това понятие на Изгрева с щурм влезе и търговията, а заедно с нея и всичките човешки дребни изобретения и хитрувания. Основната линия бе нарушена, хармонията бе поразена. Хората сякаш стояха недокоснати от Великото, опитът бе нарушен, а заедно с това и принципа. Опитвахме .се да влеем ново вино в старите мехове и не успяхме. Днес можем да бъдем доволни от това, че опитахме всичката недъгавост на обикновения, установения ред. Онова, което Той искаше да изкорени от земята беше несъвместимо с интересите на този ред, който беше нахлул на Изгрева.

А Изгрева никога не можеше да се превърне на стопанство. Всичко трябваше да си остане така, както беше, на земята щеше да има едно опитно поле и щяха да се проверяват не друго, а принципите. Не бяхме ние, които можехме да се занимаваме с атрибутите на едно стопанство.

Други на земята можеха да правят тези опити й да се занимават с търговия или с онова, което на земята се наричаше материална база, казано с езика на съвременността. Нашата цел беше съвсем друга, оттам и методите бяха съвсем различни. Понятието “частна собственост” за нас лежеше на друга плоскост и целия поглед върху този въпрос можеше да се формулира с двете думи казани от Учителя над ягодите: “Ела и яж”. Приличаше това на онзи чист образ на добрия градинар, който не гони с камъни децата когато налитат на джанките през пролетта, а напротив вика ги и им пълни джобовете от желания плод. Нима плодовете са само на градинаря? Мъдрецът никога не казва: Мое, а дървото никога не казва: плодовете ми са само за господаря ми.

“Мое” и “аз" са човешки понятия. В природата няма “аз” и “мое”, нямаше го и на Изгрева, докато Той беше тук. Тогава градините бяха общи, братски, не бяха стопанство и план не се гонеше. Но затова пък ярко личаха контурите, които Той нанесе - светът за нас в перспектива лежеше озарен от Неговата нова мисъл по много въпроси и по този въпрос - новата идея за собствеността и за новите отношения, които трябваше да се установят между хората.