23. Не други, а те...

[Ани]

23. НЕ ДРУГИ, A TE...

Дълго може да се гледа това близко минало, много може да се мисли върху него и накрая да зададем въпроса Защо? Защо тъкмо те се заловиха с тази неблагодарна и бихме казали непочтена работа? Историята, както и всичките стръкове на изкуството имат своята периодизация. Но дали интересните явления се развиват по един и същи начин и в определената среда. Различно е, и пътя по който те се развиват е възходящата спирала. Иначе, не би имало смисъл това повтаряне на събитията през равни амплитуди, ала различно по форма, по съдържание и замисъл. Когато нещата променят само формата, а съдържанието и смисъла си остава едно и също, ние знаем, че движението е неправилно, взела е връх рутината и еднообразието, формализмът е станал закон. Така в света се ражда фанатизма - този зловреден червей на прогреса и на свободната човешка мисъл.

Те, а не други се заловиха с непристойната работа да пишат навремето срещу Учителя, да клеймят Неговото дело, да петнят Неговото име и де се опитват да Го дискредитират пред официалните власти. Порнографиите книжлета тогава не излизаха от държавните печатници - не бяха държавни издания, а частни - авторите на този арсенал от лъжи, които пущаха против Него не бяха и дело на светски хора, а излизаха от църковното тяло - свещеници и владици се криеха зад платените автори. Не за тази работа те заемаха тези места. Всичко това е минало за нас и ако сега се връщаме на него, правим го не за да съдим, има кой да съди, и ще бъде най-добре, ако чувството на чест и доблест не липсва сами да отчетат, прави ли бяха или не.

За нас фактите от онова време са необходими до толкова, доколкото те ще ни отведат до Неговото виждане и разбиране по въпроса за мястото и ролята, които те заемаха в обществото, за да го просвещават и да го насочат по правия път. Ония, които не познаваха Неговото учение и следяха ежедневния печат, знаеха, какво ставаше в пределите на нашата страна, често биваха и възмутени и заинтересовани от онова, което се пишеше в тези книжлета. Езикът беше груб, язвителен, клеветнически. В тях се изливаше кал, каквато обикновено се срещаше в порнографиите издания или върху аморални типове. Може би се възмущаваха, може би се отвращаваха, ала едно беше вярно, питаха се: Има ли съдебна власт в нашата държава, и ако има, как можеше да търпи всичко това, което се пишеше? Защо този апарат мълчеше и защо църквата пред очите на обществеността вършеше всичко това срещу един човек, който не се защищаваше и не считаше за нужно дори да отговаря? Тогава тези, които четяха с книжка на ръка отиваха да проверяват и не само досието на човека, но и Неговото дело. Не беше трудно, печатът беше свободен, какво не се печаташе тогава. Хората не мълчаха и логично отговаряха по всеки ред и пункт на тези писания. Защищаваха своите позиции и накрая казваха: всичко това не е вярно.

А през това време Учителят си вършеше Своята работа и не се спираше да отговаря на всеки “ред и пункт”. Не се засягаше от неверните обвинения, от клеветите, от лъжите. Не считаше за нужно да отговаря и да се защищава. Но когато ония, които следяха тази неравна борба и отидоха да проверяват и като провериха се прехвърляха в Неговите редове, излезе на яве старото и неподправено средство - пропагандата с която Той не се занимаваше. Враговете с това само Му правеха услуга. Ония, които проверяваха оставаха при Него, не само защото виждаха явните лъжи, но останаха възхитени от чистотата и дълбочината на една мъдрост и от силата на едно учение, което завладяваше. Те вече не проверяваха, а останаха да слушат и да учат.

Не искаме да забравим това време и тези блестящи утра, когато Той разкриваше богатството на едно познание, което щеше да оплоди земята за вековете. Една голяма част от Неговите ученици бяха дошли при Него по този път И когато те Му разказваха пътя, по който бяха дошли при Него, Той се усмихваше и казваше: Трябва да им благодарим. Пишат за нас и ние не им плащаме. Ако не бяха се занимавали с нас, нямаше да се срещнем.”

По-късно сменяше гамата и продължаваше по този повод: “Не поддържам кривата философия, че човек трябва да бъде пустинник или да стои непрекъснато в църквата. Църква за мене са слънцето, звездите, месецът - всичко живо е църква. Всеки човек, който мисли и чувствува право е запалено кандило, а всеки човек, който помага на страждущите е свещеник и владика. Не търся свещениците и владици в църквата. Търся ги вън от нея в света. Тези от църквата са поръчани и платени. Ще кажат, ами ти? Без пари или с пари проповядваш? Това само аз зная. За какъв ме смятат другите безразлично ми е. Онова, което аз зная за себе си то е меродавно.” Казаното в една от неделните беседи е записано станало е вече документ. То представлява същността, ядката на едно разбиране, едно схващане за един институт, който векове наред е зарегистрирал груби грешки, като се започне от тия описани в Свещеното Писание и се свърши до наши дни. Не бяха ли Христови служители всички ония, които оставиха следи от тъма и кръв по страниците на историята? Бяха. А продължаваха да държат в едната си ръка Евангелието и кръста, а в другата меча? Векове продължаваха и продължават да скандират една и съща песен, че всичко, което е вън от църквата е от сатаната.

Времената се бяха променили, вееха други ветрове и на земята се бяха случили много неща, между които и това събитие - родил се беше Човек, който проповядваше, работеше, лекуваше без пари.

Учителят беше приятел на българския народ и работеше абсолютно безкористно. Дали вярваха или не, дали приемаха или не това за истина, беше вече друг въпрос. За какъв Го считаше църквата и църковните отци, за Него не беше от значение, тяхното мнение не Го засягаше - не се интересуваше от всичко онова, което пишеха и говореха против Него.

Той беше много голям, за да се спре при тях и води спор или полемика, приличаше на голям водопад и нямаше време да се вслуша в празнословията на обикновените съзнания, приличаше на голям извор, чиято вода никаква кал не можеше да замърси.

Църквата, свещениците и Владиците трябваше, нужно беше това да опитат, да проверяват, да видят, както това се случи с нас, за да кажат някога на народа: Той беше праведник, ние напразно го хулехме, ние сбъркахме. Малко щяха да смекчат съдбата си и поколенията щяха да им отдадат малко почит за проявената честност и доблест.

Той работи безкористно за тоя народ - работи неуморно. Целият му живот може да се подложи на проверка. Историята е длъжна да осветли този въпрос и да го докаже. Народът трябва да знае истината не само от нас и от Него.

Говори, работи и живя най-много за Любовта и за Истината, за Мъдростта и за Правдата. Идваше ден и този ден нямаше да закъснее, когато на Земята щеше да настъпи истински глад не за друго, а за Любовта, за Истината, за Мъдростта и за Правдата. Велики съкровища са те. Върху тях животът единствено може триумфално да се развива и прогресира.