Jump to content

4. Школата на Христа


Recommended Posts

4. ШКОЛАТА НА ХРИСТА

Отношенията на любовта са определени и неизменни. Те почиват на здрави закони и принципи. Любовта се движи винаги по пътя на свободата. Никой не може да й заповядва, да дойде тук, да отиде там. В противовес на насилието, тя никога и никого не ограничава, но и на никого не позволява да я ограничават. Отношението, което човек има към светлината, Великата Първопричина, към Христа се движи и направлява изключително от закона на любовта. Само единствено тя е приближавала учениците при Него и само единствено нейната липса ги е отдалечавало. Връзката между Учител и ученици не е случайна - тя има далечно минало и трайни основи. За да се приближи един човек при Христа, подразбира цяла серия от условия, които лежат в самия човек и ред причини, които водят своето начало от далечно минало. Както в едно училище, за да постъпи ученика му е нужно свидетелство, така също при Христа, в школата на Христа приемали само тези, които са имали нужното свидетелство. Първото условие е любовта към знанията, към служене, готовността му за жертва, готовността му да се мъчи. Първите ученици на Христа са били едновременно и първите мъченици, които очертаха пътя на всички ония, които щяха да минат след тях. Изключения от закона нямаше и не можеше да има. В никое земно училище, учениците не могат да бъдат приети без нужния ценз. Директорът на такова училище може да има най-голямото желание да услужи на бащата и приеме сина му, ученикът може да гори от желание да влезе в това училище, но уви нищо не може да се направи, ако липсва документ, ценз за работоспособност и познания.

На Земята по времето на Христа нямаше по-висше духовно заведение от школата на Христа. Законът за приемането в школата до ден днешен си остава същия. Каквото и да правеше Христос, не можеше да привлече ония, които не бяха от Неговото стадо, т. е. ония, които не разбираха езика Му. Чужди бяха за тях принципите, законите, знанията, които Той сваляше на Земята. Неговото учение имаше вкуса на чист пшеничен хляб и на чиста вода, ала новото намираше място в едни, а в други не. Наглед имаше едно противоречие. Не беше въпрос на култура, на сан или богатство. Простите неуки рибари долавяха новото непосредствено, както се усеща въздуха, водата, хляба, светлината. Те преживяваха необикновеното, чудесата като момент на зазоряване. Усещаха, че на Земята се беше събрала всичката красота, истина, чистота тъкмо по време, когато беше задушно и животът рискуваше да се задуши. Те много добре разбираха цената на Неговото Слово и Симон Петър, който вече Го наричаше Учител, казваше: “Ти имаш думи на живот.” Апостолите разбираха, че тъкмо за такова слово те са жадували и тъкмо това те са очаквали да дойде на света. Словото падаше в душите им като благодатен дъжд, усещаха го като топлина и светлина, като хляб и вода през едно крайно тежко време на духовен глад, нищета и пустота. Великото на Земята винаги се ражда в последния момент, човечеството преживяваше този тежък час и помощта трябваше да дойде, за да не погине избраното, чистото, ценното - оня сбор от души, които жадуваха, копнееха, чакаха и се надяваха, че нещо трябва да се случи. Неговите ученици го чакаха. Понятието Негови, мои се уточняваше и по силата на любовния закон са налагаше. Той ги наричаше свои. Той ги познаваше и те Го познаваха. Връзката беше далечна и силна, чакаше само последния зов, както през пролетта, когато цветята и дърветата цъфтят. Забележително време, когато нищо не бе по-лесно да чуеш за Великото и да се отзовеш пред Нея и нищо не беше по-трудно да направиш крачка напред към великата възможност. Колкото приближаването до светлината за едни бе леко и естествено, толкова за други бе мъчно, непостижимо, далечно. Като тежки неповратливи коли се движеха по този друм едните, където другите летяха с леката походка на хора, които имаха полет и криле. Ония, които стояха и си губеха времето в питане и търсене виждаха или по-скоро опипваха слепешката събитието, което се бе случило, подозираха, че нещо ново, необикновено беше настъпило на Земята, смущаваха се като пеперуди привлечени от светлината, терзаеха се в съмненията и неспокойно се чудеха, какво да предприемат. Той говореше на език, който им звучеше чужд. Такова нещо до тогава те не бяха слушали. Беше премного светло за техните очи. Учението на Христа за тях беше твърда храна, а школата стоеше затворена и неразбрана. Къде лежеше причината? Нямаха нужния капитал, нямаха свидетелство, нямаха основа. Нямаха нещо, което същевременно беше и много просто и много сложно. Нямаха любов. Не обичаха Бога, не обичаха ближните си, не обичаха дори себе си в онзи дълбок смисъл на думата, да имат грижа за душата, която спеше дълбок сън и не слушаха нейния зов. Тази велика възможност да чуеш гласа на Великото, да чуеш гласа на Своя Учител, да се отзовеш пред прага на школата, когато Той те призове, беше нещо, което не се получава нито на Земята, нито на небето, никой даром нямаше да го даде на човека. То се изработваше с много труд, с много жертви и с много любов, която вдъхновява човека и го прави готов за всичко. Какво можеше да се направи с тия хора, които стояха пред Него по всяко време с един и същи въпроси, мнения, съмнения. Нищо по-страшно от съмнението, което го разяждаше отвътре. Те само подозираха събитието, усещаха, че нещо се бе случило, някои отзвучаваха и бяха щастливи, а те безпаметни чакаха умуваха, критикуваха и най-вече чакаха искрата на раздора, за да турят край на това вътрешно разпъване. Дилемата ги подлудяваше, за това и бързаха да докажат на света, че Той наистина бе син Божи.

Ако всичко онова, което се случи тогава се бе случило през наши дни - чудесата като явления едва ли можеше да покори съзнанието на човека от двадесетия век, да го очарова или вдъхнови при най-добрия случай, ала тогава при степента на онова съзнание, при оная постановка, когато явно Той казваше: “Делата, които аз правя говорят за мене, ала вие не виждате и не чувате, вие сте слепи и глухи.” Случаите при изцеляване във Витезда, когато хромият лежал 38 години пред къпалнята, хвърля завивките и става здрав и прав и тръгва към храма, изцеляването на изсъхналата ръка, през оная събота, отварянето очите на слепородения, възкресяването на Лазара, неми проговарят, болни изцелява, пет хиляден народ нахранва - всичко това не се прави скрито, то се вижда от всички и се разнася из цяла Юдея и кои бяха ония, които бяха уверени и убедени, че тук се касае за сила, за власт, за възможности, скрити в ръцете, в ума и сърцето на Човекът, Който беше дошъл на Земята да открие великата школа на човечността. Неприятелите се борят отчаяно срещу вълните на тази светлина, която напира до техните прагове. Те само мълчат, слухтят и чакат случай да Го впримчат, да го отрекат и накрая да Го унищожат, за да създадат на Земята истинския и неповторим образ на мъченичество.

Напразно Той ще им говори, превеждайки примери от Писанието, няма страница да не се благовествува за Него, напразно ще им говори за Царството Божие, тази ожидана мечта, за любовта на Отца, за великото, което настъпваше, за даровете, които Той им поднасяше. Нямаше да го чуят дори и тогава, когато изправен край предградията на Капернаум Той щеше да каже знаменателните думи, които звучат като глас в нощта, като вик за избавление и пощада. И слънцето не може да проникне в стая херметически затворена. Човек трябва да се разтвори - широко да вдигне завесите на прозорците си и да каже: Ела! Същите природни закони бяха валидни и за човешките умове, сърца и души. Христос - Голямото Слънце не можеше да влезе в заключени сърца, не можеше да озари помрачени умове, не можеше да покани във великата си школа глухи и слепи. Невъзможно! Човекът на абсолютната свобода можеше Да направи само едно нещо - да мълчи и да чака. Христос ги познаваше. За тях Той беше враг, враг на тяхното спокойствие, на техния блатен покой. Те не обичаха движението, не обичаха дълбоките води, високите върхове, големите подвизи, не обичаха мъчението, не искаха и да знаят за Неговата школа.

“Кажи ни, до кога ще държиш душите ни в съмнение?" А Израел вече беше раздрусан, учениците горяха като факли, школата на Христа функционираше, Учител и ученици се бяха изправили едни срещу други и новото учение вече се предаваше с притчи и без притчи. А те продължаваха да питат: “До кога ще държиш душите ни в съмнение?” Ако си ти Христос, кажи ни го явно. “Казах ви и не вярвате. Делата свидетелствуват за мене." “Не си ти, ти имаш бес.” Народът отговаря: “Но как тогава ще отваря очите на слепи? Това не са думи на беснуем човек." Просто невероятно трагично - Съмнението ги разкъсваше не защото липсваха доказателства, те са на лице и изобилствуват, ала те не искат да повярват, че такова събитие може да се случи, и че според тях още е рано за това, те не искат да стане това. Те и така си живеят добре. Психология на хора, които никога не могат да бъдат ученици, мъченици, хора на новото. Пътят ги уплаши. Само в известни мигове на просветление те се питат: “Ами ако е Той?” Стар библейски род, ожидал спасението и Спасител от векове. И чакат настървено чудо, ала то не става. Христос не желае и няма право да влезе в дома им с насилие. Законът на любовта е свещен, свещено го пази и Той. Той стои и ги гледа и накрая им подхвърля истината като корав залък - Истината е твърда и неумолима, нека я дъвчат, нека се опитат да обелят горчивата й черупка.

“Вие не сте от моите овце. Моите слушат гласа ми и ме познават. Те ме разбират, защото ме обичат и аз ги любя, езикът ни е един и същ.”

“На тях ще им дам живот преизобилно, моите ученици, които ще опазя и ни един от тях няма да погине, освен един. Никой няма да ми го грабне от ръката, защото Отец ми ги даде. Аз и Отец ми едно сме. Душата си полагам за тях"

“Имам власт да я положа.”

Казано е всичко. То е прекрасно. Още през онова време, ония които са били Негови ученици тръпнат от величието на момента - едно със Своя Учител, намерили се след дълго търсене и чакане в дверите на най-великата школа. Душата вече лети към най-чистия и дълбок извор, за да уталожи жаждата - Неговото учение, Словото, знанията, за да се намерят след това в най-закотвеното пристанище през онова бурно време, най-здравата кошара, защитена от вълци, при най-добрия пастир - школата на Христа. Тя слагаше основите на една наука, която тепърва щеше да се разрасте, да цъфти и да зрее, науката за духовния живот на човека, която щеше да помогне на човека да изгради по най-правилен начин отношенията с Великата Реалност.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...