12. Младостта го посрещна достойно

[Ани]

12. МЛАДОСТТА ГО ПОСРЕЩНА ДОСТОЙНО

Столетието отдавна е вече преполовено. Първата половина приключи и едно поколение възмъжа и узря не само, за да разбере, какво се беше случило, но и да преживее великото събитие. Годините минават, нашите редове редеят, а ние още не сме смогнали да разкажем всичко, да разкажем най-същественото - за младостта на нашия век, една младост, която посрещна и отзвуча на поканата с младенчески жар и прегърна идеята, за да опита сладкия плод на неповторимото, което се беше случило през нашето време и в нашата страна. Родените в началото на века бяха предопределени да участвуват живо в кратката, ала забележителна история, която прошумя светкавично и динамично пред очарованите ни очи. Те бяха родени през годината, когато Учителят поднесе на света първата си книга - “Наука и възпитание" - този редък фрагмент, тая малка книга дълбока по своето идейно съдържание, наситена с основните принципи, което смело може да се каже очертаваше не само програмата на учението, но и принципите - сърцевината на учението, което Той носеше за всичките хора по земята. Беше годината 1901. Всички ония, които щяха да образуват по-късно онова ядро от млади сили, бяха родени по това време. Учителят трябваше да чака цели двадесет години, за да посрещне ония, които търсеха, копнееха и ожидаха не друго, а именно това - срещата с Него. Нищо друго не вълнуваше тези, които се бяха родили изключително за това събитие. Бяха определени. Трябваше да се види и опита, как младостта щеше да реагира на новото, което се раждаше и разрастваше като изгряващото слънце, като пролет, която се пука.

Като реки, които никога не бъркат посоката на движението си - непременно към морето, към Него се устремиха всички ония, които нoсеха в душата си копнежа към новото и усета за ония сигнали, които бележеха епохата - бавно тя отбулваше своя лик. Едно ухание се разнасяше, проникваше атмосферата, за да стигне по незнайни пътища до всички ония, които имаха уши да слушат и очи да виждат, а най-вече, които се бяха родили именно за този момент.

Вратите бяха широко отворени сега и през тях триумфално щеше да мине младостта, едно поколение, което щеше да види Учителя, да Го слуша и да преживее събитието като зазоряване на новото, което идваше на света. Школата тъкмо по това време се отваряше и учебните чинове чакаха тая младост - жадна и вечно копнееща за знания, за нови върхове и нови идеали. Всред разраслите противоречия, всред острите конфликти социални и политически, димът на революциите още не беше се разпръснал и Европа бушуваше още от вътрешни и външни депресии, те нямаше да стихнат до наши дни, бавно край Учителя се събираше млада и жизнена аудитория от ученици и студенти предимно с мастилени петна по пръстите, с протрити рубашки, ала със свещен трепет заемаха своите места през една светла учебна година. Срещата и идването при Учителя за всеки по отделно беше събитие от епохално значение - величествен миг, когато две същества, които през вечността са се обичали и копняли едно за друго, се срещат на земята и тази среща се превръща на апотеоз на радост, на красота, на щастие. Нищо по-дълбоко и по-красиво не би могъл да преживее човек на Земята, както намирането на Учител и влизането в Неговата школа. Кое беше тук същественото, изключителното за което никога нямаше да стигнат думите - влизането на ученика в школата, като приемането на ученика в обикновеното училище, като приемането на студента в университета с необходимите свидетелства и ценз. Влизането в школата на Учителя предполагаше същите условия - свидетелство и ценз. Колкото и странно да звучи това и колкото леснопостижимо да бе влизането в школата -пред вратата на която не стоеше войн с огнен меч. На вид всичко беше лесно, но законите си оставаха непокътнати и мерките си стояха на определеното място. Учениците жадуваха за нещо необикновено. Никое земно училище не можеше да им го даде, университетите на света също не можеха да задоволят копнежа на душата и да запълнят оная празнина в тяхните жадни умове. Запалени от искрата на Неговото Слово те жадуваха за изключителни познания, нечути досега, те жадуваха да живеят по нов начин, да спечелят нови богатства и да бъдат истински човеци.

Младостта на този век имаше нещо ново, забележително, тя се отличаваше не само по своя устрем, по своите идеали и по своята готовност да поеме трудния и нагорен път на ученичество. Те носеха отличителните белези на хора, които нямаше да остареят отвътре, защото бяха решили да си останат в учебната стая, на коравите чинове и внимателно и съсредоточено да слушат Учителя, да учат и да се подвизават като нови хора. Както студентите и учениците в обикновените училища не могат да получат знания без помощта на учители и професори, така също това поколение от неувехваща младост жадуваше да бъде приета, разбрана, поучена, ръководена, обичана и накрая натоварена с много съкровища. Кой можеше да направи всичко това? И как ученика можеше да остане без Учител? Той дойде и учениците му го намериха. Беше се случило великото, необикновеното. Той беше на Земята и никога заинтересованите нямаше да могат да превърнат събитието в легенда. Той живя близо един век и учението, което остави никаква инкриминация не можеше да унищожи. Младото поколение бе ориентирано правилно, светлината беше обилна, за да могат те през годините на бликнали сили и висок полет да не се объркват от разноцветните светлини на света и на времето, което обещаваше да бъде бурно. По някакъв вътрешен път те разбраха, че времето ще се окаже кратко и годините ще отшумят бързо; движеха се бързо, защото и всичко край Него беше нестихващо движение. Имаше много топлота и много грижа, много светлина и много радост. “На ранина станах да Те словословя, че от младостта си Те познах.” Хиляди години преди това пееше Псалмопевецът. Давид беше дете, което замерваше врага си с прашка, когото вярата в Живия Бог лежеше у него определена и съкровена. Нямаше нищо по-прекрасно от това “От младостта си да Те позная”. Рядкото събитие привлече не един Давид и не само едно младежко сърце беше запалено от искрата на новото - отношението към Великата Реалност се сля като един акорд, за да прозвучи като хорал през най-бурното столетие защото ония, които видяха Учителя и Го познаха можеха да кажат като Давид: “От дните на младост, Господи, Те познах.” Беше чудесно да се намери Учителя и още по-прекрасно да се възлюби Истината в Негово име. Нищо вече на Земята не беше по-желано и по-ценно от това, което се случи. Днес спокойно можем да кажем от времето на Христа до наши дни такъв прием не бе оказан, казано другояче младостта на Двадесетия век Го посрещна достойно. Младостта на нашия век Му отдаде заслуженото. Нека този къс от нашата, от човешката история да е минала безшумно, на нея непременно щяха да се върнат историците един ден. За ония, които живееха събитието всичко мина тържествено като най-величествения празник на епохата - рядко хубава пролет...

Те бяха млади, бяха силни, бяха хубави, бяха интелигентни - най-добри студенти и най-трудолюбиви ученици с висок идеал, които покрай научното познание, жадуваха и за друга наука, която започваше там, където официалната свършваше - искаха да научат науката, как да живеят, за да се извисят до Него, за да бъдат достойни за Него.

Гладът намира хляба, жаждата - водата. На Земята не би имало хляб ако нямаше гладни, нито вода, ако нямаше жадни. Гладът и жаждата бяха идея, която триумфално дефилираше и раждаше прогреса. Интелигентната младеж напираше към храма на познанието. Векове към изток се стичали жадните за тайното познание, за едно зрънце от древната мъдрост, с години са чакали пред праговете на затворените школи - наречени тайни. Сега се беше случило необикновеното - за всички имаше хляб и вода, беше сложена богата и щедра трапеза, като тази на българската къща и гостоприемно бяха поканени. В това число бяхме ние и ние се отзовахме - открити бяха два класа - общ и специален, през годините, когато на земята благоухаеше една жадувана пролет - космическата пролет, която пристъпваше. Лекциите от младежкия клас идваха да Задоволят умовете на една интелигентна аудитория - математици, физици, естественици, които след като напущаха залите на университетите идваха да слушат Учителя и да усладят душата си с други познания.

Никъде другаде красотата на тази среща не беше толкова изящна, чиста и топлосърдечна, както в тоя премного светъл салон с огромни прозорци, където Учител и ученици идваха в досег в ранния час на школния ден. Красотата сияеше в очите и лицата на учениците, които слушаха, красотата насищаше атмосферата и всяка лекция и беседа се превръщаше на вълнуващ празник на душата. Младостта тържествуваше, чувствуваше се богата, щастлива - беше леко да се живее, да се диша, да се учи, да се обича в един свят, където живееше и Той.

Изворът бликаше. Беше пролет, не само на Земята, но и в душата. Сръчни ръце бяха изплели арка и на нея със златни писмена, които никоя сила на Земята нямаше да може да изтрие, беше написано: “Добре дошъл!” Той бе посрещнат достойно от младостта на столетието. Тя не лиши себе си от Него, не лиши и Него от себе си. Тя успя да създаде среда и атмосфера, като се погрижи с младенческия устрем и сили да построи салон и да организира Изгрева, за да застане крепко на своето място пред катедрата, в планината и накрая, когато трябваше да свидетелствува за Него и за Неговото дело, което трябваше да се предаде безупречно чисто и свято на българския народ комуто и принадлежеше всичко, което Той беше донесъл на земята. Беше задача на ученика, беше задача и на българския народ да го предаде на другите народи.

Рядко и неповторимо явление през вековете, рядко събитие бе и това, че думите на Давида кънтяха и се превръщаха на тържествена песен, чийто звуци днес стигат до нас - днес, едва днес, защото тогава всичко бе премного просто, скромно, базшумно - този нестихващ поток на живот, на идейност, на красота, които се живееха задушевно и безшумно - дълбока тишина, която е била необходима, за да узрее всичко в пълнота. Бихме могли да затворим страниците и да заключим миналото в сърцата си, ала ние не желаем и не трябва да мълчим. Всред отхождащия час на века, всред всичката преходна тръпка на нашето време, което роди едно поколение противоположно на нашето, смутено и объркано по кръстопътищата на света, ние прелистваме ученическата тетрадка на спомените и внимателно от нея изваждаме един бисер - Любовта с която Го посрещнахме;

Любовта с която Той ни прие.

Ние заявяваме и нека това да звучи патетично: “Имахме въпиюща нужда от Него, както давящият се има нужда от въздух.” Предстоеше ни да влезем във велика школа, предстоеше ни да извървим труден и нагорен път, през сипеи, пропасти и канари, без Учител не можехме да изпълним задачите си като хора родени в началото на века. Нашата дълбока благодарност и почит ще бликат винаги от сърцата ни. Гладни бяхме и се нахранихме, жадни бяхме и уталожихме жаждата, призвани бяхме и се отзовахме. Нашите двадесет години не ни попречиха да изберем именно този труден, ала премного светъл път, младостта ни не ни попречи да преценим ценностите и да предпочетем именно този път и се отзовем на Неговата покана. Сградата вътре в нас беше много здраво сложена, основанието й беше Любовта за това останахме верни на идеалите и убежденията.

Младостта за Него беше прекрасна градина ухаеща на свежи цветя, а Той Майстор - Градинар даде всичко, щото всеки да получи необходимото, нужното и нито един да не остане лишен от топлина, светлина и влага. На нашия устрем да Му поднесем сърцето, Той отзвуча хилядократно. Трудно се говори за отношения от тоя род, отношения в които спойката бе Любовта. Трудно ще можем да изразим дълбокото и съкровено, което се случи не другаде, а дълбоко в нас - нашата повест ще си остане свежа, дълбока и прекрасна, ала недоизпята.

Младостта Го посрещна достойно през едно от най-тревожните и бурни столетия - отдаде му не само своята почит, благодарност, но и една неизживяна до тогава обич.