Jump to content

1. От “Опълченска” 66 до Изгрева


Recommended Posts

1. ОТ “ОПЪЛЧЕНСКА” 66 ДО ИЗГРЕВА

Една глава от живота на Братството никога и от никого участвували в него не ще бъде подмината от ония, които ще се обърнат назад и някъде на едно блестящо табло ще прочетат един адрес улица и номер: “Опълченска” 66. Една дълга улица чийто начало води от булевард “Александър Стамболийски”, за да свърши в предградията до централната гара. Една внушителна част от тази улица минава през квартала “Юч бунар" - голямата пъхара събираща мътния порой на голяма София; кварталът на бедния пролетариат с прихлупените къщички с малки дворове, с типичните едноетажни жилища варосани бледосиньо или с охра, претъпкани с хора и деца - не павирани и кални улици.

На “Опълченска” 66 живееше Учителят. Неговият час беше ударил и първите томове беседи от цикъла “Сила и живот” щяха да бъдат набрани за печат. Едно скромно и просто жилище, лишено от външен блясък, отразяваше неговата непретенциозност и желанието му да бъде по-близо до народа, сместил се между бедните и "простите”, за да бъде открит от духовно богатите, жадни за нови ценности извънматериални и чисто духовни. Една бяла фасада, един прозорец към тази шумна улица, една бяла порта, грижливо скована, винаги отворена и един достъпен праг - това беше “Опълченска” 66. Посреща те един чист, покрит с плочи двор, малка градинка с ограда, вишневи дървета, лазеща сянка през горещите следобеди, няколко стола и една скамейка. Постройката се състоеше от две неголеми обикновени стаи, свързани с едно малко антре, един също малък хол, който служеше за приемна с единствената украса една сламена гарнитура, маса и три стола. Долу - приземния етаж, ако може да се нарече така - сутерен с две опиращи до главата тавани и едно свързващо ги антре, превърнато на кухня. Всичко това грижливо подържано, измазано и чисто. Това е всичко, което представляваше Неговото първо жилище, което за по-кратко наричахме:66. Това представляваше този малък кът на голямата София, губеше се като петънце в нейната архитектурна история днес.

За нас този кът никога нямаше да изчезне, не в света на спомените, а в топлия дъх на нашите преживявания, в скрития динамичен удар на нашия живот, неразривно свързан не с къщата само, а с всичко, което бе символ и азбука на онова, което Той вече изкусно изпробваше и още по-изкусно изграждаше. По едно странно обстоятелство, когато всичките следи на Неговия живот и дело упорито и старателно, дори и жестоко бихме казали се мъчеха да ги заличат, както и стана, защото Изгрева бе иззет, унищожен, преобразован така, че никога да не го познаеш, това парче земя, това жилище на “Опълченска” 66 оцеля. Следите на живота му там, разбира се бяха старателно изтрити, но постройката остана, поради факта само, че в съседство с Учителя живя видния лидер на комунистическата партия Г. Димитров. На това място на тази улица постройката оцеля. Тя сега лежи непокътната като мъртав паметник, който за нас няма никаква цена. Една куха черупка представлява тя, изпразнена откъм съдържание, отживяла история, изцеден плод, защото всичкото ценно съкровище бе вече вдигнато и съхранено в друг свят - ние с музейни вещи не се занимаваме, в тленни форми подлежащи на разрушение, не отливаме чистия нектар на живота и строгата принципност на идеите. “Опълченска” 66 за нас е минало, отдалечено вече за което не бихме си мръднали пръста да запазим една керемида дори. Всичко е вече много ефтино, елеят не е вече там. Уханието се носи не от мястото, а от един друг свят, който не е свят на спомените, нито на настоящето. Той оцеля и никога не ще престане да ухае и да се излъчва от страниците на онова Слово, което се изля там, превърнало малките стаи и двора на акустичен салон, където една идейна и жадна за духовни съкровища публика, се събираше права или седнала, за да слуша “Беседата”. Защото тук, а не другаде в продължение на години, които представляваха водоразделна линия до Изгрева, Той държеше своята неделна беседа - винаги в десет часа, през всичките сезони, независимо от дневната температура и метеорологическите промени на времето - един неотоплен салон, открит, а Той говори и Неговите Го слушат... Пет тома беседи - живи сме да ги имаме напечатани още по онова време.

И не само това, но и разговорите, когато по това време нямаше между всичките един Боян Боев, който не пропущаше ни една Негова дума в по-късните години, които се водеха по всяко време - разговорите, с многобройните въпроси от Неговите почитатели, последователи, ученици, които идваха при Него със своите нужди, противоречия, проблеми, претоварени най - често от сърдечен товар. Идваха при Него като при дълбок и отморяващ извор, чийто води течаха непрестанно - извор на Неговата мъдрост, която пръскаше светлина. Това беше 66 - тоя гостоприемен праг, тая светяща врата всякога отворена. Посрещаше те една дребна жена, пъргава и находчива, сдържана и сериозна - “Кака Гинка”, за да ти каже: “Добре дошъл”, за да те упъти ясно и кратко и ти помогне при устройване срещата с Учителя.

Всичко в тоя дом беше незабравимо, защото там, а не другаде по това време се правеше един колосален опит, несъизмерим по своите мащаби, по своята значимост и дълбочина. Тук кипеше живот. Една голяма готварска печка вградена в стената гореше непрестанно. Върху нея вряха чайници за сутрешния и вечерния чай; една голяма тенджера в която се вареше супата и другите гостби. Всеки ден трапезарията приемаше гости. Събираха се най - малко 12 души а стигаха и до 20, 30 - различно. “Опълченска” 66 беше една малка комуна! едно сговорно семейство, един свят на закотвено пристанище всред хаоса и шума на столетието, който спираше на прага, без да наруши съществуващата хармония на тоя странен дом. Като прииждаща зора тук се раждаше нещо ново, зрееше идеята за братството, за побратимяването между всичките хора на земята, независимо от националната или расовата принадлежност. На една проста наковалня с идеално подържан огън, се ковеше новата, прииждаща в света, идея за братство. Това в началото на тридесетте години, тоя лъч всред тъмата на века, наситен с ужасите на войните. “Опълченска" 66 беше знак и символ на новото, великото, което идваше за което човечеството жадуваше.

Там беше тихо.

Там беше спокойно.

Беше лъчезарно.

Беше радостно.

Един оазис отморяващ и светящ, останал да сияе в света на нашата съкровеност. Радостта най - после бе намерила своя дом и се бе разположила като в царско ложе - радостта грееше, топлеше като малко слънце. “Опълченска" 66 беше ожидан пристан, градина и дом, където радостта се разпореждаше, мира те посрещаше, а любовта те нахранваше. Затова всичко в този дом беше толкова различно, толкова прекрасно - несъществуващо никъде другаде по земята. След като си имал среща с Него имаш усещанието, че всичко е наред, небето над тебе е тихо и лазурно - излъчващо само светлина и топлина, които внасяха покой и радост в душата ти; след като си слушал беседата, след като си пял песните, тук много се пееше, и след като си опитал вкуса на сготвеното просто ядене в скромната трапезария, ти вече не си този, който си дошъл обременен и умъчнен от житейските грижи. Усещаш, че имаш криле, готов си вече на всичко, по магия всичко е разведрено, освежено и чисто и най - вече тихо. Готов си вече да нарамиш пак ежедневния си товар и да се върнеш в града при същите условия, но вече съвсем друг и нищо вече не представлява остри камъни по твоя път. Готов си на всичко. Не само, защото си бил там и си окрилен и вдъхновен от преживяното, а си успял да глътнеш частичка от друг въздух, да отпиеш глътка от друга вода и да отчупиш къшей от друг хляб - живял си няколко дни, часове в друга атмосфера, друг свят, успял да влезеш в контакт с други порядки, нови отношения, нова красота. Това беше “Опълченска” 66 - видяхме, познахме и преживяхме тая неувехваща слава. Към тоя адрес се носехме като вихър, магнитен център, който неудържимо ни привличаше, пътувахме с тройката, който трамвай ни стоварваше пред девическата гимназия, понякога ни се струваше, че трамваят пълзи, не съобразен с нашето усещание за бързина и време. Идвахме обременени, жадни, гладни и си отивахме обновени, окуражени, вдъхновени, сити.

На двора тъкмо пред малкото каменно стълбище имаше една лозница, там понякога ставаха срещите на крака, знаменателни, кратки и ясни като програми за цял живот. Бяха срещи - мигове незабравими и недокоснати от праха на времето. Това просто и варосано жилище с оная чешма с бяло корито в средата се бе превърнало на средище - център, който привличаше всички от града и от цялата провинция. Идваха тук от цялата страна, пропътували километри и когато влакът спираше на гарата всички се упътваха към “Опълченска” 66. Там беше Той - беседваше по отделно с всекиго, вслушваше се в болезните им, съветваше, упътваше, проправяше пътя на всяка душа.

За нас “Опълченска" 66 остана като неповторима песен, чиято мелодия звучаща топла и задушевна, трогателна в своята простота, щеше да ни придружава през целия ни живот. Бяхме много млади - беше първата младост на века. Събрани там по някакво пречудно разписание, ние бяхме като поканени на тържество. Отзовахме се с готовност, за да участвуваме в това първо по рода си духовно празненство, каквото представляваше Неговото идване на земята, за да вкусим от тази първа по рода си духовна трапеза, която никога вече нямаше да се вдигне за нас. Бяхме всички почти на една възраст между 18-22 години, излезли едновременно от неизвестния кошер на готови за работа, трудолюбиви пчели. “Опълченска” 66 ни прие, приюти ни, разтвори се като свят за който сме бленували. Преживяното там остана незабравимо. Всичко, което се случи там беше като въведение, като начало на нещо голямо, несъизмеримо, което никога нямаше да се превърне на музей.

“Опълченска” 66 - Здравей! Нека безгласно те поздравим с оня поздрав с който пристъпвахме твоя праг, поздрав, който се разцъфтяваше като ароматен цвят на нашите устни, поздрав, останал да звучи до днес.

Но нека продължим, нека кажем още нещо, дори ако и да нарушим приетия повествователен ред, дори, ако прозвучи като повторение. Разказвачите са особени хора - не спазват понякога правилата, прескачат границите и с устрем гонят своята цел, не вече определена исторически обоснована и точна, а нещо друго, онова голямото, дълбокото, което е по-важно от всичко - дъха на преживяното. Едно събитие, едно преживявание, летящ миг уловен, разсипал се сега в ръцете ни като звезден прах - една неуловима красота на емоциите сгрята от вътрешната и дълбоката драма, преживяна от “Опълченска” 66 до Изгрева на която не искаме да обърнем гръб.

Нека си позволим повторението, за да стигнем до интимната цел, до идеята, която обжари всички ни. Нека не искаме извинение за повторението, защото нека добавим то все пак носи нов дъх, нова душа и друг отпечатък, написани редове на друга страница - обърнете я търпеливо.

Там имаше една къща - кварталът беше в покрайнините и беше беден. Но тази къща беше необикновена. Беше скромна - имаше двор и градина. Всичко беше бяло, чисто, приличаше на цвят. Улицата бе стара и прашна, ала портата на къщата блестеше като порта на дворец. Над нея имаше номер - вече го знаете - стана синоним на нещо красиво и възвишено, събрало в шепите си бляновете и въжделенията на ония, които знаеха Кой живееше там.

Там ставаха срещите и първите Слова долетяли от Безкрайността се раждаха като зора, оповестила великото, което идваше в света. Небето тогава светеше в ярката си синева, снишено сякаш да слуша новото сказание за Любовта, за Мъдростта, за Истината. Безшумно Той беше обърнал страницата на голямата история и неизвестна ръка пишеше вече новата мисъл, новия завет - една стройна философия бележеше своя цъфтеж. Беше средище на нов живот, чийто трепети пееха и шумяха като води на море, като песен на развейгор, когато горите се събуждат през пролетта. Там се срещаха Учител и ученици. Светлината беше голяма и обилна, заплашително голяма за ония, които от тъмнината на нощта следяха и дебнеха. Всичко беше странно необикновено, блясъкът неповторим и радостта непреживяна.

Къщата носеше номер и имаше два входа: ляв и десен. В другото крило живееха други и знаците личаха и бележеха една съдба, която криеше зърното на една вековна разпра - дали щеше да секне скоро?... Там се срещнаха силите и двубоят започна: неизвестно кога и къде ноктите бяха скрити в пазвите на века, почиваха, ала не спяха. Когато другите дойдоха преди да почнат издевателствата туриха ръка на къщата с двата входа и казаха: Тя ще бъде наша, цялата, тук живя нашия човек - Учителя ни, който се би за идеалите ни. А те идеалите легнаха в праха и ордите минаха върху тях и забиха щиковете си в нежното белоснежно цвете, което ухаеше в десния двор. Живееше тогава още една бедна белокоса жена. Казаха й грубо: Напущай този дом! Той е вече наш. Ние сме вече стопаните. Имаха власт те и направиха, каквото си искаха. Ала тропотът не стихна до този праг. Когато станаха господари на оная къща, която първа посрещна зората на новото и първа посрещна Великия Човек, дошъл на земята, за да даде на човечеството: Любовта, мира, радостта и надеждата, защото Той беше Мъдрец, Цар по Дух, белязан със знаците на нетленността, те свърнаха и по-нагоре. Историята е дълга, животът като води на океан прелива с красотата и озарява върховете. Беше прекрасно да се родиш в началото на века и на този паралел, и беше привилегия да пристъпиш прага на тая къща с вход чист и бял. Къщата бе взета със закон и бедната жена последна излезе и предаде един ключ.

Завесата падна и първата следа бе изтрита, все едно, че никой не е живял на този адрес. Помним тази къща ние с бяла порта, помним, когато тя се разтваряше гостоприемно като топла майчина длан, помним, когато изтласкаха бедната жена и с нозе стъпкаха една светиня. За тази жена не се намери жилище.

Много обещания бяха й дали, ала тя не получи нищо и не си помръдна пръста да си потърси правото. Засели се в една барака на Изгрева.

До тук завесата падна и първата следа бе унищожена. Там живееше Той и сваляше небесните съкровища - човешкият род беше съвсем обеднял духовно.

Ала тук имаше нещо повече - и къща, и дом, и градина, и храм - цяло имение, малко спретнато градче. Край него на длан лежеше цялото Софийско поле. Целините сивееха надалеч, безлюдно беше мястото някога, когато в него се засели Той. Едно скромно име го красеше, наричаше се Изгрев. Сърце човешко, слабо си да носиш в тоя час тоя товар и тая несрета, да щеше да спреш до тук и всичко да се излее в две двустишия... Красотата блестеше и необикновено бе сиянието на това място. Дишаше се там леко и беше радост да бъдеш на Изгрева. Песните никога не стихваха и щастието не беше блян. Колко много има да се говори за хубостта, мира и радостта, които се разливаха като река и насищаха цялата атмосфера - ние вече доста казахме за него.

На Изгрева живееше Учителят. Изгрева изглеждаше като скъпоценност, една перла в скромното Софийско поле... Рано ли е още да говорим? Ала нека кажем само няколко думи и приключим.

Не се задоволиха само с оная къща с номер и порта като на дворец. Същите препускаха насам и дойдоха тук и казаха: Тази хубост ни принадлежи.

Тя е наша и ние ще си я вземем, ще я вземем от вас. Да от нас, които не се борехме нито за къщи, нито за пари, нито за вещи. Ние знаехме и там и тук целяха Него, защото беше богат, беше цар на духа, носеше слънцето в ръцете си и беше приятел с природата. Оспорваха му силата и светлината, които владееше без мярка, оспорваха му духовното съкровище, което беше донесъл за всички. Не вие, а ние, ще вземем всичко, знаците ще заличим, историята ще унищожим, ако стане нужда с пестник.

На Изгрева те дойдоха. Бяха същите и пак и пак, както през всичките векове се сражаваха със светлината. Гонеха нея, гонеха Него, задочно Му обявиха война. Искаха да Го детронират и да Му оспорят произхода, който нямаше нищо общо с техния родоначалник за който се споменава в Писанието.

Историята се повтаряше.

Там имаше една къща с бяла порта, скромна и спретната в един беден квартал.

Тук имаше едно място - дом, градина и храм, малко градче със дървени къщички, носеше светлото име - Изгрев.

И там и тук живя Великия Човек, Големия Приятел на българския народ и на цялото човечество. Живя скромно, безшумно, ала бъдещето бе Негово, то Му принадлежеше изцяло. Нямаше външен блясък, но имаше голямо съдържание; думите не бяха гръмки, но светеха от истината; мъдростта Му беше дълбока и светеше като зора; делата Му бяха изключително пропити с Любовта - имаше всичко и делото Му процъфтя; запали един огън, който никога нямаше да изгасне и никоя сила нямаше да угаси.

Часът удари и решението се превърна на дело - малкото градче, носещо името Изгрев бе сринато, всичко бе пометено от багерите и над него се издигнаха многоетажни здания - монументи. Тенденцията беше не само да се унищожи градчето, а историята му. Да, тъкмо това... Целяха Него... Хвърлиха жребие за Неговата дреха, а Той мощен и велик следеше със зорки очи всичко, наблюдаваше похода тихо и спокойно.

Дали можеха да угасят огъня, дали можеха да спрат водите на океана, дали можеха да се преборят със светлината?... Всичко можеха да вземат, на всичко земно можеха да турят ръка, защото им се даде власт, ала не знаеха, че Този, Който им даде властта, можеше всеки момент да си я вземе обратно. Да, не знаеха, че имаше нещо над което те нямаха власт, то бе мечта на всички сатрапи през всичките векове. И добре, че това бе така.

Историята щеше да се пише и нямаше вече да има сила срещу Истината, срещу Любовта, срещу Мъдростта, които дефилираха вече не само в оная бяла къща, не само тук в ухаещия Изгрев, а в целия свят. България и българите щяха да отчетат това, кога да е; великите неща на земята винаги се отчитат и преценяват със закъснение. Такива са за съжаление порядките на земята и човешките закони, когато на власт не са Любовта, Светлината и Свободата.

Един дълъг и не дълъг път от “Опълченска” 66 до Изгрева - опитахме се да го извървим без горест и гняв, а с вяра и самообладание, че Великото никога не може да се порази, че Великото вечно ще пребъдва, че “Бог поругаем не бива”, както се казва в Свещеното Писание.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...