9. Под сянката на лешниците

[Ани]

9. ПОД СЯНКАТА НА ЛЕШНИЦИТЕ

Нещо се беше случило на Земята, нещо наистина необикновено. Сега правим опит да уловим цялата панорама и нейното голямо съдържание с едно малко перо, да го нанесем на хартия и то непременно да звучи не като история, нито като мемоар, а като нещо живо, цялостно в своята емоционална същност - светло, топло, задушевно. Намираш, че средствата с които разполагаш са оскъдни, бедни езикови средства, точно определени думи, които не ти стигат; не знаеш дори дали някога фотографическа камера с цялата днешна комуникация би ти дала ясна представа за това “нещо”, за тоя необикновен живот, за това, нека кажем, епохално явление, че Той живя и работи на Земята, в тая избрана страна, белязана с избраническите знаци, за да получи нещо, за да се случи нещо, което сега искаме да уловим, докато всичко лежи живо и свежо.

Всяко събитие и явление от голям мащаб на Земята, където измеренията лежат ясни и видими, уточнени, имат своите рамки, условия, постановки. Изгрева беше постановка, беше невероятно благодатно условие за всичко, което се разви, прорасна и изживя там. Всичко изглеждаше като жива скулптура, отлято и изградено по всичките правила на някакво странно изкуство - всяка част на своето място, всяка багра, всеки тон; събрано на няколко декара от голямата земя над които, така или иначе на нас ни се струваше, че всичко беше необикновено - небето над Изгрева изглеждаше огромно, искрящо с блясъка на звездите и с обилното злато на слънцето, с горския пояс от едната страна, с внушителната снага на Витоша от другата. Трудно може да се разкаже и опише, кое правеше да изглежда всичко царствено празнично, почти тържествено. Казват, че когато нещата се изгубват - ценните разбира се, тогава човек разбира тяхната цена. Не отричаме, голямата хубост и цена на Изгрева остро и все по болезнено я усещаме, когато се отдалечаваме по време от него, усещахме и тогава, когато за няколко месеца само трябваше да се откъснем от Изгрева. Усещахме го дори и когато за часове трябваше да се лутаме из голяма София по работа и бързахме тогава да се върнем на Изгрева. Ние все бързахме, все пътувахме, все летяхме само към Изгрева станал фокус и съдба за всички, които бяха преживяли необикновения живот, който пулсираше тук.

Сега Изгрева живее някъде, някъде... и някога... Сега правим опит да съберем неговите части, късове на една голяма епопея, за да я поднесем на ония, които ще искат един ден да знаят и да огледат дори и детайлите на цялата постановка, където- премина една голяма част от Неговия живот.

Може би правим това и за самите нас от някакво чувство на отговорност, че държим перо в ръка, или като израз на благодарност за всичко преживяно по тези места, или в последна сметка да кажем, че открита и явна е графата, където е нанесен съществения знак за ударите на глупостта, на невежеството, на насилието, на грубостта и алчността с които всячески си послужиха, за да заличат всичките следи на Неговото съществувание и дело. Всяка епоха имаше своите екзекутори - изключение нямаше и сега. Но винаги при тези случаи и през всичките времена има едно “но”. То крие ясно и четливо цялата история на голямата разруха, неизбежния край на всички нетленни неща и на всички човешки недомислия. Никак не ни е работа сега през това ясно мартенско утро да се впущаме в тая мрачна световна джунгла. Ние имахме съвсем друга цел, устремени към една хубост, която се мерна пред очите ни, грабна сърцето ни и ние решихме не друго, не, повярвайте, а слънцето, слънцето над Изгрева, слънцето, което щедро, любовно се изливаше като кипящи струи на водопад над Изгрева, над поляната, над градините, над дървените къщички, над разпънатите палатки през летния сезон и над това място, което сме набелязали в случая - двора - не голям, не малък пред салона. Стотина стъпки ни делят от ония пейки и маси, боядисани бяло, проточени до малката уличка, добре подържани под лешниковите храсти, разпрострели своите клони нашир, заякнали вече, за да се превърнат на гъст лещак - този жив декор, който не искаме да забравим, който не можем да забравим, действуващ магически на нашите сетива. Ето това искахме да разкажем, към тази красота е бил насочен устрема ни, този приказен и разкошен лещак, застанал като страж над целия Изгрев. Оттам ние минавахме, минавахме почти всеки ден, защото беше път. Сега за кой ли път ще минем с мислите си, с чувствата си, с душата си... И ще се помъчим, вярвайте, целия ще го нанесем на тия листи, да бихме могли от него да направим художествено табло, да би могло да се улови някак си с четка, с перо... Този къс от Изгрева, тая неразделна част на големия живот, където най-съществената контура, незабравимата, бихме казали, излъчваше топлота, мекота, красота. Една свежест и една необяснима грижа се излъчваше от тия лешникови дървета, осезаеми и живи, нека да твърдят естествениците, каквото си искат за тия представители на другите царства. Ние не знаем, кой се е погрижил да донесе тия насаждения и дали те били поръчани и посадени по точно указание на тая южна част, за да стоят като жив пояс и страж и ограждат двора, за да го наситят с покой, тишина и мека сянка. Бяха от онова семейство наречени: “цариградски” и беше истинска радост да гледаш преснозелените шапчици на плода, когато започваше да зрее, когато в късното лято узрелите едри плодове тупваха на земята с тъп и мек звук, имаше и нещо окрилящо, когато на есен се проточваха резедавите реси - тоя късен и ранен цъфтеж на този плоден вид, който раждаше толкова едри лешници, тоя лъскаво кафяв цвят на черупката, напомняща меките кафяви очи на дете и това вълшебство - едрата и сладка ядка вътре. Малко е да се каже, че лещакът беше красив, той направо излъчваше нещо магично и тайнствено. През горещите лета те стояха там като завеси и пазеха сянка. Под разшумелите се клони, отрупани с широки листа, стигащи до главите ни, те приличаха на ветрила, които ни разхлаждаха. В тази рамка най-често виждахме Учителя, седнал на средната маса да взима всекидневния обяд; тук беше лятната трапезария. Лещакът и слънцето заливаха щедро целия двор с двата тона, които се преплитаха тук зелено и златисто, за да дадат нещо извънредно - едно табло чисто и безупречно, което сега ние на всяка цена искаме да уловим с детайлите, не да направим описание, а да предадем, ако успеем целия живот, който трептеше в този неголям четириъгълник, чиято южна страна проточена като жив плет от лещака, а срещуположната - салона и приемната долу. Една част от двора пред големия салон и приемната стая беше застлана с цветна мозайка, която нашите майстори братя умееха да я подържат грижливо. Един цветен бордюр от живи цветя калдъръм чета - тия колкото красиви, толкова и нежни в своята цветна фееричност с твърди листенца отделяше мозайката от останалата част на двора и когато слънцето грееше, те стихийно се надпреварваха да цъфтят. Не ухаеха, ала пищната багра грабваше очите и очароваше сърцето, жълто и червено преплитаха се и се точеха като тясна разкошна пътечка; толкова хубост имаше в това и кой ли изряден вкус беше избрал тъкмо тази украса... Малко по нататък беше цветната градина изключително от рози, които цъфтяха и ухаеха от май до края на есента. А и на празното място докъдето масите не стигаха имаше един триъгълник - градина. И тук рози и други подбрани цветя, беше истинска феерия да гледаш този букет, зад който стоеше една трудолюбива ръка, една жена в напреднала възраст, издръжлива и права, влюбена в цветята да ги реди непрестанно - сестра Янакиева, която поддържаше цялата цветна украса на този светещ двор - нашата обич към нея.

Това беше. Успяхме или не, нека ония които познаваха този пейзаж и се възхищаваха от него, не ни упрекнат, че не казахме всичко, нека ни простят, ако не успяхме картинно и живо да го изразим; а на ония, които не са го видели, пожелаваме им да се пренесат мислено на това място, което за всички стъпили за първи път там, казваха: “Кът от рая”.

Нека ни бъде позволено да се върнем на оная маса наредена под лещака, тая слънчева трапезария, съществуваща единствено тук на открито при много слънце и много въздух. Към слънцето ние имахме отношение, затова и никой не се пазеше от него, никой не разпъваше чадър срещу него, носехме само леки шапки през най-горещите дни. Ранното слънце през пролетта и това през лятото обагряше нашите лица и кожата ни имаше здрав и изпечен вид, един приятен загар и лицата изглеждаха хубави в този тен - признак за един природосъобразен режим на живот...

Това място, този двор, както казахме не беше голямо, но беше странно, което констатираме той събираше и малко и много хора; не изглеждаше многолюдно, когато по време на съборите от цялата страна се стичаха масово приятелите. За всеки сякаш имаше определено място, всеки имаше къде да застане, за да вижда и слуша всичко, което ставаше. Само масите тогава набързо се увеличаваха, точеха се, сгъстяваха се и обедите ставаха по всички правила на реда и дисциплината. Кухнята тогава се оказваше малка за големите казани затова в началото на двора набързо пак майстори - зидари монтираха удобни огнища, печки за големите чайници, които вряха непрестанно. Големите бъркачки и лъжици излизаха на яве и ново капаисаните баки с които се носеше яденето до всичките маси блещяха. И както винаги имаше само едно ядене - съфорно със сезонните зеленчуци и неотменно над казаните стоеше начело на цяла група доброволки - с. Епитропова - незабравим и незаменим човек със своята широта и сила да се справи със задачата да нахрани стотици души, напълно задоволени от яденето - “съборно”, което винаги имаше особен хубав вкус и аромат. Толкова много хора, смесени, без никакви различия на образование, материални възможности, равни и прости, чисти и топли бяха отношенията, братя и сестри, докоснати еднакво от вълната на любовта за която бяха пропътували толкова километри. Вълната на любовта за която Учителят много беше говорил, заливаше бавно света и сега в началото на двадесетте години осезателно се чувствуваше от будните и чутките души. Как щеше да се изрази тя по-късно, не знаехме тогава. Днес знаем - но нека не докоснем тук тази тема, която вече е изразена другаде. Нека сега не нарушим пълнотата на този пейзаж, който се силим да нарисуваме пестеливо и изящно. Беше чудесно всичко, беше вълшебно, беше празнично. Истинска радост да стъпиш на това място да седнеш на тези пейки, да опиташ простата картофена супа - постна само с малко лимон, чер пипер и магданоз през ония петъци, когато приключвахме седмична почивка. Един ден през седмицата ние не взимахме никаква храна и вода. Беше и голяма радост да бъдеш на тези трапези по време на годишните ни празници и по време на съборите, когато сърцето се пълнеше и празнеше от простия факт, че тия хора с които не си успял да размениш и дума дори, ти са близки, отдавна познати, наричат се по между си - братя и сестри, че сутрин рано заедно с тях си слушал беседа, после си играл Паневритмия на поляната, после си закусил на една трапеза, после, после през целия ден, дълъг, съборен си бил заедно с всички, пял си, разговарял си, разменял си мисли и през време на закуската, обеда и вечерята под лещака е бил Той на средната маса, виждаш Го, слушаш Го. Какви дни, часове, мигове, тук на открито на пейките под сянката на лешниковите дървета, или в прохладната вечер ставаха срещите с Него, спонтанни и естествени, разменял си мисъл, слушал си съвети, споделяше и разтоварваше мъката си. Всичко тук течеше естествено, равно, пееше един живот бълбукаше като голям извор, туптеше като голямо сърце, жареше като наковалня, където се ковеше новото съзнание на човека и където през всичкото време и случаи се носеха звуците на Неговите песни. Неговата музика беше жива, ободряваща, сладка и дълбока. Пееха всички, толкова много се държеше на музиката, пееха както можеха и колкото можеха на това място, на този двор с многото слънчев блясък, с многото аромат на цъфтящите цветя и рози, със скромната красота на калдъръм четата, и незабравимия лещак и с един почитател на музиката, любител цигулар, възторжен и вдъхновен по всяко време с цигулка на ръка да води цялото хорово пеене на Братството, независимо дали се намира вътре в салона по време на школните часове, или на двора след обедите и вечерите, или на поляната след Паневритмията, или на Рила по-късно всред пламналите огньове вечер да свири и да дирижира без палка голямото пение на Братството - брат Симеонов - неизменна фигура по време на всичките празници - нашата благодарност. Не се забравят тези неща, не изгасват тези чувства. Не правим опит да уловим и изразим неизразимото, което тук изглеждаше несъизмеримо и неокачествимо. Как и с какво да го сравниш; по съдържание то беше не само дълбоко и красиво, то бе наситено бихме казали с обич, с любов, нови отношения, които добиваха плътност, устойчивост през едно крайно преходно време. Всеки час прекаран под сянката на лещака не се забравя, нека не се видят многото повторения, лещакът тук беше и основната контура.

Лешниковите насаждения, които живи бяхме за наша скръб да присъствуваме на тяхното поражение и на тяхната кончина. Неумолимия топор беше ги изкоренил до корен пред очите ни настръхнахме, както един ден на Бивака на Витоша един горски пред очите ни застреля една кучка, която беше бременна. Тогава още разбрахме, че нещо ще се случи, ние само можахме да охнем и да стискаме зъби, горският беше готов да застреля и нас, ако му кажем дума - чухме, че някой писна и толкова. Нямахме нищо общо с подобна жестокост. Още виждаме белите сърцевини на клоните и разпъртушинените листа по цялото протежение като сразени войници, легнали покорно над дръвника - тия велики мълчаливци, тая сеч и тази разруха имаше какво да каже, имаше в какво да обвинява нашата угледна, ала ледена цивилизация. В царството на живата природа всеки обект, всяко същество, което носеше дихание на живот беше еднакво ценно, независимо от кое царство произхожда, там няма важни и неважни обекти, няма малки и големи неща. Всичко беше важно, ценно, голямо. Беше като знак и поличба за всичко, което вече летеше към нас и към целия свят. Гледахме цялата постановка - тя беше вече драстично поразена, пейзажът помрачен и сгъстен до неузнаваемост. Свежия декор вече не съществуваше, атмосферата бе изпразнена и красотата стъпкана, цялата в която живееше Той и ние. Част от голямото му дело не съществуваше.

Ала ние знаехме и вярвахме, големите ценности, големите духовни съкровища никога не се губят, никога и при никакви случаи. Лешниковите дървета изчезнаха, розите също и всичко останало във всичките градини - няма я лятната трапезария. Остана само да стърчи насилието и властния пестник на епохата - стара, оръфана, отживяла своето време. Нас, какво ни е, ние с паметници и с музеи не се занимаваме, те представляват мъртви записи, нека историята се занимае с тях. Ние само ще свидетелствуваме за хубостта и радостта, за живота, които посетиха земята, за голямото духовно съкровища свалено на земята, за всичката благодат и милост Божия които благоволиха да изберат не друга страна, а България за Негов пристан. Този най-съществе факт никой не ще успее да омаловажи, да унищожи, да стъпче или изкриви. Всичко свидетелствува за Него - всичко, дори и тия парчета земя по които Той е стъпвал. Ще кажат някога: Под тези монументи, под тези многоетажни жилища лежеше Изгрева. Там живя Той и мястото приличаше на рай. Наистина всичко беше много хубаво, макар и много просто с дъх на рози и бор, с дъх на-зряла пшеница - българска и с този забележителен лещак... Големият Българин щеше да добави: Можеше да стане другояче, можеше да се случи великото... ако ме слушаха! Аз им бях най-големият приятел, приятел на целия народ - българския, който ме отрече днес, но който ще ме приеме утре. Не се рита срещу остен, не се стреля срещу небето, нито срещу океан, нито срещу Любовта, а Той бе и трите заедно по призвание, по възможности и по сила. Това предстоеше не само да се провери, но и да се опита.

Неговото дело беше с бъдеще, нямаше да престане да се разкрива, да се опита, да се използува.

Времето щеше да покаже.