Jump to content

13. Красивата уличка


Recommended Posts

13. КРАСИВАТА УЛИЧКА

Човек не може да води някакво счетоводство за това например, колко пъти през живота си е минал по една и съща улица. На ум дори не му идва такава идея. Земята е свързана с нас, или ние с нея; неуловими и незнайни са тези връзки и това отношение, което ние имаме към нея, или тя към нас. Когато речеш да се спреш на някои неща от ежедневието, виждаш, че мъртвите неща, които сме свикнали да ги усещаме такива, оживяват, добиват физиономия и грабват нашето внимание, изпълват ни и накрая ни карат да се спрем на тях. Оглеждаш ги и имаш чувството, че ги виждаш за първи път - земя, парче жизнено пространство, къс от някоя улица, проточила се отнякъде и стигаща до някъде, планирана, или не, номерирана и уточнена. По нея минават коли, от разкаляна, каквато е била някога, тя се превръща на асфалт, носи ново име и пощата ежедневно снове по нея. Поколенията минават, деца се пързалят на летни или зимни кънки, играят на топка, или на дама - животът тук кипи, както по всичките улици на света.

Улица!... колко пъти си минавал по нея и колко пъти ще минеш, никой не се спира на това явление, то си върви естествено като живота, земята те посреща и изпраща, а знаците на улицата мълчаливо разказват истории, истории!... Като къщите, като градовете и те имат свое минало, свой облик, своя история.

Парченцето от тази улица е къс от нея - оная дългата улица, която по-късно е била снадена пак към дългата улица - официално планирана и наново именована. Но ето, че сега тъкмо това парченце в един свят си остава само, живо и говорящо и ти продължаваш да сновеш по него не с обикновените човешки крака, а някак си другояче, движиш се по тази малка уличка от десятки или стотици метра, колко ли бяха, вече не могат да се измерят. Тя се отделя от цялата, приближава се до тебе и на един дъх, близо до тебе ти разказва своята история, лична, интимна, която няма нищо общо с цялата улица, която започва и свършва някъде.

Малката уличка, Красивата уличка - шепти развълнувано - най-светлата уличка и сякаш търсиш още метафори, за да й предадеш истинския й израз, за да я почувствуваш и нарисуваш нея, само нея тоя откъс, живо късче от улицата, която се наричаше: “Зелен синур". Дали бе случайно това име, никой не ни е питал, когато бяха решили да я кръщават - част от нея, обаче, щеше да говори само на нас, щеше да разказва само за нас. Защото тази уличка бе първата трасирана и оживена от нашите стъпки и от тези на Нашия Учител, когато стъпихме на Изгрева и планирането става естествено с оглед нуждите на хората. По тази уличка беше минал Той, бяхме минали и ние - първите поселници на Изгрева. Уличката успяхме да я уловим и като някаква жива книга да я разтворим и да прочетем всичко написано в нея като в не остаряла още картотека.

Хората; къщите, земята, та това е големия дом с многото стаи и холове, с многото градини, с многото дворове, където ние се движим, растем, учим, любим, живеем. Решаваш тогава да се спреш на нея, минал по нея хиляди пъти, защото тук е кипял един живот, не къс, живот особен, необикновен, твой, общ, братски. Тази уличка беше направо Изгревска и беше главна и би могла да носи друго име, нашите поети биха я удостоили с достойно наименование. Тя бе наша уличка - чиста, красива, светла, ухаеща на нещо - от двете страни зелени цветущи пояси. Тя не беше планирана. Тя се очерта в терена на Изгрева като планинска пътека, като междуселски път, където народния творец изразява с абсолютна точност нуждите си. Тя беше най-прекия път до салона, до Неговата къща, до трапезарията, до летния стол, до градините и до поляната, тя водеше и към централното шосе, което свързваше Изгрева с центъра на града. През нея минавахме, когато отивахме на беседа, когато отивахме на обед, на Паневритмия, когато отивахме да посрещаме слънцето, когато отивахме в градините. Нейните граници бяха малката борова горичка и овощната градина. Напролет по нея най-силно се носеше аромата на цъфналите дървета - то бе нещо приказно, а през късното лято аромата на зреещите плодове. На лично място имаше построена чешма, изградена по всичките правила на чешмяното изкуство, с един разкошен барелеф по идея дадена от художник и едно бяло мраморно корито.

Каква странна уличка!... Нейният декор насреща беше Витоша и синьото небе. Какъв е човекът да намира богат и вълнуващ живот в някакви десятки метра или стотици, земна ивица по която си минавал безброй пъти, минаваш и ще минаваш. Усещаш, че тя е жива, че тя ти говори, разказва ти нещо и накрая кротко ти казва: “Не ме отминавай равнодушно, аз не съм обикновена улица, зад мене един живот е кипял, един образ сияе и този блясък, нека помрачен да е днес, някога аз бях красива уличка. Така е, защото и Той минаваше по нея. Тя беше главната артерия на Изгрева, която свързваше сърцето и главата и по нея се разливаше невъобразим покой и красота. И беше премного чиста, защото не друг, а една наша добра и нежна поетеса, която пишеше стихове за деца, имаше почти всекидневна грижа да бъде безупречно чиста - Димитринка Антонова, често сме я срещали там...

Уличката оживя, тя разгъна своето минало и от ония ранни утра, когато тихи стъпки я оживяваха, до шепота на гласове, сплиташе се някаква мелодия, за да се слее с песента, която се разнасяше от хоровете. Тук се пееше, свиреше се, играеше - Изгрева бе това - тази уличка знаеше всичко, знаеше и за онова събитие, което първо ни ограби. Изгревът в ранните години беше още безлюден и незастроен, ала тя вече съществуваше. Да минем по нея беше и радост, и мир, и хармония, и през един декемврийски ден и дълбока, неутешима скръб-когато Той мина за последен път през нея.

През всичките сезони тя беше отбелязана, върху нея лежеше знака на необикновеното. Тя беше малка част от един километражен път, който ти беше познат като ръката. По него минаваше ежедневно. За всичко което тя беше, ние я обичахме и не искаме да я забравим, тя беше частичка от цялата оная панорама, която очертаваше целия наш живот на Изгрева, нашите традиции, празници, оня чист акварел, където цъфтеше и ухаеше Неговото дело.

Още сме живи да минаваме по нея и колко пъти ще минем по нея в този вид, в който си я знаем - неизвестно. И нека ни питат: Защо собствено ни запознавате с нея? И какво имате да ни кажете за нея - уличка, дребна работа, мъничка ивица в голямата земя...

Тя беше светла.

Тя беше чиста.

Тя водеше към салона, към Неговата приемна, към трапезарията, към пейките под лещаците. Днес тя е вече обезобразена - телена мрежа я огражда от двете й страни, бодлива и стръвна я прегражда и откъсва от салона, там, където тя извива, построено е отходно място. А на отвъдния край дето някога се белееше къщичката на Б. Боев бяха настанени хора от малцинството и целия този ъгъл приличаше на катун с всякакви отпадъчни материали, струпани там. Две цигански семейства бяха настанени там. Къщата на Б. Боев, където работи и живя той бе отказана да се даде на наши приятели, които имаха нужда от жилища. Набелязани нарочно ли бяха тези обитатели, не знаехме. И вече не е интересно. Уличката дали и тя се оплакваше... Колко бързо, колко безогледно, колко нахално грозотата понякога се настанява точно там, където е било чисто, красиво, изящно. Това се случи и сега и ние побързахме да вземем четка и палитрата и да хванем първоначалните контури на тая малка, светла, любима наша уличка. Сега вече тя беше порутена, обезобразена, красивата чешма изтръгната от корен - стърчеше още нещо от нея, като трагичен символ на нещо, отявлен знак на тъмнина, която искаше да погълне светлината и всичко като знак на стъпкана красота. Много нещо се струпа на гърба на тази уличка - огъна се и не издържа - не беше всичко насочено срещу нея - не лежеше пестника върху нея, а върху нас, целяха само нас. Всичко бе израз на отношението към нас. Не се опитваме да крием фактите, няма смисъл да ги обикалят и те - ние няма да им повярваме. Не се оплакваме, не се връщаме назад, не молим и за пощада, но не можем да не виждаме, да не мислим и да не скърбим за ограбената красота. Всичко свидетелствува срещу посегателите. Минете сега по нея и ако я познавате от миналото, ще разберете, на какво е способен човекът и как безпощадно се е усъвършенствувал да тъпче всичко що е красиво, възвишено, чисто - не се докосват само нетленните неща, само големите духовни ценности - тях никой не може да ограби, унищожи, потъпче, измърси.

Стоим сега и гледаме не навън, а навътре.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...