1. Пръв и последен: за майстора (28.VIII.1973 г.)

[Ани]

1. ПРЪВ И ПОСЛЕДЕН

(за майстора)

28.VIII.1973 г.

Нееднократно въпросът щеше да бъде поставен не само от ония, които стояха близо до Него, слушаха Го, гледаха Го и имаха нужда да знаят кой е Той. На всички Той отговори. Отговорите бяха различни, споени здраво като звена на една верига, като тонове на една песен звучаща хармонично. Беше единен и цялостен, и всичко изразяваше завършена, поразяваща новоизградена личност. Трудно може да се изрази с обикновения човешки език онова движение, неуловимо и почти неразбрано за обикновените хора, които се силеха да Го представят с обикновените средства, колкото и съвършени технически да са те. Единственото място на което можеше да се намери, да се види и съзерцава, това беше само по време на оня жив поток на Неговото Слово, което покоряваше не само вниманието, а цялата духовна същност на човека, здраво запазила слуховата връзка, тоя мост през който идеите преминаваха спокойно и тържествено, на места бурно като води на пролет, които прииждат от- снеговете. Беше навсякъде и докосваше по неповторим начин цялата сетивност на човека, ала всичката притегателна сила, целия извор бихме казали на магнетизъма, който излъчваше, се изливаше неудържимо и щедро когато говореше, когато развиваше своята тема, когато разнищваше своята философия, своето Учение. Речта покоряваше, Словото искреше от мъдрост, увличаше, задоволяваше, изпълваше празнините и най-важното докосваше целия човек със своята акустичност, отличителното й качество.

И ето, че тъкмо през тези утринни часове, когато атмосферата край Него се насищаше на светлина, всред оная жива тишина, когато всеки миг и идея жадно се поглъщат, рязко се очертават, като проблясък на светкавица, оня интервал, който недвусмислено спираше дъха на учениците - защото Той говореше за себе си. Бяха мигове, бяха едва уловими капки, зрънца, за които бяхме благодарни, защото те бяха части от една картина, един образ очертаващ се релефно, един свят неуловим и далечен, премного светъл и чист като оазис.

Кой съм аз?!... Случаят е импозантен и звучи в някакъв широк стигащ до безкрая диапазон.Веднъж беше казал: “Аз съм в думите, които говоря” - ясно и точно, определено и внушително силно - по време, когато светът бе преизпълнен с думи, през време, когато връзката между думи и дела почти беше изчезнала, за да звучи всичко казано и речено като празни фанфари всред шизофренията на двадесетия век, която обрисуваше образа на ръководещите фактори, и тъкмо тогава да кажеш: “Аз съм в думите си”, беше наистина рядко събитие. Една истина блесваше с непомрачен блясък и сила, и нямаше да се намери друга сила, която да отрече и опровергае това. Думите и живота се покриваха изумително точно и пълно - беше рядко явление, което фосфорираше по време на най-голямата игра на думи и на най-голямата въжеиграческа ситуация на нашия век.

“Аз съм в думите” - вървиш нататък, защото в случая не това е темата ни, защото нататък откриваш нещо, което не тогава, а тъкмо сега, тъкмо сега нека подчертаем това и вече се спираме задъхани от вълнение. Идва час, когато думите падат натежали и узрели като плодове, или блестят наситено като електрически лампи, чийто бутон тъкмо сега някой е завъртял. Казваш: Времето дойде за всяка идея, за всяка Истина. Във времето се криеше удара, който ти поднасяше аромата, красотата и силата на дадена Истина. Опитваш се да уловиш не само нея, а и образа, който Той ни поднася. Нека бъде поднесен на всички, ние сме длъжни да го поднесем, длъжни сме като ученици и да дадем коментара, тия живи щрихи, които не тогава, а днес релефно очертават цялата обстановка като фон на образа. Казваме: Истината е там, реалността настойчиво реди своите тонове от които ние, които държим перо само ги събираме, сглобяваме ги, за да ги поднесем оживени от нашето виждане. Историята един ден ще ни благодари и националния гении ще бъде намерен, уловен и оценен. С огромен риск ние се съгласяваме да трасираме един много труден път, по който поколенията ще тръгнат, за да стигнат там, където ние сме били, съзерцаващи най-великото явление на нашия век и проникнали (твърде важно за случая) в ония светещи къси като светкавица интервали.

В оня забележителен том от Утринни слова “Ликвидация на века", на който щяхме да се връщаме не само веднъж, слушани някога през неделните ранни утра - на страница 9 намираме следния пасаж:

“Кой съм аз? Казвам: На небето съм бил един от първостепенните светии. Изпратен съм на Земята, за да се изпита светейството ми. Понеже зная, че съм на изпит внимавам да не направя някаква грешка... Слязох от небето като голям светия, и оставих мястото си празно. Който от вас иска, може да го заеме. Като напусна един ден Земята моето място тук ще стане свободно. Който иска това място може да го заеме. Дали съм на Земята или на небето мене ми е еднакво приятно. На небето съм голям светия, заемам първо място, на Земята заемам последно. По-последен на Земята от мене няма. Едновременно заемам първо и последно място - на небето светия, на Земята - последен слуга."

Нека спрем дотук. Казано е всичко. Опитваме се да догоним мисълта. Невъзможно, нямаме желание да следим реда на размишлението - всичко е важно, обвеяно от духа на времето, обгорено от огъня на изпитанията. Страданията напират на прага - нещо безчинствува и те притиска от вси страни, отгоре и отдолу, отпред и отзад - отвсякъде - непрестанно и не правиш нищо да се пребориш. Безсмислено е и абсолютно невъзможно - то е като ураган, т.н природно бедствие, срещу което стоиш без да си помръднеш пръста, чакаш само да стихне, да премине, за да си отдъхнеш и погледнеш на изток дали се зазорява.

А думите кънтят - “Мястото мие свободно там, когато аз съм тук. Когато един ден аз напусна Земята, който иска може да го заеме - там светия, тук последен слуга.”

Странно!... Нека не кажем нищо за това. Реалността отвсякъде ни притиска. Знаем размерите Му, познаваме силата, възможностите, величието Му. Да си едновременно голямо и малко, пръв и последен, господар и слуга, цар и поданик. Казано е в Негов стил и ние усещаме зад думите величието, подвига на голямата жертва. Това е друга тема. В случая остава факта, обикновения факт наблюдаван оттук, от нашата стара Земя, на която сме жители, че наблюдаваме най-величествената панорама на саможертва, двадесетия век, времето когато Той работи.

Избра си го, тъкмо тоя век. Спокойно спря, за да каже не само, че е последен слуга, но за да свърши оная работа, огромна и не подозираща, скрита като в приказките в един лешник, която, за да бъде тя добре свършена, за да бъде добре изградена оная монументална сграда, която трябваше да устои на най-големите издевателства на века и се пребори с най-отявления враг на човечеството, лъжата - вековна змия, която опасваше света и чиято глава най-после трябваше да бъде смазана.

Последният слуга направи това, направи го безшумно, незнайно, ала изкусно - “Една услуга ще направя." Направи я, да се каже на обикновен език, с голи ръце. За Него беше важно “Как постъпвам, какво зная и в какво вярвам." И постъпваше като слуга - работи, работи както може един светия от Неговия ранг, един Учител, един пратеник.

Но и това не е същността на нашата тема. Нека не се отклоняваме.

"Мястото ми е празно горе, когато съм тук, и тук когато ще бъда горе”.

Тук на Земята - ето кое вълнува и привлича нашата мисъл, това място тук на Земята - когато един ден “аз няма да съм тук. Който иска може да го заеме."

С пираш се обзет от вълнението, което те обхваща когато заставаш мислено пред оня бял саркофаг, където беше положено Неговото тяло в големия салон през 1944 год., през месец декември 27. След това, близо тридесет

години оттогава, заставаш на същото място - тоя легендарен кът на нашата земя наречен “Изгрев”. Тая малка площ - гола и самотна някога, обърната с лице към Витоша като голяма паница, събираща като леща, превърнат от Него и от учениците в малък рай с цветни градини, хладни и цветни, с малки къщички с градинки, с всичката скромност излята тук, с всичката тишина в чийто прегръдки почиваше Изгрева. Изграденият Изгрев. Един миг от миналото и от настоящето. Изгрев вече не съществува и в това, и в това несъществуване на Изгрев се включва идеята когато “мястото ми тук остане празно”.

Какъв свят!... Какъв век!... На голямата и на големия.......

Мястото, мястото!... Да се догони онова на небето - фантастично, невъзможно, ала това тук на земята през тоя 20 век съвсем възможно, съвсем лесно, съвсем. Никаква трудност - само с едно махване на ръка. И с написване на една заповед, закон на парче хартия. Събитието, прозвучало като кощунство, днес стана по всичките правила. Стана методично, облечено в “законност”. Явно, свободно, с декрет. Празното място, мястото на “последния слуга” - то се оказа крайно привлекателно. За едни като царски одър. За други, да вече имаше едни, имаше и други. В желанието да се заеме това място едните се насочиха на една страна - те всячески ще намерят скришните съкровища. Другите се насочиха към идейния образ - и се разкъсаха от жажда да Му подражават, да застанат на онова поприще и да вършат онова, което Той вършеше, да учат другите. Едно явление феноменално по своя мащаб. Мястото се оказа намагнетително, и към него се втурна една разнородна маса, движена от разнородни интереси. Приличаше на пиячка, да. Един стол и една катедра, лишени от външен блясък, станаха ябълка на раздора. Мястото на “последния слуга” се оказа нещо великолепно, богато, несъизмеримо с всички съкровища на земята - защото бе Негово.

Борбата почти е на приключване. Всичко, което правеше Изгрева малък рай е унищожено. Багерите на цивилизацията минаха, бетонът се настани като истукан, грубо се стовари върху крехките плещи на Изгрева, от който днес вече нищо не остана, освен някое парче тухла или дръжка на врата, брава, която някой да е скътал като музейна вещ. Може да се каже, че се зае - брутално със сила, с насилие и власт.

Другите, които не държаха на земни съкровища се опитаха да заемат другото място идейното. Странно - те са стояли настрана и може би са дебнели, чакали - не знаем.

Да, те искаха да направят нещо, нещо от рода на Неговия замах и те да се наредят някак си, и те да станат ръководещи учители, макар и в по-друг мащаб.

Тогава се явиха борбите, дрязгите, приказките и многото думи - и всичките зазвучаха като празни фанфари, нямащи нищо общо с учението. Светът се преобразяваше, и думите, които беше казал се сбъдваха.

В дълбочините океанските води бяха съвършено спокойни.

Мястото Му тук остана празно, мястото Му там - заето. Силата Му, обаче, остана, защото оная работа, наглед малка като лешник, бе завършена до съвършенство.

И нека кажем в заключение - до един имаме тая задача, да свършим една работа, толкова малка наглед, ала отнасяща се само до нашата дълбока същност като ученици. Само това - нямаме нищо общо със света.

Външните форми нямаха никакво значение - ученикът не може да бъде по-голям от Учителя си.

Той - Учителят реди света на всички, направлява развитието на всички живи същества, в ръцете си държи целия свят, а ученика реди своя свят направлява своя кораб и задачата му е да учи себе си, а не другите.

Мястото и на земята, и на небето си остават неприкосновени. Не съществува сила, която може да присвои и ограби съкровището, което ни остави слугата. Мястото на първия и последния.

Защото това е мястото на един, светия в небето наречен, слуга на земята и то последен - дошъл да изпълни едно велико поръчение.