5. Зданието: есе (21.I.1969 г.)

[Ани]

5. ЗДАНИЕТО

есе

21.I.1969 г.

“Вие няма защо да си задавате въпроси дали моята мисъл е свързана или не. Там дето не е свързана, вие свързвайте. Аз ви давам камъни от това здание, свързвайте дето трябва тия камъни и съграждайте от тях зданието. [Заведоха Исуса: Беседа държана от Учителя на 22.XI.1925 г., София. Русе, 1926, с. 5]

Не сме задавали въпроси относно връзката и логиката на неговата мисъл. Съвременната логика, Той я нарече конска, и въпроса около логиката на света спря вниманието ни, и ние се убедихме, че Той беше прав. Ние само слушахме, гледахме, мислехме и днес не съжаляваме, че сме правили това. Целият метод на работата беше забележително оригинален, нямаше мерки, липсваше рутина. Открихме отличителното качество на Словото му, което надвишаваше по вътрешно съдържание и по светлината, която бе толкова обилна, че имаше за всички. Словото беше акустично. Нека не се отклоняваме, онова, което вече сме казали за Словото нека не го повтаряме.

От горния цитат, който взехме от първата беседа от осмата серия неделни спираме се на втората част на цитата. Сега вече нямаше време за губене, онова, което ни вълнува, когато се вдълбочаваме трябва да го кажем: ние вече не знаем кои ще дойдат след нас, как ще отзвучат, какво ще търсят, какво ще намерят и как ще бъде разбрано и асимилирано то.

Казаното по този повод засяга не само метода на работата, какво да правят учениците, а засяга основата на цялото учение, принципите. Тук вече е поставена една стрелка, твърде ярка и знаменателна - една задача по наше разбиране се разгръщаше пред нас, поставена този път не от нас, не от ония среди, които се грижеха за просветните инициативи - Учителят показваше път, даваше указание и накрая казваше: “Онова здание не е хубаво, но вземете вашите равномери и турете всичко на работа!”

Стоим ние сега, изправени сме сякаш пред една необозримост и не бързаме да вземем думата. Първата копка е от голямо значение, а основата на зданието нещо още по-важно. Как да започнем и откъде.

“Не се занимавайте с въпроса дали моята мисъл е свързана, или не - a градете.” Какво? - питаме ние - Зданието. Ето това беше важното. Но как да се разбира, за кое здание става дума тук. Личната сграда - тоя монумент на човечност, който подразбира сложен строителен обект и неимоверно упорита работа. Или се подразбира нещо друго, което буди възторга ни и голямото вълнение, че можем да бъдем съучастници в голямото Му дело.

Тогава вече не мислиш и не се стараеш да разрешаваш ребуса, тръгваше по нагорното течение и казваше - камъни!... Материалите са дадени - те са качествени, в това се убедихме. От тях може да се изгради новия човек - друго и не правим. Ала от тях може да се изгради и културата на този човек, културата за новия човек - новата култура, която пристъпваше в света по време на един от най-мистичните векове - 20-тия както бе наречен от Него.

Каква огромна задача - не по силите на отделния човек - едно голямо внушително дело чакаше човечеството изобщо. Изправени пред тази величествена панорама, ние дръзваме с нашите скромни средства да вземем участие в голямото дело. И нека накрая ни зададат въпроса - успяхте ли да направите вие, вие, лично вие нещо?!...

Има ли значение отделната личност?! И нека бъде по волята на нашата крещяща за “личности" съвременност. Успяхме - каквото можеше направихме и вътре в себе си и вън от себе си. Една поезия се раждаше, една философска мисъл зрееше и нека тоя клин да е твърд, нежен, ала учението ще се носи и никой, никой няма да скрие или оспори, че тук се носи дъха на ранни кокичета и теменуги. Ние много мълчахме, ала един ден други ще бъдат принудени да говорят и да търсят цветята, които цъфтяха и ухаеха през тази ранна пролет. Ала по втората част на идеята няма да стигна, то засяга цялото, засяга Словото, засяга цялата концепция на учението.

Едно здание предстоеше да се изгради - Здание - нещо величествено, цялостно, което представляваше културата на цялото човечество. Тук вече не може да става дума за национална народническа култура - известни идеи имат значение, и то решаващо за цялото човечество. Една страница, която ще ползува всички, един извор от който ще пият всички и един хляб от който ще отчупят залък всички. Защото онова, което донесе Той не беше за един народ или за белязани люде. Човечеството един ден щеше да стигне до този извор и щеше да открие съкровището донесено на земята (Живот, Светлина и Свобода) и от тях предстоеше да се изгради култура - здания. Човечеството не можеше да просъществува без душевни ценности - науката, изкуството, философията, религията, това не беше нищо друго, а реалистична, жива култура, с мисли, които подчертаваха духовния живот на човека - даваха му ..и изграждаха деловия. Някак си много механически бяха възгледите на хората, когато ставаше дума за тези аспекти на човешката мисъл, картотекирани, разграфени по някаква схема и жанр.

А те имаха взети като нещо цяло един смисъл и решаваха един основен проблем - душевния живот на човека - тая позната и непозната област, която трептеше от обилието на светлинни лъчи, които идваха от всякъде, за да реализират върховната, универсална радост и наслада от непреживяна красота, която започваше там, където багрите на материалното изчезваха.

Целта бе една и колкото и парадоксално да звучи човекът на науката, на изкуството, на философията и религията имаха допирна точка в един свят те можеха да преживеят едни и същи емоции и тяхната мисъл в един свят звучеше в пълен акорд - като ония смели пътешественици предприели опасен таен път към полюсите си подават ръка, забравят що е род, език, вяра.

Нещо общо сплотява тези хора, защото езикът им е общ.

От един източник към тях летят лъчи, които носят светлина, за да ги обогатят с идеи - те бяха всичко.

Те идват отнякъде, те бяха камъните, строителните материали от които трябва да се изгради култура.

Винаги е било така и винаги ще бъде така.

Вземете материалите, четете сега, вземете камъните, вземете каквото ви е нужно - океанът никога не държи сметка колко вода може да се изгребе от него.

Словото прилича на океан. Не е било време човечеството да е било лишено от него - различни са били само дозировките, количеството, което е в пряка зависимост от епохата.

Двадесетият век е преход - на една епоха, която залязва и на друга, която изгрява.

Този век остава забележителен. Той го нарече още златен.

Много неща се случиха през него, всичко бе премного сгъстено. Известни епохи се отличават с някакво необикновено скъсяване на сроковете - за един век може да се преживее онова, за което в миналото са били необходими 3-5 века. През този век живя и работи Той.

Делото е завършено. Той живя близо един век - бъдещето ще говори за Неговите думи и живот и повече от половин век усилена и неуморна работа. Пред нас сега стоят само книгите, идеите, мислите, Словото.

Горният цитат ни отвежда до същността, сърцевината, основата. Думата “камъни” се превръща от символичен знак на жива повеля на нашето време, което вече не засяга само нас, не само и нашия народ, а цялото човечество.

Предстоеше да се изгради човека и на второ място културата.

“Вие ще градите, аз само ще гледам доколко можете да градите”.

Изискваше се не само умение, не само интелект, а и любов, воля за работа. Всеки камък да се постави на своето място. Изкуството да зида къщи, паметници, дворци, човек го бе овладял до висока степен, ала да се гради култура бе труден, бавен и отговорен процес.

Камъните бяха различни, различни бяха и стръковете на културата.

Внимателно и осторожно и с разбиране трябваше да се пристъпи към една от най-сложните и епохални задачи, която остана задача на цялото човечество.

Материалите засягаха всичко - идеите се развиваха в неуловим диапазон - метода се отнасяше до всички проблеми, лични, семейни, обществени и общонародни.

По всички задачи бяха оставени знаци. Познанията лежаха непроучени и искаха човека.

Поетът щеше да намери образа.

Философът - идеи.

Психологът - познание за душата.

Ученият - Истина.

Музикантът - музикални теми и фабули.

Хореографът - богат материал.

Лекарите - неизброими методи за лекуване.

Възпитателите - метода за възпитание.

Богословът - най-старата наука за душата и душевните прояви, и за Бога.

Това изумително по своята величина духовно съкровище лежеше скрито в 600 тома беседи и лекции.

Той нямаше време да прави връзки. И да имаше, нямаше да отнеме привилегията на човека да учи и да бъде ученик; нямаше да го лиши от радостта да копнее, да спори и да открива съкровища - камъните чакаха човека.

Той беше дигнал ръката и беше дал Своята благословия - “работете, градете, вземете вашите равномери и изграждайте зданието - аз само ще гледам до колко можете да градите”.

Пред човека е сложено голямото духовно богатство, към човека Великата Реалност бе благоволила, като му даде право да твори и пресъздава личната и общочовешката култура.