9. Като благодатен дъжд ..., есе (1.I.1976 г.)

[Ани]

9. КАТО БЛАГОДАТЕН ДЪЖД ...

есе

1.I.1976 г.

Избра не друго време, а тъкмо това - двадесетия век - първата половина напълно му принадлежеше. Свободно и спокойно в пълен ред и с една смайваща категоричност. Той начерта принципите, изгради платформа, наложи основата. Нямаше да има сила в света, която да разруши онова, което Той беше вече изградил до началото на петдесетте години. Повече от половин век работа, когато събитията през това бурно столетие връхлитаха като вихрушки, разоряваха почвата и подготвяха условията за най-забележителната сеитба през последното хилядолетие. Отличителния белег на това време, което щеше да се стовари като жесток пестник върху неговите ученици, не върху Него, беше атеизма, чиято платформа този път представляваше добре организиран етап и още по-добре вършена с власт, разпростряла се над голяма част от земята. Континентът, респективно Европа, биде погълнат от вълната на езичеството. Европа в голямата си част беше езическа неофициално. Една система крайно удобна и твърда за обезличаване и уеднаквяване на масите, необходим инструмент за удобност на политически режими. Една постановка, която не крие нищо ново и нищо оригинално. Светът от когато се помни никога не е бил спасен от езичеството. Голямата духовна революция, най-голямата до наши дни беше тази, която Христос направи - втора подобна не е имало. Той успя, такъв, какъвто го смятаха навремето смирен и слаб човек, който нямаше сила да се пребори с двете власти, тази на римската империя и тази на еврейската. За тях бурята, която щеше да разтърси целия свят спря до оня час, изблика с вулканична мощ, под чийто напор небесата се разколебаха и храмовата завеса се раздра. Беше символ, знак и сигнал, че тепърва ще стават големи световни и съществени трусове. Те не знаеха, но ония люде, дванадесетте, настрана от всичко, закотвени в своя естествен свят, решително и смело застанаха на своето място и поеха световните друмища с тояга, само с една книга в ръка, за да запалят целия свят. Направиха го.

Революцията стана, за да има днес по цялата земя няколкостотин милиона Христови последователи и на земята да се роди една култура, чийто корени жизнеспособни не са престанали да хранят, да поят онова, което наричаме духовен живот. Това понятие живо и творческо е основния признак на онова, което се случи - духовен живот не може да има при езичеството, без живата идея за Бог, без науката за душата. Христос донесе тези елементи, положи ги като капка квас и човечеството бе заквасено - и нищо, абсолютно нищо не беше вече в състояние да спре онзи процес, който ставаше с неудържима сила в световните нощви, за да продължава и до днес и неизвестно до кога. Ония, които мислят право знаеха това, не си правеха илюзия, че беше възможен духовен живот и духовно развитие без този основен елемент, донесен от Христос и от всички велики хора преди и след Него.

Духовната структура, метафизичната постройка, голямата Истина, бяха неща, които изграждаха разбирания, убеждения, светоглед, който разширяваше, задълбочаваше познанията и даваше техния непрестанен възход, който осмисляше всичко. Да се мисли, че приемането на едно Велико Начало е нещо случайно, обикновено, затворено в рамките на някой религиозен катехизис или в студените зали на храмовете и катедрали е неразбиране на основната идея. Жива, реална, жизнеспособна като слънчевите лъчи, като въздуха, като водата и хляба. Животът като нещо мощно, живо не може да се залости, да се затрие, както това става с някои пълноводни реки - бентовете са изключени тук. И великите нещастия от световен мащаб, великите катастрофи не са нищо друго, а последствие на тези бентове. Атеизмът на новото време, езичеството на миналото - те са една и съща монета с две лица, не са нищо друго, а бентове, които връщат културата назад. Както войните като една неизбежност, допусната от природата, но те са нещо, лишено от творчески импулс. Те разрушават и струват място на творческите сили, които идват след тях да градят и да лекуват болезните.

Типични са методите, които избират тия велики люде, за да покажат възходящия път и за да влеят нови живителни сокове в изнурените и обеднели от чиста кръв артерии.

В такава епоха дойде и Учителя. Никога в света езичеството не е взимало такива размери, никога насилията не са били заредени с такава сила и власт. Пестникът никога не е бил така масивен и тежък - в последна сметка то е насилието, което систематически, упорито целящо да задуши всичко, което не отговаря на една определена идеология, с претенции, че носи в пазвата си Истината.

Историята е твърде позната, народите са я опитвали в миналото, опитват я и сега.

Едните казват - не съществува пол, няма душа - метафизичното е само празна дума; другите - твърдят обратното. В името на реалността те казват - не съществува нищо - човекът притежава сетива - в името на религията другите казват: Съществува.

Въпросът виси. Нека си виси, казват другите хора, тия от времето на езичеството до наши дни. И ние не питаме и не доказваме - ние вярваме, ние опитваме, ние знаем. Метафизичното, духовното съществува независимо от това дали ние вярваме или не, дали го приемаме, или не; реалността не се влияе от човешките усещания и нейната същност остава неизменна и вечна. Основната тема на всичко, което Учителят говори беше именно това. Линията си остана безупречна, твърда и ясна - бе линия на Истината. За нея Той говори неща, които никога преди това не са били казани - аспектите бяха чудни, а хоризонтите безбрежни, познанието изобилства на земята. След Христа не е била свалена Мъдростта в такъв размер и дълбочина, както сега.

Срещу атеизма на столетието Той противопостави науката за душата, за духовното начало, за Любовта като същина на живота, като реална сила, условие за развитие, за прогрес, за култура. Онова, което направи Той може да се смята като революция на духа. Идеята бе свалена и приближена до човека и неговата сила на убеждение не бе другаде, а тъкмо тази, че Той спечели доверието от една страна, а от друга, Той единствено през целия си живот защищаваше позициите на голямата Истина, която я противопостави смело и дръзновено срещу “Голямата лъжа”, която на два пъти през столетието се опита да се лансира като Истина. Един слънчев миг бележи Неговото идване на земята, и едно точно разписание реализираха една среща от епохално значение. Двете епохи и двете идеи. И Той успя, успя да ги дефиринцира, да ги покаже, да ги опише. Тепърва всички щяха да опитат има ли или няма Бог, има ли или няма Любов, има ли или няма Истина, които проникват живота, проникват човека които насищат всяка клетка и всяка капка кръв с живителния си дъх на нещо Велико. Вече не се търсеха доказателства и никой не питаше: Какво е то, вярно ли е то? - Защото всичко бе сведено до преживяването - хиляди опитваха глътка от елея на този живот - “мъртъв бях и оживях, болен бях и оздравях, скръбен бях и се зарадвах, без път бях, а сега го имам” Убежденията се раждаха и процъфтяваха, след преживяването, след срещата с Него или със Словото Му. Фактите сияеха, светеха като факли и осветляваха една цяла епоха - Неговата, защото тя бе Негова. Тепърва тя щеше да се възрастне, да се очертае като зора, за да се пребори не само с атеизма на миналото, но и с тоя на века, въоръжен със сила и власт отвън, а куц и дряхъл отвътре. Той беше обезличен, обездвижен - не се ражда плод от семе без кълн, все едно пясъчно зърно не се ражда от мъртва идея, епоха, култура, изкуства, прогрес. Предстоеше велик етап, да се ликвидира веднъж за винаги о езическите заблуждения. Времената бяха назрели, а нуждата, жаждата, гладът за нещо друго и различно от всичко, което времето предлагаше бяха въпиющи. Човечеството нямаше да загине, в плана беше то да живее, да се развива и да твори духовни и материални блага, за да реализира една култура висока човек духовен, измъкваща се от тъмата на езичеството, от пустотата на съвременността, от целия този душевен хаос, в който човечеството беше изпаднало, за да подготви условия за една нова раса.

Сега вече до изострения слух на ония, които стояха будни и на пост, стигнаха Неговите думи: “Всички ще опрат до моите думи” - каза Той, “всички жадни ще стигнат до извора; всички гладни - до хляба, всички ще искат да живеят красиво, богато, смислено.”

Като благодатен дъжд върху суха и попукана земя падат думите му.

Ние ги слушаме още, ние ги четем и някои от тях в часове на размисъл и съзерцание ни отвеждат до най-високите върхове, където атмосферата е кристално чиста, за да усещаме величието на нещо неповторимо, за да слушаме най-чистата, най-сладката и най-силната реч, когато на земята е все още зима, където все още вилнеят силите на безправието и насилието.

От устата на абсолютната Истина се отронват думите: “Бог ви люби. Дали знаете това не ме интересува, но аз съм видял това, не един, не два, три, сто пъти без никакви съмнения. Бог ви люби, затова аз намирам, че сте много щастливи”. Човек може да преживее тези думи - те са толкова живи, колкото и истинни, толкова мощни, колкото и красиви, наситени с молитвата на Любовта, за която никога, както сега изнуреното човечество не е бленувало, очаквало, ожидало.

Човек може само да благодари, че се е родил през този век и на този паралел, където се роди, живя и работи Учителя.