10. Имаше ли място за страха: есе (30.I.1969 г.)

[Ани]

10. ИМАШЕ ЛИ МЯСТО ЗА СТРАХА!

есе

30.I.1969 г.

Положението не се е изменило. Учителят си остава там, където е бил, ученикът там, където е бил, застанал е пред катедрата. Учителят говори, ученикът слуша, Учителят свети като запалена свещ, ученикът учи.

Нищо, абсолютно нищо не се е променило. Вечността е оставила своя отпечатък и времето не е докоснало съществуващите отношения.

Един миг е докоснал живота на Учителя и външната постановка е вече сменена, условията, обаче, остават недокоснати, защото те винаги са били и винаги ще бъдат. Учителят е дошъл на земята, за да предаде своето знание, светлината, любовта като видим израз на Великото, ученикът привлечен от духовното богатство е дошъл на земята да учи, да приеме онова, което Учителят щедро даваше.

Това са отношения, които от незапомнено време съществуват не само на земята, а във всичките светове.

Можеше ли Учителят да остави учениците си и можеше ли учениците да Го загубят? Невъзможно. Че на земята животът се измерваше със съизмерими мерки, че процесите бяха белязани със знака на преходността, че на земята съществуваше онова, което наричаме смърт всичко това не се отнасяше до ония отношения, които съществуваха като нещо неизменно и вечно. Нищо по-трайно, нищо по-прекрасно, нищо, което си оставаше белязано със знака на безсмъртието не съществуваше, както връзката на човека с Великата първопричина, както връзката, която съществуваше между ученика и Учителя. Най-здравия, най-чистия и най-красивия мост, който ги съединяваше.

Нищо на земята не беше вечно. Животът имаше определен интервал. Идваше ден, когато ученикът оставаше сам. Дали е знаел и дали е мислел, че този час ще дойде, не беше важно. С Него, или без него, абсолютно нищо не се променяше в най-значимата област, в оная учебна зала, където две същества си бяха дали дума никога да не я напущат и никога да не се разделят. В целия свят за тях двамата не съществува зала по-светла, по-приятна, по-чиста, облята изобилно със слънчева светлина и топлина, беше училище и храм. Тук ставаха, стават и щяха да станат неизброимите срещи между Учителят, който обилно раздаваше знанието и ученикът, който жадно го поглъщаше. Там стоеше катедрата, разпръскваща като фар обилна светлина, светлината беше атмосферата за Учителя, постепенно тя ставаше такава и за ученика. Нещо се бе случило, ще кажат обикновените хора, катедрата сега е празна, нищо не бе се случило - казваха учениците, обстановката е всепроникваща, катедрата е там.

Той щеше да се обърне към учениците, когато сезонът бе друг и в яркосиньото утро щеше да каже: “Ще се питате ли какво ще стане с нас, когато Учителят замине за другият свят?" Ако ученикът си зададе този въпрос, това значи, че той се страхува. Този страх не е на място. Учителят е подобен на опитен капитан на парахода. Той никога няма да спре парахода всред морето. Ако Учителят си замине, учениците Му ще се намерят в същото положение в каквото са били и при Него.

Непреривно е отношението, непреривна е светлината, която продължава да реализира правилния и естествен процес на учението.

Нищо не се е изменило. Безпредметен е страха, защото ученик и Учител са запазили абсолютния облик на първоначалните отношения.

Всичко това може да звучи някак си далечно и невероятно за обикновените схващания на хората, които познават живите закони на Битието, които мерят нещата с обикновените мерки. Темата засяга само учениците, които през всичкото време преди или след това, не са отстъпили крака от прага на школата, с пълното съзнание, че учението продължава, задачите и изпитанията никога не са преставали. И нещо повече се е случило, връзката е заякнала, духът се е калил и сетивността се е изострила до висша степен. Звуците, които идваха до Него, ставаха все по-четливи, а тихия шепот отвътре по-съкровен и по-ласкав. Ученикът в един Свят, и през едно бурно столетие, преживял физическата раздяла с най-скъпото и най-обичаното същество на земята - Учителя си, се опитваше сега да нагоди, да координира вътрешната си сетивност към един друг свят, откъдето обилно нахлуваше светлината и непрестанно прииждаха гласове.

Беше го казал, беше предупредил учениците - късно намираш тия предупредителни сигнали, които навремето нито си ги чул, нито видял. Животът тогава пулсираше, пееше, дифилираше като неповторим празник на който поканените можеха само да се веселят и да пеят. Всичко, което носеше белега на помръкнали небеса., на далечна печал се разтопяваше, изчезваше в пламъка на младежката радост и безгрижие. Само Той будуваше и знаеше какво щеше да се случи и през какво сиво утро щяха да бъдат изправени.

Нека да разбирахме, нека да бяхме назубрили, ако щеш фактическите знания за онова, което ние наричахме заминаване от този свят. Непрестанно ние се натъквахме на най-великото - безсмъртието - но в един свят като нашия. Дистанцията между мисленето и живота беше чувствително дълга. От мислите до чувствата имаше обширно поле, където човек изживява леко или тежко безутешната си скръб. Всичко казано по този въпрос нека кажем ни звучеше някак си чуждо и далечно.

Ала усетил досежно учебната зала и уроците, изпитите и проблемите - школата отвътре останаха непокътнати - затова, когато намираме сигнали като горният, не сме изненадани, не звучат като непозната тайна. Защото, тъкмо тогава, пред нас се изправя мирогледа ни, изправя се цялата наша лична философия по отношение на принципни положения, които в основата си остават непроменени. Бяхме успели да построим живота си и разбирането си по този въпрос на здрави основи. Знаехме и бяхме уверени, че бяхме се приближили до реалното, значимото на живота и света,на което можехме да разчитаме при всичките условия. Нямаше за нас друга алтернатива. Бяхме уверени до дълбочините на душата си, че държим в ръцете си самородно злато и чист диамант. Повече не очаквахме и не искахме повече от това, което векът не можеше да ни даде.

Бяхме получили най-хубавия дял и жребието ни беше пълно.

Сега можехме да слушаме неща, в които бяхме убедени. Защо ги цитирахме? За да разкажем, че сме ги преживели. Много е важно това -когато ние дойдохме, посрещна ни Той. Словото и музиката после дойдоха и другите неща, и нищо не ни липсваше, ала жив беше интересът да видим и да чуем ония, които бяха като нас - как отзвучаваха те и как носеха званието си - ученици. Жадно четяхме по-късно онова, което те предлагаха и светът на новото изкуство и философия бавно се оформяваше.

Той не беше сам. Край Него имаше ученици.

И Той и те са на същото място и продължават великолепното си и спокойно пътешествие по бурното море. Капитанът е опитен и не ще спре насред морските води. Всичко е както беше - една е само разликата: веселието е заменено със задълбочаване, безгрижието, със сериозна работа. Учението продължава с усилени темпове, а проблемите стават все по-трудни.

Не се е променила само светлината и само Любовта със светлината. Той се е надвесил над нас, за да ни свети, а с Любовта си, за да ни топли.

Сезонът едва ли може да се нарече ранна пролет, ние казваме - късна зима. Не се оплакваме от студените вихри и дълбоките снеговалежи, които покриват цялата земя. А понякога зениците помръкват и скръбта се вкопчва в сърцето.

Ала, когато слушаме бушуващите вълни, които напират до стените на нашия кораб, ние сме спокойни - на борда е здравия и опитен капитан. Не се страхуваме, защото светлината и топлината непреривно се разливат и дълбоко в нас е светло и топло. Учителят е там, където е бил.

Дали бихме могли да си кажем: Какво ще стане с нас?...

Всеки може да се пита, всеки може да се страхува, но учениците и то по време, когато земята е била удостоена с присъствието на Божия пратеник, който казал: Не бойте се, аз съм с вас”, не ще им е простено да казват: Какво ще стане с нас? Зад тези думи стои само страхът.

А ученикът няма нищо общо с него. Ученикът няма от какво да се страхува. Ако го попиташ има ли място за страха, той трябва да отговори: Начело на парахода стои опитен капитан и пътешествието непременно ще бъде благополучно завършено. За страха нямаше място.