Jump to content

12. Принципите. Майстора (1.II.1962 г.)


Recommended Posts

12. ПРИНЦИПИТЕ

Майстора

1.II.1962 r.

Отношенията на официалната религиозна власт спрямо Учителя представлява история. Колкото и леко да са гледали някога на това отношение, колкото и къса да е тяхната памет, някъде всичко е хроникирано. Българските свещеници, ако имаха власт биха направили всичко и биха били достойни заместници на своите фанатизирани праотци. Но те нямаха тази власт и не успяха да турят прът на Неговото дело, както искаха. Двадесетият век имаше други грижи, отколкото тия на свещениците, които искаха на всяка цена да отрекат и да очернят едно дело и едно учение, което народът приемаше. Борба и полемика не се води, защото времето вече бе много кратко за дискусии и уговаряния. Учителят не направи опит нито да се защищава, нито да убеждава. Те действуваха по свои личен почин, Учителят само наблюдаваше и вършеше своята определена работа. През този бурен двадесети век, през първата му половина, когато трябваше да се направи най-важното - да се запази ценния плод на европейската култура - въпросът тъкмо тук получава своята значимост. Ние ще го отминем, за да се върнем някога на него пак. Нашата тема сега е друга. Той нямаше време да се спира на техните неоснователни клевети, недомислия, а най-малко и да се защитава. Цялото това обикновено, остаряло отношение към светлината на новото Му беше познато, затова и не се спираше и не позволяваше и на учениците си по онова време да се занимават с вестникарство.

Но в един свят Учителят застана на твърди позиции и от тях Той не отстъпи до последния момент. Не забрави Христовите служители, както се наричаха, и не ги подмина. Не веднъж Той беше безпощаден към тяхната програма на действия, която по всички пунктове се съгласуваше с политическите стремежи и интереси на държавата, но нито по един пункт с принципите на Христовото учение, за чийто последователи се считаха те. В случая Учителят не се спираше специално на българските свещеници, а на всичките христови служители от първия до последния. За Него цялото църковно тяло по целия свят, представляваше сила, която би могла да прави чудеса и да удари в най-чувствителното място, светът на големите заблуждения и лъжи, където бяха поразени най-съществените Христови принципи. Той не лъжеше и изнасяше на показ с тънкото умение на познавач тези основни линии, които бяха изкривени в началото още и днес вършеха огромно зло за цялото човечество. Понижението на авторитета на съвременната църква беше резултат именно на тези големи нарушения - така старателно прикрити и сведени до полезната държавническа политика на съвременната власт. Христос никога не е бил солидарен със съществуващите на времето власти. Той беше новатор от голям мащаб и никога Той не можеше да координира великото към малкото, необикновеното към обикновеното, Божественото към човешкото. Съществено беше малкото -държавната и религиозна власт да се координират към Него. Голямото море не се влива в малката река, а обратно - законът нямаше да се промени, заради удобствата на еврейската религиозна власт и за римската католическа такава. Затова, че едната и другата не бяха съгласни с Него, Той не намали силата на своята реч и не изкриви на косъм принципите, които щяха да лежат в основите на новата общочовешка култура, която не закъсня да дойде, за да се разрасне днес в тоя вид, в който я виждаме. Той даде пример за упорита и с нищо неподкупна борба с ония, които искаха да задушат новото, да смажат една нова любов, нов морал и нова правда.

Пожертвува най-скъпото в тоя свят и показа по такъв начин ценността на онова, което защитаваше и стоеше шеметно високо и надвишаваше дори съкровената радост да живееш. Направи го неподражаемо велико и за вечни времена. Показа ни не само ценностите на живота, но и как да се пазят те - дори и с кръвта. Един ден примерът щеше да бъде последван от хиляди труженици на науката и негови последователи, но важното беше принципът -тяхната чистота. Цената на идеите да се запази непокътната. Тъкмо това, което първите християни го направиха, като загинаха по римските арени, и тъкмо това, което съвременните и през ранните векове на християнството христовите служители правеха. Историята е дълга и жива. Тя представлява обвинителен акт, който никога не лежал и няма да лежи в забвение.

Дойдоха нови времена - културата измести цивилизацията. Християнството получи своя държавнически печат и сила, ала принципите, принципите останаха в сянка и колкото вековете минаваха, толкова тази сянка ставаше все по-плътна, докато един ден тя стана гъста и тъмна като самата нощ и ние видяхме на фона на едно бурно небе от което се сипеше огън и една земя в която течеше лава и кръв. Видяхме христовия служител с кръст в ръка да благославя двете воюващи армии и да измолят две победи от Него, кроткият - спасителят - Христа - Човекът на абсолютната Любов, Човекът на големия мир, човекът, който казваше: “Люби врага си”, за да достигнеш - Него. Човека на великите принципи, тогава ние се обърнахме и видяхме, че принципите вече не съществуваха, и че да се говори за тях всред тая тъма и това безумие на вековете беше нещо повече от богохулство. Разпъваше се Любовта, разпъваше се наново тялото на Христа. И Той - когото те призоваваха, трябваше сега да ходи между труповете на двете воюващи армии в ролята си на добрия самарянин, защото и двете лежаха близко до Него. Дали Христос е бил с тях? Дали изобщо тези христови служители, които учели и продължават да учат хората да убиват, беше с тях? Никога!

Именно това “Никога”, многократно, по всичките посоки от тоя род се отправяше към ония, които се опитваха да гонят Учителя и да Му пречат. Той не ги пощади. Времената бяха други и срещу Учителя те не успяваха да излязат. Той беше премного силен противник за тях. Принципите - тоя път щяха да бъдат крепост. Той държеше за тях, а противниците му бяха вече много хилави, за да предприемат едно сражение срещу светлината. Становищата бяха разделени. Тяхната сила се крепеше не от христовите принципи, а от държавата - и в това се изразяваше всичкото беззаконие, всичката вътрешна празнота на една религиозна власт, която носеше това име, а нямаше власт. Стоеше като сила, а нямаше сила, представляваше само снаряжение в големия държавнически арсенал. Затова и когато на държавниците им трябваше народа, те впрягаха свещениците просто и го призоваха по бойните полета, убийството беше сведено до велик патриотичен акт, осветен от благословията на официалната христова църква. Какво недомислие, каква тъмна и престъпна идея - какво велико противоречие - Христос и война!... Христос и затвори, Христос и бесилки, смъртни присъди, държавнически форми, където никога не отсъствуваше. Негов представител, свещеник с кръст в ръка.

Дали христовите служители през мирните години, когато човечеството е живяло са имали време да се замислят върху тоя капитален въпрос?

Но да приключим, историята е много дълга, дълга и тягостна. На времето Христос изобличаваше тогавашната религиозна власт - някак си можеше да се отнесе човек. Жестоки бяха законите на Моисея. Това беше още нова и лесна, ако и да вярваше в това, но днес 2000 години след Христа! Какво ли би казал Той и как ли би реагирал? Може би щеше да вземе бич за тях!... Срещата, кога да е ще бъде неизбежна и уверени сме, че ръцете на Христа няма да бъдат празни, защото този път Неговата ревност за Дома Господен щеше да бъде крайно увеличена.

Да се върнем към нашата тема и към нашата съвременност - към отношението, което религиозната власт у нас има към Учителя. Тя направи много поражения. Но и Учителят не докосна наистина нищо от онова, което беше ценно за тях - материалното, не ги съди дори по същия маниер, както правеха те, не ги оскърби и с тях на диспути не излезе - борба не води. Онова, което направи беше нещо много повече, отколкото те можеха да очакват. Той осветли тази страна на техния живот и показа цялата безпринципност на свещеническия сан. Църквата беше изгубила своето значение. Липсваха принципите - душата на една религия, на едно учение, те бяха унищожени, отъпкани.

Любовта беше поругана. Учителят не само го каза, но и го доказа като разкри картината на безкрайните фронтове, срещу които христовите служители не обелваха зъб и не помръдваха пръст. Затова, казваше Той те ще бъдат съдени и на това дело аз ще бъде свидетел. Сам ще заведа делото и ще свидетелствувам срещу тях.

Той докосна истината и от това докосване на земята стана премного светло. Първи христовите служители щяха да опитат тази светлина. Дали щяха да направят опит да коригират програмата си, дали щяха да се върнат към христовите принципи, бе въпрос на който е рано да се отговори. Вярното беше, че принципите трябваше да бъдат поставени на своето място и това щеше да стане. Кой щеше да направи това - засега беше неизвестно.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...